Деяния на апостолите, глава 13. Пътуването на Варнава и Савел до Кипър и обръщането на проконсула Сергий Павел (1 – 12). Пътуването до Пергия и Антиохия Писидийска и речта на Павел в синагогата на Антиохия (13 – 41). Въздействието на Павловите речи върху езичниците и юдеите, преследването на Варнава и Павел и заминаването им за Икония (42 – 52)
Деян. 13:1. В Антиохийската църква имаше някои пророци и учители, именно: Варнава и Симеон, наречен Нигер, Луций киринеец, Манаил, съвъзпитаник на Ирода четвъртовластника, и Савел.
„имаше някои пророци и учители“. В ранната християнска църква пророчеството и учителството са били специални дарби на Светия Дух, които са били давани на някои от Божиите избраници (1 Кор. 12:28; Ефес. 4:11). Отнесено към съвременното разбиране, можем да кажем, че те са били близки до днешните харизми „прозорливост“ и „старчество“.
Пророчество – прозорливо напътствие за бъдещето, което се съобщава на другите понякога чрез някакво съответно символично действие, а понякога просто чрез предсказание или образно изказване.
Учителство – най-висшата духовна мъдрост, която разкрива у човека способността да учи и напътства другите чрез съвети и наставления във всички случаи от живота.
Сред такива благодатни личности на Антиохийската църква са посочени: Варнава, който спечелил уважението на цялата раннохристиянска църква (Деян. 11:22) и послужил за основаването на Антиохийската църква; Симеон Нигер (т.е. черен), вероятно от латинците, ако се съди по прозвището му; Луций Киринеец – от Кирена (вж. Деян. 2:10) – може би този, когото споменава ап. Павел в Римл. 16:21, и един от киринейците, споменати от дееписателя по-горе (Деян. 11:19); „Манаил“ или Манаим, ученик на Ирод, тетрарха на Галилея, т.е. Антипа, тетрарх на Галилея (Мат. 2:22). Блаж. Теофилакт Охридски отбелязва по този повод: „ето какво означава характерът на всеки човек; и възпитанието не оказва влияние: вижте какъв зъл човек си остана Ирод, но неговият съвъзпитаник Манаил така се промени, че дори беше удостоен с дарбата да пророкува“.
И накрая, Савел е споменат последен, защото влиза в общение с Антиохийската църква по-късно от останалите и апостолската му дейност едва започва (свети Йоан Златоуст и блажени Теофилакт Охридски).
Деян. 13:2. Когато те служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал.
„Когато те служеха на Господа“ (λειτουργούντων δὲ αὐτῶν τῷ Κυρίῳ). Гръцкият израз означава извършване на публично богослужение, в случая вероятно Евхаристия (служили на „Господа“, т.е. на Иисус); следователно цитираните думи не се отнасят само до петте посочени лица, а до цялата Антиохийска църква.
„Дух Светий каза“ – вероятно чрез пророк или пророци (свети Йоан Златоуст), които пред цялото събрание са изяснили повеленото от Светия Дух.
„отделете“, т.е. измежду себе си – в смисъл на избиране и посвещаване на избраните за някакво определено служение.
„за делото, за което съм ги призвал“. Самото дело не е изрично назовано. Но то несъмнено е било известно на Антиохийската църква (срв. Деян. 9:15), както личи от израза „пуснаха ги“, знаейки делото, за което са пуснати, т.е. че отиват да проповядват Евангелието в езическия свят.
Деян. 13:3. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха.
„след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях“. Като дело от особена важност, изискващо специално напътствие, изпълнението на Божията заповед относно избраните се предшества от пост и молитва. След това се извършва посвещаването им в ново и специално свято служение чрез „възлагане на ръце“, разбира се, не от цялото общество, а от неговите предстоятели. Така бъдещият велик апостол на езичниците получава второто си посвещение в делото на висшето апостолско служение.
Свети Йоан Златоуст и блаж. Теофилакт казват: „Какво означава това: „Отделете Ми ... за делото“? За апостолско служение. По този начин Павел е ръкоположен за апостолство, за да проповядва с власт“.
Деян. 13:4. И тъй, изпратени от Духа Светаго, те слязоха в Селевкия, а оттам отплуваха за Кипър.
„изпратени от Духа Светаго“ чрез ново, особено откровение, различно от току що споменатото.
С тази бележка започва описанието на първото голямо пътуване на апостол Павел с проповядване на Евангелието, което съставлява съдържанието на двете глави на Деяния 13 и 14. Ясно и точно е посочен пътят или редът и посоката на това пътуване, което започва и завършва в Антиохия (както и всички останали, с изключение на последното – в окови, което започва в Йерусалим и завършва в Рим с мъченическата смърт на апостола).
„слязоха в Селевкия“ (κατῆλθον εἰς τὴν Σελεύκειαν). В славянския превод: снидоста в Селевкию. Изразите на гръцки и славянски указват както на географското, така и на геоложкото положение на Селевкия спрямо Антиохия – „слязоха“ отгоре надолу в Селевкия. Срв. също Лука 10:30.
„Селевкия“, иначе Пиерия е малък пристанищен град при вливането в морето на река Оронт (на която е била разположена и Антиохия).
„отплуваха за Кипър“. Кипър е най-близкият средиземноморски остров до Антиохия. От този остров произхождал Варнава (Деян. 4:36) и вероятно той имал тук много роднини и познати, чрез които лесно установявал контакти не само с населението на самия остров, но и с жителите на континенталната суша, които поддържали най-оживени търговски отношения с предприемчивите островитяни. Всичко това превръща Кипър в особено благоприятна отправна точка „към езичниците“ и за тяхното просвещение.
Деян. 13:5. И когато стигнаха в Саламин, проповядваха словото Божие в иудейските синагоги; а имаха и Иоана за прислужник.
„Саламин“ е крайморски кипърски град на източния бряг на острова, обърнат към сирийския бряг.
„проповядваха словото Божие в иудейските синагоги“. Тъй като Варнава бил родом от кипърски юдеи, естествено било той и Савел да проповядват за Христос преди всичко на юдеите, както правели с Павел навсякъде и винаги (Деян. 13:46).
„имаха и Иоана за прислужник“. Очевидно това е Йоан Марк, същият Йоан, когото взели със себе си от Йерусалим в Антиохия (Деян. 12:25).
„за прислужник“ , т.е. за изпълнение на техните поръчения, може би включително и за извършване на кръщението на новообърнатите (Деян. 10:48; срв. 1 Кор. 1:14).
Деян. 13:6. Като преминаха целия остров до Пафос, намериха един магьосник лъжепророк, иудеин, на име Вариисус,
„Пафос“ – главният град на острова, седалище на римския проконсул, в противоположния край на острова спрямо Саламин.
„един магьосник лъжепророк“ – очевидно като мага Симон (Деян. 8:9).
„Вариисус“ – буквално означава „син на Иисус“. Може би това име не е било личното собствено име на мага, тъй като изразява само еврейското му бащино име (точно както собственото име на „Вартоломей“, т.е. син на Толомей, е било Натанаил, вж. Мат. 10:3).
Споменатото по-нататък арабско име „Елима“ също не изглежда да е собственото име на лъжепророка, а е само обозначение на професията му, защото „Елима“ означава в собствен смисъл влъхв, мъдрец.
Деян. 13:7. който се намираше у проконсула Сергия Павла, мъж умен. Тоя, като повика Варнава и Савла, пожела да чуе словото Божие.
„се намираше у проконсула“ – очевидно последният бил под неговото влияние. По времето на Октавиан Август Кипър за известно време е провинция на императора и се управлява от проконсул, но Август предава провинцията на сената и оттогава тя се управлява от проконсул, който по описаното време е „Сергий Павел“. Дееписателят го характеризира като „умен мъж“, което отчасти обяснява общуването му с влъхва, от когото очевидно е търсил удовлетворение на духовните си нужди. В негова полза говори и фактът, че въпреки противодействащото влияние на мага, той успял да се отнесе безпристрастно към новите проповедници на висшата мъдрост и да намери в тях истинско удовлетворение на своето любомъдрие.
Деян. 13:8. А магьосник Елима (защото името му така се тълкува) се противеше на тях, като се стараеше да отвърне проконсула от вярата.
„се противеше на тях“, т.е. възразявал, оспорвал учението им, опитвал се да го опровергае, да го представи като невярно, недостойно за вниманието на проконсула и другите хора.
Деян. 13:9. Но Савел, който се наричаше и Павел, изпълнен с Дух Светий, устреми върху му поглед
„Савел, който се наричаше и Павел“. Тук дееписателят използва за последен път еврейското име „Савел“ и за първи път римското име „Павел“, което оттук нататък става изключително име на апостола на езичниците. В тази смяна на името и съвпадението ѝ с обръщането на проконсула Павел справедливо се вижда не просто съвпадение, а специално значение и преднамереност на писателя. Според обяснението на най-древните тълкуватели Павел е приел това ново име в памет на обръщането към Христос на проконсула Сергий Павел (Блаж. Йероним Стридонски, За знаменитите мъже, 5).
Възможно е към тази промяна да го подтикнал също и фактът, че сега проповядвал Христос в гръко-римския свят, в чието обръщане виждал своето особено предназначение, така че новото римско име, впрочем толкова сходно с еврейското му име, изглеждало по-удобно.
Забележително е също така, че от този момент писателят допуска още една важна промяна, като прави главно лице на описаното апостолско пътуване „Павел“, а не Варнава, както е било преди („Варнава и Савел“, а оттук нататък почти постоянно пише – „Павел и Варнава“).
Очевидно е, че чрез обръщането на проконсула и последвалото страшно наказание на влъхва Павел проявил в себе си такава Божия сила, че е бил смятан за първия човек в това мисионерско пътуване и за висш апостол на езичниците, което се оправдава по-късно в цялата му следваща дейност.
„устреми върху му поглед“, което означава дълбоко проникване в душата на магьосника с нейните низки качества.
Деян. 13:10. и каза: о, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда! Не ще ли престанеш да изкривяваш правите Господни пътища?
„ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама“. Гръцката дума „ῥαδιουργία“ означава лукавство, което заедно с коварството са отличителните черти на измамника на народа.
„дяволски сине“ е гневен израз, противопоставен на името му Вариисус – син на спасението или спасителя. „Син на дявола“ е човек, чието цялостно душевно настроение е въплъщение на духа на лъжата и злобата – на враг на Бога и хората (Иоан 8:44).
„да изкривяваш правите Господни пътища“. Има се предвид пътят, който води проконсула към вярата в Христос и блаженството, за разлика от кривите пътища, отклоняващи хората от Христос и водещи ги към вечна гибел.
Деян. 13:11. И сега ето, ръката Господня е върху тебе: ще бъдеш сляп и до някое време няма да виждаш слънцето. И изведнъж падна върху му тъма и мрак, и той, обръщайки се насам-нататък, търсеше водач.
„ето, ръката Господня е върху тебе“, т.е. наказващата сила на Бога (Съд. 2:15; Йов 19 и др.).
„ще бъдеш сляп и до някое време няма да виждаш слънцето“. Тук има засилване на изказа, за да се покаже тежестта на Божието наказание за магьосника. Това се потвърждава и от следващите думи: „тъма и мрак паднаха върху него“.
„до някое време“, т.е. докато престане да противодейства на проповедниците и се покае. Не е известно дали Елима се е възползвал от предоставената му милост за временния характер на наказанието му.
Деян. 13:12. Тогава проконсулът, като видя станалото, повярва и се чудеше на учението Господне.
„учението Господне“, възвестявано от апостолите (Деян. 8:25).
Деян. 13:13. Като отплуваха от Пафос, Павел и ония, които бяха с него, стигнаха в Пергия Памфилийска. Но Иоан се отдели от тях и се върна в Иерусалим.
„Павел и ония, които бяха с него“. Срв. Деян. 13:9. С него са били Варнава и Йоан Марк, а може би и някои други от повярвалите кипърци.
„Памфилия“ – крайбрежната област на Мала Азия, северно от Кипър; „Пергия“ – главният град на тази област, разположен близо до морето на река Цестра и известен в древността с храма на Диана.
„Но Иоан се отдели от тях и се върна в Иерусалим“. Причината не е посочена, но от това, което следва, е очевидно, че тя не е била съвсем положителна; поне Павел не я е одобрявал. Възможно е това да се дължи на някаква слабост на Йоановия характер и страх от предстоящите големи трудове, свързани със значителни опасности и трудности, които може да са изглеждали непосилни за младия Йоан (блаж. Теофилакт и св. Йоан Златоуст).
Деян. 13:14. А те, като заминаха от Пергия, стигнаха в Антиохия Писидийска, и в съботния ден влязоха в синагогата и седнаха.
„Антиохия Писидийска“ – многолюден град, който в различни времена, според обстоятелствата, е бил причисляван към Фригия, Памфилия или Писидия, провинции на Мала Азия.
Деян. 13:15. След четенето на Закона и на пророците, началниците на синагогата проводиха да им кажат: мъже братя, ако има у вас слово за утеха към народа, говорете.
„След четенето на Закона и на пророците“, т.е. четенето на откъсите от Петокнижието на Мойсей и книгите на пророците, определени за тази събота.
„началниците на синагогата“. Всъщност началникът на синагогата е бил един (архисинагога, Лука 8:41, 13:14; Мат. 9 и др.). Вероятно началници тук са наречени членовете на съвета при главната синагога.
„проводиха да им кажат“. Вероятно Павел и Варнава са били известни още преди това посещение в синагогата като учени мъже, умеещи да разбират и тълкуват Писанията, и затова им е било предложено да говорят.
Деян. 13:16. Павел, като стана и даде знак с ръка, каза: мъже израилтяни и вие, които се боите от Бога! послушайте!
„даде знак с ръка“, че желае да говори. „Такъв е бил обичаят сред юдеите“, обяснява свети Йоан Златоуст. Забележително е, че сега „Варнава отстъпва на Павел, както Йоан отстъпва навсякъде на Петър“ (блажени Теофилакт Охридски).
„каза:“. Беседата на апостола се състои в кратко, но силно представяне на историята на еврейския народ от времето на патриарсите до Давид, с цел да се посочат (както е при Стефан, в Деяния 7 – а глава) големите милости, които Бог е проявил към тях (блаж. Теофилакт Охридски и свети Йоан Златоуст). След това апостолът преминава директно към историята на Господ Иисус Христос и учението за опрощаването на греховете чрез Него, като предупреждава за последиците от неверието в Него.
„мъже израилтяни“ (Деян. 3:12) „и вие, които се боят от Бога“. Първото обръщение се отнася до юдеите по рождение, а второто до прозелитите от портата, до почитащите истинския Бог измежду езичниците, взимащи участие в службите в синагогата. Там те заемали специално определени за тях места. (срв. Деян. 13:43, 17:4, 17, 16:14, 18:7).
Деян. 13:17. Бог на израилския народ избра отците ни; тия люде Той въздигна през пребиванието им в Египетската земя, и с висока мишца ги изведе из нея,
„Бог на израилския народ“, ὁ Θεὸς τοῦ λαοῦ τούτου Ἰσραὴλ . Т.е. на еврейския народ. Този начин на изразяване показва, че речта на апостол Павел е била насочена към прозелитите, но с не по-малка сила отеквала и в сърцата на слушателите евреи, към които се обръща по-директно от Деян. 13:26.
„отците ни“. Говорейки по-горе за Бога на „този народ“, апостолът чрез израза „нашите отци“ причислява себе си към еврейския народ, показвайки, че само този народ се е ползвал от преимуществото на особения Божи избор, докато всички останали народи са били оставени да вървят по своите пътища до време (Деян. 14:16).
„избра“ чрез избора на Авраам и завета с него и неговото потомство.
„въздигна“ – чрез преумножаване, сила и мощ, от които самите египтяни се страхуваха (Изх. 1:7 – 10).
„и с висока мишца ги изведе“. Образният израз, често използван в Писанието за излизането на евреите от Египет, обозначава силата на Бог Яхве като водач на Своя народ, изведен от Него под закрилата на силната Му ръка, която сила се проявява в толкова много знамения и чудеса по време.
Деян. 13:18. и около четирийсет години време ги храни в пустинята;
„ги храни“ (ἐτροποφόρησεν). Глаголът изразява хранеше с майчинска грижа, като ги носеше на ръце – така, както майка носи бебе (срв. Втор. 1и 2 Мак. 7:29). Тази грижа се проявила особено в нахранването им с небесния хляб – манната (Иоан 6:30 – 32).
Деян. 13:19. и като изтреби седем народа в земята Ханаанска, раздели между тях по жребие земята им;
„като изтреби седем народа в земята Ханаанска“, т.е. в Палестина (Втор. 7:1). Тъй като споменатите народи са били много по-силни и многобройни от еврейския народ (Втор. 7:1 – 2), това събитие се споменава, за да се подчертае грижата на Яхве за Неговия народ, който трябва да се подготви да приеме обещания Месия.
Деян. 13:20. а след това около четиристотин и петдесет години им дава съдии до пророк Самуила.
„след това“, т.е. след разделянето на Ханаанската земя между евреите – „около четиристотин и петдесет години“. Тази хронология на периода на съдиите донякъде се разминава с указанието от Трета книга Царства (3 Цар. 6:1), където четвъртата година от царуването на Соломон – годината на построяването на храма – е наречена 480-та година от излизането на евреите от Египет (според превода на Седемдесетте – 440-та година), като на периода на съдиите се падат само 331 години. Това несъответствие се обяснява с факта, че апостолът използва в този случай хронологията на преданието а не на Писанието, което прави и известният еврейски историк Йосиф Флавий, който брои 592 години от излизането на евреите от Египет до построяването на храма (или четвъртата година от царуването на Соломон). Правото на такова предпочитание на хронологията на Преданието пред Писанието не може да бъде оспорено предвид това, че за преписвачите на ръкописи е било особено лесно да правят грешки в цифрите – букви, в резултат на което особено цифровите дати на различните ръкописи страдат от изключителна нестабилност и се нуждаят от специална проверка от авторитетния глас на образованото Предание.
„им дава съдии“ – специални водачи, издигнати пряко от Неговата сила и по указанието Му, за да спасяват народа от бедствия и да го управляват (Съдии 3:10). Книгата "Съдии“ описва техните дела.
„до пророк Самуила“, който е последният съдия на народа.
Деян. 13:21. После поискаха цар, и Бог им даде Саула, Кисов син, мъж от Вениаминово коляно, за през четирийсет години.
„през четирийсет години“. Никъде в старозаветните книги не се споменава изрично времето на Сауловото царуване. Тук Павел отново използва указанието на Преданието, което използва и Флавий, посочващ отделно 18 години от царуването на Саул по време на живота на Самуил и 22 години след смъртта му. (Юдейски древности, VI, 14, 9).
Деян. 13:22. Като отхвърли тогова, въздигна им за цар Давида, за когото и каза, свидетелствувайки: "намерих мъж по сърцето Си, Давида, сина Иесеев, който ще изпълни всичките Ми искания".
„Като отхвърли тогова“ – като не изпълняващ Божията воля и определения – „постави за цар Давид“ (1 Цар. 13 и сл. 1 Цар. 15 и сл. 1 Цар. 16 и сл.).
Деян. 13:23. От неговото именно потомство Бог по обещание въздигна Израилю Спасителя Иисуса,
„каза, свидетелствувайки“. Божиите думи за Давид, цитирани от Павел, са свободно съчетаване на действително казаното от лицето на Бога от Самуил на Саул за неговото отхвърляне (1 Цар. 13:14), и на онова, което псалмистът (Етам) само влага в Божиите уста като казано на Самуил ("във видение на Твоя Светия", пс. 88:20 и сл.).
От Давид апостолът директно преминава към проповядването на Христос като цел на цялата ръководена от Бога история на Израил. Представя Го като Потомъка на Давид, за когото Давид е най-добрият предобраз чрез двете си споменати качества („човек по Божието сърце... ще изпълни цялата Ми воля“) и Който е съвършеното изпълнение на даденото на Давид обещание.
Деян. 13:24. след като Иоан преди появяването Му проповядва покайно кръщение на цял народ израилски.
„преди появяването Му“, т.е. преди да започне публичното Си служение, което е веднага след кръщението Му (Марк 1).
Деян. 13:25. А когато Иоан свършваше своето поприще, думаше: "за кого ме смятате? Не съм аз Христос, но ето, след мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете".
„свършваше своето поприще“, т.е. в края на служението си като Предтеча на Христос, а не в края на живота си като цяло. Цитираните думи на Предтечата са изречени от него близо до времето на кръщението на Христос, с което всъщност приключва служението на Предтечата, а не със смъртта му, макар че тази смърт не закъсняла.
„за кого ме смятате? Не съм аз Христос“. Кратко и свободно възпроизвеждане на свидетелството на Кръстителя, както е изложено в Евангелията (Иоан 1 и сл. Иоан 3и сл.). Речта на апостола е жива, развълнувана и поради това сбита.
Деян. 13:26. Вам, мъже братя, синове на Авраамовия род, и на ония между вас, които се боят от Бога, е пратено словото на това спасение.
Започвайки да излага същността на евангелската проповед за страданията, смъртта и възкресението на Христос и за спасението на всички чрез Христос, апостолът повтаря с голяма любов и настойчивост призива си към присъстващите: „мъже, братя, синове на Авраамовия род“ – т.е. към евреите по рождение, както и "онези, които се боят от Бога между вас“ – т.е. към прозелитите (срв. Деян. 13:16).
„словото на това спасение“ – проповедта за това спасение и самото спасение.
„вам … е пратено“. ὑμῖν …ἀπεστάλη. Изпратено е чрез апостолите, в случая чрез Павел и Варнава.
Деян. 13:27. Защото жителите иерусалимски и техните началници, като не познаха Него и пророческите думи, които се четат всяка събота, и като Го осъдиха, изпълниха тия думи;
„Защото“ – тук не като причинност, а като обяснение.
„изпълниха тия думи“, без самите те да го осъзнават, изпълнили онова, което било предопределено от вечност от Бога и предсказано от пророците – т.е. че Христос трябвало да пострада и да умре.
„се четат всяка събота“. Какъв тежък упрек! Каква горчива истина! Всяка събота тези пророчески думи се четат в синагогите, а онези, които ги четат и тълкуват, не съзнават, че са станали техни страшни изпълнители.
Но ако тяхното невежество би могло донякъде да облекчи вината им, че не са познали Месията, то следващото тяхно действие – убийството на Невинния, след като е бил разпознат като такъв – ги лишава изцяло от оправдание: „Вече не става дума за невежество; защото, нека допуснем, че те не са Го смятали за обещания Христос, но защо са Го убили...“ (свети Йоан Златоуст).
Деян. 13:28. и макар да не намериха никаква вина, достойна за смърт, поискаха от Пилата да Го убие.
Деян. 13:29. А когато извършиха всичко, що бе писано за Него, снеха Го от дървото и положиха в гроб.
„снеха Го от дървото и положиха в гроб“. Макар че полагането в гроба вече не е направено от враговете на Господа, а от Неговите приятели (Йосиф и Никодим), все пак апостолът приписва това и на разпъващите Христос, като последица от тяхното ужасно дело и обобщение на убийството на Господа.
Деян. 13:30. Но Бог Го възкреси от мъртвите;
Деян. 13:31. през много дни Той се явяваше на ония, които бяха възлезли с Него от Галилея за Иерусалим и които сега са Негови свидетели пред народа.
За истинността на това възкресение свидетелстват Неговите явявания „през много дни“, а именно четиридесет, на учениците Му, които са били всички галилейци (Мат. 10:4), „и които сега са Негови свидетели“ (срв. Деян. 2:32), т.е. очевидци на всичко, което се е случило с Него. Затова сега те са най-достоверните свидетели на всичко случило се и го възвестяват и на останалите хора.
Павел не изглежда да включва себе си сред тези свидетели – очевидци на явяването на Господ на учениците след възкресението. Вярно е, че самият той е видял Господа (Деян. 9 и сл.; 1 Кор. 15:8), но Го е видял при много по-различни обстоятелства от останалите апостоли.
Деян. 13:32. И ние ви благовестим сега, че обещанието, дадено на отците, Бог изпълни над нас, техни чеда, като възкреси Иисуса,
Деян. 13:33. както и във втория псалом е писано: "Син Мой си Ти: Аз днес Те родих".
Павел смята, че доказателствата за истинността на Христовото възкресение чрез свидетелствата на преки очевидци са недостатъчни за обикновените хора, затова посочва силната им подкрепа в самото Свещено Писание.
Възкресението на Иисус е най-необходимото условие за изпълнението на Божиите обещания за Него, за които е казано: „Ти си Мой Син. Аз Те родих днес“ (Пс. 2:7). Това учение за богосиновството на Месията като че ли логично изисквало Неговото възкресение и в същото време само се основавало на него.
Деян. 13:34. А че Го е възкресил от мъртвите, та няма вече да се връща в тление, бе казал тъй: "ще ви дам неизменните милости, обещани на Давида".
Деян. 13:35. Затова и на друго място казва: "не ще дадеш на Твоя Светия да види тление".
Апостолът привежда още едно доказателство за Възкресението на Христос от мъртвите – Божиите слова, изречени чрез пророците Исайя (Ис. 55:3) и псалмопевецът Давид. Пророк Исайя обещава от Божието лице, че ще се изпълнят обещанията, дадени на Давид, което прави невъзможно Месията да познае тление. За това много ясно говори и Давид в Пс. 15:10, вж. също Деян. 2:25 – 32.
Деян. 13:36. Защото Давид, като послужи на своя род, чрез Божията воля почина и се присъедини към отците си и видя тление,
В гръцкия текст мисълта е малко по-различна: Δαυΐδ μὲν γὰρ ἰδίᾳ γενεᾷ ὑπηρετήσας τῇ τοῦ Θεοῦ βουλῇ, т.е. Давид като послужи на своя род (на народа си), по Божия воля почина. Послужил е чрез своето царско служение и чрез целия си живот, давайки много не само на своя народ, но и на всички поколения от всички времена чрез своя Псалтир.
„почина“, т.е. умря – благоговейно название на смъртта, която е сякаш сън до бъдещето възкресение на мъртвите.
„присъедини към отците си“ – това е много стар еврейски израз, обозначаващ съдбата на мъртвите при смъртта (Бит. 15:15, 25:8; Съд. 2:10); душата на починалия отива в шеол и там се присъединява към починалите преди него предци.
„видя тление“ – телесно. За разлика от него Христос „не видя тление“, защото Той възкръсна и трябваше да живее вечно, за да се изпълнят всички обещания на Бога към отците (Деян. 13:32).
Деян. 13:37. но Онзи, Когото Бог възкреси, тление не видя.
Деян. 13:38. И тъй, да ви бъде знайно, мъже братя, че чрез Него ви се възвестява прошка на греховете;
„чрез Него ви се възвестява прошка“, т.е. заради Него се дава прошка на греховете на онези, които вярват в Него, което се проповядва от апостолите.
Деян. 13:39. и от всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев да се оправдаете, чрез Него се оправдава всякой вярващ.
„да се оправдаете“ (δικαιωθῆναι), т.е. да станем праведни пред Бога. За това оправдание и очистване на греховете чрез вярата в Христос и за недостатъчността на Мойсеевия закон да направи това апостолът говори подробно в посланията си до римляни и галатяни.
„всичко, от каквото не сте могли чрез закона Моисеев“. Според учението на апостола законът на Мойсей в нищо не може да оправдае човека пред Бога. Такова оправдаване му дава само вярата в Христос, съединена с дела на християнска любов (Рим. 3:28, Гал. 3)
Деян. 13:40. Пазете се, прочее, да не би да дойде върху вас казаното у пророците:
Деян. 13:41. "вижте, презрители, почудете се и изчезнете! Защото дело върша Аз във ваши дни, дело, което не бихте повярвали, ако беше ви го разказвал някой".
„презрители“ – вие, които презирате Божия глас, Божиите предупреждения, а оттук и самия Бог. Тук пророкът говори от лицето на Бога за предстоящото нашествие на халдейците в еврейската земя като наказание за неверието и покварата на еврейския народ. Това нашествие е толкова неочаквано и е съпроводено с такива изумителни сътресения за евреите, че те сякаш „изчезват“ от изненадата, смирили се до нищото, до пълното поражение на всичките им очаквания и представи.
Със същата присъда и Божие наказание заради неверието и презрението към Божия глас заплашва сега и апостолът.
Деян. 13:42. На излизане из иудейската синагога, езичниците ги молеха да им говорят за същото следната събота.
Деян. 13:43. А когато събранието биде разпуснато, мнозина иудеи и благочестиви прозелити тръгнаха след Павла и Варнава, които, беседвайки с тях, убеждаваха ги да пребъдват в Божията благодат.
„да пребъдват в Божията благодат“, т.е. да пребивават в онова сърдечно състояние на вяра в Христос, проповядвано от Павел – едно сърдечно разположение, което трябвало после да ги доведе и до проповядваното спасение. Тази сърдечна нагласа е първият полъх или докосване на спасяващата Божия благодат.
Деян. 13:44. На следната събота току-речи целият град се събра да чуе словото Божие.
„току-речи целият град“ – всички, в това число и езическото му население, чието внимание очевидно било привлечено от разговорите на апостолите с жителите през седмицата между двете споменати съботи (Деян. 13:44).
Деян. 13:45. Но иудеите, като видяха множеството, изпълниха се със завист и противоречеха на това, що говореше Павел, като възразяваха и хулеха.
„противоречаха… възразяваха и хулеха“ – използването на толкова глаголи показва голямата и ожесточена враждебност на юдеите към учението на Павел.
Деян. 13:46. Тогава Павел и Варнава казаха с дръзновение: първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие, но понеже го отхвърляте и намирате сами себе си недостойни за вечен живот, ето, обръщаме се към езичниците.
„казаха с дръзновение“. Мисълта на Павел, че Евангелието може да се проповядва на езичниците независимо от юдейството, все още събуждала голямо недоумение сред йерусалимските и антиохийски вярващи. (Деян. 11:2 – 3, 15 и др.). Подобно щяло да бъде навярно недоумението и сред всички юдеи в диаспора. Въпреки това апостолите Павел и Варнава са имали смелостта да го кажат и приложат на дело, имайки предвид опита на апостол Петър (Деян. 10), опита на антиохийските проповедници (Деян. 11:20) и волята на Светия Дух (Деян. 13:1-4), както и обстоятелството, че юдеите, на които и тук най-напред е била възвестена проповедта за Христос, са се оказали непокорни и с това сякаш са оправдали насочването на апостолската проповед към езичниците.
„първом вам трябваше да бъде проповядвано словото Божие“, т.е. учението за Спасителя Христос. Според Божественото определение за Месията Той трябвало да бъде изпратен първо при изгубените овце от дома на Израил, а след това при всички останали народи.
„намирате сами себе си недостойни за вечен живот“. Даряването на вечен живот на цялото човечество е главната цел на идването на Месията, а условието е вярата в Него.
„ето, обръщаме се към езичниците“ Свети Йоан Златоуст пише: „Тези думи са казани с голяма кротост. Той не казал: ние ви напускаме, за да покаже, че може пак да се върне тук, и че неговото оттегляне е не защото са ги оскърбили, а защото „така ни е заповядано“. Езичниците трябва да чуят Словото Божие, но не заради нас, а заради вас те ще го чуят преди вас“.
Деян. 13:47. Защото Господ тъй ни заповяда: "поставих Те за светлина на езичниците, да бъдеш за спасение до край-земя"
За да докажат, че проповедта сред езичниците не е била тяхно своеволие, но е в съгласие с Божия план за спасението на света, апостолите се позовават на думи на пророк Исайя, който ясно описва Месията като светлина за езичниците и спасение на всички хора по земята. Апостолите разбират това за като Божия заповед към себе си и най-голямо оправдание за своята дейност в очите юдеите, за които заповедта на Господа да проповядват на всички народи (Мат. 28:19) няма такава голяма сила, като тези думи на пророка.
Деян. 13:48. Езичниците, като слушаха това, радваха се и прославяха словото Господне и повярваха всички, които бяха отредени за вечен живот.
„като слушаха това“ – решимостта на апостолите да приемат езичниците в Христовата църква.
„прославяха словото Господне“, т.е. новото учение, новото вяра, Евангелието.
„които бяха отредени за вечен живот“ – поради Божието предзнание на тяхната свободна добра дейност. (срв. Иоан 6:44; Рим. 8:29 – 30).
Деян. 13:49. И словото Господне се разпространяваше по цялата страна.
„словото Господне“ – така се нарича Благовестието за дошлия Месия и Спасител.
Деян. 13:50. Но иудеите, като подбудиха набожните и почетни жени и градските първенци, подигнаха гонение против Павла и Варнава и ги прогониха из своите предели.
Деян. 13:51. Те отърсиха праха от нозете си срещу тях и отидоха в Икония.
„отърсиха праха от нозете си“. Това е знак за прекратяване на всяко общуване.
„отидоха в Икония“ – на югоизток от Антиохия Писидийска, гъсто населен град, който по онова време се числи ту към Писидия, ту към Ликаония, ту към Фригия.
Деян. 13:52. А учениците се изпълняха с радост и с Дух Светий.
„учениците“ – т.е. християните от Писидия – „се изпълниха с радост“, вместо да се обезсърчат от гонението срещу апостолите.
Блаж. Теофилакт Охридски възкликва: „Такава е силата на Евангелието! Учителите са преследвани, но учениците се радваха .... Страданието на учителя не отнема дръзновението на ученика, а го прави още по-бодър“.
