Солунският митр. Филотей: Несъответствието между думите и делата ни отблъсква младите от Църквата

— Има ли нещо за Вас, което малцина знаят?

— Не мисля. Струва ми се, че винаги съм бил и продължавам да бъда отворена книга. Не искам да крия неща, които се отнасят до мене. Разбира се, всеки човек има своите лични моменти, лични търсения, грешки и грехове – всичко това човек изповядва пред своя духовник.

— Кога за последен път се развълнувахте истински?

— За последен път беше на вчерашната света Литургия.

— По каква причина? Нещо лично ли беше?

— Нещо лично ми дойде наум по време на литургията и се превърна в молитва към Бога.

— Има ли нещо от живота Ви преди да станете митрополит, което Ви липсва?

— Тъй като изминах доста километри, за да дойда в Солун от Халкида, където бях, липсват ми хората от моето всекидневие там, с които бях свързан. И колкото и съвременните технологии да помагат за скъсяването на разстоянията, физическото присъствие винаги липсва.

— Кое е най-трудното в служението Ви?

— Работата с хората и грижата за отношенията на хората с Бога. Трудно е едновременно да бъдеш пастир и баща, но същевременно да трябва да бъдеш и администратор и да вземаш решения, които не се отнасят абстрактно до живота на Църквата, а до конкретни хора в нея – независимо дали са клирици, събратя свещеници, или миряни, членове на Тялото Христово.

— Всекидневно общувате с изключително много хора. И все пак чувствате ли се понякога сам?

— В някои моменти – да. Чувствал съм се сам, особено когато трябва да се вземат важни решения. Ще се посъветваш, ще чуеш мненията на другите, но решението в крайна сметка трябва да вземеш ти. И както Ви казах, когато едно решение засяга хора, то може да бъде изключително болезнено. Разбира се, най-болезнените решения са онези, които са свързани и с начина, по който управляваш самия себе си, особено когато това има отношение и към други хора.

— Имало ли е човек или събитие, което да Ви е променило много силно?

— Мисля, че връзката ми с Бога ме промени като човек. Промениха ме и някои хора, които присъстват в живота ми и чието присъствие ме направи по-добър човек. Те ме накараха да се замисля за своите грешки и слабости и да се опитвам да ги поправям. Съвсем искрено Ви казвам, че невинаги успявам. Но думите на тези хора винаги са в ума и сърцето ми и стоят като светъл ориентир по моя път.

— Кога за последен път казахте: „Сгреших“?

— Тази сутрин. Мисля, че без да искам, огорчих един човек и сгреших. Всъщност махам „мисля“. Сгреших и огорчих един човек.

— Следващият ми въпрос всъщност е дали някога сте съжалявали дълбоко за своя грешка.

— Да. Старая се всекидневно да се разкайвам за грешките си. Понякога изпитвам затруднението, което всички имаме – делата ми да бъдат достойни за покаянието ми. Какво означава това? Понякога се разкайваме с мисълта си, дори със сърцето си, но ни е трудно да приложим покаянието на дело. И именно там човек трябва всекидневно да се бори със себе си.

— От какво действително се страхувате?

— Страхувам се да не се окажа в онзи ден пред Христос, при Второто пришествие, и Той да ми каже, че всичко онова, което съм правил, не е имало стойност.

— Случвало ли Ви се е да се гневите на Бога?

— На Бога – не. Не. На себе си се гневя много често. И в това да се гневиш на себе си има и известен скрит егоизъм. Но понякога не можеш да постъпиш другояче, когато осъзнаеш собствените си грешки.

— Може ли човек да бъде добър, без да вярва в Бога?

— Да. Разбира се, че може. Някога имаше книга от един известен проповедник със заглавие: „Едно е добър човек, друго е добър християнин“. Това не означава, че двете неща не могат да съвпадат или да вървят заедно. Но добри хора има и извън Църквата.

— Ако срещу Вас седнеше млад човек и Ви кажеше: „Не вярвам в Църквата“ – подчертавам, именно в Църквата, – какво бихте искали да му кажете?

— Най-напред бих му казал, че го разбирам. Защото всички ние сме склонни да определяме Църквата чрез хората, които я съставят. Но Църквата е нещо много повече от нас, нейните временни представители. Както казва апостол Павел, Църквата е Тялото Христово, а Глава на Църквата е Христос. Следователно, когато казваме, че не вярваме в Църквата, без да го осъзнаваме, сякаш казваме, че не вярваме в Христос.

Трябва малко да преразгледаме този начин на мислене. И най-напред ние, които сме представители на Църквата, трябва да преосмислим начина, по който гледаме на Църквата, чиито членове сме. Защото много често и ние допускаме грешката да я отъждествяваме със собствените си личности.

— На какво конкретно отдавате отчуждаването на младите хора? Какво според Вас е причината?

— На несъответствието между думите и делата ни – на нас, хората на Църквата. И за това носим изключително голяма отговорност.

— Смятате ли, че Църквата трябва да промени нещо, за да спечели отново това доверие?

— Онова, което Църквата променя в хода на историческия си път, е начинът на своето пастирско служение – тоест начинът, по който се доближава до света. Църквата води диалог със света във всяка епоха и това е нещо, което трябва постоянно да имаме предвид, без никога да приспособяваме към времето учението или догматите на Църквата. Защото догматите изразяват начин на живот. Не можеш да променяш живота на Тялото Христово въз основа на свои индивидуални представи. Но винаги си длъжен да търсиш подходящия начин, по който да представиш Христовото послание във всяка конкретна епоха.

— Има ли критика към Църквата, която според Вас е справедлива?

— Към хората на Църквата – разбира се. Разбира се. Защото не сме непогрешими, нито сме хора, които не грешат. И сме длъжни да слушаме. Дори когато не сме съгласни, дори когато критиката е несправедлива, трябва да я изслушваме, защото чрез нея можем да видим неща, които ще ни помогнат да подобрим начина на своето пастирско служение.

— Днес Църквата повече говори или повече слуша?

— Не мога да дам един общ отговор. Мисля, че зависи от конкретните личности. Има пастири, които умеят да слушат. И знаете ли – опитът от изповедта на много хора, особено на младите, ни уверява, че има много пастири, които слушат човека. Много пъти по време на изповед духовникът може почти нищо да не каже. На мене лично неведнъж ми се е случвало човек да дойде да се изповяда и аз да не му кажа много. Преди всичко да го изслушам. Защото някои хора имат нужда да бъдат чути, да разкрият себе си пред Бога.

От друга страна, когато у хората има желание и жажда да познаят Христос, трябва и да чуят нещо. Ако нищо не чуят, как ще продължат напред? Просто всички трябва да откриваме границите – които понякога са трудно различими – между това колко трябва да говорим и как трябва да слушаме. Трябва да има взаимност между тези две неща: първо да се научиш да слушаш и след това да говориш.

— Чувствате ли, че понякога Ви съдят само защото носите расо?

— Възможно е да се случва и това. Но понякога чувствам, колкото и странно да звучи, че хората ми приписват по-голяма стойност, отколкото действително имам, именно защото нося расо и защото съм това, което съм. И това е болезнено, знаете ли. Защото осъзнаваш, че не си онова, за което те смятат.

— Коя е най-голямата Ви отговорност към солунчани?

— Да се старая да бъда искрен в служението си, искрен в начина, по който живея, и да не говоря едно, а да върша друго.

— Ако можехте да промените само едно нещо в Солун, кое щеше да бъде то?

— Себе си. Да бъда аз по-добър. Св. Серафим Саровски казва: „Постарай се ти самият да се промениш и да се покаеш и тогава ще видиш много хора около себе си да се променят и да се каят.“

— Обществото всекидневно е подложено на удари отвсякъде. Няма нужда аз да ги изброявам. Но какво според Вас е най-големият проблем днес?

— Липсата на желание да застанем до другия и склонността, с която осъждаме всички останали. Нямаме желание да бъдем общност. По-скоро имаме склонността да се изолираме и да се затваряме в себе си, без да обръщаме внимание какво се случва зад съседната врата, с човека до нас.

— Тоест липса на съпричастност?

— Да.

— Къде се намира балансът между управлението на църковното имущество и социалната отговорност на Църквата?

— Църковно имущество е имало още от самото начало. Още апостолите са събирали даренията на вярващите – т.нар. логѝя (λογία). Но не са ги събирали, за да пълнят собствените си джобове. И още в апостолската епоха има примери за злоупотреби. Апостол Павел се сблъсква с хора, които злоупотребявали с повереното им служение по събиране на средства. Имуществото обаче е трябвало да служи за благото на мнозинството. Мисля, че това трябва да бъде и мярката, по която днес разглеждаме църковното имущество.

Църквата като Тяло Христово винаги е притежавала имущество. Това е било имущество на хората, които са го посвещавали на Църквата с конкретната цел да служи за помощ на другите. Нещо подобно се опитваме да правим и ние – онова, което имаме, да го използваме за благото на всички. Да не влиза нито в нашите джобове, нито в джобовете на сътрудниците ни, а да бъде използвано за онези, които имат нужда.

Това е нещо, което често подчертава и архиепископ Йероним. Той е писал и в защита на църковното имущество, на неговото съхраняване и запазване именно с цел чрез него да може да се извършва благотворителното дело на Църквата, което е необходимо.

— Ако утре вече нямахте титлата „митрополит“, какво бихте правили?

— Мисля, че бих се върнал в родния си край и, ако имах възможност, бих служил там като свещеник. Разбира се, животът ми би се променил, но не мисля, че това би ми създало някакъв огромен проблем.

— Представете си, че някъде зад нас Ви наблюдава Вашето двайсетгодишно „аз“. Какво бихте му казали?

— Бих му казал: „Нещата не са толкова романтични, колкото си ги представяш. Но същевременно могат да бъдат дори по-хубави. Стига да не мислиш винаги с онази импулсивност, която понякога те характеризира, и да не действаш въз основа на нея.“

— И накрая: когато един ден този път приключи, какво бихте искали хората да помнят за Вас?

— Бих искал, когато този път приключи, хората да кажат една молитва за мене. Да помолят Бога да се отнесе към мене с човеколюбие – както Той е човеколюбив и благ, въпреки грешките, сериозните грешки, които съм извършил, и въпреки греховете ми. Една молитва. Това е, което винаги моля от всички.