Глава 15. 1 – 10. Притчите за заблудената овца и за загубената драхма. 11 – 32. Притчата за блудния син.
Лука 15:1. Приближаваха се при Него всички митари и грешници да Го слушат.
„всички митари и грешници“. Към Господ Иисус Христос се стараели да се приближат (ἦσαν δὲ ἐγγίζοντες, на руски – „приближаваха се”) „всички”, т.е. твърде много („всички” е хипербола), „митари” (вж. Мат. 5:46) “и грешници”, т.е. онези, които фарисеите наричали така заради тяхното отстъпление от различните предписания на закона. (Мат. 9:10).
Лука 15:2. А фарисеите и книжниците роптаеха и казваха: Той приема грешници и яде с тях.
Фарисеите били крайно недоволни от това, защото и те, както е известно, общували с Христос, приемали са Го у дома. Излизало така, че Христос, допускайки до Себе Си митарите и грешниците, със самото това приемане принуждавал и фарисеите неволно да влизат в общение с тях, тъй като “приближаването” на грешника за тях било понякога напълно неочаквано, например, на обяд, когато на фарисея му ставало неловко да напусне дома заради това, че се е появил нежелан гост.
Лука 15:3. Но Иисус им каза тая притча:
В отговор на тези думи Господ казал притчата за заблудената овца, където изобразил колко скъпа е за Бог всяка заблудила се човешка душа и как Бог търси погиналите души, за да ги върне при Себе Си. Грешникът тук е изобразен под вида на овцата, която често по незнание се отбива от пътя и изостава от стадото, а Бог е представен като пастир, който толкова жалее за изостаналата овца, че, оставяйки останалото стадо, състоящо се от 99 овци, отива да търси едната изостанала овца, и когато я намери, то обявява с радост за това на всички свои съседи. Същата притча я има в по-кратка форма при евангелист Матей (Мат. 18:12–14).
Лука 15:4. кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери?
„в пустинята”. С това се отбелязва особената загриженост на пастира за заблудилата се овца. Ако дори допуснем заедно с Тренч (стр. 315), че източната пустиня сама по себе си не представлява пясъчен и безводен край, че в нея има удобни пасбища, то във всеки случай пребиваването на стадото в пустинята без пастир, който да го пази от дивите зверове, е много опасно за стадото. Ако все пак пастирът остави стадото, за да търси една заблудила се овца, то от това става ясно, че на него много му е жал за тази овца.
Лука 15:5. А като я намери, вдига я на раменете си радостен;
“Вдига я на раменете си”. Това е символ на особената загриженост на пастира за овцата. Овцата е уморена и той затова я носи на плещите си. Така Христовата благодат поддържа обърналият се в пътя към спасението грешник, на когото не му достигат собствените сили да извърви целия този труден път. В древната Църква този образ на пастира с овцата на плещите нееднократно се възпроизвежда на стените на катакомбите, така са изобразявали Христос-Спасител.
Лука 15:6. и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца.
Лука 15:7. Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.
„Казвам ви...”. Тук Господ отнася притчата за заблудилата се овца към случая, който послужил като повод за нейното произнасяне. Под праведници Христос разбира не праведници само по име, т.е. тези, които външно спазвали закона, докато тяхното нравствено състояние далеч не им давало право да се наричат праведник (какво странно би имало в това, че Бог би оставил такива мними праведници), но е несъмнено, че тук се говори за праведниците в собствения смисъл на тази дума, за наистина праведните хора. Притчата оставя настрана въпроса за това, дали има такива праведници.
Лука 15:8. Или коя жена, имайки десет драхми, ако изгуби една, не запаля светило и не помита къщата и търси грижливо, докле я намери?
Следващата притча е за жената, която, имайки общ капитал от десет драхми (една драхма е равна на около 20 стотинки), загубила едната драхма, а после, след усилени търсения, я намерила и се зарадвала – има се предвид същото, което и в първата притча, т.е. разкриването на величието на Божиите любов и милосърдие към грешниците. Под жената е необходимо да се разбира Църквата, която неуморно се грижи за спасението на погиващите. Другите детайли на притчата, които не се отнасят към същността й, нямат нужда от обяснение.
Лука 15:9. А като я намери, свиква приятелки и съседки и казва: порадвайте се с мене, защото намерих изгубената драхма.
Лука 15:10. Такава радост, казвам ви, бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник.
„радост бива пред Божиите Ангели” (ἐνωπίον τῶν ἀγγέλων). Като радващ се тук е изобразен Бог, Който прави съучастници на тази радост и заобикалящите престола Му Ангели (срв. Лука 12:8).
Лука 15:11. И още каза: един човек имаше двама сина;
В прекрасната притча за блудния син Христос също така дава отговор на възражението на фарисеите по повод благосклонното отношение на Христос към митарите и грешниците (стих 2). Както бащата, който прегръща върналия се към него непокорен син, така и Бог приема каещия се грешник с голяма радост. За обикновените хора е непонятна тази радост и това прекрасно се изобразява чрез ропота на останалия в дома на баща си син, който се надигнал у него, когато узнал колко ласкаво баща му приел върналия се брат. По този начин целта на притчата става ясна: Христос иска да покаже, че Той, както и Бог, обича грешниците и иска да ги спаси, а фарисеите се противят на това и в този случай постъпват безжалостно по отношение на тези грешници, които са техни братя. Затова е напразно да се търси някакъв друг смисъл в тази притча и всичките алегорически обяснения може да имат само духовно-нравствено прилагане, но не намират пряка основа за себе си в самата притча. А такива опити за обяснение са твърде много. Така едни тълкуватели разбират под по-стария син евреите, а под по-младия – езичниците (блаж. Августин, а от новите коментатори – Баур, Швеглер, Ричл и др.) в тяхното отношение към християнството. При това алегоризацията при посочените тълкуватели се прилага и върху отделните моменти на притчата. Други коментатори разбират под двамата сина фарисеите и митарите (Годе, Гебел, Кейл) или праведниците и грешниците.
Лука 15:12. и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота.
„дай ми дела“. Според еврейското наследствено право по-младият син след смъртта на бащата получавал половината от онова, което преминавало в полза на по-стария (Втор. 21:17). Бащата е могъл и да не дава на сина отрано неговата част, но все пак, по свое съображение, намерил за необходимо да изпълни молбата на сина си и отрано разделил имота си между двамата синове, при което останал собственик на дяла, принадлежащ на по-стария син, който по старому останал в разпореждане на бащата (стихове 29–31).
Лука 15:13. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.
„Не след много дни”. Тренч вижда в това признак на някаква деликатност в отношението на по-младия син към бащата (стр. 329): той се срамувал веднага да остави бащиния дом. Но е възможно в тези думи да се види указание, че след получаването на имота у по-младия син много бързо се събудила жаждата да поживее за свое удоволствие далеч от бащата.
„като събра всичко” – тоест това, което той получил като своя наследствена част – и вещите, и парите.
„като живееше разпътно” (ἀσώτως, от ἀ – отрицателна частица, и σώζω – спасявам). При класиците този израз означава разточителство, прахосване на бащиното наследство. Затова по-младия син понякога се нарича и „разточителен син”. По-правилно е да се приеме този израз за обозначаване на безгрижния разпуснат живот в най-широкия смисъл на тази дума.
Лука 15:14. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда;
Тези шушулки имали формата на рожкове, за което са и наречени тук “рожкове” (τῶν κερατίων). Тях ги ядели и свинете.
Лука 15:15. и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини;
По-младият син скоро похарчил състоянието си, а по това време започнал голям глад там, където се намирал той. Нямало с какво да се храни и трябвало да се наеме на работа при един от жителите на онази страна като пастир на стадо свине. Този занаят е най-унизителният от гледната точка на юдеина, който, според закона, смятал свинята за нечисто животно. Но изглежда, стопанинът давал малко храна на своя пастир и онзи бил принуден да къса шушулки от така нареченото „хлебно дърво на Йоан Кръстител”.
Лука 15:16. и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.
„но никой не му даваше”, т.е. никой не обръщал внимание на неговия глад и не му давали истинска храна.
Лука 15:17. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!
„А като дойде в себе си”. Нуждата заставила блудния син да се замисли и преди всичко да си спомни за бащиния дом, за който той съвсем забравил, и който сега видял в целия му контраст с неговото настоящо положение. Там дори и наемниците имали много хляб, а той, синът на стопанина на този дом, умирал от глад тук! Затова той се решил да отиде при баща си и да се покае за това, че го е оставил.
Лука 15:18. Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе,
„против небето”. Небето е представено тук като местопребиваването на Божеството и чистите духове – използвано е олицетворение. Висшият небесен свят се представя като оскърбен от греховете на блудния син.
„и пред тебе”. Тъй като ние грешим в собствения смисъл само против Бог (Пс. 50:6), то ако синът тук нарича себе си съгрешил пред лицето на баща си (ἐνώπιόν σου), то в този случай той разбира баща си като представител на Бог. С други думи, този израз е възможно да се разшири така: „и ето, аз като грешник стоя пред тебе”.
Лука 15:19. и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.
Лука 15:20. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
Блудният син веднага изпълнил своето намерение и тръгнал към бащата. Онзи отдалеч го видял и се хвърлил насреща му, прегърнал го и го целунал. При вида на такава любов синът не могъл да изрече молбата си баща му да го приеме като наемник. Той само изразил разкаяние пред своя баща. На това разкаяние бащата отвърнал със заповед към слугите да донесат „най-хубавата”, т.е. най-скъпата премяна, която се намирала у дома (στολή – дълга и широка дреха на знатните хора; Марк 12:38, 16:5; Откр. 6:11).
Лука 15:21. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
Лука 15:22. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете;
„Пръстен“ и „обувки“ – знаците на свободния човек (робите ходили боси). Това означавало, че върналият се син отново станал член на бащиния дом.
Лука 15:23. па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,
Лука 15:24. защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.
„беше мъртъв и оживя“. Смъртта е пребиваване в греха, а оживяването е разкаянието (Евтимий Зигабен).
Лука 15:25. А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри;
„песни и игри“ (συμφωνίας καὶ χορῶν) – песни и танци, които обикновено се правели от наети певци и танцьори (вж. тълкуванието към Мат. 14:6) при пиршества.
Лука 15:26. и като повика едного от слугите, попита: що е това?
Лука 15:27. Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.
„прие го здрав“, т.е. за радостта, че онзи се върнал напълно здрав.
Лука 15:28. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше.
По-старият син се обидил на баща си, че е приел така недостойния, според неговото мнение, брат. Това не са фарисеите и законниците, които вярвали, че цялата същност на добродетелта е в изпълняването на закона: нима е възможно думите на бащата в 31 стих да се отнесат към тях? Това е просто добрият син, който е благонравен, но не е лишен от гордост заради своята добродетел (стих 29) и изпитва чувство на завист към предпочитанието, оказано от бащата на брат му.
Лука 15:29. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си;
„и мене дори козле не си дал“ – тук се има предвид „а на мене – толкова добрия и послушен – ти не си дал козле“, което, разбира се, е много по-евтино отколкото угоеното теле. Тук се проявява болезненото чувство на себелюбието.
Лука 15:30. а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.
„тоя ти син“ –по-правилно: „а когато ето този ти син (той не иска да каже: брат ми)“ (οὗτος) – израз на презрение.
Лука 15:31. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое;
Бащата иска да смекчи сърцето на оскърбилия се син.
„чедо“ (τέκνον) – израз на ласка и нежна любов.
„ти си винаги с мене“, т.е. за какво се сърдиш, когато ти винаги беше с мене, докато брат ти се скиташе някъде далеч, без бащина ласка, и когато всичко у дома всъщност вече е твое: ти ще получиш всичко след моята смърт.
Лука 15:32. а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
Някои съвременни коментатори откриват в притчата известна недоизказаност. Например Тренч отбелязва, че Господ не казва дали по-старият син е упорствал докрай, отказвайки да влезе вкъщи (стр. 354). И. Вайс от своя страна мисли, че в притчата трябва да се каже каква е по-нататъшната съдба на разкаялия се син… Но всъщност няма смисъл да се довършва разказът. В крайна сметка главната мисъл на притчата се състои в това, че Бог обича грешниците и с радост ги приема при Себе Си, а тази мисъл е напълно завършена с думите на бащата към по-стария син. Всичко друго – и по-нататъшното поведение на по-стария брат, и съдбата на по-младия – няма никакво значение за същността на въпроса…
Някои се стараят да намерят в притчата за блудния син идеята, че за спасението на човека е достатъчна единствено Божията любов. В притчата, казва например И. Вайс, няма ни най-малък намек за кръста Христов и за необходимостта от изкупление. Нека грешникът се разкае – и Бог ще му прости незабавно без всякаква изкупителна жертва. Тази идея откривали в притчата още унитаристите (социаните, последователите на италианеца Фауст Социн, XVI в.) и немските рационалисти от XIX век. Но Тренч справедливо отбелязва, че не трябва се очаква от една притча да съдържа в себе си цялото християнско учение за спасението (стр. 339). А че Христос не мисли, че няма нужда от изкуплението чрез Неговата собствена смърт, се вижда ясно от думите Му, казани малко преди произнасянето на тази притча – „с кръщение трябва да се кръстя“ (Лука 12:50).
Превод: Виктор Дора
