Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пост и война

Написана от Живо Предание

a6aeb36fc6f563f0125f86504c2758feОбичайното словосъчетание е „пост и молитва“. С него християните посочват най-силните оръжия, които Христос им е завещал (срв. Марк 9:29). Онези пък, които обичат да ги иронизират, го употребяват, за да изразят презрението си към християнския начин на живот, заедно с недоверието, че някой действително може да води такъв. И за съжаление в много случаи имат право.

Днес обаче е време на пост и война. Пост, който е най-дългият и най-строг от всички през годината, защото ни подготвя за Христовата смърт и Неговото Възкресение, и война, която уж най-православната държава на света започна (и която по всичко личи, че няма намерение скоро да прекрати) срещу друга православна държава и нейния многоетнически и всъщност мултирелигиозен народ.

Тази война назряваше отдавна. Всъщност, словесно и не съвсем видимо тя се водеше през всичките изминали десетилетия след рухването на Желязната завеса и беше въпрос на време да се разгори във вида и мащабите, които наблюдаваме вече втора седмица. Част от нея вървеше и на църковния фронт. Водеха я всевъзможни истинно и още по-истинно „православни“ – застъпници на стария стил и „светоотеческия“ календар, на „руското“ православие против „гръцкото“ православие, на всякакво църковно мракобесие против всеки свеж полъх в църковния живот и в богословската мисъл.

Един от фронтовете на тази църковна война беше и продължава да бъде и у нас. Това се потвърждава от всички неистово злостни реакции, на които сме свидетели всеки ден. Обединеният глас и позиция на целия свободен свят по отношение на ставащото в Украйна, гласът на нормално разсъждаващите и адекватно реагиращи на случващото се хора, озлоби още повече адептите на идеологията на „Третия Рим“ и днес ние можем да чуем и да прочетем неща, които и най-богатото въображение е неспособно да си представи.

На фона на всичко това днес навлизаме в периода на Великия пост. И се питаме как е възможно уж най-православната страна на света да продължава да излива трупаната с години агресия срещу други православни, да ги избива и да руши поголовно домовете, училищата, болниците, църквите им и цялата им инфраструктура тъкмо в този период? Периода, през който Църквата ни зове да се каем за греховете си, вместо да ги умножаваме. Няма и не може да има обяснение за това, така че днес, щем – не щем, ни се налага да свикнем с новата реалност – реалността на поста и войната, заедно.

По всичко личи, че тази война няма да спре с началото на светата Четиридесетница. Няма да спре не само на територията на Украйна, но и в умовете на всички онези, които независимо от цялата очевидност на случващото се и цялата трагедия на украинския народ ще продължават да говорят за войната и за руската агресия, строго придържайки се към тона и речника на агресорите, определяйки братоубийствената по същността си война като „специална операция“, като „нова освободителна война“, която бива водена от „православна“ Русия срещу „гнилия“ Запад, и какви ли не други неадекватности. За жалост тези хора едва ли ще намерят в себе си сили да признаят, че тяхната „православна“ Русия беше дотук, че тя приключи, че каквото и да стане оттук-насетне, както и да завърши това безумие, тази „православна“ Русия повече никога няма да съществува, тъй като самата тя пожела това, изливайки всичкия си гняв и цялото си с години трупано желание за реванш върху своите братя и сестри по вяра и род в и без това изстрадалата прекалено много, а понастоящем страдаща както никога досега бедна Украйна.

Постът и молитвата наистина са най-силните оръжия на християните. Те обаче са такива, само когато бъдат истински, когато покаянието – и за своите, и за чуждите грехове – е дълбоко осъзнато, а молитвата е искрена и е във вярната посока. Защо ще постим и за какво ще се молим през тази Четиридесетница? Дали за жертвите на руската агресия, за безброй многото невинни жертви на тази братоубийствена, наистина „каинова“ война, както с основание я нарече Киевският митрополит (към МП) Онуфрий, или за победата на руското оръжие и тържеството на едно идеологически изкривено „православие“, съзиращо врагове във всеки и всичко, което по някакъв начин се разминава с идеологическите му постулати? От отговора на този въпрос ще зависи не просто самото ни християнство, но и това, доколко сме останали човеци. Човеци във време на пост и война

Пандемията като възможност

Написана от Живо Предание

ParadiseПодобно на повечето явления в човешкия живот, и пандемията, предизвикана от новия „коронавирус“, не може да бъде разглеждана еднозначно, в случая като нещо само отрицателно. Редом с разтърсващите новини и покъртителните картини, почти изцяло запълващи през последните седмици медийното и личното пространство, се прокрадва и поредната нотка на надежда: надежда за самия човек, за това, че тежкото изпитание го прави по-добър, повече жертвоготовен и милосърден, и, в крайна сметка, по-човечен. Такъв е ефектът от почти всяко тежко изпитание. В случая обаче изпитанието и трагедията са повод да помечтаем сякаш и за нещо повече: за това, че най-накрая човекът ще осъзнае необходимостта от решаваща, коренна промяна: на първо място в самия себе си, а сетне и в отношението си към света около себе си и най-вече към земята – същата тази земя, която, впрочем, някога Творецът му е дал, за да господарува над нея (Бит. 1:26, 28), и която остава и до днес неговият тукашен дом, пък бил той и само временен.

Да господарува, само че не лакомо и деспотично, а като добър стопанин. Да господарува умно, разсъдливо и с умереност, заедно с всички отговорности на това господаруване, а не безобразно да експлоатира всичко около себе си с добре познатата на всинца ни довчерашна своя алчност и безумна ненаситност, фатално възпрепятстващи го да осъществява предназначението си на венец на творението и Божи пълномощник, извикан към битие за да приведе обратно цялото творение при неговия Творец. Ако човекът успее да направи това, ако новата пандемия го накара да ревизира господарския си статут, тогава погубените от вируса човешки животи няма да са отишли напразно. Ако в резултат от пандемията ние видим един преобразен човек, отърсил се от омаята на своето измамно и карикатурно „всемогъщество“, тогава заедно с принесените в битката с вируса жертви той ще се е разделил и с онази самоубийствена страст, работила толкова дълго време вътре в него, която заплашва със същинско изтребление не само даруваната му за обработване и господаруване земя, но и собствения му род и вид. Ако оцелелият след тази пандемия човек съумее да пренареди отдавна обърканата подредба на своите ценности, тогава и самата пандемия ще се окаже за него не наказание или проклятие, а благословение. Каквото именно християнската ни интуиция ни подсеща, че тя е. Защото знанието и опитът на Църквата ясно ни казват, че всичко в човешкия живот се случва не без съизволението на същия този Творец, Който някога, в началото, е дал на предците ни и самата земя. За да господаруват над нея.

Такива са в най-общи черти смелите надежди, които настоящата ужасна пандемия събужда в християнското ни съзнание. Близкото бъдеще ще покаже доколко те са били оправдани. Сигурното е едно: пандемията, предизвикана от новия вирус, и свързаната с нея настояща и тепърва предстояща да се разгръща криза предоставят на човечеството нова възможност: възможност, от която си заслужава то да се възползва.

Седем години Живо Предание

Написана от Живо Предание

DVERI Predanie BannerАко се доверим на добре известната приказка за първите седем години, които били най-важните и определящи във формирането на човека и които, в случай че се пропилеят, не могли да бъдат наваксани, вече можем да кажем, че и проектът ни Живо Предание: образци на съвременното православно богословие направи своите „първи седем“. За нас, като редакционен екип, това е повод за радост и за нова надежда – вярваме, че е такова и за нашата аудитория, която през тези седем години следи работата ни, обогатява се с нови и нови познания, запознава се с нови и нови автори, а понякога изразява и своята благодарност чрез писма до редакционната поща и в лични контакти с нас.

Преди точно седем години проектът ни стартира тъкмо на днешния ден, с празника на светото Благовещение Богородично, и този избор съвсем не беше случаен. Защото от самото начало и до днес животът на Църквата и животът на нейното богословие е едно продължаващо във времето благовестие – благовестие за най-важните неща, свързани с Боговъплъщението и с делото Христово, с „тайната, скривана от векове в Бога“, а сега „чрез Църквата известна на началствата и властите небесни“ (Еф. 3:9-10). Благовестие за това, че „с нас е Бог“ (Мат. 1:23; Ис. 8:10) и че заключените някога за нас, поради греха на прародителите, двери на Царството Божие са повторно отворени. Защото нашият Небесен Отец не желае смъртта на грешника, но иска и търпеливо очаква той да се обърне, за да бъде жив (Иез. 18:23), а нали Неговата дума никога не остава празна, понеже Бог е верен на Своите обещания!

Това дивно и спасително благовестие, започнало на днешния ден с посещението на архангел Гавриил при Пречистата Дева, продължава в делото на апостолите, а по-късно през столетията намира своето разяснение в живота и в творчеството на отците и учителите на Църквата, за да достигне до нас днес, две хилядолетия след събитията във Витлеемската пещера, в Гетсимания и на Голгота, отливайки се в творчеството на нашите съвременни отци и учители, в които действа същият този Дух на Истината, Който е слязъл някога и над апостолите в деня на тяхната огнена Петдесетница.

Противно на някои подвеждащи и объркващи представи и внушения, идващи към нас от неразумни в ревността си люде, този Дух действа и до днес в Църквата Христова – в нейните съвременни отци и учители, наши съвременници, и Неговото действие не ще се прекрати докато я има и Църквата, защото тъкмо това Негово присъствие и действие е, което конституира нейния богочовешки живот, нейното предназначение и смисъла на нейното съществуване. На тези съвременни носители на Духа посветихме и ние този наш проект и никак не е случайно, че го нарекохме именно Живо Предание – затова защото и днес Преданието на Църквата е живо и ще продължава да бъде такова дотогава, докато Бог благоволи над Църквата Си, „която Той си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28).

Тъкмо за да напомняме, че всичко това е така, вече седем години ние поддържаме живо и нашето Живо Предание. И ще го правим дотогава, докато можем – надяваме се все по-добре и все по-живо, защото летвата на богословието е висока и не позволява никакви компромиси или подмени на Живото Предание на Църквата с каквито и да било лъжливи и изкривени предания, опитващи се да ни внушат, че живеем – видите ли! – в епохата на църковното и богословско безплодие, когато всяко богословско творчество е призовано само и единствено към папагалски повторения на своите древни образци. Своеобразна „ледена епоха“, в която всеки порив на Духа попада под подозрителност и се заклеймява като „модернизъм“ и всевъзможните там „-изми“, които и в този случай могат само да свидетелстват за това, че „гроздето е кисело“ – просто „защото е високо“... Не, разбира се, че не е така, а свидетели за това сме всички ние, които днес черпим с шепи от опита и от дълбоките интуиции на съвременните отци и учители на Църквата, изучавайки тяхното книжовно наследство и откривайки в него същите повеи на Духа на Истината, които са белязали и живота и творчеството на Христовите апостоли и на всички отци и учители на едната и света, съборна и апостолска Църква на нашия единствен Учител, Когото изписваме с главна буква: Господ и Спасител наш Иисус Христос.

Ако е Божия воля и ако нашето дело не е просто „замисъл… от човеци“ (Деян. 5:38), то няма да се разруши. Лъч надежда в тази посока ни дава и настоящата наша седемгодишнина.

Къде е богословието?

Написана от Борис Маринов

QuestionАко някъде все още продължават да се питат „Какво е богословието?”, ако някъде все още неговите въпроси и проблеми продължават да бъдат актуална тема за размисъл, при ясно осъзнаване на азбучната истина, че Църквата винаги е имала, има и не може да няма своето богословие – като най-естествен израз и еманация на живота в Църквата, като очаквани плодове от изобилните дарове на Духа на Истината, а ако щете и като част от нейната мисия – по всяко време и на всяко място, то у нас сякаш въпросът вече не е „какво”, а „къде е богословието”? Как така за няма и три десетилетия живот в свобода на словото и на съвестта, без да бъде контролирано, цензурирано и откровено забранявано, богословието се оказва отново изтласкано в периферията и маргинализирано, а на всеки сериозен опит за богословско в собствен смисъл на думата творчество се гледа със страх и подозрение, а понякога и с откровена агресия?

И няма как да не си спомним тук за онези романтични и незапомнено отдалечени времена, когато не е могло да идеш на пазара или на баня, без да влезеш в богословски спор или най-малкото да станеш свидетел на такъв.

Какво ти обаче днес богословие, какви пет лева?… Както неотдавна диагностицира един от онези сред нас, които все още не са изгубили усета за тези неща, „половината го обърнаха на зилотия, а останалите – на политика”. При което, разбира се, иде реч все за люде, които иначе старателно се идентифицират с Църквата. Така, както я разбират.

Ако обаче със „зилотията” и талибанията в църковен контекст в последните години така или иначе свикнахме (къде ще ходим?), далеч по-трудно е да свикнем с „църковното политиканстване”, с превръщането на Църквата от пространство на Духа и на свободата в територия на духовете на „мира сего”. Трудно се преглъща подмяната на онова, което знаем, че не е от този свят, с една грубо осветскостена (защото това е, което прави в Църквата и от Църквата всяка намеса в нея на „духа” на политиката), лишена от всякаква свобода карикатура на Църква. С подмяната на онова, което Господ Христос ни е оставил след Себе си като Свое Тяло и царство на Духа, с една безсолна и безвкусна, по нашенски забъркана и объркана каша, с нещо толкова „твърде човешко”, чийто „бог” е толкова умрял, че и самият Ницше би онемял, ако можеше да му бъде жив земен свидетел.

Спорове, обиди и заплахи, юрисдикции, автокефалии и екскомуникации – всичко това прави Църквата на Христос на земята за пореден път да изглежда именно като карикатура на самата себе си и насилствено ѝ отнема, лишава я от онова, което е пряката ѝ функция, цел, смисъл, намерение: да бъде свободно пространство на свободния дух („ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”) и кораб на спасението (според иначе добре разработената и така благозвучна официална църковна лексика). Така де, но как ще съработничи на Спасителя някой, който е забравил каква е същността и коя точно е целта на съществуването на Църквата в нашия свят? Как ще поучава този, за когото е очевидно, че сам още има какво да учи? Който не е научил най-важното: че „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36).

Всъщност самата дума богословие е една своеобразна тавтология: слово за Бога. Нали обаче Сам Бог е и Слово? Така де, но къде е пространството за Този Бог-Слово днес – тук, сред нас, и какво всъщност ни се предлага вместо Него и Неговото Слово? Както добре го беше казал приятелят ми – „зилотия и политика”. Къде е богословието?…

Живо Предание на пет години

Написана от Живо Предание

AnnunciationДенят на светото Благовещение през настоящата 2017 г. е и повод за отбелязване на един, ако можем да се изразим така, мини-юбилей. На същия ден преди пет години беше поставено началото на проекта на Двери на православието „Живо Предание: образци на съвременното православно богословие”.

Вярваме, че целите и задачите на този проект са отдавна добре известни на нашите читатели и затова днес, съвсем накратко, само ще припомним най-главното сред тях. А именно, че проектът бе замислен като още една възможност за широко популяризиране на български език на най-ценното и стойностно от съвременното православно богословие. На достиженията както на утвърдените автори от края на 19 в. и досега, така и на млади, прохождащи днес православни богослови. И, не на последно място, за популяризиране на „външния” поглед към самите нас – на начините, по които виждат и тълкуват нашата православна традиция онези богослови от останалите християнски изповедания, които сериозно и добронамерено се занимават с нея днес.

Оставяме на нашите читатели да преценяват доколко Живо Предание постига тези цели. Надеждата ни е, че за една голяма част от тях това е така. Съзнаваме, че не печелим любовта и симпатиите на всички, но приемаме това за нещо нормално и дори редно. Не би било редно и дори притеснително би било обратното. Подобно на всичко останало, в което е намесен човекът, богословието също бива разбирано различно от различните хора. На страниците на нашето Живо Предание ние отразяваме и даваме израз на нашето, а както става ясно и на една никак не малка част от хората в Църквата въобще, разбиране.

Доколкото ни е по силите и възможностите се стремим да представяме отделните съвременни православни богословски школи (именно школи, а не някакви „национално” определяни богословия), отделните, заслужили признанието на времето и поколенията личности, както и различните гледни точки и дебати върху най-съществените за живота на Църквата днес теми и проблеми. Оставаме, както и досега, отворени за всеки сериозен богословски диалог, лично мнение или конструктивно предложение, както и търпеливо понасящи всяка добронамерена и справедлива критика.

За любителите на статистиката можем се похвалим, че за изминалите пет години в 45-те рубрики на проекта ни бяха представени общо 376 автора, с общо 668 текста, и бяха публикувани общо 12 книги, 8 от които изцяло, а останалите 4 – в процес на завършване. Представени бяха 30 новоизлезли книги и всички новопоявяващи се броеве на списание Християнство и култура за този период. Към проекта работят и постоянно се обогатяват също и 4 справочни раздела: „Полезни връзки”, „Био-библиография”, „Препоръчваме” и „Книжарници”.

Така в нашите представи би трябвало да изглежда днес един богословски интернет-проект – непрекъснато обогатяващ своето съдържание, при достатъчно високо качество на публикациите, и предоставящ достатъчно много странична справочна информация за онези, които изпитват необходимостта да задълбочат търсенията си по един или друг въпрос, тема, проблем, аспект и каквото и да било друго, свързано с Църквата – с нейния живот и с нейното богословие.

Осъществяването пък на всичко това нямаше да бъде възможно без неизменната – вече пет поредни години – финансова, морална и чисто човешка подкрепа на фондация Комунитас, в лицето на нейното ръководство и на екипа на направления „Християнство и култура” и „Книгоиздаване”, за което използваме случая да им изразим и нашата най-сърдечна благодарност и признателност!

Надяваме се на Божието благоволение, на Неговото човеколюбие и велика милост, и вярваме, че с всекидневния си труд допринасяме макар и малко към успеха на мисията на Църквата в нашия все повече обезумяващ свят. Днес, – когато не само православната ни християнска вяра, но и всеки, бил той и най-малък зачатък на вяра (не на суеверие, а тъкмо на вяра), – биват все по-агресивно осмивани и преследвани, ние смятаме, че светът около нас изпитва както никога досега необходимост от гласа на Църквата и на нейното богословие. За да бъде обаче този глас чут и ефикасен, той трябва да извира от здравите основи на Христовото учение, а това означава да бъде едновременно ясен и категоричен, но и разбиращ, милващ и любящ – такъв, какъвто добре знаем, че е и Сам нашият Господ и Спасител Иисус Христос.

На всички наши читатели и почитатели пожелаваме честит и благословен празник!

25 март 2017 г.

Благовещение



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93yc8 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме