Глава 22. 1-14. Притчата за брачния пир на царския син. 15-22. Въпроси на фарисеите за плащането на данъка на кесаря. 23-33. Въпроси на садукеите за възкресението. 34-40. Въпроси на законника за това, коя е главната заповед. 41-46. Христос е Син Давидов
Мат. 22:1. Иисус продължаваше да им говори с притчи, като казваше:
В Йоан няма паралел за цялата тази глава. Смята се, че притчата за сватбения пир на царския син има паралел с подобна притча в Лука (Лук. 14:16-24). Ако не съществуваше допълнението в Матей (стихове 11-14), където се говори за човека, дошъл на празника не със сватбената си дреха, би било възможно да се твърди, че притчите в Евангелията от Матей и Лука са много сходни по своята основна мисъл и нейното развитие. Но, от друга страна, наред с тази обща прилика, съществува и голяма разлика в изразите, връзката и дори целта на двете притчи, така че не е лесно и дори не е възможно да ги разглеждаме просто като различни версии на една и съща притча. Ето защо още в древността се е утвърждавало мнението, възприето и от най-добрите от новите екзегети, че това са две различни притчи, разказани по различни поводи и при различни обстоятелства. "Тази притча - казва Августин - е разказана само от Матей; нещо подобно се среща и при Лука, но то не е едно и също, както се вижда от самото разположение на притчите".
Притчата при Лука е произнесена в дома на фарисея (Лук. 14:1), а тази в евангелието от Матей - в храма (Мат. 21:23). Брачният пир се нарича по различен начин (γάμος в Матей; δεῖπνον в Лука). Според Матей гостите са поканени от царя; според Лука - от някакъв човек. Притчата в Лука е изречена от Христос по-рано, когато фарисеите все още не са проявявали такава омраза, каквато изпитвали в последните дни от земния живот на Христос. Ето защо в притчата на Лука действията на домакина, който е повикал гостите, като цяло са по-меки и той не изпраща войските си, за да изтреби убийците и да изгори града им (Мат. 22:7).
Местоимението „им“ (на тях), както в руския, така и в гръцкия език е неопределено. Тоест тя може да означава както враговете на Христос, така и хората, които Го слушали по принцип.
Мат. 22:2. царството небесно прилича на човек цар, който направи сватба на сина си
В древните тълкувания на притчата у отците и църковните писатели откриваме, първо, изобилие от общи места, и второ, алегорични мнения, и това е разбираемо, защото още от първите стихове на притчата става ясно, че в нея се говори за духовни теми. Древните коментатори я поставят в тясна връзка с притчата за нечестивите лозари.
"Виждате ли - казва Йоан Златоуст, - каква разлика между сина и слугите има както в предишната притча, така и в тази? Виждате ли голямата прилика и в същото време голямата разлика на тази и другата притча? И тази притча показва дълготърпението на Бога и Неговата голяма грижа, както и нечестието и неблагодарността на юдеите. Тази притча обаче съдържа нещо повече от първата: тя предвещава отпадането на юдеите и призоваването на езичниците, а освен това показва правилния начин на живот и наказанието, което очаква нехайните". Теофилакт казва, че тук "младоженецът е Христос, а невестата е Църквата и всяка душа".
Мат. 22:3. и разпрати слугите си да повикат поканените на сватбата; а те не искаха да дойдат.
Думите на Христос имат общ смисъл и насочват към лица, изпратени от Бога да проповядват и да привличат хората в Неговото царство. Думата κεκλημένους (призован или повикан) показва, че гостите вече са били поканени от царя преди това и пратениците е трябвало само да им напомнят за предишната покана.
Йоан Златоуст и други тълкуватели обръщат внимание на факта, че в притчата за злите лозари се казва, че Синът е бил убит от лозарите. Въпреки това във въпросната притча хората са призовани отново - на сватбеното пиршество на Сина. Това дава основание на Йоан Златоуст да смята, че първата притча се отнася за събитията, завършили с разпъването на Христос, а втората - за събитията след Неговото възкресение. "Там Той е представен като привличащ ги (хората) към Себе Си преди разпятието, а тук е представен като настоятелно привличащ ги към Себе Си дори след разпятието; и докато те трябвало да бъдат наказани с най-тежкото наказание, вместо това Той ги привлича на брачния пир и им оказва най-висока чест". Но мисълта на Христос, която става ясна при сравняването на двете притчи, е по-дълбока. Духовното отношение на хората към Бога и Неговия духовен пир може да не прилича на отношението им към обикновените светски тържества. Една и съща богословска истина се разкрива и в двете притчи, но от различен ъгъл. В духовен смисъл страданието, смъртта и възкресението на Сина могат да бъдат приравнени към брачния празник на Агнеца (Откр. 19:7, 21:9).
Мат. 22:4. Пак изпрати други слуги, като рече: кажете на поканените: ето, приготвих моя обяд; юнците ми и каквото е угоено са заклани, и всичко е готово; дойдете на сватбата.
Мат. 22:5. Но те пренебрегнаха и отидоха, кой на нива, кой по търговия;
Мат. 22:6. други пък хванаха слугите му, поругаха ги и убиха.
Образно е разказано за още по-враждебното отношение към царя. Онези, които си тръгнали под различни предлози, постъпили сравнително благоразумно. Освен тях се намерили и някои мъже (οἱ δὲ λοιποί), които изразили гнева си, като обиждали царските слуги и ги убивали. Забележителен паралел за този стих има във 2 Паралипоменон 30:10 (вж. също 1 Тим. 1:13; Евр. 10:29).
Мат. 22:7. Като чу за това царят, разгневи се, изпрати войските си, та погуби ония убийци и изгори града им.
Мат. 22:8. Тогава казва на слугите си: сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни.
Мат. 22:9. Затова идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата.
„Кръстопътищата“ - τὰς διεξόδους τῶν ὁδῶν - показва, че това не са главните пътища или големите пътища, където живеят почетните гости, а изобщо ъглите, уличките, страничните пътища, пътеките, където се скитат, ходят и живеят бедните хора.
Мат. 22:10. И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха - и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници.
Изразът "и лоши, и добри" може да се разбира както в нравствен, така и във физически смисъл - бедните, изтерзаните, болните. Тези лица силно контрастират на първите призовани, на когото изобщо не приличат.
Мат. 22:11. Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна,
Мат. 22:12. и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той мълчеше.
Когато гостите се събрали, царят не бил в двореца. Той влиза едва когато пиршеството вече е започнало. Контрастът между изразите "зли и добри" и "насядалите" (букв. възлегналите) на пира, т.е. гостите, които са били допуснати до царския пир в двореца, несъмнено е нарочен и много тънък. Макар че гостите са "и лоши, и добри", те са били удостоени с царска покана и сега са се разположили на пиршеството в сватбените си дрехи. Злите и порочните тук се превръщат в почетни гости бързо и с някаква чудодейна сила. Смисълът, разбира се, е, че евангелското послание, прието от лошите и добрите, бързо ги преобразява. Но погледът на царя се помрачава при вида на един човек, който седял на пиршеството не пременен, а в раздърпани, мръсни, "небрачни" дрехи, в дрипи. Виновен ли е бил човекът, ако е дошъл на празника направо от улицата, така да се каже, и ако не е имал средства да си купи дрехи? Въпросът се решава много просто чрез факта, че всеки, който идва на пиршеството, подготвено от Небесния цар, може да си вземе в приемната на царския дворец каквито дрехи пожелае и така да се яви по подобаващ начин на сватбеното пиршество на Агнеца.
Това несъмнено се подразбира в притчата. Нашата църковна песен: "Виждам Твоя чертог, Спасителю мой, украсен, а нямам дрехи, за да вляза в него", изразява, от една страна, най-дълбокото смирение на християнина, а от друга - молба, отправена към Бога да даде прилична дреха в духовен смисъл: "Просвети дрехата на душата ми, Светодавче, и ме спаси". Следователно всичко, което се изисква от грешника, е желанието му да се сдобие с дрехите, които със сигурност ще му бъдат дадени, и то безплатно. Човекът, който не е бил в сватбените си дрехи, очевидно не е пожелал да се възползва от това царско благоволение и, без да се срамува нито от царя, нито от гостите, се е появил на пира в дрипите си. Стихове 11-14 имат пряка връзка с пророчеството от Соф. 1:7-8. Робът, който се появил на пира не в сватбената си дреха, не е Юда, а изобщо плътският човек от Стария Завет (вж. Рим. 13:14; Гал. 3:27; Еф. 4:24; Кол. 3:12). Йероним тълкува израза "а той мълчеше" по следния начин: "В онова време няма да има място за покаяние и способност за оправдание, когато всички Ангели и самият свят ще свидетелстват за греховете".
Мат. 22:13. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби;
В Евангелията много пъти се споменава за връзване, въжета (вж. Марк 3:27, 5:3 и др.), а Христос няколко пъти говори за връзване и развързване. Думите: "хванете го за ръцете и нозете" (ἄρατε αὐτὸν ποδῶν καὶ χειρῶν) не се срещат в най-добрите кодекси. Някои смятат, че думите "ще има плач и скърцане със зъби" не са думи на царя, изобразен в притчата, а на самия Христос, които Той добавя към притчата.
Мат. 22:14. защото мнозина са звани, а малцина избрани.
Човекът, дошъл на празника не в брачни одежди, сякаш се приравнил с многобройните хора, които са обиждали и убили пратените от царя (ст. 6). В сравнение с техния огромен брой, приетите от царя гости били такова незначително малцинство, каквото можело да се събере в двореца (ст. 6). И дори сред самите гости имало човек, чието присъствие било нежелано и неприемливо (вж. 3 Ездр. 8:1, 55, 3 Ездр. 9:15). При Лука заключението на притчата е същото (Лук. 14:24).
Мат. 22:15. Тогава фарисеите отидоха и се наговориха, как да Го уловят на дума.
Според Марк и Лука фарисеите разбрали, че Спасителят в притчата за злите лозари говори за тях (Марк.12:12; Лук.20:19). Ето защо те поискали да Го уловят на дума (Марк.12:13; Лук.20:20). При Матей тази връзка не е толкова ясна, колкото при останалите синоптици, но техните сведения хвърлят светлина и върху неговите изрази.
В крайна сметка можем да заключим, че фарисеите са били раздразнени не само от притчата за злите лозари, която присъства в текстовете на всички синоптици, но и от притчата за сватбата на царския син, която е разказана в тази връзка само в Матей; Враговете на Христос са могли да изтълкуват тази притча не в своя полза, ако я бяха чули. Така казаното от Матей в разглеждания стих изглежда естествено и последователно.
Що се отнася до времето, както в Матей, така и в паралелните разкази на Марк (Марк 12:13-17) и Лука (Лук 20:20-26), то не е определено. Със сигурност може да се твърди само едно - че тези събития са продължение на предишните и са се случили на третия ден от еврейската седмица, или по нашему - във вторник. Възможно е фарисеите да са отишли и да са се съвещавали, докато Спасителят е казвал притчите, но по-вероятно е това да е станало след тях.
Смята се, че това не са били официални представители на партията, бивши членове на Синедриона (както е в Мат. 21:23, 45), а че цялата случка е станала независимо от Синедриона, като фарисеите са действали като отделна и самостоятелна партия. Събранието се е състояло може би сред тълпата, която се е намирала в храма или е заобикаляла Христос.
Гръцкият глагол παγιδεύσωσιν е характерен. В целия Нов Завет той се среща само тук, при Матей, и произлиза от πάγη - παγίς (Лук. 21:35; Рим. 11:9; 1 Тим. 3:7, 6:9; 2 Тим. 2:26), което означава мрежа, примка, капан. Тъй като улавянето на Христос на дума е било важно за враговете Му, на срещата си те, разбира се, са използвали всичките си сили и способности, за да измислят възможно най-хитро въпрос, чрез който да поставят Христос в затруднено и дори безизходно положение.
Мат. 22:16. И изпращат при Него учениците си с някои иродиани, казвайки: Учителю, знаем, че си справедлив и истински поучаваш на път Божий, и немариш за никого, понеже не гледаш на ничие лице;
Мат. 22:17. затова кажи ни: как Ти се струва: позволено ли е да се дава данък кесарю, или не?
(срв. Марк.12:13-14; Лук.20:20-22).
Марк не прави разлика между фарисеите и техните ученици, както прави Матей, а Лука приписва въпроса на първосвещениците и книжниците (Лук.20:19), които "изпращат" при Христос "лукави хора", без да уточнява какви (Лук.20:20). Очевидно е, че този случай е бил резултат от силна враждебност, но същевременно и от страх от публично изобличение, и това обяснява защо някои от враговете на Христос само, така да се каже, едва надигат главите си от тълпата, но сами не казват нищо, поставяйки на свое място неопитни, макар и лукави, или поне по-малко опитни в казуистиката ученици, може би младежи. Ако последните бъдат публично разобличени, истинските подбудители на цялото дело не биха се засрамили пред народа.
Кои са били иродианите? Повечето екзегети смятат, че иродианите са били членове на еврейска партия, лоялна към дома на Ирод, която е имала по-скоро политически, отколкото йерархичен характер.
За основа на въпроса, зададен на Христос, послужило господството на езичниците-римляни над Юдея. Това се считало за зло, към чието унищожаване следвало да се стремиш с всички възможни сили. Данъкът, събиран в полза на езичниците, противоречи на теократичната идея. В Юдея (а не в Галилея) възникнали бунтове, чийто водач станал галилеянинът Юда. Причината за неговия бунт бил κῆνσος - данък върху собствеността, който се смятал за признак на робство. Плащането на данъци в полза на римляните започва в Юдея от 63 г. пр. н. е. нататък. От 6 г. пр. н. е. въпросът за данъците се превръща в наболял проблем. Като задават на Христос въпроса за облагането с данъци в полза на кесаря, т.е. на римския император, който тогава е Тиберий, фарисеите и иродианите се надявали да поставят Христос в безизходно положение. Ако Христос признаел, че данъкът е задължителен, по този начин щял да подстрекава срещу себе си народа, който масово смятал, че данъкът в полза на кесаря е обиден. Ако Христос отхвърли данъка, то за римската власт Той ще бъде смутител.
Мат. 22:18. Но Иисус, като разбра лукавството им, рече: що Ме изкушавате, лицемерци?
Мат. 22:19. покажете Ми една данъчна монета. Те Му донесоха един динарий.
(срв. Марк. 12:15; Лук. 20:24).
Обикновено евреите не са имали никакви изображения на лица върху монетите си, защото това се е смятало за идолопоклонство. Асмонеите секли своите монети само с надписи на иврит и гръцки език, както и с изображения на съда с манна, жезъла на Аарон и др. Римските монети, с които се плащал данъкът, имали изображения на императори с различни надписи. Христос поискал не някаква друга монета, а тази, с която се плаща данъкът. Този донякъде неясен израз на Матей е заменен при другите синоптици с по-конкретен - искането за "денарий", както е било в действителност.
Мат. 22:20. И казва им: чий е този образ и надпис?
(Срв. Марк. 12:16; Лук. 20:24).
Илюстративният начин на обяснение на случая, възприет от Христос, показвал, че ако евреите били независим народ, монети като денария нямало да бъдат в обща употреба. Използването на римски монети показвало зависимостта на евреите от кесаря и те трябвало да погледнат тази съвременна реалност право в очите. Смисълът на стиха може да се обобщи само с една дума: "ако". Ако Ми покажете монетата, с която плащате данъка, ще ви стане ясно дали той трябва да бъде плащан, или не. Ако ми кажете чий е този образ и надпис, ще разберете на кого трябва да плащате данъци. Спасителят не казва само: "Чий е този образ?" или "Чий е този надпис?". Но свързва двата въпроса. Когато се вгледаш в изображението върху монетата, няма как да се усъмниш, че това е образът на кесаря, а за тези, които не го познавали или не са виждали лично кесаря, надписът свидетелствал за това.
На денария вероятно бил изобразен бюст на император Тиберий с надпис: TI CAESAR DIVI AVG F AVGUSTUS, т.е. "Тиберий цезар, син на божествения Август, Август". На обратната страна на монетата може би били изписани буквите: PONTIF MAXIM, т.е. "pontifex maximus".
Мат. 22:21. Отговарят Му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.
(срв. Марк.12:17; Лук.20:25).
Смисълът на отговора: служенето на кесаря не пречи на истинското служене на Господ Бог.
Мат. 22:22. И като чуха това, те се почудиха, оставиха Го и си отидоха.
Мат. 22:23. В оня ден дойдоха при Него садукеи, които казват, че няма възкресение, и Го попитаха, като думаха:
(срв. Марк.12:18; Лук.20:27).
В своите учения садукеите като цяло поддържали възгледи, противоположни на възприетите от фарисеите: "Те не вярвали нито във възкресението, нито в духовете, нито в Ангелите, бидейки противници на фарисеите" (Теофилакт).
Разговорът със садукеите се състоял в същия ден и очевидно скоро след разговора с фарисеите и иродианите за данъка към кесаря, а не по времето, когато фарисеите отишли и се съвещавали, за да Го уловят в думите Му (стих 15), както отбелязва Ориген.
Мат. 22:24. Учителю, Моисей е казал: ако някой умре бездетен, нека брат му вземе жена му и въздигне потомство на брата си;
(срв. Марк.12:19; Лук.20:28).
Отхвърляйки възкресението (срв. Деян. 23:8), садукеите се опитвали да потвърдят учението си, като се позовавали на Мойсеевото постановление за така наречения „левиратен" брак (от латинската дума "levir" - зет), изложено във Второзаконие (Втор. 25:5-10).
Всички синоптици имат в началото на стиха повторение на думата λέγοντες (Марк - οἵτινες λέγουσιν; Лука - ἀντιλέγοντες) от предходния стих. Цитатът не е сходен по израз във всички синоптици, като се отклонява както от еврейския текст, така и от превода на Седемдесетте. Мисълта на еврейския текст садукеите изразяват тук много кратко и със свои думи. Този закон бил ясен и се прилагал на практика. Според него, ако някой умре, оставяйки съпруга, от която няма деца, съпругата му трябва да се омъжи за неговия брат (така е в Седемдесетте и в Евангелията, но на иврит - за девера, което, разбира се, е едно и също нещо; разликата е само в израза) и да му възстанови рода. Ἐπιγαμβρεύειν е техническата дума за левиратен брак. Тя се среща в Новия Завет само тук, в Матей. В Лев.18:16, 20:21 бракът с вдовицата на починал брат е забранен. Но във Второзаконие 25:5-10 са посочени някои случаи, в които се допускат изключения.
Мат. 22:25. у нас имаше седем братя: първият се ожени и умря и, понеже нямаше потомство, остави жена си на брата си;
Мат. 22:26. също и вторият, третият, дори до седмия;
Мат. 22:27. а след всички умря и жената;
Мат. 22:28. и тъй, при възкресението, кому от седемте ще бъде тя жена? понеже всички я имаха.
(срв. Марк. 12:20-23; Лук. 20:29-33).
Примерът, даден от садукеите, е, разбира се, измислен, защото в действителност обикновено няма такива съчетания (Тов. 3:8-9 се занимава с друга тема). За целта си те биха могли да се ограничат до двама или трима братя и аргументацията им нямаше да загуби нищо от силата си. Като говорят за седем братя (може би са избрали седем, защото това е свещено число), садукеите очевидно искат да представят случая в карикатурен вид, който би изглеждал забавен дори тук, на земята, а не само на небето. Според някои садукеите са искали да изразят и идеята, че законовото учение за левиратния брак, ако се съчетае с фарисейското учение за възкресението, трябва да доведе до учението за полиандрията (многомъжство).
Това бил казуистичен въпрос, чието решение затруднявало фарисеите, както личи от трактата " Йевамот" (Талмуд, per. Pereferkovich. T. 3. P. 10 и т.н.). В Йевамот (ibid., c. 30) се разглежда такъв случай: "Има трима братя: двама от тях са женени за две сестри, а третият е свободен; единият от женените умрял, а свободният сключил (с вдовицата му) нещо като договор ("маамар" - изказване, формула) и след това умрял вторият брат; школата на Шамай казва: "Неговата жена (сгодена за него според "маамар") нека остане при него, а другата е свободна като сестра на жена му; а школата на Хилел казва:трябва да напусне жена си според "гету" (разводно писмо) и според "халица" (разлъчване), а жената на брат си - според халица."
Мат. 22:29. Иисус им отговори и рече: заблуждавате се, като не знаете Писанията, ни силата Божия;
(срв. Марк. 12:24; Лук. 20:34).
В Лука думите на Матей и Марк са заменени със съвсем различен израз, който не се среща при първите двама синоптици. Невежеството е често срещана причина за грешки. В този смисъл Иисус Христос отговаря на садукеите, като поставя на преден план тяхното невежество. То се състои в непознаване на Писанията, които съдържат учение, непознато за садукеите, и на Божията сила, защото Бог, Който е дал живот на живите, може да го даде и на мъртвите и винаги има силата и властта да го възстанови. "Вижте - казва свети Йоан Златоуст, - с каква мъдрост, подобаваща на истински учител, им отговаря Спасителят. Макар че те дойдоха при Него с коварно намерение, все пак въпросът им идваше по-скоро от незнание. Затова Спасителят не ги нарича лицемери".
Мат. 22:30. защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата.
(Срв. Марк.12:25; Лук.20:35-36).
Сравнението с ангелите не дава право да се заключи, че животът в бъдещия свят ще бъде безтелесен. Съществуването на тела у възкръсналите хора е "задължително предпоставено в думите на Христос" (срв. 1 Кор. 15:40; Филип. 2:10). Възкръсналите ще имат тела, но с ограничение - в невъзможността и безцелността на брака. "Христос не отрича, че в рая ще има и мъже, и жени, а по-скоро предполага съществуването на жени, но по такъв начин, че полът им за брак и раждане да не се използва от тях. Nemo enim dicit de rebus quae non habent membra genitaliä non nubent, neque nubentur" (Йероним).
Мат. 22:31. А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва:
Мат. 22:32. "Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов". Бог не е Бог на мъртви, а на живи.
(срв. Марк.12:26-27; Лук.20:37-38).
В Стария Завет има места, които съдържат по-ясно учение за възкресението от Христовия цитат от Изход 3:6 (срв. Йов 19:25; Ис. 26:19, 66:14; Езек. 37:1-14; Дан. 12:12; 2Мак. 7:9, 12, 14 и др.). Защо Спасителят не се позовава на тези по-ясни пасажи, а предпочита не толкова ясния Изх.3:6? Като обяснява това, Йероним предполага, че те (садукеите) са приемали само книгите на Мойсей, отхвърляйки пророчествата. Следователно е било неразумно да се заемат доказателства от такива източници, чийто авторитет садукеите не са признавали. Най-новите екзегети обаче признават, че садукеите не са отхвърляли пророците, но че са смятали за канонични в собствен смисъл само Петокнижието. Ако това е така, съвсем ясно е защо Спасителят се е позовал на Мойсеевото Петокнижие, за да докаже възкресението. Той избрал цитат (Изх. 3:6), който, разбира се, бил добре познат на садукеите, но който те не разбирали.
Думите "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите" не са заимствани от Изход 3:6, а са собственото тълкувание на Спасителя на думите от закона. В Лука еврейският цитат е предаден в перифраза (със собствени думи), в Матей и Марк е даден самият текст, но с леки отклонения както от еврейския, така и от превода на Седемдесетте. Смисълът на Христовите думи е съвсем ясен. Ако в Мойсеевия закон се казва, че Бог се нарича Бог на хората, които преди това са били живи, а после са умрели, това означава, че те все още са живи, защото истинският и жив Бог не може да бъде Бог на мъртви и несъществуващи хора.
По този начин истината за задгробния живот и продължаващото съществуване на хората се основава на признаването на истината за битието на Бога като жив и вечен. Само онзи отрича безсмъртието на човека, който отрича съществуването на Бога. Срещу цитата от закона (стих 24) Спасителят привежда друг цитат от същия закон и с това оръжие опровергава Своите врагове.
Мат. 22:33. И народът, като слушаше, чудеше се на учението Му.
(Срв. Марк. 12:27; Лук. 20:39-40).
Марк добавя само: "затова много се заблуждавате", но думите, цитирани в Матей, ги няма там. При Лука също ги няма, но той има следната добавка: „На това някои от книжниците рекоха: Учителю, добре каза. И не смееха вече да Го питат за нищо“.
Впечатлението, което е направил на хората, Матей тук обозначава с думата ἐξεπλήσσοντο (срв. Мат. 7:28, 13:54, 19:25; Марк. 1:22, 6:2, 7:37, 10:26, 11:18; Лук. 2:48, 4:32, 9:43; Деян. 13:12).
Мат. 22:34. А фарисеите, като чуха, че Той затвори устата на садукеите, събраха се наедно.
Поражението на садукеите очевидно е доставило, поне на книжниците, известно, може би само временно, удоволствие (Лук. 20:39). Но това не попречило на фарисеите да продължат да кроят заговори и интриги срещу Спасителя. Много любопитно е, че Лука, след като завършва речта си с думите: "не смееха да Го питат повече" (Лук. 20:40), всъщност не привежда никакви други въпроси към Христос от страна на Неговите врагове, а въпросът на законника (Лук. 10:25-28) отнася към друго време и го поставя в друга връзка. Но Матей и Марк не повтарят тук думите на Лука и затова въпросът на законника не тук служи като противоречие на казаното от тях преди това.
Мат. 22:35. И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече:
Мат. 22:36. Учителю, коя заповед е най-голяма в закона?
(вж. Марк 12:28; Лук. 10:25).
Νομικός ("законник") се среща само тук, при Матей, нито веднъж при Марк, но шест пъти при Лука (Лука 7:30, 10:25, 11:45-46, Лука 11:52, 14:3) и веднъж в Посланието до Тит (Тит 3:13). В Тит 3:9 същата дума е използвана като прилагателно. Същественото разграничение между νομικοί и γραμμματεῖς е трудно да се направи. Може би трябва да кажем само, че νομικός е по-специално название за книжовник. В противовес на "мъдрия", за какъвто е бил смятан книжовникът, νομικός обозначава юрист или юрисконсулт. Марк изобщо не е отбелязал, че "законникът" се е приближил до Христос и Го е изкушавал; като цяло разговорът у Марк изглежда само приятен и симпатичен, като накрая законникът изказва похвала на Христос, а Той на него. Разказът на Марк хвърля известна светлина върху разказа на Матей.
Не всички в тълпата около Христос са били Негови заклети и непримирими врагове. Имало е и изключения. Дори и сред враговете Му - това изглежда има предвид Матей, когато използва думата "изкушавайки" - някои, които са дошли, ако не изцяло, то почти с враждебни намерения, си тръгват от Него доволни от учението Му и от изясняването на техните недоумения.
Но това само още повече усилва мрака на онази враждебност към Христос, която предизвикали Неговите изобличения в 23 глава. Тази мисъл е добре изразена от Евтимий Зигабен: "В Матей законникът изкушава, но в Марк той повече хвали. Защо? Защото отначало той изкушава, бидейки изпратен от фарисеите. Но като чул отговора, приел го и като променил начина си на мислене, се съгласил".
Мат. 22:37. А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум:
Мат. 22:38. тази е първа и най-голяма заповед;
(вж. Марк.12:29-30; Лук.10:26-27).
Думите на Марк, пропуснати от Матей и Лука: "слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ", може би показват, че Спасителят обяснява тук само онова, което задалият въпроса законник, е знаел добре от така наречената еврейска "Шема" (вж. Талмуд, пер. Переферкович. Т. 1, с. 40-44), която се състои от три части Втор.6:4-9, 11:13-21 и Числ.15:37-41, с различни славословия. Трактатът Берахот (вж. Талмуд, пер. Переферкович. Т. 1, с. 1-39) съдържа различни постановления относно четенето на "шема" сутрин и вечер и изобщо при различни обстоятелства.
Мат. 22:39. а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си;
(срв. Марк 12:31; Лук. 10:27.)
Цитатът е взет от Лев.19:18, напълно сходен е при Матей и Марк, но при Лука (Лук. 10:27) думата "любов" е заменена със съюза καί ("и"). Отклоненията от еврейския текст и превода на Седемдесетте са незначителни. Тази втора заповед не отстъпва на първата, а е подобна на нея. Евтимий Зигабен казва: "Казано е, че подобна по величие на първата заповед е втората, защото и тази е велика; взаимно свързани и взаимно подкрепящи се са тези заповеди". Но Йоан Златоуст поставя втората заповед малко по-долу от първата: "Като го питат за първата заповед, Той цитира втората, която е почти толкова важна, колкото и първата" (οὐ σφόδρα ἐκείνης ἀποδέουσαν). От Евангелията обаче можем да заключим, че втората заповед не е по-малка от първата (Мат. 25:40, 45; Марк. 12:31; Йоан 13:34, 15:12-13; 1 Йоан. 4:16, 20-21).
Мат. 22:40. на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.
(Срв. Марк. 12:31-34; Лук. 10:28.)
Глаголът κρέμαται ("крепи" в бълг. превод, бел. пр.) не означава, както е преведен на руски (и на бълг. език), "утвърждава се", а "виси" (в славянската Библия - "висят"; в някои текстове в единствено, а не в множествено число; във Вулгата - pendet, в немския превод на Лутер и новите немски преводачи - hänget и hängt, в английския превод - hang). Глаголът е поставен в сегашно време на общия глагол (със значение на минало свършено действие) от κρεμάννυμι, означава вися, да бъда окачен. В Новия Завет глаголът се използва навсякъде в този смисъл (Мат. 18:6; Лук. 23:39; Деян. 5:30, 10:39, 28:4; Гал. 3:13). Законът и пророците не се утвърждават, а зависят от двете главни заповеди, представляват тяхно следствие. Ако тези заповеди не съществуваха, нямаше да има нито закон, нито пророци. По същество няма голяма разлика в смисъла на руския превод в сравнение с оригинала. Глаголът е поставен в единствено число и е съгласуван с ὁ νόμος. Тази конструкция се среща в Новия Завет (срв. Йоан 2:2, 18:25 и др.).
Мат. 22:41. И когато фарисеите бяха събрани, Иисус ги попита и рече:
В Марк 12:35 този стих има очевидна връзка с Марк 12:34. Така че въпросът на законника е зададен по времето, когато (според Матей) фарисеите са се събрали на съвещания. Тази връзка е направена съвсем ясно в Матей, но не толкова ясно в Лука. Всъщност при Матей този въпрос служи за начало на по-нататъшни изобличения (Мат. 23).
Мат. 22:42. какво мислите за Христа? Чий син е? Отговарят Му: Давидов.
(Срв. Марк.12:35; Лук.20:41.)
Христос не пита за кого Го мислят хората и дали смятат, че Той е Давидов Син, а по-скоро задава общия въпрос за произхода на Месията. "Син Давидов" е общоприетото название на Месията (Schürer, Geschichte, II, 615).
Мат. 22:43. Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки:
Мат. 22:44. "рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти"?
(Срв. Марк 12:36; Лук. 20:42).
Препратката е към Пс.109:1. В юдейските писания целият този псалом е свързан с Месията и се смята за месиански. Христос не опровергава правилния (в стих 42) отговор на фарисеите, които наричат Христос Син Давидов, нито смята отговора за недостатъчен, а напротив, потвърждава го, като задава въпроса Си във вид на неговото тълкуване.
Идеята, подкрепяна от някои съвременни екзегети, че този псалом по времето на Христос бил едва ли не сравнително скорошно произведение, е била напълно непозната на садукеите, както и на фарисеите (Едерсхайм). В еврейската Библия псаломът е надписан като "Ледавид мисмор" (Давидов псалом), а в гръцкия превод на Седемдесетте - също така (ψαλμός τῷ Δαβίδ).
Мат. 22:45. И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той му е син?
(Срв. Марк.12:37; Лук.20:44).
Някои са смятали, че тук Христос опровергава мнението на фарисеите, които твърдели, че Месията е Син Давидов. Но целият контекст е против подобно тълкуване. По-вероятно е да се предположи, че въпросът на Христос е продиктуван от слуховете, разпространявани от враговете Му, че Той не е Давидов син и следователно не е Месията, за какъвто Го признават учениците Му и народът. Ако това е така, въпросът на Христос става ясен. Ако Той не е Давидов син и не е Месия, тогава за кого говори Давид, когато нарича сина си Господ?
Истинският отговор не им идвал наум. Той би могъл да бъде следният. Месията е Син Давидов по Своя човешки произход, но като Син Божи, произхождащ вечно от Отца, Той е издигнат както над Давид, така и над цялото човечество, и затова Давид правилно Го нарича свой Господ. Но такава двойна връзка на Месията с великия еврейски цар и същевременно вярна оценка на достойнството и служението на Месията не е била позната в богословието на равините.
Мат. 22:46. И никой не можеше да Му отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита.
(Срв. Марк.12:34; Лук. 20:40).
Посочва се силата на Христовите отговори като цяло. В разказа, който следва, наистина виждаме, че враговете Му не Му задават никакви въпроси с цел да Го изкушават.
