Деяния на апостолите, 11 глава. Недоволството на вярващите в Йерусалим срещу Петър заради общуването му с необрязани и успокояването на недоволните (1 – 18). Проповядване на Евангелието извън Палестина, особено в Антиохия (10 – 21). Варнава и Савел в Антиохия (22 – 26). Пророчество за глада и милостинята за християните в Юдея (27 – 30)
Деян. 11:1. Апостолите и братята, които бяха в Иудея, чуха, че и езичниците приели словото Божие.
Деян. 11:2. И когато Петър възлезе в Иерусалим, обрязаните му натякваха,
Деян. 11:3. думайки: ти си ходил при необрязани човеци и си ял с тях.
Вярващите измежду евреите (т.е. тези, които са били обрязани) не упрекват Петър, че е проповядвал Евангелието на езичниците и ги е кръщавал, а само, че е „ходил при необрязаните и е ял с тях...“. По същество те не можели да възразяват срещу проповядването на Христос сред езичниците, тъй като не можели да забравят заповедта на самия Господ „научете всички народи, като ги кръщавате“ - Мат. 28:19. Техният протест бил само срещу допуснатото от Петър общение с необрязаните.
Както казва църковната песен „Тако быша еще косни ученицы“ (четвърта евангелска стихира, 4 глас) на Този, Който сам някога се беше борил толкова много срещу неразумно упрекващите Го, че „яде и пие с митари и грешници“.
В този случай протестът на крайните ревнители на юдейския закон и обичаи, които дори не са били заповядани от Мойсей, а са били само предания на неизвестни старци, е бил още по-опасен, тъй като е бил проява на онова лъжеучение, което по-късно юдействащите лъжеучители са разпространявали с такава сила и което е било готово да поиска задължителност на целия юдаизъм, с неговото обрязване и обичаи, като условие за влизане в християнството.
Това вече е крайност, с която се борят Петър, а по-късно и в още по-голяма степен Павел - дори и след като Апостолският събор веднъж завинаги слага край на този въпрос с авторитетните си постановления.
Деян. 11:4. А Петър захвана да им разправя всичко поред, думайки:
Разказът на Петър за събитието в Кесария е почти идентичен с разказа на дееписателя. Петър не отговаря директно на отправения към него упрек, че е отишъл при необрязани и е общувал с тях, а просто го отхвърля чрез безспорно разкритата Божия воля за приемането на езичници в Христовата Църква. Когато това се случва – и то не толкова по волята и действията на Петър, а по волята и знаменията Божии, очевидно би било неразумно да се противодейства на Бога и те да не бъдат признати за пълноправни членове на Христовото братство, така че в общуването с тях вече не може да има нищо срамно.
Деян. 11:5. аз бях в град Иопия и, като се молех, унесох се и видях видение: слизаше някакъв съд, сякаш голямо платнище, спущано от небето за четирите краища, и приближи до мене.
Деян. 11:6. Като се взрях в него и разгледвах, видях четвероноги земни, зверове, влечуги и птици небесни.
Деян. 11:7. И чух глас, който ми думаше: стани, Петре, заколи и яж!
Деян. 11:8. Пък аз казах: не, Господи, защото нищо мръсно или нечисто не е никога влизало в устата ми.
Деян. 11:9. А глас от небето повторно ми продума: което Бог е очистил, ти не считай за нечисто.
Деян. 11:10. Това стана на три пъти; и пак се дигна всичко на небето.
Деян. 11:11. И ето, тозчас, трима мъже се спряха пред къщата, в която бях, пратени от Кесария при мене.
Деян. 11:12. А Духът ми каза да ида с тях, без да се двоумя. Дойдоха с мене и тия шестима братя, и влязохме в къщата на оня човек.
Деян. 11:13. Той ни разказа, как видял в къщата си Ангел (светий), който застанал и му рекъл: прати в Иопия човеци и повикай Симона, наречен Петър;
Деян. 11:14. той ще ти каже думи, чрез които ще се спасиш ти и целият ти дом.
Деян. 11:15. И когато аз захванах да говоря, слезе върху тях Дух Светий, както и върху нас отначало.
Деян. 11:16. Тогава си спомних думите на Господа, как Той говореше: "Иоан кръщава с вода, а вие ще бъдете кръстени с Дух Светий".
Деян. 11:17. Ако, прочее, Бог им даде равен дар, какъвто и нам, които повярвахме в Господа Иисуса Христа, кой съм аз, за да можех попречи Богу?
Деян. 11:18. Като изслушаха това, те се успокоиха и прославяха Бога, думайки: и тъй, Бог и на езичниците даде покаяние за живот.
След това обяснение критиците на Петър не само се успокоили, но и възхвалили Бога, Който бе дал и на езичниците „покаяние за живот“, т.е. живот във вечното Христово царство. „Виждате ли, казва свети Йоан Златоуст, какво е направила речта на Петър, който подробно разказва за случилото се? Заради това те прославили Бога, понеже Той и на онези дал покаяние: тези думи ги смирили! Тогава най-сетне се отвори вратата на вярата за езичниците...“
Деян. 11:19. А ония, които се бяха разпръснали от гонението, настанало при убиването на Стефана, стигнаха до Финикия, Кипър и Антиохия и никому не проповядваха словото, освен на иудеи.
Междувременно разпръснатите от гоненията, последвали Стефан, стигнали до Финикия, Кипър и Антиохия, като са проповядвали словото само на юдеите.
След като е изложил събитията, които изискват особено внимание и които са се случили след убийството на Стефан (Деян. 8, Деян. 9, Деян. 10), авторът пристъпва към описание на дейността на разпръсналите се вярващи извън пределите на Юдея и Самария. Целта му е да представи по-нагледно важните резултати от преследването и разпръскването на християните. „Гонението - казва свети Йоан Златоуст - е принесло не малка полза за проповядването на Евангелието. Ако враговете се бяха старали умишлено да разпространят Църквата, те не биха направили нищо по-различно: имам предвид - да разпръснат учителите“.
„Финикия“ - крайбрежна ивица земя северно от Галилея, по онова време подчинена на римляните, с прочутите някога градове Тир и Сидон.
„Кипър“ - голям остров, разположен близо до сирофиникийския бряг на Средиземно море (вж. Деян. 4:36).
„Антиохия“ - голям и процъфтяващ тогава град в Северозападна Сирия, на река Оронт, на 6 часа път от морето (около 30 версти), основан от Антиох, баща на Селевк Никатор, основател на Селевкидското царство. Преобладаващото му население било гръцко, но имало и много евреи. Гръцкото образование и език също преобладавали в града.
„никому не проповядваха словото, освен на иудеи“. Те следвали правилото, изказано веднъж от апостол Павел, че евреите са първите, на които трябва да се проповядва Божието слово (Деяния 13:46).
По този начин те благовестели Евангелието на юдеите, като заобикаляли езичниците, „не поради човешки страх, който за тях бил нищо, а желайки да спазват закона и да снизходят към тях“ (свети Йоан Златоуст), тоест към юдеите, които смятали, че имат най-големи права да бъдат оглашени с евангелското благовестие.
Деян. 11:20. Имаше някои от тях кипряни и киринейци, които, като влязоха в Антиохия, говореха на елините и благовестяха Господа Иисуса.
„киприяни и киринейци“. След събитията в Кесария (обръщането на Корнилий) строгото разграничение между евреи и езичници по отношение на правото за влизане в Христовата Църква напълно загубило сила и оттогава разпространението на Евангелието сред езичниците нараснало. Особена ревност в това отношение проявири вярващите измежду юдеите-елинисти („кипърци и киринейци“), които, идвайки в Антиохия, открито „говореха на елините и благовестяха Господа Иисуса“ и имали пълен успех, като създали първата голяма общност от християни измежду езичниците, изиграла голяма роля в живота на раннохристиянската Църква.
Деян. 11:21. И ръката Господня беше с тях, та голямо множество повярваха и се обърнаха към Господа.
„И ръката Господня беше с тях“, т.е. с проповедниците. Те били укрепвани от особена благодатна Божия сила, чрез която вършили знамения и чудеса.
Деян. 11:22. Дойде слух за това до иерусалимската църква, и изпратиха Варнава да отиде в Антиохия.
„Дойде слух за това“. На гръцки език: ὁ λόγος … περὶ αὐτῶν. Буквално: „словото за тях“.
„до иерусалимската църква“ – в пълния й състав, с апостолите начело, които и изпратили Варнава да отиде в Антиохия. Защо точно Варнава? Варнава бил най-подходящ в случай че възникнат някакви недоразумения, като споменатите в Деян. 11: 2 – 3 и за ръководство на новата християнска община. Той бил родом от същия Кипър, откъдето били и някои от антиохийските проповедници (Деян. 11:20, Деян. 4:36); бил особено уважаван в йерусалимската църква (Деян. 4:36-37, 9:26-27), бил „добър мъж“ и благодатен (Деян. 11:24). Той имал особена дарба да убеждава и утешава, както показва самото име Варнава (Деян. 4:36). Такъв човек трябва да е изглеждал особено способен да успокоява всякакви смущения, които биха могли да възникнат, и да привежда целия живот на общността в правилен дух.
Деян. 11:23. Той, като пристигна и видя Божията благодат, зарадва се и увещаваше всички с искрено сърце да пребъдват в Господа,
При пристигането си Варнава можел само да се радва на Божията благодат сред християните в Антиохия, които молел „да пребъдват в Господа с искрено сърце“. На гръцки език: τῇ προθέσει τῆς καρδίας προσμένειν τῷ Κυρίῳ. В славянския превод: „Изволением сердца терпети о Господе“. Буквално: с намерението на сърцето да пребивава при Господа. Св. Йоан Златоуст предполага, че след като Варнава похвалил и одобрил вярващия народ, обърнал още повече хора към Христос.
Деян. 11:24. защото той беше мъж добър, изпълнен с Дух Светий и с вяра. И доста народ се присъедини към Господа.
„защото“ – отнася се към стих 22. Обяснява защо бил изпратен Варнава, а също така и защо Варнава се радвал толкова много и приел близо до сърцето си състоянието на новообърнатите.
Деян. 11:25. Тогаз Варнава отиде в Тарс да търси Савла, и, като го намери, доведе го в Антиохия.
Варнава несъмнено е искал да насочи Савел, който се преместил в Тарс от Йерусалим, към открилото се ново и широко поле на дейност, за която като апостол на езичниците той бил предназначен (Деян. 8:15, 29-30).
Деян. 11:26. Цяла година те се събираха в църква и поучаваха доста народ; и първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни.
„те се събираха в църква“. Имат се предвид общите богослужебни събрания на християните.
„поучаваха доста народ“. На гръцки език: διδάξαι ὄχλον ἱκανόν. Т.е. наставляваха и утвърждаваха новопокръстените в истините на вярата и правилата на християнския живот. Заслужава внимание, че проповедническата дейност на Савел тук е описана (макар и съвместно с Варнава) с думата „поучава“ (διδάξαι), която обикновено се използва само за апостолската проповед (Деян. 4:2, 18, 5:25, 28, 42; срв. Деян. 2:42).
„първом в Антиохия учениците бидоха наречени християни“. Дотогава последователите на Господа са се наричали ученици, братя, вярващи и пр. На две места в Новия Завет (Деян. 26:28 и 1 Петр. 4:16) това название се използва от хора, които не са били в Църквата. Това говори, че даването на името християни едва ли се дължи на самите християни. Съмнително е то да е дошло и от страна на юдеите, които не биха се решили да дадат свещеното за тях име Христос (превод на еврейското Месия) на последователите на Този, Когото не считали за такъв. Следователно остава с най-голяма вероятност да предположим, че названието християни е било дадено на вярващите от антиохийските езичници. Те не познавали догматическото и религиозно-историческо значение на името Месия, и приемали неговия гръцки превод (Христос) за собствено име, като така именували и партията на Неговите последователи. Новото име било особено успешно, защото обединило в едно всички изповядващи новата вяра – както дошлите от средите на евреите, така и тези от езичниците, които познали християнството напълно независимо от юдаизма.
Деян. 11:27. През ония дни слязоха в Антиохия пророци от Иерусалим.
„слязоха … пророци“. Сред различните духовни дарби, на които била толкова богата първенствуващата Христова църква, по онова време се проявил у някои вярващи и дарът на пророчеството, т.е. предсказването на бъдещи събития, недостъпни за естественото човешко познание (1 Кор. 12:10). Един от тези пророци бил Агав, който е споменат отново след това (Деян. 21:10).
Деян. 11:28. И един от тях, по име Агав, стана и предвести чрез Духа, че по цяла вселена ще бъде голям глад, какъвто и настана при кесаря Клавдия.
„предвести чрез Духа“. На гръцки език: ἐσήμανε διὰ τοῦ Πνεύματος. В славянския превод: назнаменаше Духом. Т.е. възвестил чрез някакъв знак, външно образно действие, символично на това, което му било внушено от Светия Дух (срв. Деян. 21:10).
„по цяла вселена… голям глад“. Използван е засилен израз, означаващ настъпването на голям глад навсякъде (срв. Лука 2:1), на много места, при това може би не едновременно, а в продължение на няколко години, област по област, а не навсякъде наведнъж. Дееписателят отбелязва, че такъв глад „е имало при Клавдий кесар“. Това е наследникът на Калигула, който управлява империята 41-54 г. пр. Хр. През цялото това време на отделни места в Римската империя бушува глад, а около 44 г. настъпва голям глад в цяла Палестина (Йосиф Флавий, Юдейски древности, XX, 2, 6; 5, 2; Евсевий Кесарийски. Църковна история. II, 11). Около 50 г. имало глад в самата Италия и в други провинции (Тацит, Анали. XII, 43).
Деян. 11:29. Тогава учениците решиха, всеки според средствата си, да пратят помощ на братята, които живееха в Иудея;
На гръцки език: τῶν δὲ μαθητῶν καθὼς ηὐπορεῖτό τις. Буквално: от учениците, колкото можаха, решиха… Това очевидно се е случило още в началото на глада в Юдея. Тогава за първи път се проявила трогателната и братска любов и единството между отделните християнски общини.
Деян. 11:30. това и сториха, като пратиха събраното до презвитерите по Варнава и Савла.
„до презвитерите“. Това е първото споменаване на презвитери в апостолската история. Както се вижда от по-нататъшните споменавания (Деян. 15:2, 4, 6, 22, 23, 20 и др.) и от апостолските послания (Тит 1:4; 1 Тим. 5:17, 19и др.), презвитерите са били ръководители на отделните християнски общности, пастири и учители и извършители на тайнствата (срв. Деян. 20:17, 28; Еф. 4:11; 1 Петр. 5:1; Яков 5:14-15).
Те са били посвещавани в служение чрез възлагане на ръце от апостолите (Деян. 14:23) или епископите (1 Тим. 5:22). В онези градове, където християнските общества са били по-многобройни, например Йерусалим, Ефес и т.н., е имало по няколко презвитери (Деян. 15:1, 4 и т.н.; Деян. 20:17).
За първоначалното учредяване на тази свещена степен няма такова специално свидетелство, както например за учредяването на дяконите (Деян. 6 и др.). Едно е ясно, че обичаят да се ръкополагат презвитери в новоучредените християнски общности се е установил много рано (Деян. 14:27), очевидно предизвикан от спешната нужда всяка общност да има освен епископ още и авторитетен и упълномощен от апостолската власт ръководител, предстоятел, пастир и учител, извършител на тайнствата.
Именно на презвитерите като най-близки представители на отделните общини е предадена помощта на антиохийци.
