Притчата за голямата вечеря

Лука 14:2.  и ето, застана пред Него един човек, болен от красник.

Човек, страдащ от воднянка, неочаквано срещнал Христос в дома на фарисея. Той бил гост на фарисея (срв. ст. 4) и вероятно е чакал Христос на входа на къщата. Не смеейки да се обърне директно към Него за изцеление в събота, той само се молел с очи на Христос да обърне милостивото Си внимание към него (Евтимий Зигабен).

Лука 14:3.  Иисус продума на законниците и фарисеите и рече: позволено ли е да се лекува в събота?

“продума”. По-правилно: отговаряйки (ἀποκριθείς), т.е. отговаряйки на неизречената, но ясно чута от Него молба на болния.

Лука 14:4.  Те мълчаха. И като хвана болния, изцери го и отпрати.

“мълчаха”. Фарисеите мълчали на ясно поставения от Христос въпрос, защото съзнавали, че не могат да отговорят отрицателно, но и не искали да се съгласят с Христос. Тогава Господ, вземайки болния при Себе Си или по-точно, прегръщайки го (ἐπιλαβόμενος – има точно този смисъл; руският превод е неточен - "докосна, хвана"), го изцели и го пусна да си отиде у дома.

Лука 14:5. След това им рече: кой от вас, ако осел или вол му падне в кладенец, няма веднага да го извади и в съботен ден?

Лука 14:6. И не можаха да Му отговорят на това.

Господ, както преди бил обяснил необходимостта да изцели в събота прегърбената жена (Лука 13:15), така и сега разяснил необходимостта от помощта, която току-що оказал на страдащия от воднянка човек. Ако хората не се поколебават да изтеглят и в събота магаре (според Тишендорф – "син", υἱός) или вол, който е паднал в кладенец, то – изводът се подразбира  – трябва да се помогне и на човека, когото "водата заливала". И фарисеите отново не могли да намерят какво да отговорят на подобно твърдение.

Лука 14:7. А като забелязваше, как поканените избираха първите места, каза им притча:

Изцелението на болния от воднянка очевидно е станало, преди гостите да седнат да ядат. Сега, когато всичко се успокоило, гостите започнали да сядат на трапезата, като избирали първите или най-близките до домакина места (срв. Мат. 23:6), Господ наблюдавал това с внимание (ἐπέχων) и казал притча по този повод. Това обаче не е притча в общия смисъл на думата (срв. Мат. 13:3), защото тук Господ директно се обръща към слушателите с наставление ("когато те..."), а е просто нравствено поучение, което дори не се нуждае от специално обяснение – така че да е ясно на всички.

Лука 14:8.  кога те покани някой на сватба, не сядай на предно място, да не би някой между поканените от него да бъде по-почетен от тебе,

“на сватба”, т.е. на сватбеното тържество, където може да има много важни и почетни хора, дошли от други места и непознати на местните жители, за които Христос говори тук.

Лука 14:9.  и да не би тоя, който е поканил тебе и него, дойде и ти каже: отстъпи на тогова място; и тогава ще отидеш засрамен да заемеш последното място.

Лука 14:10.  Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе;

Смисълът на наставлението е много прост: по-добре е да се преместиш от лошо място на добро, отколкото от добро, със срам, под подигравателните погледи на гостите, да седнеш на последното. И. Вайс счита това указание за твърде практично, което не съответства на възвишеността на Христовото учение. Според него изглежда така, сякаш Христос е гледал на нещата през призмата на личната изгода, че Той тук не учи на смирение и скромност, а напротив, въвежда тук дух на сметкаджийството, което обезценява смирението. Но няма съмнение, че Христос няма предвид тук обикновения живот, а, както личи от следващите Му думи (ст. 14, 24), Той говори за участието на хората в Божието Царство. Фарисеите, така да се каже, предварително са набелязали местата си в Царството, но Христос им внушава мисълта, че разчетите им за тези места може да са погрешни. Следователно темата и мисълта на наставлението съвсем не са маловажни.

Лука 14:11.  защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

(Вж. тълкуванието към Мат. 23:12).

Отново няма съмнение, че този общ закон тук е изказан от Христос във връзка с надеждата на фарисеите за участие в Божието Царство.

Лука 14:12.  А и на тогова, който Го бе поканил, рече: кога даваш обяд или вечеря, не кани приятелите си, нито братята си, нито роднините си, нито богати съседи, да не би да те поканят и те някога, и да получиш отплата.

Лука 14:13. Но, кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи,

Лука 14:14. и ще бъдеш блажен, задето те не могат да ти се отплатят, понеже ще ти бъде отплатено, кога възкръснат праведните.

Обръщайки се сега, след наставленията, дадени на поканените, към самия домакин, Христос го съветва да не кани на обяд приятели, роднини и богати, а бедни и немощни. Само тогава домакинът може да се надява да бъде възнаграден при възкресението на праведните. И. Вайс намира и това напътствие за несъвместимо с учението на Христос. Какво е лошото един богат човек да ти се отплати с гостоприемството си за твоето угощение? Това изобщо не е така страшно, нито пък може да ни отнеме правото да получим небесната награда. Но тук отново не се осъзнава, че Христос всъщност говори какви са условията за влизане в славното Божие Царство, която мисъл е изказвал вече няколко пъти. А именно, че преследвайки земната оценка на своите действия, дори и да са добри, хората губят правото да получат небесната награда (срв. Мат. 5:46, 6:2, 16). От тази гледна точка е наистина опасно, когато за всяко добро дело ще намираме награда на земята и ще приемаме тези награди: така да се каже, ще получим своето и няма да можем да разчитаме на друго, по-висше. Не бива обаче да се мисли, че с тези думи Христос изобщо забранявал да се канят на богати хора и приятели; тук очевидно има хипербола.

“когато възкръснат праведните”. Христос учи, че няма да има възкресение само на праведните, а възкресение на всички – и на праведните, и на неправедните (срв. Лука 20:35; Йоан 5:25 и сл.). Ако тук Той говори само за възкресението на праведните, то го прави с оглед на фарисеите, които са смятали, че само праведните ще бъдат удостоени с възкресението.

Лука 14:15. Като чу това един от насядалите с Него на трапезата, рече Му: блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!

Когато един от сътрапезниците чул за възкресението на праведните, очевидно в увереността си, че е участник в това възкресение, възкликнал: "блажен", т.е. щастлив е онзи, "който ще яде хляб", т.е. ще бъде участник във великия празник, "в царството Божие", т.е. в месианското царство.

Лука 14:16.  А Той му отвърна: един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина;

На това възклицание Христос отговаря с притчата за повиканите на вечерята, в която показва, че никой от видните членове на теократичното еврейско общество, които се смятали за напълно пълноправни да участват в царството на Месията – тук най-точно се припознават фарисеите – няма да бъде допуснат в това Царство по своя собствена вина.

Тази притча е същата като цитираната в Матей (Мат. 22:2 – 14). Разликите между двете са несъществени. Там се говори за цар, който е дал "сватбено угощение за сина си", а тук – просто за един "човек", който "направи голяма вечеря и повика мнозина", т.е., подразбират се преди всичко израилтяните, верни на Мойсеевия закон, каквито са били фарисеите и законниците. При Матей царят изпраща "слуги" – старозаветните пророци, а тук е изпратен един слуга, по смисъла на речта – Самият Христос, за да съобщи на поканените, че вечерята е готова (срв. Мат. 4:17). 

Лука 14:17.  и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово.

Лука 14:18.  И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме.

Онова, което евангелистът на Матей посочва доста общо, а именно мотивите, поради които поканените не са дошли на вечерята, Лука разкрива подробно. Причините, изтъкнати от поканените, съвсем не изглеждат нелепи: наистина, може би е било необходимо този, който е купил земята, да види каква работа трябва да се започне на нея възможно най-скоро (времето за сеитба например може да бъде пропуснато). 

Лука 14:19.  Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме.

По-малко основателно е извинението на онзи, който е купил воловете, но все пак той би могъл да има предвид, че когато веднага ги е изпитал и е установил, че са негодни за работа, е имал възможност да ги върне на собственика на стадото, който щял да откара стадото волове на друго място и по-късно нямало да може да бъде намерен. 

Лука 14:20. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

Извинението на третия изглежда още по-основателно, тъй като самият закон освобождава младоженците от обществени задължения (Втор. 24:5). Но във всеки случай всички тези причини, от гледна точка на Христос, са недостатъчни; ясно е, че под "човека", който устроил пира, Христос има предвид Самия Бог, а за Бога, разбира се, човек трябва да пожертва всичко в живота си. 

Лука 14:21.  И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите.

Евангелист Лука добавя, че новите гости са били канени на два пъти (при Матей – веднъж): първо, от улиците и стъгдите били събрани бедните, хромите, куците и слепите, т.е. по всяка вероятност Лука има предвид митарите и грешниците, а след това от друмища и плетища (изпод оградите) – още по-нисшите хора, т.е. според мисълта на евангелиста, езичниците (срв. Рим. 2:17 и сл.). 

Лука 14:22.  И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има.

Лука 14:23.  И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми.

“накарай ги”. На слугата е заповядано да ги “накара”, тоест принуди (ἀνάγκασον в руския превод неточно означава "убеди") да влязат на пиршеството.

Някои тълкуватели са опитвали да открият в този израз основание за насилие в областта на свободата на съвестта и римските инквизитори са отстоявали правото си да преследват еретици въз основа на този текст. Но тук несъмнено става дума за нравствена принуда и за нищо друго. Наистина, би ли могъл един слуга да доведе насила гости със себе си, дори и да иска да го направи? Не, принудата по-скоро има характер на силно увещание. Защото тези, които сега са били поканени на пиршеството, са били хора от най-ниските слоеве на народа и те може би са се притеснявали да отидат на пиршеството на един богаташ: имали са нужда да разберат, че наистина са поканени на пиршеството (Тренч, с. 308 – 309).

Лука 14:24.  Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани.

“защото, казвам”. Това са думи на господаря, а не на Христос: Христос е представен в притчата в образа на слугата.

“ви”. Тук се има предвид както слугата, така и гостите, които вече са влезли.

Лука 14:25.  С Него вървеше множество народ, а Той се обърна и им рече:

Много хора следвали Господа и всички те изглеждали като Негови ученици за страничния наблюдател. Сега Господ желае, така да се каже, да направи подбор на онези хора, които наистина  били Негови ученици. По-нататък Той посочва по най-остър начин задълженията, които лежат върху истинските Му последователи (подобно изказване има и при евангелист Матей, но в по-оскъдна форма, – Матей 10:37-39).

След това Той посочва с най-остри думи задълженията, които лежат върху истинските Му последователи (подобно изказване има и при евангелист Матей, но в по-смекчена форма – Мат. 10:37 – 39).

Лука 14:26.  ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик;

“ако някой дохожда при Мене”. Мнозина са отивали при Христос, но са били привлечени само от чудесата Му, и въпреки тях не са направили нищо, за да станат истински Христови ученици, а само са Го съпровождали.

“не намрази”. Да мразиш не означава "да обичаш по-малко" (срв. Мат. 6:24), а наистина да таиш чувство на омраза, противоположно на това на любовта. Да мразиш не означава "да обичаш по-малко" (срв. Мат. 6:24), а да таиш чувство на омраза, противоположно на това на любовта. Баща, майка и други се явяват тук се представени като препятствия за общението с Христа (срв. Лк. 12:53), затова, обичайки единия, е необходимо да мразим другите (срв. Лука 16:13). Св. Йоан Златоуст каза, че Господ “заповядва не просто да намразиш, защото това е напълно противозаконно; но ако някой от тях (родителите) иска ти да го обичаш повече отколкото Мене, в такъв случай намрази го заради това. Такава любов погубва и обичащия, и обичания”.

“самия си живот” (τὴν ἑαυτοῦ ψυχήν). Буквално: душата си. “Живот” тук се разбира в смисъл на "съществуване". Преп. Серафим Саровски казвал за своите аскетични подвизи, с които изнемощявал тялото си: “Измъчвам измъчващия ме”. “С тази заповед Той несъмнено ни заповядва не да убиваме себе си, но да изоставим душевните пожелания, които ни отделят от Бога” (блаж. Теофилакт).

“Мой ученик” (οὐ δύναταί μου μαθητὴς εἶναι). Силата на мисълта тук е върху думата "Мой", която затова е поставена пред съществителното, което се определя от нея (докато гръцката конструкция изисква обратен словоред).

Лука 14:27. и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.

“който не носи кръста си” (вж. тълкуванието към Мат. 10:38).

Лука 14:28.  Защото кой от вас, кога иска да съгради кула, не ще седне първом да пресметне разноските, дали има, каквото е нужно за доизкарването й,

Защо Господ признава за Свои ученици само онези, които са способни на всяка саможертва, която изисква следването на Христос? Господ обяснява това с примера на човек, който, желаейки да построи кула, пресмята средствата си, дали те ще бъдат достатъчни за тази работа, за да не се окаже в неудобно положение, когато, положил основите на кулата, няма да може да намери средства, за да я построи.

Лука 14:29. та, кога тури основите и не може да я доизкара, да не би някак да почнат да му се смеят всички, които гледат,

Лука 14:30. и да казват: тоя човек почна да строи, и не можа да доизкара?

Лука 14:31.  Или кой цар, отивайки на война срещу друг цар, не ще седне да се посъветва първом, дали може с десет хиляди да противостои на оногова, който иде срещу него с двайсет хиляди?

Друг поучителен пример Христос дава с царя, който, ако реши да воюва с друг цар, го прави само след като прецени силите си. Ако види, че силите му са малко, ще побърза да сключи съюз с по-силния цар-съперник. 

Тези два примера се срещат само при евангелист Лука. 

Лука 14:32.  Инак, докато е онзи още далеч, той ще проводи при него пратеници да моли за мир.

Лука 14:33.  Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик.

От тези примери самият Христос прави извода: когато човек се присъединява към Христовите ученици, той трябва сериозно да се замисли дали е способен на саможертвата, която Христос изисква от Своите ученици. Ако не намери в себе си достатъчно сили да го направи, ясно е, че той може да бъде ученик на Христос само по име, но не и в действителност.

“що има”. Тук се има предвид не само имущество, пари или семейство, но и всички любими мисли, възгледи, убеждения (срв. Мат. 5:29 – 30). Да се говори за необходимостта да се пожертва всичко лично за делото на служене на Христос сега било по-подходящо от всякога, защото Христос отивал в Йерусалим, за да принесе там върховната жертва за цялото човечество, и Неговите ученици трябвало да усвоят същата готовност за саможертва, с каквато било изпълнено сърцето на техния Господ и Учител (Лука 12:49 – 50).

Лука 14:34.  Солта е добро нещо: но, ако солта изгуби сила, с какво ще бъде подправена?

Смисълът на тази поговорка е следният: както солта е нужна само дотогава, докато запазва солеността си, така и ученикът остава ученик на Христос дотогава, докато не е загубил основното свойство, което характеризира ученика на Христос, а именно способността за саможертва.

Какво би било възможно да запали в учениците решимостта за саможертва, ако те я загубят? Нищо, точно както няма какво да върне на солта нейната изгубена соленост.

“но ако солта”. По-точно: но дори и солта (ἐὰν δὲ τὸ ἅλας) да загуби силата си, а това – според мисълта на приведеното изречение – не може да се очаква поради самата ѝ природа (вж. тълкуванието към Мат. 5:13; Марк 9:50).

Лука 14:35.  Нито за земя, нито за тор е годна; изхвърлят я навън. Който има уши да слуша, нека слуша!

“изхвърлят я навън”, както се правело с негодната сол в храма, където вместо пясък се изхвърляла и разпръсквала по склоновете на храмовия хълм, за да е по-удобно на свещениците и хората да ходят във влажно време. Но апостолите са нещо повече от сол на земята. Те са "светлината на света" (Мат. 5:13-16).