Изпитвам известен трепет да се обърна към тази аудитория след подобно въведение, а освен това и след кардинал Хийнън, който говори тук миналата година. Трябва да призная, че изпитвам известен трепет и когато говоря по темата, която ми беше определена или предложена, защото не съм нито юрист, нито богослов. Получил съм научно, медицинско образование и познанията ми за такова явление като закона далеч не са на равнището, което вероятно очаквате с оглед на обявената тема. И все пак във всички области на живота неизбежно се сблъскваме с проблема за закона и правото.
В обявената тема законът е определен като временен и вечен и бих искал веднага да съпоставя тези две понятия посредством една паралелна двойка: закона, заповедите на Стария Завет и закона, заповедите на Новия Завет. Струва ми се, че между тях има твърде малко общо, освен самите думи, които използваме.
Старозаветните заповеди можеха да направят праведен онзи, който съвестно ги изпълнява, но не можеха да вдъхнат в човека Божествения живот, не можеха да го направят причастен на вечния живот. В това отношение Старият Завет ни предлага закон на живота, закон, даден от Бога, но посредством такъв закон човек може да достигне праведност, а в края на пътя въпреки това слиза в шеол – в ада, както са го разбирали древните юдеи. Разбира се, този ад, този шеол, не е живописният ад на Данте или на християнския фолклор. Това не е място на вечни мъки, а нещо по-просто и много по-трагично: мястото, където няма Бог. Място на последната, окончателна и безнадеждна богооставеност.
И все пак вътре в тази богооставеност има различни степени: онези, които са изживели живота си недостойно за Закона, пребивават в мъчение; онези, които през земния си живот са били верни на Закона, се радват на известно подобие на щастие. Един ясен и убедителен за християните образ намираме в притчата за богаташа и Лазар: след смъртта и двамата се намират сред мъртвите, макар единият да пребивава в покой в лоното Авраамово, а другият – в мъки. Но нито за единия, нито за другия е открит пътят обратно към общението с Бога; никой от тях още не е достигнал онова, към което човекът е призван – да бъде приятел на Бога във вечността, ако разбираме думата „приятел“ в нейния дълбок и строг смисъл: онзи, с когото преломяваш хляб, споделяш трапезата, когото каниш – както домакинът кани госта – на своята трапеза като равен на себе си.
Ако се обърнете към заповедите на Новия Завет, напротив, ще видите нещо твърде любопитно: нито една от тях, нито дори изпълнението на всички заповеди може да направи човека праведник. Господ казва: „Когато изпълните всичко, което съм ви заповядал, казвайте: ние сме нищо неструващи раби“. Но макар заповедите на Новия Завет сами по себе си да не могат да ни превърнат в праведници, в хора, които могат да предявяват права пред Бога, изпълнението им може да ни даде вечен живот. Мисля, че ключовите думи тук са „да предявяваме права пред Бога“.
Старозаветното разбиране за живота с Бога, старозаветният договор предполагат взаимни права, както и взаимни изисквания. В Новия Завет вече няма нито изисквания, нито права, защото справедливостта и отношенията с Бога се мислят принципно по друг начин и се явяват в нова, преобразена светлина.
В Стария Завет начинът, по който мислим за живота, е изразен чрез категориите на справедливостта, въздаянието и наградата. Справедливо постъпва онзи, който отдава на другия онова, което му принадлежи по право. Съдията е справедлив, когато произнася присъда в съответствие с извършеното. Разбира се, на практическо равнище, от гледна точка на човешките и особено на обществените отношения, така трябва да бъде. И все пак това не е окончателната справедливост и не е най-същественото в нея. Отношенията между хората не се свеждат до награда и въздаяние – и то не само защото съществуват милост и благодат, но и защото има един акт на справедливост, който е по-съществен от наградата или въздаянието.
Основният, фундаменталният акт на справедливост се състои в това да признаеш правото на другия, който и да е той, да бъде такъв, какъвто е, дори когато това носи със себе си риск и опасност. Ние не постъпваме истински справедливо, когато просто се съдим един друг според справедливостта. Истински справедливо – в смисъла, в който справедлив е Бог – постъпваме тогава, когато приемаме факта, че онзи, който „не съм аз“, има право да бъде радикално различен, непреодолимо несходен с мен.
А това не сме склонни да приемем лесно и с готовност, защото е опасно. Рисковано е не само тук и сега; това е дълбок и основополагащ риск, засягащ самото ни съществуване.
Да приема, че другият съществува сам по себе си, независимо от моето „аз“; че аз нямам определящо значение за неговото съществуване; че ако изобщо ме нямаше, той може би дори не би усетил разлика; да приема, че той има право да бъде просто защото е, а не като отражение на моето присъствие в света; че има право по никакъв начин да не се приспособява към това, което съм аз – ето в какво се състои основополагащата справедливост. И да я следваме е безмерно по-трудно и по-опасно, отколкото просто да се отнасяме към някого по определен начин.
Ще ви дам един пример. Една жена – днес тя е енориашка на нашата лондонска катедрала, по време на революцията попаднала в затвора. Започнали дни на единичен затвор и нощи на разпити. В една от тези нощи тази жена, тогава още много млада, изведнъж почувствала как силите я напускат, как се изчерпват търпението ѝ и готовността ѝ да издържи докрай. Почувствала внезапно, че омразата и злобата изпълват сърцето ѝ. Поискала да погледне в очите човека, който я разпитвал в този момент, да хвърли предизвикателство срещу жестокостта му, да разкъса омагьосания кръг на тази безкрайна, безнадеждна нощ на разпита, дори ако това доведе до гибелта ѝ.
Тя вдигнала очи към него, но нищо не казала, защото от другата страна на масата изведнъж видяла човек като самата нея – напълно изтощен, пребледнял, измъчен, със същия израз на отчаяние и скръб върху лицето. И внезапно осъзнала, че те всъщност не са врагове. Да, седели един срещу друг. Намирали се в ситуация на непримиримо противоречие и напрежение. И все пак били заложници на една и съща историческа трагедия; и двамата били завлечени от вихъра на историята и захвърлени – единият в една посока, другият в друга. Но никой от тях не бил свободен. И двамата били пленници, жертви. И в онзи миг, когато видяла в другия същия пленник като самата себе си, тя разбрала, че и той е човек, а не просто функция. Той не е враг. Той е жив човек – заедно с нея и неотделимо от нея заложник на същата трагедия. Тя му се усмихнала. Това бил акт на признаване – а именно това е пределната справедливост. Тя видяла в него не само правото да бъде такъв, какъвто е; видяла и че той не е можел да бъде друг, защото и той е пленник.
Мисля, че когато разсъждаваме в категориите на закона, за нас е много важно да осъзнаем, че законът, законността, отношенията в духа на справедливостта започват именно оттук, а не от момента, когато някакво „аз“ заема привилегировано положение и започва да награждава или въздава, да дарява или наказва. В този втори аспект на справедливостта, независимо дали тя награждава, или въздава, има нещо нечовешко или може би свръхчовешко. Френският писател Виктор Юго, засягайки въпроса за справедливостта и въздаянието в един от романите си, казва, че съдията е едновременно повече и по-малко от човек. Той е повече от човек, защото стои над човека, може да съди и да произнася присъда, докато всъщност никой човек няма истинското право да съди или да осъжда. Но той е и по-малко от човек, защото е лишен от правото на състрадание, жалост или лична милост.
И все пак това отново е второстепенен аспект на справедливостта. Първият влиза в действие тогава, когато напълно и окончателно приемем риска да приемем другия такъв, какъвто е, каквото и да ни струва това – физически или психологически. В този смисъл, когато говорим за временния и вечния закон, се сблъскваме с множество оттенъци.
На земята всяко съждение принадлежи едновременно към тези две области: онзи, който се е решил да съди другия, е повече от човек, защото група хора го е надарила с права, които в пълнота принадлежат само на Един – Бога. И същевременно този човек е лишен от правото да бъде докрай човечен и да отдаде собствения си живот, за да бъде спасен другият. Само Един Човек, единствен в цялата история на човечеството, е осъществил съвършената справедливост, едновременно човешка и свръхчовешка, без да се откаже от състраданието: Самият Господ, когато стана човек. Той имаше право да съди и Сам понесе определеното възмездие в акт на пълна солидарност с виновния, оставайки при това на мястото на Съдията.
Смъртта на Кръста е единствената точка, в която съдът се среща с милостта, в която човекът и Бог са напълно и в еднаква степен въвлечени в едно и също събитие, в пълно единство.
Досега говорех за закона във връзка с човешките отношения. Но законът е също онова, което изследваме, изучаваме и обсъждаме във всички науки – от хуманитарните до приложните. Имало е време, когато законът, във всеки случай научният закон, се е смятал за нещо окончателно и неизменно. Но днес вече не мислим научния закон в тези категории. С разширяването на хоризонта на познанието открихме, че законите, които науката установява, действат при определени условия на експеримента или изследването. Но ако условията бъдат променени, не можем да кажем, че същите закони ще действат по същия начин. Ако искаме да мислим в категориите на универсален закон, трябва да можем да подведем под този закон едновременно ситуации, които са несъвместими или твърде различни една от друга.
Някъде около 1814–1815 г. френският учен Лаплас пише, че ако съществуваше демон, който знае всички данни за физическия свят във всеки даден момент, той би могъл да проследи цялото минало и да предвиди цялото бъдеще на вселената. Подобна картина на света би била или вярна, или напълно погрешна.
Ако говорим единствено за самите данни, тя, разбира се, е напълно погрешна, защото данните във всеки момент могат да бъдат обединени в определени научни модели, в закони, които съответстват точно на онова, което тези данни са изразявали в даден момент и в дадена точка на пространството. Но знаем, че през последните милиони години условията, при които материята е съществувала и се е развивала, значително са се променили. Само на планети с мек климат са могли да възникнат биологични молекули; само при определени благоприятни условия е могъл да се зароди живот. За да прозре бъдещето, споменатият от Лаплас демон би трябвало не само да притежава всички съществуващи данни, но и информация за всичко, което може неочаквано да се случи в бъдеще.
С други думи, освен фактите, ние трябва да осъзнаваме, да знаем, и то със сигурност, цялата ситуация в нейната динамика и всички възможни пътища, по които тази динамика ще се развива и ще стимулира еволюцията на веществото и на другите категории на тварния свят. Така че дори от гледна точка на учения разбирането за неизменността на природните закони днес е различно от онова през XVIII–XIX век. Това на свой ред, нямам сега време да се задълбочавам специално в тази тема, би могло да ни накара да погледнем по нов начин на въпроса, който свещените текстове на всички времена и религии поставят пред научното съзнание и просто пред мислещия човек – въпроса за чудото.
Чудото може да бъде възприемано като нещо, което излиза извън действието на законите, което им противоречи, което не може да бъде предвидено и което е чуждо на логиката на съществуващите системи. Но чудото може да бъде възприемано и като хармония, която разширява границите на дадената система и въвежда в нея явления, които преди сякаш са спели, били са неактивни и непроявени. И това не се отнася само до онези чудеса, на които хората днес вече не се удивляват, защото не виждат в тях нищо чудесно – например когато болестта и изцелението се отнасят към психосоматиката. Отнася се и до онези чудеса, които, както свидетелстват свещените текстове и преданията на всички религии, обхващат материалния свят.
Това е важно, защото можем да приемем чудото, да не го отхвърлим, единствено ако подходим строго и задълбочено към проблема за материята и природните закони. Именно ненаучното мислене и лекомисленото отношение към съществуващите факти ни подтикват лекомислено и безотговорно да заявяваме, че едно или друго е невъзможно. Невъзможно от гледна точка на досегашния ни опит? Да. Невъзможно от гледна точка на възникването на нови обстоятелства, нови условия и разширяването на рамките на реалността? Не.
И тук трябва да бъдем много внимателни.
Но за да се заемем пълноценно с този проблем – и затова сега само го посочвам – би трябвало да се обърнем към собствено богословието на материята, към осмислянето на това какво представлява сътвореният свят за библейското богословие, ако разсъждаваме в контекста на Библията, и да разгледаме този въпрос от различни страни.
Това, към което бих искал да се обърна сега, е свързано с разбирането за закона по отношение на човека и човешките отношения.
Често изглежда, че думи като „закон“, „свобода“, „анархия“, „послушание“ са взаимно изключващи се, поне когато ги съпоставяме по двойки. Когато човек слуша как някои говорят за анархията, понякога може да остане с впечатлението, че анархията е област на благодатта. Но анархията, тоест правото и възможността да не бъдеш вместен в никакви рамки, да действаш извън предварително зададени условия, предполага две възможности. Или, ако приемем анархията в строгия смисъл, окончателен и безнадежден безпорядък, хаос. Или, ако мислим в категориите на пределната хармония, в основата на подобно разбиране трябва да лежи убеждението, че определен закон на хармонията е изначално вложен в самите хора и в самите ситуации и че ако бъде освободен и му се позволи да действа самостоятелно, той ще доведе до по-голяма свобода и по-голяма пълнота, отколкото ако се опитаме предварително да предвидим и създадем тази хармония.
Но анархията винаги оставя място за надеждата, че съществува закон на хармонията, който в крайна сметка ще се осъществи. С други думи, съществува убеждението, може би утопично, че такъв закон действително съществува или, ако предпочитате, че хармонията се развива вътрешно и рано или късно ще пробие навън, стига да не бъде оковавана от условности и ограничения, наложени отвън поради човешката слепота или ограниченост на съзнанието.
Законът се сблъсква и с проблема за свободата. Един руски богослов от XIX век казва, че Божията воля е проклятие за демоните, закон за неизкупените и свобода за светиите. Как се съчетават тази Божия воля, този основополагащ и пределен закон на съществуването – и свободата? Тук бих искал да се обърна към понятието за свобода и към онова, което сякаш му противостои.
Нека най-напред разгледаме думите, които произнасяме на различни езици – думи, които си съответстват и всяка от които може да добави нещо към разбирането на другите. Има английската дума freedom, на която съответства аналог в немския език. Има liberté – френският вариант на английското liberty, което също превеждаме като „свобода“ и което съответства на онова, което в по-общ смисъл разбираме под freedom. Има и руската, славянска дума свобода. Бих искал да се спра малко по-подробно на всяка от тях.
Когато говорим за свободи, най-често имаме предвид социални и политически свободи и имаме пълното право да го правим, защото това е утвърденият смисъл, който постепенно се е развил. Но ако се опитаме да разберем по-дълбокия смисъл на думата liberty, като погледнем към нейните корени и тяхното значение, ще стигнем до латинското понятие libertas. На латински тази дума не означава политически свободи, нито онова, което днес разбираме под свобода в тесния смисъл, нито онова, което французинът има предвид, когато провъзгласява Liberté, Egalité, Fraternité – „Свобода, равенство, братство“. На равнището на общественото право думата описва една конкретна житейска ситуация. С думата liber се нарича детето, родено от свободен гражданин, а не от роб по произход. Такова е било изискването на закона – това дете да бъде различавано от детето, родено от роб, за което се използвала думата puer, така както например думата boy се използва в Индия за чернокож мъж, който прислужва в дома, независимо от възрастта му.
Какво означава това? Означава, че детето, чийто баща е свободен гражданин, притежава цялата пълнота на свободата още от раждането си, но понеже е дете, я притежава само потенциално, като възможност за бъдещето. И за да осъществи тази свобода лично, в живота на града и изобщо в условията на римското общество, детето трябва още да порасне, да придобие способността да бъде свободно.
С други думи, да се родиш свободен още не е гаранция, че си свободен човек. Ставаш свободен, когато придобиеш способността да владееш себе си дотолкова, че нищо да не може да те пороби. А тази способност трябва да израсне вътре в нас и не може да бъде гарантирана от никаква конституция или сборник от закони. Никаква конституция няма да те предпази от поробване. Ние прекрасно знаем как човек, роден с всички атрибути на свободата, може да стане наркозависим, може да изпадне в такава зависимост от пушенето, че вече да не бъде способен да преодолее това робство в себе си; може да стане зависим от алкохола, секса, играта на карти, страха, от всяка страст…
И позволете ми да напомня, че макар при думата „страст“ обикновено да си представяме нещо много значително, в действителност страстта е онова, което ни прави необикновено малки. Когато четете романи, виждате как авторът говори за страстна любов, страстна омраза или страстна ревност – пред вас се разиграват големи, разтърсващи събития. Но когато се вгледате в човека, който участва в тях, се оказва – и при внимателен поглед това е съвсем ясно – че този страстен човек изобщо не владее себе си, не постъпва самовластно. Страстното състояние е пасивно състояние, подобно на положението на поплавък, който морето ту издига, ту спуска.
Такъв поплавък, стига да притежава достатъчно въображение, може да си въобрази, че когато се издига, е способен да повдигне морето до небето, а когато се спуска, може да го повлече в бездната. Но в действителност той е само малък поплавък. Пълната противоположност на това е свободата, която действително притежаваш. Когато човек е роден свободен, но не владее себе си, той може да бъде много ярък; може да стане Хитлер, Сталин, може по всякакъв начин да поразява въображението на хората, но в действителност пак ще остане само поплавък, когото вълните безредно и хаотично подмятат.
Свободният човек не е такъв. И затова да се учиш да бъдеш свободен е едно от най-трудните упражнения. За да бъде свободен, човек трябва да усвои умението да владее вътрешното си „аз“ и едва след това може да проектира този авторитет, тази власт и тази сила върху онова, което е извън самия него.
Спомнете си философа Епиктет, който бил роб. Когато господарят му го измъчвал, той му казал: „Внимавай, ако стегнеш клещите твърде силно, ще ми счупиш крака и после вече няма да мога да ти служа.“ Преди да може да каже това на своя господар, той е трябвало да преодолее много неща вътре в себе си, да стане господар на собственото си тяло, а преди това – господар на душата, съзнанието, гнева, страха си и т.н.
Тук се появява първата двойка: противопоставянето между свободата, която ни е дадена, и необходимостта да я овладеем чрез строга дисциплина, която ще ни доведе до зрелост. За дисциплината обикновено се мисли като за нещо свързано с муштрата, с армията. Но това не е първоначалният смисъл на думата. Дисциплината е състоянието на ученика, а не на войника. Дисциплината предполага ситуация, в която човекът, който иска да се учи, търси учител и наставник, намира някого, който отговаря едновременно на тези изисквания и с когото чувства вътрешно сродство. И след това, след като е видял в учителя повече, отколкото усеща в себе си, ученикът се предава на неговото ръководство, за да получи помощ да надрасне себе си и да осъществи всички заложени в него възможности. Ученикът е човек, който се учи от другия да надраства себе си, за да достигне пълната си мяра.
А това изисква послушание. Но отново, послушанието не е просто подчинение, покорство или малодушие. Не е положение, при което нечия силна воля пречупва онзи, чиято воля е слаба или просто по-слаба. Послушанието, според латинската етимология, е състоянието на човек, който се вслушва, който е готов да слуша. И ако мислим за ученика в този смисъл, дори за университетски студент, който иска да научи нещо, пред нас стои човек, който признава, че някой друг може да го научи на нещо, и затова отива при него и го моли да го учи.
Той ще слуша, за да чуе; ще гледа, за да види; ще се старае да разбере. Ще обръща внимание не само на формалния смисъл на думите, но ще се стреми чрез формалния им смисъл да проникне по-дълбоко – в съдържанието им, в значението им, и чрез това да израсне до равнището на своя учител. А ако учителят е велик – дори да го надрасне и да достигне равнището на Онзи, Който единствен е истинският Учител в науката, познанието и в самия живот на Духа – Самия Господ, Извора на всяко знание и всяка мъдрост.
И така, когато използваме думата с корена libertas, означаваща състоянието на дете, родено в дома на свободен гражданин, виждаме, че първото условие за осъществяването на свободата е умението човек да владее себе си. Това умение се придобива чрез най-строга, най-сурова дисциплина; дисциплината предполага послушание, а послушанието винаги надхвърля възможностите на нашето разбиране. Защото ако твоето послушание, твоето ученичество се спира пред нещо само защото не го разбираш, тогава приличаш на онова дете, за което говори блажени Августин и което се опитва с ръце да изгребе целия океан и да го прелее в малка ямка, изкопана в пясъка.
Разбирането идва след опита. Човек трябва първо да преживее нещо, а едва после може да осмисли преживяното.
И тук послушанието трябва да излиза отвъд границите на разбирането и винаги да бъде готово за среща с абсурдното, готово да приеме онова, което още преди минута е изглеждало напълно безумно.
Така постъпваме и в науката. В науката, в математиката, освен изчисленията и материалните данни, подкрепени с нагледни доказателства, ние сме длъжни първо да приемем определен опит, а след това да го включим в цялостния контекст на целокупния опит и разбиране, в творческата работа на нашия разум и на цялото ни същество. Това предполага две неща: доверие от страна на ученика и готовност за споделяне на знанието, и на самия себе си, от страна на наставника. И всичко това заедно предполага отношения, основани на взаимна любов и взаимна справедливост.
Справедливост в дълбокия смисъл на думата, който се опитах да определя – като готовност всеки да приеме другия в цялата му тайна и в цялата му различност. Но и любов, защото става дума именно за готовността да приемеш другия не просто като обективна даденост, а да го приемеш с любов, със съпричастност, да го направиш част от собствения си живот. Това ме отвежда към други думи – няма да се задържам толкова дълго върху всяка от тях и ще завърша навреме. Думата freedom постоянно използваме в политически, обществени и други контексти. Аз съм чужденец, както вероятно сте забелязали по английския ми, и се обръщам към речниците може би много по-често, отколкото вие, за които английският е роден език.
Ако се обърнете към речник и се опитате да разберете от какъв корен произлиза думата freedom, или немската Freiheit, или друга дума от същото езиково семейство, ще откриете, че те водят началото си от санскритска дума, която означава всичко друго, но не и онова, което вероятно бихме очаквали. Те възхождат към корена pria, който в глаголните си форми – деятелна и страдателна – означава „обичам“ и „бивам обичан“, а във формите на съществително – съответно „обичащ“ и „обичан“. Тоест в някакъв момент от историята определени хора са били озарени от мисълта, че свободата в своя предел и в своята основа е отношение на любов. Това не е отношение, при което човек се съпротивлява на принудата или се примирява с ограничаването на всички свои законни права, а отношение на любов, което създава истинска справедливост, в което откриването на различността на другия е радост и в което има място за взаимната различност. В такива отношения и двамата могат да израснат до една мяра, до която иначе не биха могли да достигнат.
Подобна свобода, за разлика от политическия и обществения контекст, за който казах, че заобикаля думата libertas, е състоянието на човек, свободен от раждането си, дете или възрастен, и състоянието на Божие чедо. Чедо, което няма да успее да остане свободно, ако не се научи да владее себе си чрез послушание и дисциплина, чрез израстване до онова равнище, което е способно да достигне. Дете, което може да се предаде на друг човек, за да бъде преобразено и пресътворено, защото се доверява на любовта на този друг.
Дете, което може да стане самото себе си, а не бледо или нелепо отражение на учителя, защото учителят обича ученика, уважава неговата различност, отстоява достойнството му и утвърждава правото му да бъде себе си.
И това ме отвежда към руската филология. На руски freedom се превежда със свобода. Запишете го както можете, а после го забравете. Руската дума „свобода“ се състои от два корена – и допускам, че тълкуването, което сега предлагам, не е единственото; то е едно от три, четири или пет възможни. Но в него, както и в другите етимологии, могат да бъдат откроени два корена: „свой“ и „быть“ – „свой“ и „съм“. „Свобода“ означава „да бъдеш себе си“. Не онова емпирично „себе си“, което съм станал днес под въздействието на различни фактори – безотговорен, неспособен на самообладание, неспособен на ученичество, неспособен на послушание, неспособен да осъществя каквато и да е свобода. А онова „себе си“, което съм призван да бъда; онова „себе си“, което Бог е замислил, когато е създал не просто някакъв статичен обект, а динамична реалност – „мен“.
Мисля, че трябва да поясня какво разбирам под динамика и статика.
Ако Бог ме беше създал така, че под слънчевите лъчи и при добро напояване просто да увеличавам размерите си и един ден да достигна своята мяра само в смисъл на по-големи размери спрямо онова, което съм бил в началото – това съвсем не е динамиката, която имам предвид.
Бог ни дава много повече. Той ни дава многообразие и богатство от възможности, а избора между тях не предопределя вместо нас. Не трябва да ставаме себе си в смисъл просто да достигнем някакъв образ, който Бог предварително е начертал в нас и към който ни е предопределил. Дадено ни е в изобилие богатство от динамични възможности, така че с пълно основание, докрай и съвършено да можем да осъществим повече от един възможен път. Но изборът на това какво именно ще осъществим не трябва да бъде жалкият избор на безразличието, който обикновено си представяме като свобода: „няма особено значение дали ще избера едното или другото“. Това е онова, което Декарт и Габриел Марсел с дълбоко презрение наричат „свобода на неопределеността“.
Не. Бог ни дава свобода на определеността, за да станем самите себе си чрез отношения на взаимна любов и доверие, взаимно приемане и справедливост, за да можем да станем онова, което можем да бъдем – неочаквано и творчески. Действа ли тук някакъв закон? Да, действа.
Но това е закон, който изцяло се изразява в динамичния импулс, в призива човек да осъществи себе си. Този динамичен импулс ще ни води от очакваната ситуация към неочакваната; тя ще ни свързва по различни начини с естествените и физическите обстоятелства около нас, с обществените връзки и отношения и с начина, по който стоим пред Божието лице.
Това може да означава, че ако не сме склонни да израснем до своята мяра, ако сме безчувствени, ако сме малодушни, ако сме неспособни на пределна дързост, риск и смелост, тогава призивът да станем онова, което можем да бъдем, Божията воля, законът на живота – всичко това ще се превърне за нас в проклятие. Защото колко прекрасно би било да се потопиш в небитието; колко прекрасно би било да си просто камък, дърво; колко прекрасно би било да бъдеш крава, която пасе на поляната. Но както е казал един немски писател, онзи, който просто стои неподвижно, който безмислено приема всичко около себе си, който не прави разлика между един или друг избор, който просто пасе върху малкото си парче поляна – такъв човек не бива да се надява, че по някаква щастлива случайност заедно със зелената трева точно пред носа му изведнъж ще израсне и Истината.
Такова е проклятието, което законът на живота налага: тревата ще расте пред носа ни и накрая – от костите ни и върху гробовете ни, но с това всичко ще приключи.
Законът ще се превърне в проклятие.
Но ако се заемем с делото дори с малко дързновение и смелост, макар и нерешително и опипом, тогава този закон на живота, този призив да живеем и да бъдем, ще стане онова, за което Старият Завет постоянно говори – ще стане Закон: задължение, изискване и ограничение; „да“ и „не“; забрана и позволение; указание и ограда. А ако приемем динамиката на живота, тоест Бога; ако приемем всичко онова, за което се опитах да говоря и което няма сега отново да повтарям, тогава законът ще стане за нас свобода. Защото законът е свобода, той е ставане, пълнота и в крайна сметка любов, тоест Божественият живот, осъществен в нас, а чрез нас – осъщественият живот на цялото творение.
Успях да се вместя точно в един час и това може би е единствената ми заслуга.
Позволете ми да благодаря на онези, които слушаха внимателно – за вниманието, и на онези, които спяха за това, че спаха спокойно.
7 февруари 1971 г.
