Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (1 Vote)

CX4K1683Йоан, глава 11. 1 – 44. Възкресяването на Лазар. 45 – 57. Въздействието на това чудо върху народа, решението на Синедриона да умъртви Христос и заминаването на Христос в Ефраим.

Глави 11 и 12 съдържат разказ за събитията, с които Христос свидетелствал за Себе Си като Победител на смъртта и обещания Цар на Израил. Досега Господ обръщал юдеите към вярата предимно чрез слово, но сега, тъй като думите не били достатъчно силни за Неговите слушатели, Той свидетелствал за Себе Си с необичайни дела, а именно с възкресяването на Лазар и Своето тържествено влизане в Йерусалим. 

11:1. Беше болен някой си Лазар, от Витания, от градеца на Мария и сестра ѝ Марта.

„градеца“. За местожителството на заболелия Лазар, „Витания“ вж. тълкуванието към Мат. 26:6.

„Лазар“. Евангелистът нарича Лазар по име, защото това име е било известно на читателите, най-малко поне от слухове. Древното христианско предание твърди, че Лазар впоследствие е живял на остров Кипър и е бил епископ на Кипърската църква. В това предание няма нищо невероятно. Възкръсналият Лазар е могъл, с оглед на опасността, която го заплашвала от страна на юдеите (Иоан 12:10), да напусне близката до Йерусалим Витания заедно с християните, които избягали на остров Кипър след убийството на дякон Стефан (Деян. 11:19).

„на Мария и сестра ѝ Марта“. Евангелистът определя Витания като селището, в което са живеели Марта и Мария, а не като селището, в което е живеел Лазар, вероятно имайки предвид, че читателите на неговото Евангелие вече са знаели от Евангелието на Лука, че тези две сестри са живеели в едно селище, но самото название не е било още известно (срв. Лука 10:38 – 42)

11:2. А Мария, чийто брат Лазар бе болен, беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си.

„беше оная, която“. Тук по-точно се определя коя е била Мария, сестрата на Лазар. Но тъй като евангелистът говори за нея като такава, чийто подвиг вече е бил известен на читателите, то ясно е, че той тук има предвид разказа на евангелистите Матей и Марк за жената, помазала с миро нозете на Иисус (Мат. 26:6 – 13; Марк 14:3 – 9). В първите две евангелия Мария не е била назована по име, а тук евангелистът запълва този пропуск. Освен това, в Иоан 12:1 – 8 той описва това събитие от живота на Мария в неговата историческа връзка.

11:3. Сестрите проводиха да Му кажат: Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!

11:4. Като чу това, Иисус рече: тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божи.

Сестрите не молят Христос да дойде при тях в Юдея: те, разбира се, знаят, че тук Христос е в голяма опасност от Своите врагове. С упование в Неговата чудотворна сила, те само почтително Му съобщават за тежката болест на своя брат. Те са сигурни, че Господ може да излекува Лазар дори когато е далеч от него, точно както изцелил слугата на Капернаумския стотник (Мат. 8:8 и сл.).

„за слава Божия“. Господ отбелязва на глас пред Своите ученици и пред вестоносеца от Витания, че тази болест е изпратена на Лазар не за да умре (срв. 1 Иоан. 5:16 и сл.), а за да може чрез нея, т. е. чрез победата над резултата от тази болест – смъртта, да се прослави Бог („за слава Божия“) и то именно в лицето на Своя Син (за да се прослави Син Божи, срв. Иоан 5:21 – 23; 7:18). Но няма основание да се предполага, че думите на Христос са били разбрани в този смисъл от пратеника на сестрите и от самите сестри, когато техният пратеник се върнал при тях: те всички видяли в тия думи само загатване за възможността за излекуването на Лазар, а не възкресяването.

11:5. А Иисус обичаше Марта, и сестра й, и Лазаря.

11:6. А когато чу, че е болен, престоя два дни в мястото, дето се намираше.

Защо Господ се забавил цели два дни в Перея, преди да отиде във Витания, евангелистът не казва. По всяка вероятност, Христос в този случай е действал така, както е било угодно на Неговия Отец. Макар дружбата да Го е привличала към болния Лазар, Той подчинил Своето лично желание на волята на Отца (срв. Иоан 5:19, 30).

11:7. След това рече на учениците: да идем пак в Иудея.

11:8. Учениците Му рекоха: Рави', сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш?

Господ приканил Своите апостоли не просто да отидат във Витания където, изглеждало, само трябвало да отидат, а в Юдея изобщо. С това Той искал да каже на апостолите, че сега трябва да заменят сравнително безопасното си пребиваване в Перея с живот в областта, където враговете на Христос са Го очаквали. Именно така учениците разбрали Христос. Те Му изтъкнали опасностите, които Го застрашавали в Юдея, сякаш искайки да Му кажат, че е по-добре Той да остане в Перея. На тези опасения Христос отговорил, че неоснователни.

11:9. Иисус отговори: нали дванайсет часа има в деня? Който ходи дене, не се препъва, защото вижда светлината на тоя свят; 

„нали дванайсет часа има в деня?“ Както Бог е определил определен период от време за деня (дванадесет часа), така и за дейността на Христос е определен определен период от време.

„който ходи...“ Както за „тоя свят“, т. е. за обикновените смъртни, светлината или слънцето дава възможност да ходят, без да се спъват, или да действат в своята сфера, тъй – иска да каже Христос – и за Него има особено висше Слънце, което не е от този свят, от висшия, в чиято светлина Той ще ходи, макар че земният свят е потънал в мрак или е осеян с всякакви опасности. Това Слънце е Бог (срв. Пс. 83:12; Ис. 60:20; Мих. 7:8).

11:10. а който ходи нощя, препъва се, защото светлината не е в него.

„А който ходи нощя, препъва се“. Тук Христос говори за човека, който не вижда в Бога своето Слънце, който няма у себе си Бога (светлината). Косвено с тези думи Господ упреква Своите ученици в маловерие (срв. Мат. 8:26).

11:11. Той рече това и после им казва: Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя.

Учениците разбрали упрека, отправен към тях, и замълчали. Тогава Господ отново започнал да говори за предполагаемото пътуване. Той знаел, че Лазар вече е мъртъв и затова Той отива да го възкреси. Но това Свое решение Господ излага в описателна форма. Той нарича смъртта на Лазар „заспиване“, а възкресяването, което Той възнамерява да извърши, „събуждане“. С това Той искал да каже, че смъртта за Лазар е преходно състояние (срв. Мат. 9:24), което ще завърши със събуждането или скорошно възкресяване, при това възкресител ще е Христос.

11:12. Учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.

„ако е заспал, ще оздравее“. Учениците не искали да ходят в Иудея, те не желаели да разберат истинския смисъл на думите на Христос. „Какво пък?” – като че казват. – Заспал е Лазар и това е за добро: няма за какво да се безпокоим. Болестта се лекува със сън”.

11:13. Иисус бе казал за смъртта му, а те помислиха, че говори за сънно заспиване.

11:14. Тогава Иисус им рече открито: Лазар умря;

11:15. ала се радвам за вас, че Ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него.

„та да повярвате“. Тогава Господ вече директно им казва за смъртта на Лазаря и добавя, че се радва, че Лазар е умрял в Негово отсъствие – иначе Той със сигурност би го изцелил и не би се извършило по-голямото чудо – възкресяването. А последното сега ще бъде особено полезно за учениците, чиято вяра очевидно по онова време е била значително отслабена от преследванията, на които бил подложен техният Учител. Чудото на възкресяването трябвало да подкрепи тяхната вяра в Христос като истински Месия.

11:16. Тогава Тома, наричан Близнак, каза на съучениците: да идем и ние да умрем с Него.

„Близнак“. Но Тома не повярвал на успокоителните думи на Господа. Евангелистът при това отбелязва, че прозвището на Тома е било „близнак“ , което означава също човек с раздвоена природа. (Δίδυμος — от δύο = двама), живеещ в постоянни преходи от едно настроение към друго (срв. израза δίψυχος при Иак. 1:8, където означава човек с раздвоени мисли, или при Мат. 14:31 δυστάζων, което означава маловерен). Този апостол сякаш не вярва, че Христос при пътуването към Иудея може да избави от опасност и Себе Си, и Своите ученици.

„Да идем и ние да умрем с Него” („за да умрем и ние с него”, според св. Йоан Златоуст). Според апостола в Юдея всички ги очаква смърт, те ще умрат там, както е умрял Лазар („с него“). Той вероятно мислил, че Христос не може да изцели болестта на Лазар и забравил за делата на Христос, извършени по-рано (Мат. 9:18 – 25; Лука 7:11 – 17), както и за Неговите обещания (Иоан 5:21 – 29). Същото недоверие към Христовата сила Тома проявява и след като чува за възкръсението на Самия Христос (Иоан 20:24).

11:17. Като дойде Иисус, намери, че той е вече от четири дена в гроба.

11:18. А Витания беше близо до Иерусалим, около петнайсет стадии;

Когато Господ стигнал във Витания, тук вече  имало много юдеи, които според обичая дошли да утешават осиротелите жени в тяхната скръб. Разстоянието от Йерусалим до Витания не било голямо – само около 15 стадия, тоест около три километра.

11:19. и мнозина иудеи бяха дошли при Марта и Мария да ги утешат за брата им.

„мнозина иудеи“. От това, че във Витания са дошли множество посетители, може да се заключи, че семейството на Лазар не е било бедно и се е ползвало с уважение. Плачът за починалия и утешаването на осиротелите от страна на познатите и роднините продължавали седем дни. От тези седем дни четири вече били минали, когато Христос пристигнал във Витания.

11:20. Марта, като чу, че иде Иисус, посрещна Го; а Мария седеше вкъщи.

„като чу, че иде… посрещна Го“. Някои тълкуватели предполагат, че Христос не е отишъл направо в дома на Лазар, защото не е искал да бъде подложен на насилие от страна на дошлите от Йерусалим  юдеи, тъй като между роднините на Лазар е могло да има и хора, враждебно настроени към Христос. Но Той като сърцевед със сигурност знаел, че роднините на Лазар не са имали такива замисли – поне евангелистът не съобщава за такова нещо. Временното спиране на Христос при входа на селото се обяснява просто с факта, че Марта била известена за приближаването на Христос и тя е успяла да Го посрещне още преди да влезе в селото.

11:21. Тогава Марта рече на Иисус: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.

11:22. Но и сега зная, че, каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог.

 „Тогава Марта рече на Иисус...“ В думите на Марта преди всичко има увереност, че Господ като господар на живота не би допуснал в Негово присъствие смъртта  да отнеме живота на нейния брат. Освен това, под влияние на думите на Самия Христос (стих 4) и знаейки за чудесата, които Христос е  извършил в Галилея (Лука 7:11 – 15; 8:49 – 55), тя има надежда, че и сега Бог ще помогне на Христос да изпълни Своето обещание. Но какво точно очаква тя от Христос – да възкреси брат ѝ – за това тя не говори директно, сякаш се страхува да не предяви прекалено голямо искане.

11:23. Иисус ѝ рече: брат ти ще възкръсне.

11:24. Марта Му каза: зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден.

Господ отначало дава на Марта утешение с общ характер „брат ти ще възкръсне!” Той не казва, че сега ще го възкреси Сам. Но след това, когато дълбока мъка прозвучала в думите на Марта („зная, че ще възкръсне...”), Господ обръща мислите ѝ от далечното бъдеще на всеобщото възкресение към настоящето.

11:25. Иисус ѝ рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.

„Аз съм възкресението и животът“. В Христос е възможността и гаранцията за възкресението на мъртвите, тъй като в Него се намира животът, който тържествува над смъртта (срв. Иоан 5:26; 6:57). Но отново, Господ все още не говори за Своето намерение да възкреси Лазар. Той само твърди, че всеки живеещ, т. е. пребъдващ тук, на земята, и имащ вяра в Христос, не „няма да умре вовеки“, не ще изчезне, умирайки, завинаги.

По думите на съвременния тълкувател П. Ланге, „подобно на хвърлен нагоре камък, който още от самото начало на своя полет е подчинен на силата на притеглянето, която го привлича обратно, така и християнинът, потапяйки се в бездната на смъртта, се подчинява на привличането на живота Христов, който го издига отново нагоре”.

11:26. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това?

„Вярваш ли това?“ Ако Марта се утвърди във вярата, че Христос притежава животворяваща сила, то вече няма да бъде толкова ужасена от смъртта на брат си. След като той е починал като вярващ в Христос, следователно ще бъде жив с вечен живот.

11:27. Тя Му дума: да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божи, Който иде на света.

Но тези думи причинили на Марта още по-голяма скръб. Тя била в същото недоумение, в което се намирала и самарянката, когато Христос ѝ говорил за поклонението в дух и истина (Иоан 4:25). Тя признала, че Христос е Син Божи, обещаният Месия, но не била в състояние да направи от това признание какъвто и да било определен извод  (св. Йоан Златоуст).

11:28. Като каза това, отиде та повика скришом сестра си Мария и рече: Учителят е тук и те вика.

„скришом“. Както проличава от обръщението на Марта към сестра ѝ, Господ възнамерявал отначало да поговори и с Мария, както говорил с Марта, и да поговори насаме, така че да не Го чуят чужди хора. Затова Марта „скришом“ съобщила на сестрата за идването на Христос.

11:29. Тая, щом чу, става бързо и дохожда при Него.

11:30. (Иисус още не бе дошъл в градеца, а стоеше на мястото, дето Го бе посрещнала Марта.)

11:31. Юдеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, мислейки, че отива на гроба – да плаче там.

„отидоха подире ѝ“. Но независимо от това, тръгването на Мария веднага било забелязано и присъстващите в дома им юдеи тръгнали след нея, предполагайки, че отива да плаче до гроба на брат си.

11:32. А Мария, като стигна там, дето беше Иисус, и Го видя, падна при нозете Му и рече: Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми.

Както в Евангелието от Лука се казва за Мария, че е седяла при нозете на Христос (Лука 10:39, така и Евангелието от Йоан казва за Мария, че се хвърлила в нозете на Христос, което не е сторила сестра ѝ (срв. стих 20). Очевидно вярата на Мария в Христос е била много по-жива от тази на Марта.

11:33. Иисус, като я видя да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат, разтъжи се духом, смути се

„като я видя да плаче“. Мария заплакала силно (κλαίειν), а с нея, по обичая, плачели силно и идващите след нея роднини на Лазар.

„разтъжи се духом“, (ἐνεβριμήσατο τῷ πνεύματι). Тогава и Самият Господ се натъжил духом . Този израз се тълкува различно. Едни виждат тук обозначение на вълнението, което обзело душата на Христос при мисълта за силата на смъртта, която (сила) се проявила толкова ясно в настоящия случай.

Израза „духом” разбират като обозначение на Светия Дух, Който от момента на кръщението е подбуждал Христос към дейност (срв. Иоан 1:33). Например, Тренч казва: „Христос съзерцавал цялото страшно значение на смъртта, този греховен оброк. Пред Неговите очи се откривали всички бедствия на човечеството в малкия образ на един човек. Той виждал пред Себе Си всички скърбящи и всички гробове. Защото, ако Той готов бил да изтрие сълзите на стоящите пред Него приятели и за кратко време да превърне скръбта им в радост, нещата всъщност не се променяли: „Лазар ще бъде оживотворен, но скоро за втори път ще вкуси горчилото на смъртта“.

Други (например, Майер) виждат тук указание за гнева, който събудили у Господа лицемерните сълзи и ридания на юдеите.

Според нас по-съответстващо на хода на мисълта в този евангелски откъс е тук да се вижда не тъга, а гняв, раздразнението на Христос (такова е всъщност значението на глагола ἐμβριμάομαι, вж. речника на Прейшън), които безутешното оплакване на мъртвия в присъствието на самия Началник на живота предизвикало. И Мария, и другите като че изобщо не забелязвали, че пред тях стои Жизнеподателят! Господ се възмутил от тази проява на маловерие към Него (ἐτάραξεν ἑαυτόν). Що се отнася до думата „духом”, то тя е заменена в стих 38 с израза εν έαυτώ, който означава „вътрешно”, и следователно в стих 33 тя не обозначава Светия Дух.

11:34. и рече: де сте го положили? Казват Му: Господи, дойди и виж.

11:35. Иисус се просълзи.

 „Де сте го положили“. С тези думи Господ дава да се разбере, че възнамерява да направи нещо, за да събуди отслабналата вяра в Себе Си като Жизнеподател. По този начин обаче Христос отдава дължимото и на всеобщото чувство на скръб за Своя мъртъв приятел – Той плаче. Да, и в Йоан Той е не само Бог, но и човек.

11:36. Тогава юдеите казваха: гледай, колко го е обичал.

11:37. Някои пък от тях казаха: не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и тоя да не умре?

11:38. А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба; това беше пещера, и камък стоеше отгоре ѝ.

Сълзите, които се появили на лицето на Христос, убедили едни, че Христос е обичал Лазар, а на други се сторили като сълзи на безсилие. Те даже си направили извод, че Христос изобщо няма сила да изцелява. Те дори подозирали, че последното чудо на изцеление, извършено от Господ в Йерусалим върху слепия човек, не е било истинско. Вероятно, казвали те, това изцеление е било измама. Тези разговори отново разгневили Господа (руският превод е неточен – "пак тъгувайки в Себе Си").

11:39. Иисус казва: дигнете камъка. Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена.

11:40. Иисус ѝ дума: не казах ли ти, че, ако повярваш, ще видиш славата Божия?

„дигнете камъка“. Когато, идвайки на гроба, Господ заповядал да се отвали от него камъка, Марта започнала да възразява, не желаейки да вижда ужаса на тлението и да позволи на други свидетели да видят останките на брат ѝ.

Защо Господ заповядва да се вдигне камъкът? Не можел ли със Своята дума да накара камъка да се премести от гроба? Разбира се, че би могъл, но Той заповядва на хората около Него да го направят, за да ги подготви постепенно за чудото, което предстои да се случи. С отвалването на камъка те трябвало да стигнат до мисълта, че Христос иска да съживи Лазар, а Христос, както е известно, че извършва чудесата Си едва когато хората са поне малко готови да ги видят и да им повярват. В частност, това било направено и за Марта, чиято вяра очевидно не е била на нужната висота в този момент, както се вижда от възражението ѝ към Христос и с което сякаш казвала, че е напразно да се отваря гробът на Лазар. Господ се обърнал директно към Марта, напомняйки ѝ за онова, което ѝ е говорил чрез нейния пратеник (стих 4) и което несъмнено ѝ е повторил при скорошната им среща.

11:41. Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият. А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша.

11:42. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.

„казах това за народа“. Господ благодари гласно пред народа на Отец, че е чул отправената от Христос по-рано тайна молитва за възкресяването на Лазар. Господ изрича Своята благодарност гласно „за народа”. Той иска всички присъстващи на чудото на възкресяването да знаят, че то не е случайност, нито проява на сатанинска сила, в общуване с която Го обвинявали (Марк 3:22), а резултат от Неговата молитва към Отца. Чрез това всички трябвало да се убедят, че Христос наистина е Син Божи, обещаният Месия („че Ти си Ме пратил“).

11:43. Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън!

11:44. И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа. Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи.

 „извика с висок глас“. След това, като извисил особено много своя глас, сякаш и да бъде чут от мъртвия Лазар (срв. Иоан 5:25, 29), Христос заповядал на Лазар „да излезе вън“ от гроба. Мъртвият излязъл, но тъй като му било трудно да пристъпва с нозе, стегнато повити с пелени, то Господ наредил на онемелите от почуда зрители да развържат възкръсналия.

В молитвата, с която тук Христос се обръща към Отца, някои критици виждат основание да не да признават Христос за Лице с Божествена природа. „Възможно ли е – отбелязва, например Байшлаг, Бог да се моли на Бога? Ако има нещо, което, макар и вътрешно да обединява човека с Бога, но едновременно с това и най-много ги отличава един от друг, то това е молитвата, молбата, религията, чрез която се определят отношенията на човека към Бога, а в никакъв случай на Бога към Бога" (вж. цитата при Знаменский, с. 326). Но молитвата на Христос има съществена разлика от молитвите на обикновените хора.  Може ли някой човек, на първо място, да се обърне към Бога като към своя баща в молитва? Ние се молим на нашия Отец, Отец на всички хора, без да си приписваме изключителното право да наричаме Бога единствено наш Отец. В същото време Христос се обръща към Бога именно като към Свой Отец в изключителния смисъл на думата. Освен това в молитвата Си Той разговаря с Бога като с равен на Него по природа и има пълна увереност, че всичко, за което се моли, непременно ще бъде изпълнено (за молитвата по повод идващите страдания – вж. тълкуванието към Иоан 12:27 – 28).

Трябва да отбележим, че след разказа за Христовото възкресение нито един друг евангелски разказ не е предизвикал толкова много спорове сред тълкувателите, колкото разказът на Йоан за възкресяването на Лазар. Мнозина продължават да твърдят, че този разказ не отговаря на историческата действителност, че е съставен от автора на четвъртото евангелие (със сигурност, от гледна точка на тези тълкуватели, не от апостол Йоан) въз основа на разказите за възкресението на дъщерята на Иаир (Мат. 9:18 и др.) и за възкресението на сина на вдовицата от Наин (Лука 7:11 и сл.), поместени в синоптичните евангелия.

Основното основание за съмнение в историческата достоверност на разказа на Йоан за възкресяването на Лазар е, че нито един от синоптиците не споменава това събитие, а такова събитие – казва съвременната критика – не би могло да остане без тяхното внимание.

Но това възражение едва ли е толкова съществено. Защо синоптиците непременно трябва да съобщят за това чудо? Случаите на възкресяването на мъртви, за които съобщават синоптиците, са също толкова удивителни, колкото и възкресяването на Лазар. А освен това, доколко е вярно твърдението, че именно това чудо станало повод за осъждането на Иисус Христос на смърт? Ако е така, то действително би било странно синоптиците да не разкажат него там, където започват да описват историята на Христовите страдания. Всъщност това чудо само по себе си не е имало толкова решаващо значение за участта на Христос, тъй като враговете Му вече отдавна били взели решението да Го заловят и умъртвят. Затова именно и синоптиците не са счели за необходимо да споменават и за това събитие. И накрая, както евангелист Йоан (Иоан 21:25), така, разбира се, и синоптиците не са могли да предадат всички събития от живота на Христос. Никой от тях не съобщава, например, за такова забележително събитие като явяването на Христос след Неговото възкресение на петстотин християни наведнъж, за което говори апостол Павел (1 Кор. 15:6). И ако само Йоан споменава за възкресяването на Лазар, то е, защото искал да покаже, че Христос, Който отивал на смърт, въпреки това е и остава Господар на живота и смъртта и че Той не е загубил Своята власт да възкресява, която е имал по-рано.

11:45. Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него.

11:46. А някои от тях отидоха при фарисеите и им разправиха, що стори Иисус.

Едни от свидетелите на чудото повярвали в Христос, други се проявили като доносници, съобщавайки за случилото се на фарисеите, които били известни със своята враждебност към Христос. Мнението на Цан, че това са били не доносници, а хора, които искали да обърнат фарисеите към вяра в Христос, не може да бъде прието, защото към думата „някои” стои частицата (δε), която показва противопоставяне.

11:47. Тогава първосвещениците и фарисеите се събраха на съвет и казваха: какво да правим? Тоя Човек върши много чудеса.

„събраха се на съвет“. Когато станало известно, какво се случило във Витания, първосвещениците и фарисеите се събрали на съвет (за „синедрион“  вж. тълкуванието към Мат. 5:22).

11:48. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него, – и ще дойдат римляни, та ще ни разорят и страната, и народа.

„ще дойдат римляни“. От разговорите, водени на това заседание на Синедриона, става ясно, че главна роля  в него са играели първосвещениците или началниците на свещеническите смени. Всъщност, само висшата свещеническа аристокрация, която ни най-малко не се съобразявала с националното достойнство на юдейския народ, е разсъждавала така, както разсъждават тук членовете на Синедриона. Делото на Христос се обсъждало само от политическа гледна точка, а ако фарисеите бяха задали тона на обсъждането, то те биха го оценявали от религиозна страна. Свещениците се страхували единствено за себе си, да не би да изгубят властта и свързаните с нея печалби, ако римляните дойдат да потушат бунта, който може да причини новопоявилият се Месия. Те са съгласни да пожертват дори такава съкровена мечта на израилския народ като Месия, царя и възстановителя на Давидовото царство, за да запазят някакво подобие на еврейска автономия и своето властово положение.

11:49. Един пък от тях, на име Каиафа, който нея година беше първосвещеник, им рече: вие нищо не знаете,

11:50. нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине.

Кайафа е бил по-смел в решаването на съдбата на Христос (срв. Мат. 26:3; Лука 3:2). Скривайки вътрешните лични мотиви на своето решение, той говори така, сякаш се ръководи единствено от интересите на държавата. За благото на цялата еврейска народност е необходимо да се приключи с Христос възможно най-скоро – това е основната мисъл на Кайафа.

11:51. И това не от себе си каза, но като беше нея година първосвещеник, предсказа, че Иисус ще умре за народа,

„не от себе си“. Според забележката на евангелиста, Кайафа не е изрекъл тези думи единствено заради своето ограничено лично съображение, а въпреки собственото си желание, в този случай той е бил пророк, предсказвайки, че Христос ще "умре за народа", т.е. за доброто на народа, за да донесе, така да се каже, на хората истинското благо – изкуплението от греховете, което може да се получи единствено чрез смъртта на Христос.

„беше нея година първосвещеник“. Евангелистът разглежда думите на Кайафа като пророчество, защото Кайафа бил през тази година първосвещеник. Тази забележка на евангелиста се тълкува по различен начин. Някои мислят, че евангелистът е считал първосвещеника за инструмент на божественото откровение, а изразът „нея година” се разбира в смисъл на общото определение „в това време”. 

Други пък смятат, че евангелистът не е могъл да не знае, че във втория храм вече не е имало "урим" и "туммим", чрез които първосвещеникът е разпознавал Божията воля и по този начин е бил орган на божественото откровение. Според тези коментатори Йоан разглежда Кайафа като жертвоприносител на празника на Очищението. На този празник той трябвало да принесе жертва за греховете на целия народ и Бог чрез тайнствено внушение му посочил истинската жертва, която трябвало да очисти греховете на народа и на целия човешки род ("разпръснатите Божии чада"). Такава жертва трябвало да бъде Христос.

От тези две тълкувания първото е по-естествено. Дори и Кайафа да не е имал "урим" и "тумим", все пак в очите на Йоан той е бил представител на Божията църква, чийто живот по онова време все още не бил завършил и, следователно, е можел да служи, дори против желанието си, като инструмент на божественото откровение, както е било в този случай. Въпреки че пророчеството му не е било разбрано от членовете на Синедриона, към които той се обърнал, то все пак е станало известно и впоследствие е било цитирано, очевидно в християнските общности, като доказателство, че изкупителната смърт на Христос е била провъзгласена и от устата на представителя на юдейската църква.

11:52. и не само за народа, но за да събере наедно и разпилените чеда Божии.

11:53. От тоя ден, прочее, се сговориха да Го убият.

11:54. Поради това Иисус вече не ходеше явно между юдеите, а оттам отиде в една местност, близо до пустинята, в града, наричан Ефраим, и там стоеше с учениците Си.

„Ефраим“. Членовете на Синедриона единодушно решили да умъртвят Христос, но все още не били измислили начина, по който да изпълнят това решение. Междувременно Господ тръгнал от Юдея, а по-точно от Витания, към един малък град в северна Юдея – " Ефраим", на пет римски мили източно от Ветил (в някои кодекси вместо "Ефраим" се чете "Самфурин" – същото като "Сепфорис", град в Галилея, но четенето "Ефраим" има повече доказателства). Ефраим се споменава във 2 Пар. 13:19 и Числ. 15:9 като град във Вениаминовото коляно. Това място е било близо до пустинята, спомената в книгата на Иисус Навин (Нав. 16:1). Христос го е избрал вероятно заради лесното бягство в пустинята в случай на опасност.

„близо до пустинята“. Според архиепископ Инокентий "величествената суровост на мястото, безмълвната природа (Христос винаги е обичал да ѝ обръща внимание) са били в пълна хармония с темите, които са занимавали душата на Иисус. Ако Неговите ученици са разбирали и предвиждали важността на предстоящите събития, то дните, прекарани в Ефрем, са били дни на размисъл, молитва и тайни големи очаквания. Евангелистът не казва, че Христос е учил учениците Си на нещо. Изглежда, че уединението Му в Ефраим е било посветено повече на Него самия, отколкото на учениците Му. Въпреки това най-близкият контакт с Учителя и припомнянето на всичко, което се е случило, особено на последните събития, сами по себе си са били много поучителни".

Към това бихме добавили, че апостолите, разбира се, вече са знаели за решението на Синедриона да умъртви техния Учител и това е било основна тема на разговора им.

11:55. Наближаваше Пасха иудейска, и мнозина от цялата страна отидоха в Иерусалим пред Пасха, за да се очистят.

По това време наближавала Пасха. Поклонниците вече пристигали в Йерусалим, за да могат да се подготвят за Пасхата чрез очистване под наблюдението на фарисеите, които били добре запознати с всички ритуали на очистването. Всъщност по пътя си към Йерусалим, минавайки през езически села и градове, поклонниците можели да се осквернят с нещо несъзнателно и сега трябвало да попитат фарисеите дали не са направили нещо, което би могло да им попречи да участват в Пасхата. В същото време поклонниците от други страни носели със себе си различни предмети от собствената си страна, които продавали или разменяли за нещо преди празника.

11:56. Тогава диреха Иисус и, стоейки в храма, думаха си един другиму: как ви се струва? Дали не ще дойде на празника?

Юдеите, които преди това били виждали Христос на празниците, обсъждали дали Той ще дойде на Пасха. Очевидно знаели решението на Синедриона за Христос и се съмнявали дали Христос ще дойде в Йерусалим при това положение.

11:57. А първосвещениците и фарисеите бяха дали заповед, ако някой узнае де е, да обади, за да Го уловят.

Враговете Му, от своя страна, очаквайки Христос да се появи на празника, за да се възползват от последиците, които чудото с възкресяването на Лазар имало сред народа, дали заповед всеки, който знае за местонахождението на Христос, незабавно да съобщи за това на Синедриона.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dydx3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum