Десета глава. 1 – 16. Изпращането на седемдесетте апостоли на проповед. 17 – 24. Завръщането им от пътуването. 25 – 37. Законникът и милостивият самарянин. 38 – 42. Мария и Марта.
Лука 10:1. След това Господ избра и други седемдесет ученици и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където Сам щеше да отиде,
Изпращането на 70-те апостоли да проповядват е съобщено само от Лука. Но наставленията, с които при него Христос се обръща към тези апостоли, са повторение на онова, което Господ казва на 12-те апостоли в Евангелието на Матей, или заимствани изказвания, поместени на други места в Евангелието на Матей.
“След това”. Очевидно избирането на седемдесет (според някои древни кодекси – 72) апостоли е станало скоро след изпращането на 12-те (вж. Лука 9:1 и сл.). Всъщност там се казва, че Господ е изпратил "и" други – но кого е изпратил преди това? Очевидно не двамата вестители (които не се наричат апостоли, вж. Лука 9:52), а 12-те апостоли: там стои само думата "дванадесет", а тук съответната дума е "седемдесет".
“избра”, по-точно: "обяви ги за поставени" (ἀνέδειξεν).
"седемдесет." Възможно е Господ да е имал предвид избора на 70 старейшини от Мойсей за негови помощници (Числ. 11:16 и сл.). Връзката на тази фигура със 70-те езически народа (Бит. 10) е изключена, защото Господ ги изпраща преди Себе Си "там, където Сам иска да отиде", а Той е изпратен само "при изгубените овце от дома Израилев" (Мат. 15:24).
“по двама”. (вж. тълкуванието към Марк 6:7).
“където Сам щеше да отиде”. Очевидно е, че седемдесетте са имали за задача само да подготвят хората за приемането на Христос и след като бързо изпълнили тази задача, те отново са станали обикновени Христови ученици. Въпреки това Църквата е запазила в паметта си този почетен чин, като е установила специално честване на 70-те апостоли, сред които обаче има и такива, които по онова време изобщо не са били ученици на Христос (например Яков и Юда, братята на Господа по плът).
Някои съвременни коментатори не придават исторически характер на разказа на Лука за изпращането на 70-те апостоли с мотива, че той не се споменава в другите евангелия. Но мълчанието на другите евангелисти и на други по-късни писатели за 70-те се дължи на това, че тяхната институция не е била постоянна, за разлика от тази на 12-те апостоли: тези седемдесет ученици трябвало само да подготвят народа за приемането на Христос, Който тогава преминавал през различните градове и села по пътя към Йерусалим.
Лука 10:2. и рече им: жетвата голяма, а работниците малко; затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си.
(Срв. Мат. 9:37 – 38).
При Лука това изречение има малко по-особено значение. Дванайсетте апостоли, които вече са изпратени да проповядват, не са достатъчни за такова голямо дело като проповядването за приближаващото царство на Месията. Ето защо, когато Господ се обръща към Своите 70 ученици, Той им казва да съсредоточат мислите си в молитва за тази голяма нужда на времето, точно както е направил с 12-те преди това. Молейки се, те ще осъзнаят величието на своята задача и с радост ще приемат призванието, с което Христос иска да ги удостои.
След тези думи евангелистът прави пауза. Учениците се молят – и стават способни да приемат поръчението, което Христос им дава по-нататък.
Лука 10:3. Вървете! Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци.
(Срв. тълкуванието към Мат. 10:16).
“като агнета” – ὡς ἄρνας.
Тъй като по това време тези апостоли едва ли са били заплашени от гонения, това обръщение на Христос към тях при евангелист Лука има друг смисъл. Много е възможно Христос да ги сравнява не с кротки агнета, а със силни овни (ἄρνας), които обикновено вървят пред стадото, показвайки му пътя. Такива водачи на евреите към Христос трябва да бъдат тези 70 в противовес на вълците (λύκων) или лъжливите водачи на народа, които водят народа само към гибел или дори сами, подобно на вълци, плячкосват стадото (срв. Йоан 10:12).
Лука 10:4. Не носете ни кесия, ни торба, нито обуща, и никого по пътя не поздравявайте.
(Вж. тълкуванието към Мат.10:10).
“никого по пътя не поздравявайте”. Тази забележка на евангелист Лука не показва бързината, с която седемдесетте трябва да свършат делото си, и на която евентуално биха попречили дългите източни поздрави (вж. епископ Михаил), а само това, че предаването на мира или проповедта на спасението не трябва да се прави по пътя, мимоходом, така да се каже, а сериозно и внимателно, след като двамата апостоли са влезли в къщата и установят близки отношения със стопаните на дома.
Лука 10:5. И в която къща влезете, първом казвайте: мир на тая къща!
Лука 10:6. И ако бъде там синът на мира, върху него ще почива вашият мир; ако ли не, ще се върне у вас;
(Вж. тълкуванието към Мат. 10:12 – 13).
"синът на мира", т.е. човек, достоен да приеме спасението, способен да го усвои.
Лука 10:7. и в тая къща оставайте, яжте и пийте, каквото ви дадат; защото работникът заслужава своята заплата. Не прехождайте от къща в къща.
(Срв. Мат.10:11).
"в тая къща", т.е. която ще ви приеме.
"заслужава своята заплата" (вж. тълкуванието към Мат. 10:10).
Лука 10:8. И в който град влезете и ви приемат, яжте, каквото ви сложат;
Лука 10:9. изцерявайте болните, които са в него, и казвайте им: приближи се до вас царството Божие.
Лука 10:10. В който пък град влезете и не ви приемат, излезте по стъгдите му и кажете:
(Вж. тълкуванието към Мат. 10:14 – 15).
“не ви приемат”, т.е. ако въпреки молбите за подслон, не ви приемат никъде.
“излезте по стъгдите му”, т.е. пред очите на всички жители на този град.
Лука 10:11. и праха, полепнал по нас от вашия град, ви отърсваме; обаче да знаете, че се приближи до вас царството Божие.
“ви отърсваме”. Негостоприемството на жителите на града е достатъчно свидетелство за тяхната невъзприемчивост към проповядването на спасението: няма причина апостолите да се опитват усилено да внушат на тези хора необходимостта да се обърнат към Христос (срв. Мат. 7:6).
“обаче да знаете”. Апостолите все пак трябва да посочат отговорността на тези упорити хора предвид приближаващото се Божие царство, което за тях ще донесе възмездие за тяхното упорство.
Лука 10:12. Казвам ви, че в оня ден за Содом ще бъде по-леко, отколкото за тоя град.
Тук евангелист Лука цитира предупрежденията към градовете, които според Евангелието от Матей са били казани по друг повод (вж. тълкуванието към Мат. 11:21 – 23). Тук тези предупреждения са по-на място, отколкото в Евангелието от Матей. Господ, изпращайки 70-те ученици, им напомня за онези градове, които не са приели Самия Него, и по този начин разяснява на учениците важността на тяхното пратеничество: онези, които не ги послушат, ще бъдат наказани наказани така, както онези, които не са послушали Самия Христос.
Лука 10:13. Горко ти, Хоразине! Горко ти, Витсаидо! Защото, ако бяха се извършили в Тир и Сидон чудеса, които станаха у вас, отдавна те, седнали във вретище и пепел, биха се покаяли;
Лука 10:14. обаче, на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съда, отколкото вам.
Лука 10:15. И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш.
Лука 10:16. Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.
Това е, така да се каже, завършекът на предходните предупреждения. Виж тълкуванието към Мат. 10:40.
Лука 10:17. Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам.
Учениците, разбира се, не са се върнали от пътуването си всички наведнъж, но евангелист Лука, представяйки само същността на случая, ги показва събрани около Христос по едно и също време и разказващи за резултата от пътуването си. Евангелистът обаче не споменава как учениците са били посрещнати в градовете; той смята за по-важно да съобщи за разговора на Христос със 70-те относно чудесата, които са извършили по време на пътуването си.
“и бесовете се покоряват нам”. Господ не е заповядал директно на 70-те да изгонват бесове, както е направил с 12-те апостоли (Лука 9:1). Ето защо те толкова се зарадвали, когато опитите им да изгонят бесовете от обсебените се увенчали с успех.
“в Твое име”, т.е. веднага щом провъзгласим Твоето име (срв. Лука 9:49).
Лука 10:18. А Той им рече: видях сатаната, как падна от небето като светкавица;
“видях” – (ἐθεώρουν). Кога Господ е видял падането на сатаната? Григорий Богослов и някои други свети отци и учители на Църквата свързват това видение или падането на сатаната с момента на Въплъщението на Сина Божий, чрез което сатаната бил лишен от властта си. Други отци и учители на Църквата (напр. блаж. Теофилакт) отнасят това падане към времето на отпадането на сатаната от Бога, при което той изгубил положението си на небето, което Христос видял като невъплътено Слово Божие. Но тези тълкувания са неприложими в настоящия случай, тъй като нито грехопадението на сатаната, нито въплъщението на Сина Божий са свързани с изгубване на властта на сатаната над света – напротив, сатаната става опасен за света едва след грехопадението, а въплъщението на Сина Божий му дава само повод да засили дейността си (умножаването на бесноватите при Христос).
Христос обаче има предвид унищожаването на властта на сатаната. Затова е по-правилно това падане да се отнесе към времето на проповядването и чудотворната дейност на 70-те апостоли. Когато последните извършват чудотворни изгонвания на бесове, Господ е този, който вижда толкова ясно и усеща толкова ярко падането на силата на Сатана, сякаш е видял блестяща мълния, спускаща се от небето. Друго интересно тълкуване е това на учения Шпит в Zeitschrift für die neutestamentliche Wissenschaft (1908, Heft 2). Според него Господ не говори тук за падането или низвержението на сатана, защото тук Той не използва глагола ἐκβάλλειν, който наистина означава низвергвам (вж. Йоан 12:31), а глагола πίπτειν – падам. Затова можем да мислим, че тук се говори за стремителното слизане на Сатанаил на земята, за бързината, с която той бърза да защити властта си над хората, която е застрашена от апостолите, които минават през градовете с вестта за Христос (πεσόντα – които бързат). Така Господ, в отговор на прекалено радостното изявление на Своите ученици, казва, че те все още трябва да водят много трудна борба срещу сатаната, който е бърза да защити своето царство, но че в тази борба те все пак са победители поради властта, която им дава (стих 16).
Под "видение" не трябва да се разбира екстатичното състояние, в което понякога са изпадали пророците: Господ никога не е бил в такова състояние, донякъде отвъд границите на естественото здраво състояние на душата, и тайните на небето винаги са били отворени за Него. Затова изразът "видях" е равнозначен на израза "Аз добре зная".
“как падна от небето”. Този израз не означава, че Сатанаил все още е бил на небето, а означава само високото му положение (срв. стих 15; Ис. 14:12).
“като светкавица”, т.е. падането на сатаната е видяно от Христос така, както светкавицата се вижда в небето (вж. тълкуванието към Мат. 24:27).
Лука 10:19. ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди;
“давам”. Според най-добрите кодекси "дадох" (δέδωκα). С тези думи Господ не само обяснява, че учениците Му са били в състояние да изгонват бесове от хората, но също така дава да се разбере колко голяма е била властта, дадена им от Него над всички сили, враждебни на Божието царство. Въпреки че това не се споменава при изпращането на 70-те на проповед (стих 2 и сл.), апостолите очевидно са се уверили от собствен опит, че тази власт наистина им е дадена, те не възразяват срещу подобно твърдение на Христос, но щяха да възразяват, ако нямаха такава власт.
“да настъпвате змии и скорпиони”. Това е образно обозначение (вж. Пс. 90:13) на опасните демонични сили, върху които 70-те, подобно на победител, стъпил върху шията на победен враг, трябва да стъпват с цялата сила с крака си (Римл. 16:20). По този начин седемдесетте апостоли са Божиите инструменти за побеждаване на всички зли, враждебни на Божието царство сили.
“и нищо”. По-точно: “и с нищо” или “никак” тя, силата на врага, няма да ви навреди (срв. израза οὐδέν в Деян. 25:10 и Гал. 4:1 – 2, където е преведен с думата "нищо").
Лука 10:20. обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.
Трябва обаче да се радвате не толкова, че имате такава власт, а че накрая ще получите най-висшето блаженство в Небесното царство. Дори в Стария Завет има поетични пасажи, в които Бог е изобразен като водещ книга на живота, в която вписва имената на хората, които заслужават да бъдат граждани на Небесното Царство (Изх. 32:32 и т.н.; Пс. 68:29; Ис. 4:3). В тази книга са записани и 70-те.
Лука 10:21. В оня час се зарадва духом Иисус и рече: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си утаил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение.
Според Матей тези думи са били изречени при различни обстоятелства (Мат. 11:25 – 27; 13:16 – 17). Можем да мислим, че истинското място на Христовите думи е тук, където те са цитирани от евангелист Лука, защото отговарят на контекста на речта.
“В оня час”, т.е. в часа на завръщането на 70-те ученици.
“зарадва се”, както баща се радва на успеха на децата си (блаж. Теофилакт).
“духом”. Според по-доброто четене: "чрез Светия Дух". Светият Дух изпълва Христос (Лука 4:1) и е, така да се каже, постоянният вдъхновител на Неговата месианска дейност. И в този момент Христос се явява именно като Месия, Цар на Своето царство, раздаващ награди на Своите верни служители.
“това”, т.е. онова, което Христовите ученици са проповядвали.
Лука 10:22. И като се обърна към учениците, рече: всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие.
“кой е Синът”, т.е. кой е Той по Своята същност.
Лука 10:23. И като се обърна към учениците, рече им насаме: блажени очите, които виждат това, що вие виждате.
“насаме”. Очевидно, на този разговор на Христос със 70-те са присъствали и външни слушатели.
Лука 10:24. Защото, казвам ви, много пророци и царе искаха да видят, що вие виждате, и не видяха, и да чуят, що чувате, и не чуха.
“и царе”. Този израз се среща само в Лука.
Лука 10:25. И ето, един законник стана и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен?
Имало и външни лица, които присъствали, когато Христос говорил на 70-те ученици (ст. 23). Сред тези външни лица бил и един законник (вж. Мат. 5:20; 22:35). Той не харесал, че Христос приписва толкова голямо значение на Себе Си (стих 24), и се изправил, показвайки, че иска да говори: очевидно преди това е седял сред другите Христови слушатели. Той искал да изкуши Христос, да Го подтикне да каже нещо директно в осъждане на Мойсеевия закон, а след това, разбира се, да повдигне обвинение срещу Него (Евтимий Зигабен). Срв. Мат. 22:35.
“какво да направя”. (срв. тълкуванието към Марк 10:17).
Някои съвременни коментатори считът, че законникът не е имал прикрита, злонамерена Подбуда. Според Тренч, например, употребената тук дума “изкушавам” (ἐκπειράζων αὐτὸν) означава просто “да изпитам някого”. Бог изкушава човека в този смисъл, за да му разкрие тайните на собственото му сърце чрез изпитание, за да открие и укрепи добрите му качества. Законникът просто е искал да изпита познанието на Христос, да измери дълбочината му (Тренч, "Притчите на Иисус Христос", 2. изд., с. 259 – 260). Тези предположения са неоснователни. Възможно ли е да се приписва на човек онова, което е присъщо единствено на Бога? И защо евангелист Лука би използвал излишно такъв съмнителен израз по отношение на законника?
Лука 10:26. А Той му каза: в Закона що е писано? как четеш?
“в Закона що е писано”. Тоест ти със сигурност познаваш добре Закона и той казва какво трябва да правиш (вж. Римл. 2:17 – 20).
“как четеш”. Това е често срещана равинска формула за започване на доказателство от Писанието. Как (pоj), т.е. с какви думи (а не "какво").
Лука 10:27. Той отговори и рече: "Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си".
“Той отговори и рече”. (срв. Марк 12:29 – 32; Мат. 22:37 – 39). По този начин законникът повтаря това, което Сам Господ е казвал при други обстоятелства, обяснявайки същността на Мойсеевия закон.
Лука 10:28. Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив.
“и ще бъдеш жив”, т.е. ще наследиш вечен живот (срв. стих 25).
Лука 10:29. Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен?
“като искаше да се оправдае”. Законникът се намира в доста неудобно положение: очевидно знаел какво да прави, но все пак пита! Затова поискал да покаже, че въпросът му е имал смисъла, че дори в решението, дадено от Христос, все още има нещо неизказано. А именно, че все още не е изяснено кой е ближният, когото е необходимо да обичаме. В закона, разбира се, под "ближен" обикновено се разбира единоплеменник (Лев. 19:16 и др.), но и по отношение на "чужденеца" или пришълеца се е изисквало да го обичаш като себе си (Лев. 19:34 и др.). Законникът очаквал Христос да подчертае в отговора си любовта към чужденците, а не към своите, към евреите, а това можело да Го злепостави в очите на единоплеменниците Му, тъй като повечето от тях разбирали заповедта да обичат ближния си в тесен смисъл, ограничен до тяхната народност.
Лука 10:30. Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв.
В отговор на въпроса на законника Господ му разказва за един човек, който, пътувайки от Йерусалим за Йерихон, попаднал в ръцете на разбойници, които го ограбили, наранили и оставили на пътя. От контекста на беседата можем да заключим, че Господ под ограбения има предвид юдеин.
"Йерихон" (вж. Мат. 20:29) е отделен от Йерусалим с пустиня, която е много опасна за пътниците, тъй като там се криели разбойници.
“един човек”. Отците и учителите на Църквата придават особен тайнствен смисъл на някои моменти от историята за милосърдния самарянин. Така "един човек" според тяхното тълкуване е Адам, Йерусалим е Раят, Йерихон е светът, разбойниците са бесовете, свещениците са Законът, левитът са пророците, самарянинът е Христос, магарето е тялото Христово, гостилницата е Църквата, домакинът е епископът, двата динария са Старият и Новият завет, а завръщането е Второто пришествие (вж. например Теофилакт). Така, според тълкуването на Отците на Църквата, тук е изобразен подвигът на Въплътения Син Божий, възкръснал за спасението на човешкия род. (За подробно изложение на тази мисъл виж Тренч. Притчите на нашия Господ Иисус Христос, изд. 2, стр. 268 – 272.)
В историята за милосърдния самарянин Господ имал за цел да покаже на законника голямата бездна, която разделя знанието от действието, колко малко отговаря живота на неговата нравствена концепция за любов към ближния. В историята за милосърдния самарянин Господ имал за цел да покаже на законника "голямата бездна, която разделя знанието от действието, колко малко отговаря живота на неговата нравствена концепция за любов към ближния" (Тренч, стр. 274). Онзи, който питал: "кой е моят ближен", който искал предварително да получи пълно изложение на задълженията си към ближния, по този начин разкрил колко малко разбира любовта, чиято същност е, че не познава граници, освен невъзможността да отиде по-далеч.
Лука 10:31. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина.
Един свещеник, който случайно минавал оттам, отминал: вероятно самият той се е страхувал да не последва съдбата на ограбения. В разказа Господ поставя свещеника на първо място, защото свещениците трябвало да служат за пример на изпълнение на закона като цяло, в това число и на закона за милосърдието.
Лука 10:32. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина.
Левитите също са били сред учителите на народа (затова са били разселени от Мойсей по различните градове на Палестина), но левитът, като погледнал ранения, също си продължил пътя, без да направи нищо за нещастния човек.
Лука 10:33. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили,
Само самарянинът (вж. Мат. 10:5), човек, който сякаш не би трябвало да прояви загриженост за един евреин, пък бил той и ранен, се смилил над нещастника, когато го видял. Той превързал раните му, полял ги с вино и елей, както съветвала тогавашната медицина, и като го качил на магарето си, го завел в една гостилница (кервансарай, където имало стопанин, който приемал пътници). На следващия ден, като си тръгвал, той поверил ранения на грижите на домакина, като му дал малко пари – два денара (съотв. на 8 гр. сребро), надявайки се скоро да се върне отново и тогава да се разплати напълно с домакина.
Лука 10:34. и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него.
Лука 10:35. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя.
Лука 10:36. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?
Лука 10:37. Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така.
Сега Христос сякаш трябвало да каже на законника: "Виждаш ли от примера на самарянина, кой е твоят ближен? Това е всеки човек, към който и народ да принадлежи." Но Господ не поставя въпроса по този начин. Господ оставя настрана въпроса за това кой е наш ближен, сякаш напълно е изяснен от горния разказ. Но задава на законника друг въпрос – не теоретичен, а практически: кой от тримата души, минали покрай ранения, се е оказал негов "ближен", т.е. кой е изпълнил изискването за любов към него, което законът изисква от всички и всеки? На този въпрос адвокатът трябвало да отговори: "този, който му е показал милост" (той не искал да каже директно "самарянин"). След това Господ го отпуснал, като го посъветвал да постъпва като самарянина. По този начин Господ напуска почвата на теоретичните разсъждения и спорове, които, разбира се, не биха имали край, и свежда целия проблем до това как естественото чувство на човека решава въпроса, поставен от законника.
Прието е тази история за милосърдния самарянин да се нарича притча. Но в действителност тя не се вписва в категорията на притчите. Една притча все пак трябва да бъде обяснена, за да се приложи съдържащият се в нея случай към въпроса, за който се говори. Такава е например притчата за сеяча, притчата за синаповото зърно и т.н. Тук обаче не се изисква обяснение. Господ просто взема един много възможен случай, чиято поучителност е ясна за всички, и го превръща в урок по истинско милосърдие. Това е, така да се каже, примерен разказ за това в какво се състои истинската любов към ближния.
Друг въпрос. Дали разговорът със законника в Лука и Матей (Мат. 22:35 и сл.; срв. Марк 12:28 и сл.) не е едно и също събитие? Не, това са напълно различни случаи. Различават се по време, място, повод и лицето, което цитира Писанието, както и по някои други особености на описанието.
Лука 10:38. И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.
“както вървяха”. Дали това е станало по време на пътуването на Господа до Йерусалим на Пасхата на страданията, или по-рано, не може да се каже със сигурност. Лука не казва и кое е било селото, в което са живели Марта и Мария. Ако наистина е било по пътя за Йерусалим, тук можем да видим препратка към Витания, където е живял Лазар (срв. Йоан 11:1, 12:1 и сл.). Очевидно източникът, използван тук от евангелист Лука, не посочва нито името на селото, нито името на собственика на къщата – Лазар. Навярно Христос е бил приет от сестрите даже не в къщата на Лазар, а в къщата на Марта, която може да е имала собствена къща в същата Витания.
Лука 10:39. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.
Сестрата на Марта, Мария, която била отседнала в дома ѝ, седяла в нозете на Христос като негова ученичка (Деян. 22:3) и Го слушала с внимание.
Лука 10:40. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.
На Марта, която била заета с приготвянето на трапезата за Христос и Неговите апостоли, които вероятно били с Него, не ѝ харесало, че Мария само слушала Христовите думи, оставяйки я без помощ в домакинската работа, и тя помолила Христос да каже на Мария да ѝ помогне.
Лука 10:41. Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща,
В отговор Господ казал на Марта с тон на приятелски упрек, че напразно се старае толкова много да приготви голяма трапеза.
Лука 10:42. а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.
Според думите на Господ "само едно нещо е потребно", т.е. нужна е такава преданост към Евангелието, каквато Мария, която забравила за всички домашни дела, проявила, когато имала възможност да слуша свободно Христовото учение. Някои от древните тълкуватели (напр. блаж. Теофилакт) разбират под "едно" (ἑνός) едно каквото и да е ядене, за разлика от многото ястия, които Марта приготвила, но това разбиране е твърде повърхностно. В повечето от древните кодекси обаче началото на този стих се чете така: "от малко ли има нужда или от едно" (ὀλίγων δὲ χρεία ἐστιν, ἢ ἑνός). В този прочит наистина можем да видим указание за нуждата от "малко" (ὀλίγων) за насищане, а не от "много" (πολλὰ – стих 41).
“И Мария избра добрата част”. По-добре е да се чете: "защото Мария...". Господ основава указанието си, че "само едно е необходимо", на факта, че Мария наистина е избрала това, което е трябвало да избере: нейната част е добра (ἀγαθή), което обаче не означава, че ревността на Марта заслужава осъждане, а само показва, че делото на Мария е преимуществено добро дело и че след това ще ѝ бъде дадено и на нея да чуе Христос. Или – и така може да се тълкува – че онова, което Мария ще придобие чрез това слушване, ще остане в нея като нейно вечно притежание, което няма да ѝ бъде отнето при никакви обстоятелства.
