„… и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14)

Нима не звучи като лоша шега и черен хумор? Особено през последните години и особено по някои места от същата тази земя, на която преди две хилядолетия е дошъл Този, Чието въчовечаване прославя цитираното от евангелиста ангелско войнство? Две хилядолетия, през които човешкият род продължава да живее така, сякаш не е бил посетен от Бога. Лично! Две хилядолетия, през които се променят единствено средствата, с които човек на човека причинява зло, ала нравът човешки си остава все същият… Мир и блага воля. Та нима на този свят има нещо по-дефицитно, нещо, което да е по-трудно за откриване от онова, което са ни пожелали небесните ангели в Рождественската нощ.

Особено тягостно и отчайващо е когато злото се оправдава с някаква „вярност“ към Него Самия, когато се върши в Негово име и ни се обяснява, че Сам Той бил благославял това. Пък и нали отново Той е казал, че не е дошъл за да донесе на земята „мир“, а „меч“ (Мат. 10:34). Има един, за когото е известно, че чете Евангелието така, както му е угодно, и той е известен. За останалите е ясно: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Иоан 14:27). И този Божи мир не е просто някакво вътрешно, душевно, психологическо състояние, както понякога се опитват да внушават. Каквото е вътре в човека, същото е и вън от него (Мат. 12:35). Царството Божие е „правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17), и е вътре в нас (Лука 17:21). Но само тогава, когато го допускаме. Невъзможно е вътре в нас да има мир, а навън да го търсим със свещ.

Някога Бог е говорил със Своите си чрез Своите пророци или, по-рядко, лично – явявайки се като Ангел – в определени моменти и на избрани личности. След Рождество Христово това е отменено и важи казаното, че „ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят“ (Лука 16:31). Толкова. Не може и не трябва да очакваме Бог да въдворява реда между нас така, както го е правил някога. Нито ще ни порази както Содом или Гомор. Това, в което постепенно превръщаме земята и себе си, е далеч по-страшно.

Мирът и благата воля, пожелани ни от Божиите ангели в нощта на Рождеството, ги няма, няма и да ги има, и не заради друго, а просто защото не ги искаме, не искаме да живеем в мир и в благоволение, а и насила не става. И все пак Мирът с главна буква вече е дошъл. Той е и може да бъде в нас и между нас. Стига само да Го пожелаем. Останалото, както е казано, е от лукавия.

25 декември 2025 г.

Рождество Христово

За тържеството на православието и триумфализма на православните

Тържеството на православието (гр. „Θρίαμβος της Ορθοδοξίας“; англ. – „Triumph of Orthodoxy“), отбелязвано тържествено в Първата неделя на Великия пост, е тържество на точното (ὀρθός) формулиране и – съответно – изповядване на християнската вяра. До него се стига след дълги столетия на тежки богословски спорове между най-големите и най-просветлени умове на Църквата и не по-малко начетените (а нерядко и най-искрено вярващи и убедени в правотата си) представители на различните от вярата на Църквата разбирания за Бога и Неговото откровение в Христа. В тези спорове, достигали понякога дори до физически сблъсъци, осакатявания, заточения и други присъди, активно участва и целият репресивен апарат на римската държава, заемал в повечето случаи страната на онези, които в крайна сметка са се оказвали еретици.

Впрочем често се забравя, че в етимологията на ерес (αἵρεσις) отсъстват негативни конотации. Самата дума означава буквално „избор“ – значение, разгърнато във времето до това на философска школа, направление на мисълта, привързаност към нечие учение или просто разномислие. Едва в християнска и църковна употреба ереста се превръща в нещо, което е еднозначно зло и осъдително, а „еретикът“ – в престъпник. При все това в Новия Завет е съхранена и класическата употреба. В 1 Кор. 11:19, например, и сега четем, че „δεῖ γὰρ καὶ αἱρέσεις ἐν ὑμῖν εἶναι, ἵνα οἱ δόκιμοι φανεροὶ γένωνται ἐν ὑμῖν“ („Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“). Много е възможно стесняването от страна на християните на това понятие да е направено тъкмо с цел различните човешки мнения и възгледи да бъдат отграничени възможно най-отчетливо от учението на Църквата, за което се вярва, че е Божие и божествено.

Вярата, съборно определена от отците и учителите на Църквата като православна, е изложена в ясни и разбираеми формулировки. Тънкостите на изкристализирането на тази православна вяра обаче остават за малцинството посвещаващи се на богословието. За мнозинството вярващи – с известни изключения – винаги и навсякъде е било достатъчно запаметяването на крайните резултати от работата на големите doctores Ecclesiae, главно на Символа на вярата, повтарян на всяко евхаристийно богослужение, без кой знае какво задълбочаване в техния смисъл и значение. Към това не успява да предразполага дори и самият празник на Тържеството на православието, да не говорим за идващата след него Втора неделя на Великия пост – на Солунския архиепископ св. Григорий Паламà, чието богословско учение и днес остава предизвикателство дори и за някои от тези, които имат дипломи по богословие. Което обаче никога не е представлявало пречка пред чувството за превъзходство над другите християни на все същото това мнозинство на неразбиращо повтарящите догматическите формулировки на Православната църква – превъзходство, изразяващо се нерядко и в откровен триумфализъм.

Особено карикатурен е този триумфализъм тогава, когато се насочва от едни към други православни; когато ставаме свидетели на междуправославни ежби и боричкания; когато ни обясняват, че едно или друго национално оцветено „православие“ било повече „православно“ от други, или когато вътре в една и съща православна църковна традиция се намират такива, които се самопровъзгласяват за по-православни, истинно- и още по-истинно-православни, параноично издирващи, откриващи и разобличаващи навсякъде около себе си, а понякога и същински преследващи, в буквалния смисъл на думата, нови ереси и „врагове с партиен билет“. Навсякъде, с изключение на вътре в самите себе си.

Неделя православна е особено подходящ ден, в който на тъкмо тези православни да се припомни, че Тържеството на православната вяра е Тържество на Божията истина над различните човешки „истини“, а не тържествуване на едни православни над други, или на православните – над християните от останалите християнски изповедания, които в никакъв случай не са по-малко ценни в Божиите очи само защото чисто формално не са православни; че всяко въобще усещане за превъзходство над другите няма нищо общо с автентичната православност, която е тиха и смирена пред необятната бездна на Божието откровение, на истината за Бога, човека и света. Защото пълнотата на истината, която е възтържествувала с Тържеството на православието, не е пълнотата на истината изобщо, а на онази част от нея, която ограниченият човешки ум е в състояние да побере. И защото тържеството на православието не прави православните автоматично непогрешими, още по-малко когато остават далеч от дълбините на същата тази православна вяра и богословие, чието Тържество празнуват всяка година в Първата неделя на Великия пост.

Тържеството на православието е повод не за самодоволство и самоутвърждаване, самоуслаждане и идеализиране на миналото, а за смирение и благодарност задето Бог е благоволил да съдейства за формулирането на точната вероизповед, за изнамирането на точните думи, понятия и изрази, описващи превишаващата всеки човешки ум тайна на Неговото благоволение към човешкия род и на спасението на всеки от нас, лично.

9 март 2025 г.

Първа неделя на Великия пост – Православна

Благият патриарх

Благост излъчваше не само погледът му, не само словото му, но и цялото негово същество, самото му присъствие. Благост и мир, които толкова отчетливо не достигат днес. Нерядко това се възприемаше като негова слабост, но нима един патриарх може да бъде друг? Нима не следва да подражава във всичко на Онзи, за Когото ни е казано, че „е благ и към неблагодарните, и към злите“ (Лука 6:35)? Каквито, уви, обикновено и сме.

На добрия баща, на истинския отец подобава да бъде тъкмо такъв, каквито и да са чадата му. Тъкмо отческото характеризираше най-силно личността на патриарх Неофит и затова днес, независимо от цялата мъка поради земната ни и временна раздяла с него, имаме всички основания да вярваме, че и Небесният Отец го е приел и го е упокоил там, където пребъдват праведните.

В моменти като този обикновено си припомняме, че макар и да скърбим, което е неизбежно, правим обаче това не като такива, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13). Това е утешително и донякъде притъпява болката. Припомняме си и първите думи, изречени от възкръсналия Христос: „радвайте се!“ (Мат. 28:9). Вярваме, че възкресението е и наша участ и перспектива, на всекиго от нас: независимо дали е най-незабележимият член на обществото, или е патриархът ни. С тази вяра и упование се сбогуваме и със Светейшия наш патриарх Неофит.

Вечна и блажена да бъде паметта му и да имаме неговите молитви!

15 март 2024 г.

Благословен е само идещият в име Господне!

Него посрещат с Осана, пред Неговия път постилат палмови клонки и заради Него въздават Слава във висините. И макар накрая да Го разпъват и предават на позорна смърт, Неговото име обаче остава в хилядолетията като име на Спасител: Единственият, Който действително спасява човеците от всяка смърт – както духовна, така и телесна, както и от цялото зло на света, в който те живеят. За разлика от останалите „спасители“, идващи в име свое, а не Господне.

Тези последните биват много и най-различни. Общото, което ги обединява, е че, представяйки се от име Господне, всъщност имат единствената „свещена“ цел да налагат собствената си, а не Божията воля. Това са тези, които обясняват кое как трябва да бъде и за които добре е казано, че от тях трябва най-много да се страхуваме. И не просто казват, но се опитват и да налагат със сила кое как да бъде.

Тъкмо такива едни „спасители“ преди повече от година прекрачиха с войските си границите на една съседна, уж „братска“ тям страна (а още по-точно, по тяхно виждане, не-страна, измислена страна, населена с измислен народ) и вече втора година се опитват да се представят за нахлули там… „в име Господне“. Защото били водели война „против злото“; война, която била „метафизична“ и от която едва ли не били зависели бъднините и съдбините на целия човешки и Божи свят!

Докато всъщност вече втора година вършат все онова, което са вършили и винаги: насилствено заграбване и присвояване на територии, подчиняване на племена и народи на собствената си воля, в подражаване на стари империи, представяйки всичко това като нещо естествено, за което едва ли не били имали призвание свише.

Тъкмо заради това обаче в поредната „освобождавана“ от тях страна съвсем не ги приемат и срещат нито с хляб и сол, фанфари и друга духова музика, нито с каквато и да било проява на спонтанен ентусиазъм, нежели с радост и осана. Защото, противно на цялата съпътстваща „освободителната“ им операция „църковно“, „духовно“ и „богословски“ подплатена пропаганда, са дошли там съвсем не в име Господне, а в името на собствените си империалистически амбиции, резултат от драматичен дефицит на каквато и да било цивилизованост и човечност.

Някога, в древен Йерусалим, Този, Който е истинският Спасител, е бил посрещнат с „Осана“, а изпратен с „Разпни Го“ и смъртна присъда. Такава е била не само Неговата участ, а и участта на всеки истински спасител, който действително идва в име Господне. В заслепението си нашите нови и всички подобни на тях „спасители“ днес също очакват да бъдат посрещани като Него, без обаче да са готови да понесат и втората част: да бъдат изпратени като Него. Трябва ли тогава да е учудващо, че като отговор още от самото начало получиха направо от второто? И че ще продължават да го получават – дотогава, докато не успеят да съберат „две и две“ и, вместо да „спасяват“ другите, не спасят и отърват другите от себе си?

Заедно с онези „традиционни“, според тях, „ценности“, с които си въобразяват, че възпират злото, и които, точно защото са само в кавички, имат една единствена истински „свещена“ цел: да биха оправдали някак цялото съвсем реално зло, извършвано и днес от тези „спасители“ и „освободители“…

Благословен е само идващият в име Господне – друг не!

9 април 2023 г.

Вход Господен в Йерусалим

Пост и война

Обичайното словосъчетание е „пост и молитва“. С него християните посочват най-силните оръжия, които Христос им е завещал (срв. Марк 9:29). Онези пък, които обичат да ги иронизират, го употребяват, за да изразят презрението си към християнския начин на живот, заедно с недоверието, че някой действително може да води такъв. И за съжаление в много случаи имат право.

Днес обаче е време на пост и война. Пост, който е най-дългият и най-строг от всички през годината, защото ни подготвя за Христовата смърт и Неговото Възкресение, и война, която уж най-православната държава на света започна (и която по всичко личи, че няма намерение скоро да прекрати) срещу друга православна държава и нейния многоетнически и всъщност мултирелигиозен народ.

Тази война назряваше отдавна. Всъщност, словесно и не съвсем видимо тя се водеше през всичките изминали десетилетия след рухването на Желязната завеса и беше въпрос на време да се разгори във вида и мащабите, които наблюдаваме вече втора седмица. Част от нея вървеше и на църковния фронт. Водеха я всевъзможни истинно и още по-истинно „православни“ – застъпници на стария стил и „светоотеческия“ календар, на „руското“ православие против „гръцкото“ православие, на всякакво църковно мракобесие против всеки свеж полъх в църковния живот и в богословската мисъл.

Един от фронтовете на тази църковна война беше и продължава да бъде и у нас. Това се потвърждава от всички неистово злостни реакции, на които сме свидетели всеки ден. Обединеният глас и позиция на целия свободен свят по отношение на ставащото в Украйна, гласът на нормално разсъждаващите и адекватно реагиращи на случващото се хора, озлоби още повече адептите на идеологията на „Третия Рим“ и днес ние можем да чуем и да прочетем неща, които и най-богатото въображение е неспособно да си представи.

На фона на всичко това днес навлизаме в периода на Великия пост. И се питаме как е възможно уж най-православната страна на света да продължава да излива трупаната с години агресия срещу други православни, да ги избива и да руши поголовно домовете, училищата, болниците, църквите им и цялата им инфраструктура тъкмо в този период? Периода, през който Църквата ни зове да се каем за греховете си, вместо да ги умножаваме. Няма и не може да има обяснение за това, така че днес, щем – не щем, ни се налага да свикнем с новата реалност – реалността на поста и войната, заедно.

По всичко личи, че тази война няма да спре с началото на светата Четиридесетница. Няма да спре не само на територията на Украйна, но и в умовете на всички онези, които независимо от цялата очевидност на случващото се и цялата трагедия на украинския народ ще продължават да говорят за войната и за руската агресия, строго придържайки се към тона и речника на агресорите, определяйки братоубийствената по същността си война като „специална операция“, като „нова освободителна война“, която бива водена от „православна“ Русия срещу „гнилия“ Запад, и какви ли не други неадекватности. За жалост тези хора едва ли ще намерят в себе си сили да признаят, че тяхната „православна“ Русия беше дотук, че тя приключи, че каквото и да стане оттук-насетне, както и да завърши това безумие, тази „православна“ Русия повече никога няма да съществува, тъй като самата тя пожела това, изливайки всичкия си гняв и цялото си с години трупано желание за реванш върху своите братя и сестри по вяра и род в и без това изстрадалата прекалено много, а понастоящем страдаща както никога досега бедна Украйна.

Постът и молитвата наистина са най-силните оръжия на християните. Те обаче са такива, само когато бъдат истински, когато покаянието – и за своите, и за чуждите грехове – е дълбоко осъзнато, а молитвата е искрена и е във вярната посока. Защо ще постим и за какво ще се молим през тази Четиридесетница? Дали за жертвите на руската агресия, за безброй многото невинни жертви на тази братоубийствена, наистина „каинова“ война, както с основание я нарече Киевският митрополит (към МП) Онуфрий, или за победата на руското оръжие и тържеството на едно идеологически изкривено „православие“, съзиращо врагове във всеки и всичко, което по някакъв начин се разминава с идеологическите му постулати? От отговора на този въпрос ще зависи не просто самото ни християнство, но и това, доколко сме останали човеци. Човеци във време на пост и война…