Йоан, глава 12. 1 – 8. Помазването на Христос във Витания. 9 – 19. Тържественото влизане на Господ в Йерусалим. 20 – 36. Последната реч на Христос в храма. 37 – 50. Обзор на резултатите от месианската дейност на Господ Иисус Христос.
Йоан 12:1. Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите.
„Шест дни преди Пасха“. Тъй като според закона Пасха започвала на 14 нисан следобед, то следователно Господ дошъл във Витания на 8 нисан (шест дни по-рано). Но на кой ден в седмицата се случил 8-ми нисан? Някои казват, че е било в събота, тъй като през онази година 14-ти нисан е бил в петък. Разбира се, ако се приеме, че под израза "преди Пасха" евангелист Йоан разбира Пасхата, "законно" извършена от юдеите през онази година, и че този "законен" ден на Пасхата през онази година се е паднал именно в петък, тогава, разбира се, тези, които приемат това мнение, ще бъдат прави. Но защо Йоан в горния израз не е могъл да има предвид Пасхата, която Христос е изпълнил с учениците Си един ден по-рано, т.е. на 13 нисан, четвъртък?
Такова преброяване на дните при Йоан е много възможно. Освен това едва ли Господ е могъл да наруши излишно съботния ден, пътувайки с учениците Си. Наред с това приготвянето на вечерята за Христос и учениците Му със сигурност би отнело много време – а кой би я приготвил в събота? И накрая, това, което Йоан разказва – пристигането на много юдеи във Витания, след като са научили за идването на Христос там, и решимостта на първосвещениците да убият и Лазар – не би могло да се случи в една съботна вечер. (стихове 9 – 10.) Следователно остава да се приеме, че Господ е дошъл във Витания в петък на обяд и че Му е била предложена вечеря в събота. Изглежда, че юдеите като цяло са обичали да дават големи вечери в събота (срв. Лука 14:1, 5 и др.). Ако евангелистът не е сметнал за необходимо да каже, че вечерята се е състояла на следващия ден след пристигането на Господа, то и в други случаи той не намира за необходимо да прави такива разграничения на дните (срв. Иоан 1:39).
„Витания“. За Витания вж. тълкуванието към Марк 11:1.
Йоан 12:2. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата.
„Му приготвиха вечеря“. Въпросът дали тази вечеря е била същата, за която говорят Матей (Мат. 26:6 и сл.) и Марк (Марк 14:3 и сл.), се решава по различен начин от тълкувателите. Някои от тях (например, епископ Михаил Лузин) твърдят, че става дума за друга вечеря, и за да докажат мнението си, се позовават, първо, на факта, че първите двама евангелисти описват вечеря, извършена не шест, а два дни преди Пасха; второ, че името на жената се споменава само при Йоан, трето, че името на домакина, организирал вечерята, се споменава само при първите двама евангелисти, и четвърто, че в църковните песнопения за Страстната седмица вечерите се различават именно по този начин.
Други обаче не виждат необходимост да се прави разлика между тези вечери и твърдят, че и тримата евангелисти говорят за една и съща. Последното предположение е по-естествено, тъй като изглежда крайно невероятно Господ да дойде два пъти във Витания през една и съща седмица и едно и също събитие – помазването на Христос – да бъде повторено от две различни жени при почти идентични обстоятелства.
Що се отнася до възраженията, които се изтъкват срещу последното мнение, те са несъстоятелни. На първо място, второто и третото възражение, които се отнасят до неназоваването на имената, не са убедителни: единият евангелист е сметнал за необходимо да назове действащото лице, а другият – не. Що се отнася до първото основание, макар да изглежда важно, то всъщност не е от голямо значение. Факт е, че евангелистите Матей и Марк изобщо не говорят за помазването на Христос в хронологичната последователност на събитията, а само го припомнят по повод на това, че след историята за това помазване те разказват за предателството на Юда (Мат. 26:14 и сл.), а, както е видно от Евангелието на Йоан, Юда подбудил останалите ученици да роптаят заради безмисленото разхищение на скъпоструващото миро, което Мария извършила.
Затова евангелист Матей вмъква историята за помазването в 26 глава не заради строгата хронологична последователност на събитията, а отчасти за да опише настроението на учениците като цяло и на Юда в частност, а отчасти и за да каже, че Господ е знаел за участта, подготвена Му от враговете (Мат. 26:12). В съвсем същата връзка е и разказът за помазването на Христос в Евангелието от Марк.
Що се отнася до свидетелството на литургичните песнопения, те по своя характер никога не са имали за цел да установят хронологична последователност на събитията. Това личи например от факта, че разговорът между Христос и апостолите за приготвянето на Пасхата се е състоял според стихирата в събота Вайя, когато Христос е дошъл във Витания ("преди" шестте дни на Пасха); в друга стихира от същия ден се казва, че Христос е дошъл шест дни преди Пасха, "воззвати умерша четверодневна Лазаря".
Откъде дошъл Господ във Витания този път? По всяка вероятност от Йерихон, където посетил дома на Закхей (Лука 19:5). От Йерихон до Витания се стигало за около шест часа пеша.
„и Марта прислужваше“. Както можем да видим от Евангелията на Матей и Марк, вечерята за Христос е била приготвена "в дома на Симон прокажения" (вж. Мат. 26:6). Но Марта е поканена от домакина да служи на Христос като жена от семейството, към което Христос е бил благоразположен. Забележително е, че Лазар също е взел участие в угощението. Очевидно той се е чувствал толкова добре, че и радостното пиршество не му е било чуждо.
Йоан 12:3. Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото.
„Мария пък“. Евангелистът отново противопоставя ясно Мария на Марта (срв. Иоан 11:32). Докато Марта се грижела да има достатъчно на трапезата, Мария помазала краката на Иисус с миро и ги избърсала с косата си. Тя забравила, че еврейското благоприличие забранява на жената да се появява с непокрита глава в обществото на мъже, и даже развързала косата си, за да избърше с нея нозете на Христос, което преди и жената грешница направила на Иисус (Лука 7:38).
„нардово“ (вж. тълкуванието към Марк 14:3)
„литра“ – 337,5 г.
Йоан 12:4. Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече:
Йоан 12:5. защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси?
„Тогава един от учениците“. В евангелието от Йоан само Юда Искариотски протестира срещу подвига на Мария, докато в Матей и Марк – всички ученици. Очевидно е, че Йоан посочва на кого е била инициативата в този протест.
За останалото вж. тълкуванието към Мат. 26:6 – 13; Марк 14.
Йоан 12:6. Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.)
„ковчежето“ (γλωσσόκομον). Юда не само носил със себе си пожертвуванията, но и „крадеше“ (ἐβάσταζεν), буквално „отнемаше“ (за себе си). В този смисъл е използван и в Иоан 20:15. Защо Христос е поверил на Юда ковчежето с парите? Много е вероятно чрез такъв акт на доверие Той да е искал да повлияе на Юда и да му внуши любов и преданост към Себе Си. Но Юда не е откликнал на това доверие и то не е имало благоприятни последици върху него: той вече е бил твърде привързан към парите и затова е злоупотребил с Христовото доверие.
Йоан 12:7. А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми.
Вж. тълкуванието към Мат. 26:12; Марк 14:8.
„остави я“. В някои кодекси се чете „оставете я“, но в по-старите е в ед. ч. и това четене е по-подходящо тук, тъй като Йоан казва, че само Юда е осъдил Мария.
„тя е запазила“. В най-старите кодекси се чете „да запази“ (вместо τετήρηκεν – ἵνα ... τηρήσῃ). Според това древно четене Господ иска да каже, че Мария, която сега е помазала краката Му, не трябва да продава мирото, което е останало в съда, за да раздаде получените от продажбата пари на бедните, а трябва да го запази за деня на погребението Му, когато ще може според обичая да помаже тялото на Иисус.
Йоан 12:8. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога.
Вж. тълкуванието към Мат. 26:11;
Йоан 12:9. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите.
От стих 9 до 19 следва разказът за влизането на Господ в Йерусалим, което Йоан като цяло предава по същия начин като тримата синоптици (срв. Мат. 21:1 – 11; Марк. 11:1 – 10; Лука 19:29 – 38). При Йоан обаче има и някои отлики от синоптиците, които могат да се обяснят с особеностите на неговия повествователен план.
Докато при синоптиците пътят на Христос към Йерусалим започва от Йерихон, без да се споменава влизането на Христос във Витания, при Йоан Йерихон изобщо не се споменава, а Витания, напротив, е главната спирка на Христос в това шествие. Даже юдеите бързат да отидат там, за да се уверят в достоверността на възкресяването на Лазар. Очевидно е, че евангелист Йоан и тук допълва разказа на синоптиците.
Йоан 12:10. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря,
Първосвещениците, като забелязали вълнението сред народа и виждайки как заради възкресения Лазар мнозина юдеи се отдръпнали от тях (ὑπῆγον) и се обърнали към Христос, решили да убият и Лазар.
Йоан 12:11. защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса.
Йоан 12:12. На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим,
Събитията, описани в стихове 9 – 11, не са могли да се случат в рамките на един ден и затова изразът "на другия ден" трябва да се разбира в смисъл на деня, следващ деня на вечерята във Витания, която е била в събота. По този начин влизането на Господ в Йерусалим се пада на 10 нисан (неделя).
Йоан 12:13. взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев.
Вж. тълкуванието към Мат. 21:9 – 11
„палмови клончета“. "Клонки" на гръцки βαΐον е дума, заимствана от египетския език. Те се споменават в Стария Завет като символ на радостта. С тях са били посрещани царе, победители и герои (1Мак. 13:51). Те приличали на букетите (лулаб), с които евреите отивали на Празника на скинията въз основа на Лев. 23:40. Ако сега народът е посрещал Христос с възклицания "осанна", той вероятно го е правил по силата на някаква мисловна асоциация. Именно клоните в ръцете им напомняли за радостния празник на шатрите, когато се пеел Пс. 117, а в този псалм се среща възгласът "осанна". По този начин народът изразявал радостта си от идването на Месията-Цар и Го посрещал с радостни възгласи, вярвайки, че Христос е дошъл да яви Своето царство.
Йоан 12:14. А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано:
„като намери“. Това, че Иисус не е намерил сам ослето, се вижда от думите в стих 16: "това Му беше сторено", т.е., подразбира се от учениците Му.
Йоан 12:15. "не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле".
„дъще Сионова“. Евангелистът обяснява пристигането на Христос на осле с думите на пророк Захария (Зах. 9:9) като знак за кротостта на Царя Месия. Той не е дошъл да наказва и да съди, а да спаси Своя народ. Йоан обаче със сигурност е искал да каже, че спасението ще бъде дадено само на истинската Сионова дъщеря, т.е. на онези, които са достойни за това спасение.
Цитатът от книгата на пророк Захария е даден в съкратен вид. Освен това Йоан е заменил израза "ликувай от радост" (Зах. 9:9) с израза "не бой се". Причината е, че по онова време за истинските израилтяни, които разбирали, че Господ върви към Своите страдания и смърт, е било рано да ликуват. Влизането на Господа в Йерусалим посужило само да разсее тревогата на благочестивите израилтяни, че месианското спасение все още не е завършено. Евангелист Йоан сякаш иска да успокои страховете им, като ги уверява: Спасителят Месия идва!
Йоан 12:16. Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили.
Както учениците по-рано не са разбрали думите на Христос за Себе Си като за храм, който първо ще бъде разрушен, а след това възстановен (Йоан 2:19), така и сега при влизането на Господ в Йерусалим те не разбират, че с това се изпълняват старозаветните пророчества за Христос. Едва след прославянето на Христос те разбрали, че и самите те са послужили за изпълнението на тези пророчества, като са довели на Господа ослето, на което Той е влязъл в Йерусалим.
Йоан 12:17. Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше.
„Множеството“ (ὁ ὄχλος), което присъсвало във Витания на възкресяването на Лазар, разказвало на народа, който посрещнал Христос при вратите на Йерусалим, за извършеното от Него чудо във Витания.
Йоан 12:18. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо.
„затова Го и посрещна“. Именно със свидетелството на хората, които по-рано били във Витания, евангелистът обяснява ентусиазма, с който е бил посрещнат Христос при Йерусалим.
Йоан 12:19. А фарисеите казаха помежду си: видите ли, че нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире Му.
„цял свят“. Събирането на толкова много хора в Йерусалим, приемащи Месия, изглеждало на фарисеите все едно целият народ е последвал Христос. Това ги накарало да се подтикнат взаимно към по-решителни действия срещу Него.
Йоан 12:20. Между дошлите на поклонение по празника имаше някои елини;
„елини“. Елините, за които Йоан говори тук, очевидно са принадлежали към т.нар. „прозелити на вратата“, дошли в Йерусалим на поклонение (срв. Деян. 24:11).
Евангелистът не уточнява в кой ден се е случило следващото произшествие.
Йоан 12:21. те се приближиха до Филипа, който беше от Витсаида Галилейска, и го молеха, думайки: господине, искаме да видим Иисуса.
„да видим Иисуса“. Тези прозелити видели как юдейският народ посреща Своя Месия, като те със сигурност били запознати с месианските очаквания от преди, и затова пожелали „да видят Иисус“, т.е. да се запознаят с Него. Обърнали се към апостол Филип с тази молба. Евангелист Йоан уточнява, че Филип бил от Витсаида Галилейска (срв. Лука 9:10), като по този начин дава да се разбере, че Филип може би е бил познат на тези „елини“, дошли най-вероятно от Десетоградието, спрямо което Витсаида е съседно място. (срв. Мат. 4:25).
Няма нищо неправдоподобно в предположението, че тези прозелити са присъствали на изгонването на търговците от храма, което е станало в деня след влизането на Христос в Йерусалим. (Йоан не казва, че елините са се обърнали с тази молба към Филип още в деня на "входа Господен".)
Защото търговците заемали самия двор на храма, който бил предназначен за молитва на прозелитите, и Христос, като изгонил търговците, по този начин сякаш взел прозелитите под своя закрила. Затова естествено прозелитите изпитвали симпатии към Него и искали да Го опознаят по-добре.
Йоан 12:22. Дохожда Филип и обажда на Андрея; Андрей пък и Филип обаждат на Иисуса.
Филип не се осмелил сам да предаде желанието на елините на Христос. Първо, той може би се смутил от спомена за заповедта, дадена от Христос относно езичниците (Мат. 10:5), и от думите на Христос по повод молбата на хананейката (Мат. 15:24), и второ, Филип виждал колко възторжено е бил приет Христос от еврейския народ и е смятал, че беседата на Христос, вероятно в храма, с елините, ще предизвика раздразнението на евреите към Него и ще даде повод да обвинят Христос, че е чужд на Своя народ (срв. Иоан 7:35, 8:48).
Но Андрей, към когото Филип се обърнал за съвет, бил по-решителен и намерил за възможно да каже на Христос за желанието на елините. Андрей може би спомнил за такива случаи, като например изцелението на слугата на стотника от Капернаум, разговора на Христос със самарянката и, накрая, думите Му: "Който дойде при Мене, няма да го изгоня" (Иоан 6:37).
Йоан 12:23. Иисус им отговори и рече: дошъл е часът да се прослави Син Човеческий.
„да се прослави“. Христос не отговорил нищо за молбата на елините. Изглежда, че думите Му са адресирани до Филип и Андрей ("отговори и рече"). В тази реч Той казва, че е дошъл часът на Неговото прославяне. Предстои Му да умре и представителите на езическия свят, които са дошли при Него, Му напомнят, че е дошло времето да принесе душата Си в жертва за благото на цялото човечество. Но осъществяването на изкуплението, разбира се, е най-висшето дело на Месия и затова Христос нарича Своята смърт "прослава". Дошъл е часът Той да умре, но и да бъде "прославен", а прославянето Му е толкова по-голямо от унижението, което Господ ще приеме, умирайки, че Той дори не говори за смъртта, а само за прославянето.
„Син Човеческий“. В същото време Той не казва "да се прославя Аз", а "Син Човеческий". Това обичайно за евангелист Йоан обозначение на Месия тук има особен смисъл. Господ казва, че Той няма да бъде изкупител само на израилския народ, а на целия човешки род: "Син Човешки", Той принадлежи на цялото човечество.
Йоан 12:24. Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.
„Истина, истина“. Тъй като учениците, под влияние на тържественото посрещане на Христос от народа, са могли да изтълкуват думите на Христос за прославата Му в смисъл на обещание за нови чудеса, Господ отхвърля особено категорично такова разбиране на думите Му (два пъти повтореното "истина").
„ако житното зърно, паднало в земята“. Не, сега Го очаква не външна прослава, а напротив – унижение, смърт. Но тази смърт е необходимо условие за възникването на нов, по-богат и по-разнообразен живот. Той трябва да отдаде душата Си или живота Си, за да може донесеното от Него спасение да излезе от ограничените рамки на юдейството и да бъде споделено с целия свят. Такъв е смисълът на притчата за зърното, което, когато умре, т.е. разлага се в земята, дава нов кълн, на който се появяват много зърна (плодове).
По този начин е изразена идеята, че в личността на Господ Иисус Христос се съдържа животът на цялата Църква, че всеки вярващ изобразява Христос в себе си, живее с Него и в Него.
Тук може да отбележим, че ако езичниците (елини) слушали тези думи на Христос, те можели донякъде да разберат смисъла им, защото в техните мистерии зърното играело голяма роля като символ на живота.
Йоан 12:25. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот.
Йоан 12:26. Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец.
Същата готовност за саможертва трябва да отличава и Христовите ученици. Вж. тълкуванието към Мат. 10:39, 16:25 и паралелните пасажи.
„него ще почете Моят Отец“. Що се отнася до наградата, която Господ обещава на Своите последователи, евангелист Йоан тук изразява донякъде своеобразно онова, което е посочено в Мат. 10:32 и Марк 8:38.
Йоан 12:27. Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час.
Съгласно забележката на архиепископ Инокентий, всичко това, както показва самото естество на мислите и думите, е било произнесено с изражение на величие, подобаващо на Божия Син: „Но изведнъж светлият Му поглед се покрил със сумрака на тъгата. От божественото Му лице се виждало, че в душата Му едно чувство бързо се променяло с друго и имало някакво силно вътрешно движение и борба".
„Душата ми се смути“. От мисълта за славното бъдеще Господ изведнъж преминава към мисълта за настоящето и тук "душата", която би трябвало да е "възненавидена", отговаря на тази мисъл с ужасно болезнено усещане.
Всъщност Христос е бил безгрешен, а смъртта е следствие от греха. Ясно е, че тя е била особено омразна, отблъскваща за "душата" на Христос, за Неговата най-свята природа. Нещо повече, самата смърт, която Христос е претърпял, също е била ужасна, защото е била наказание за греховете на цялото човечество. В тази Своя смърт Христос е трябвало да вкуси цялата горчивина на чашата, приготвена за грешното човечество.
„що да кажа“. Господ е толкова поразен от мисълта за смъртта, от предвкусването на нейната горчивина, че не намира подходящи думи, за да изрази чувствата си. Но това състояние на духа трае само няколко мига.
„Отче, избави Ме от тоя час?“. Това не е молба, а въпрос. Сякаш Господ размишлява в Себе Си: "Да кажа ли на Отца да Ме избави? Но това е часът, за който дойдох. Не, трябва да отида на тази смъртна борба, да изпълня делото, за което съм дошъл. Нека се изпълни всичко, което справедливият Божи съд е отсъдил за Мен". Христос преодолява неволния страх от смъртта.
Много е вероятно, съобщавайки за тази кратка „борба“ на Христос със страха от смъртта, да казва също, което искат да кажат и синоптиците със своя разказ за Гетсиманската „борба“ на Спасителя (Мат. 26:36-46 и паралелни пасажи)
Йоан 12:28. Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: и прославих, и пак ще прославя.
„прослави името Си“. Христос моли за прослава на Божието име – прослава, разбира се, чрез Неговата смърт и възкресение, които трябва да бъдат последвани от изпълнението на Христовите думи за спасението на цялото човечество (стих 24).
„дойде глас от небето“. На тази молба Сам Бог отговаря на Христос от небето, че както досега е изпълнявал Своите намерения чрез Христос, така и чрез смъртта на Христос скоро ще прослави Своето име, т.е. ще доведе докрай Своето домостроителство за спасението на човешкия род (Иоан 9:3, 11:4).
Йоан 12:29. А народът, който стоеше и чу това, казваше: гръмна се; други пък казваха: Ангел Му говори.
Всеки път, когато Синът проявявал Своята преданост към Отец в някакъв важен случай от живота Си, Отец Му отговарял в присъствието на някои свидетели. Така е било при кръщението Му, при преображението Му, така е било и в този случай.
В този тържествен последен ден от Своето пророческо служение Христос се посвещава на първосвещеническото служение, което Му предстои – окончателно тръгва по пътя, водещ към към смъртта. Сега Отец тържествено обявява благоволението Си към това решение на Сина.
„Ангел Му говори“. Отец провъзгласил прославата на Своя Син, т.е. предстоящото настъпване на нова ера в дейността на Христос – Неговата дейност като Цар. Няма съмнение, че думите на Отца са били произнесени като звуци, както личи от факта, че някои от присъстващите са ги различили, но са помислили, че това са думи на Ангел.
Йоан 12:30. Иисус отговори и рече: не за Мене беше тоя глас, а за вас.
„не за Мене беше“. Христос, разбира се, и без такъв знак е знаел какво иска да Му каже Отец. Гласът е бил за юдеите, обкръжаващи Господа, които е трябвало да обърнат внимание на такова чудотворно свидетелство за Христос, но поради своята безчувственост (срв. Иоан. 5:37) не са разбрали, че по този начин Сам Бог ги призовава към Христос.
Йоан 12:31. Сега е съд над тоя свят; сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън.
„съд над този свят“. След тази забележка, направена от Христос към народа, Господ отново се връща към това, което "Неговият час" ще донесе на цялото човечество. Сега този съд (κρίσις), който започнал с излизането на Христос на служение (срв. Иоан 3:19, 5:22, 24, 30), е към края си. Светът, осъждайки Христос на смърт, си мисли, че по този начин ще Го отстрани напълно от всякакво влияние в живота си, но всъщност не Христос, а именно този грешен и враждебен на Христос свят е този, който бива осъден.
„князът на този свят“. В същото време владетелят на този свят ("князът") или дяволът (Ефес. 2:2) също ще бъде изгонен от света (според някои древни кодекси – "долу" – κάτω). Решението за дявола ще бъде произнесено "сега", т.е. в часа на Христовата смърт, но изпълнението на това решение ще се извършва постепенно, с придобиването на все повече и повече нови последователи на Христос, поради което Христос не казва "изгонен", а "ще бъде изгонен" (срв. Иоан 16:11).
Йоан 12:32. И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си.
„бъда издигнат“ (ὑψωθῶ). Този израз е употребен от Господ тук в същото двойствено значение, както преди (вж. тълкуванието към Иоан 3:14). Неговото възнасяне (издигане) на Кръста ще стане за Него средство за възнесение на небето.
„всички“. От друга страна, това издигане е средството да бъдат привлечени към Христос и под Неговата власт всички хора, в това число и „елините“ (стих 20). Когато Христос бъде на небето, Той вече няма да е в тесните граници на една народност, към която е принадлежал по рождение, а ще бъде Господ на "всички" (Римл. 10:12).
Йоан 12:33. А това говореше, като даваше да се разбере, от каква смърт щеше да умре.
„от каква смърт“. Самият евангелист разбира думите на Господа като предуказание за начина на Неговата смърт – разпятието, при което Господ наистина е бил възнесен или издигнат над земята и, простирайки ръце на кръста, сякаш е искал да привлече целия свят към Себе Си.
Йоан 12:34. Народът Му отговори: ние сме слушали от Закона, че Христос пребъдва вовеки; а как Ти казваш, че трябвало Син Човеческий да бъде издигнат? Кой е Този Син Човеческий?
За тълпата изглеждало невъзможно да съчетае скорошното триумфално влизане на Иисус Христос в Йерусалим като Месия и тази реч за предстоящата Му смърт. В старозаветните пророчества се казвало, че Месия ще царува вечно (Пс. 110:4; Ис. 9:6; Дан. 7:13 – 14). Ако Месия, или Човешкият син, трябва да остави мястото на Своето дело, то това не е Месията, когото евреите са очаквали – това е особен Месия! Затова поискали от Христос да им изясни за кого всъщност става дума.
Йоан 12:35. Тогава Иисус им рече: още малко време светлината е с вас; ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива.
„докле имате светлина“. Господ отново срещнал неразбиране от страна на слушателите Си, но не намира за възможно сега да влезе в някакви обяснения с тълпата по въпроса какъв трябва да бъде Месия от гледна точка на пророците. Той убеждава слушателите Си да се възползват от няколкото дни, в които светлината на слънцето – Христос – все още ще свети за тях (срв. Иоан 7:33, 8:12).
Йоан 12:36. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина. Като каза това, Иисус се оттегли и скри от тях.
„вярвайте в светлината“. За да се използва светлината (ходете, докато я има), е необходима вяра в тази Светлина и затова Христос счита за необходимо да им напомни за това, обещавайки, че с времето ще могат да станат "синове на светлината" (срв. тълкуванието към Лука 16:8). След като казва това, Христос си тръгва, вероятно в Гетсимания, на Елеонския хълм.
От стих 37 до стих 50 евангелистът проследява резултатите от делото на Господ Иисус Христос сред еврейския народ и се удивлява колко оскъдни са били те, колко малко са били вярващите в Христос. Как може да се обясни този факт? Според евангелиста тук се е изпълнила Божията заплаха към еврейския народ, изречена някога от пророк Исайя. Същевременно евангелистът обобщава накратко свидетелствата за Христос, приведени в предишните слова на Христос пред евреите.
Йоан 12:37. Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него,
„толкова много чудеса“. Когато евангелист Йоан говори за множество чудеса ("толкова много чудеса"), той очевидно има предвид чудесата, описани от синоптиците: самият той говори само за няколко чудеса на Христос.
Йоан 12:38. за да се сбъдне казаното от пророк Исаия слово: "Господи, кой повярва на това, що е чул от нас? И кому се откри мишцата Господня?"
Обстоятелството, че евреите не повярвали в Христос – поне по-голямата част от тях – не било изненада. Пророк Исайя вече го бил предсказал. (Ис. 53:1, евангелистът цитира текста по превода на Седемдесетте). Сега Христос може да каже заедно с апостолите, че малко са били хората, повярвали на проповедта Му.
Йоан 12:39. Те затова не можаха да вярват, защото Исаия още е рекъл:
„не можеха да вярват“. Каква е причината за такова печално и за мнозина непонятно явление като неверието на народа, който отдавна се е подготвял да приеме Месия? Защото, отговаря евангелистът, те не могли (древногръцките тълкуватели са заменяли израза "не могли" с "не искали", но тази замяна не намира основание в самите думи на пророка, които са приведени) да повярват в Христос, защото, както казва Исайя, те били народ, който бил изключително упорит в своите разбирания за задачите, които трябвало да изпълни Месия. Юдеите упорито не желаели да разберат духовната си слабост, в която се намирали заради греховете си. Те нямали нужда от Месия като духовен Спасител и Изцелител. По тази причина и не се обърнали към Христос.
Йоан 12:40. "Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря".
Евангелистът цитира тук едно място от книгата на пророк Исайя (Ис. 6:9 – 10) според превода на Седемдесетте, тъй като този текст вече е споменат при синоптиците (Мат. 13:14 – 15 и паралелни места). Руският превод не предава точно гръцкия текст: вместо "очите им" той чете "очите си", а към глагола "ослепи" прикрепя субекта "този народ" (в бълг. превод „тези люде“, бел. пр.), докато този израз не се среща в гръцкия текст. Там стои: τετύφλωκεν αὐτῶν τοὺς ὀφθαλμοὺς. Славянският превод е по-правилен и по-близък до гръцкия оригинал: "ослепи очите им" и т.н. Според този превод думата "Бог" или "Господ" в стих 38 ("Господи!") трябва да бъде призната за подлог към "ослепи" и целият стих придобива този смисъл: Бог – като наказание за това, че юдеите още от самото начало на излизането на Христос с проповед на Евангелието в Юдея (Иоан 2:13 – 14) са показали нежелание да Му повярват – е ослепил очите им и е закоравил сърцата им, или с други думи, ожесточил ги е, за да не разберат смисъла на Христовите дела. Обаче, както отбелязва блаж. Августин, "Бог не ожесточава по такъв начин, че да внушава упорство, а само като отнема от човека Своята благодат. Той затруднява спасението в смисъл, че сам не изпраща облекчение, и ослепява в смисъл, че не просвещава".
„за да ги изцеря“. Тъй като видяхме, че субектът на глагола "ослепи" трябва да е "Бог", очевидно е, че тук с израза "Аз" евангелистът няма предвид Бога (тогава би било необходимо да се каже, според изискването на конструкцията, "Той" изцели) а Христос, Спасителя и Лечителя. По този начин целият стих получава сякаш характера на жалба, която Христос отправя срещу Своя народ. "Този народ – казва сякаш Христос – разгневи Моя небесен Отец с постоянното си нежелание да Ме слуша и поради тази причина Моят Отец му отне Своята благодатна помощ, която е необходима на човека, за да разбере Моите дела. Ако народът не беше изпаднал в такова ожесточение, той можеше да получи изцеление или спасение от Мен; сега обаче всичко е свършено!"
Йоан 12:41. Това каза Исаия, когато бе видял славата Му и бе говорил за Него.
Тук евангелистът обяснява причината, поради която придава такъв смисъл на гореспоменатото пророчество на Исайя, отнасяйки го към Христос. Пророкът е видял "славата на Христос", т.е. видял е Бога, седнал в цялата Си слава и заобиколен от серафимите. Но виждайки Бога, според евангелиста, той е видял и Христос, защото Христос, като божествен Логос, винаги е бил с Бога (срв. Иоан 1:1). Затова можем да кажем, че Исайя в горното пророчество за ожесточението на юдеите е имал предвид Христос ("говореше за Него").
Срв. тълкуванието към Ис. 6.
Йоан 12:42. Обаче и мнозина началници повярваха в Него; но поради фарисеите не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата;
Йоан 12:43. защото бяха обикнали повече човешката слава, отколкото Божията слава.
За да покаже, че Христовата мисия не е преминала безследно и за юдеите, евангелистът посочва, че дори някои от началниците – той не говори за обикновените юдеи, тъй като немалко повярвали – са били вярващи в Христос, но поради материални и други изгоди са се боели да изповядат открито вярата си. Такива са били Никодим (Иоан 7:50) и Йосиф Ариматейски (Иоан 19:38).
Йоан 12:44. А Иисус издигна глас и рече: който вярва в Мене, не в Мене вярва, а в Оногова, Който Ме е пратил;
Древните гръцки тълкуватели смятат, че със стих 44 започва нова реч на Господа, но ние не можем да се съгласим с това мнение, защото според евангелиста Христос вече се е "скрил" от юдеите (стих 36). Към кого би могъл да произнесе тази реч?
По-добре е тук да видим заключение, което самият евангелист прави на историята на Христовото обществено служение, която е описал по-горе. В това заключение той обобщава многобройните свидетелства на Христос за Себе Си като Месия, Син Божи.
„издигна глас“. Връзката на този раздел с предходния е следната. Юдеите не вярвали в Христос, дори началниците, които вярвали в Него като в Месия, не изповядвали открито вярата си, но въпреки това Христос гръмко провъзгласявал ("възклицавал", ἔκραξεν) огромното значение на вярата в Него и ужасните последици, които носи след себе си неверието.
Вж. Иоан 7:16 и сл.; Иоан. 8:42
Йоан 12:45. и който вижда Мене, вижда Оногова, Който Ме е пратил.
Йоан 12:46. Аз светлина дойдох в света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнината.
Йоан 12:47. И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света.
Йоан 12:48. Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди: словото, що казах, то ще го съди в последния ден.
Вж. Иоан 5:45
„словото… ще го съди“. На последната инстанция ще съди не лично Христос, а словото, което Той е провъзгласил: хората ще бъдат съдени дотолкова, доколкото са повярвали на "словото на Христос" и на Неговото евангелие в пълнота. Така и за юдеите Господ казва, че ги съди техният закон (Иоан 7:51).
Йоан 12:49. Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, що да кажа и що да говоря.
вж. Иоан 7:17.
Йоан 12:50. И зная, че Неговата заповед е живот вечен. И тъй, което Аз говоря, говоря го тъй, както Ми е казал Отец.
