Вместо като човек да изрази съболезнования към близките на жертвата и потрес пред чудовищното престъпление в Пловдив, министър-председателят Румен Радев предпочете да използва трагедията, за да заговори за „антифашистките паметници“ и отново да натисне един от най-болезнените бутони на българското общество - този на историческото и политическото разделение.
Внушението е добре премерено и именно затова е опасно. То звучи привидно успокояващо: властта представлява „добрите антифашистки сили“, които ще се противопоставят на злото, докато политическите ѝ противници носят морална отговорност за това престъпление. Но една човешка трагедия не бива да бъде превръщана в инструмент за политическа легитимация.
И тук вече имам проблем не само като гражданин, а и като историк.
Тезата за „фашистка България“, срещу която след 9 септември 1944 г. идват победоносните „антифашистки сили“, не е невинно описание на миналото. Тя е част от идеологическия разказ, чрез който комунистическият режим десетилетия наред легитимира собственото си установяване и последвалото политическо насилие.
България между 1934 и 1944 г. е управлявана от авторитарен режим – с ограничени политически свободи, забранени партии и тежки репресивни практики. Но авторитаризъм и фашизъм не са синоними. Именно разграничаването между тях е необходимо, ако искаме да разбираме миналото, вместо да го употребяваме.
На 2 септември 1944 г. е съставено правителството на Константин Муравиев, което предприема стъпки към възстановяване на конституционния политически живот и скъсване с Германия. Само седмица по-късно, в условията на навлизането на Червената армия в България, превратът на 9 септември довежда Отечествения фронт на власт. Следва радикално разрушаване на предишния политически ред, масово насилие и постепенно изграждане на комунистическата диктатура.
И още нещо - неумението да различиш жертва от насилник не е просто липса на емоционална интелигентност, а утвърдена политическа позиция. Затова особено ме тревожи колко лесно днес отново се използва понятието „антифашизъм“ като политическа индулгенция.
Антифашизмът не може да бъде оправдание за Народния съд, извънсъдебните убийства, лагерите, политическите репресии и унищожаването на политическия плурализъм. Паметта за жертвите на фашизма и нацизма в Европа не изисква забрава за жертвите на комунистическия режим. Едните жертви не отменят другите.
Има нещо, което особено силно ме поразява, когато чета свидетелствата на оцелелите от лагера в Белене. Това е не просто репресията като политически инструмент, а унижението на човека - гаврата, произволът, физическото и психическото насилие над селяни, представители на политическата опозиция, интелектуалци, духовници и най-обикновени хора, чието „престъпление“ често е било единствено желанието им да запазят достойнството, убежденията и свободата си.
И точно тук е големият проблем на нашата историческа памет.
Десетилетното фалшифициране и премълчаване на части от българското минало доведе до това, че и днес огромна част от обществото почти нищо не знае за жертвите на комунистическите лагери и политическите репресии. Паметта за тях остана фрагментарна, семейна, често почти невидима в публичното пространство.
Затова ми се иска думите на премиера за „антифашистките паметници“, вместо отново да ни разделят, да произведат точно обратния резултат.
Нека най-после започнем сериозен обществен разговор за миналото.
Не за да заменим един идеологически разказ с друг. Не за да делим мъртвите на „наши“ и „ваши“. А да назоваваме режимите, престъпленията, жертвите и отговорността с историческа точност.
И можем да започнем с няколко съвсем прости въпроса:
Защо повече от три десетилетия след края на комунистическия режим България все още няма национален музей, който систематично да разказва историята на комунистическата диктатура, политическите репресии и лагерите?
Защо паметта за Белене, Ловеч, Скравена и хилядите жертви на политическото насилие продължава да стои в периферията на националната ни памет?
И кога българската държава ще започне да води последователна политика на паметта, която не употребява историята за политическо разделение, а помага на обществото да разбере собственото си противоречиво минало?
Може би именно това би бил най-достойният отговор на поредния опит за злоупотреба с историята. Защото историческата памет не трябва да бъде оръжие срещу политическия противник. Тя трябва да бъде защита срещу повторението на насилието, независимо под какво знаме и в името на каква идеология е извършено
