Продължение на беседата Идолът на "добрия човек"
Сигурно е, че Бог не пренебрегва нищо от това, което Му даваме. Каквото Му дадем, Той ще го приеме и ще го устрои за наше добро. Вярвам и се надявам, че няма да ни отхвърли, ще постъпи с нас по икономия, ако правим това, което можем. Но този съд над самите нас е важен и необходим в живота ни – за да видим какво става с нас, какво е качеството на вътрешния ни човек.
За да не се заблуждаваме, Бог ни е открил чрез свети апостол Павел, по вдъхновение на Светия Дух, плодовете на Духа. И казва сякаш: „Внимавай, не се лъжи и не си въобразявай нещо. Искаш ли да видиш какво става с теб? Ето ти един списък и се огледай в него.“ И апостолът казва: „Плодът на Духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, кротост, доброта, вяра, въздържание…“ – това са главните, а даровете са безброй.
Вземи ги един по един и направи проверка. Първо и най-важно – любовта. Виж как действаш. После радостта – имам ли радост в душата си, или се радвам само когато става моята воля и когато нещата вървят добре? Имам ли мир? Мирна ли е душата ми? Имам ли дълготърпение, кротост, въздържание, благост, доброта, вяра?
Ако ги нямам; какво трябва да направя? Да заплача. Да кажа: „Къде са всички тези неща и къде съм аз?“ И тази отдалеченост от Бога да съкруши сърцето ми най-после, за да разбера, че нещо не е наред.
А когато виждам сурово, надменно, егоистично, отхвърлящо другите хора поведение, тогава какво трябва да разбера? Виждал съм хора да държат броеницата в ръката си, пръстите им да се движат като машина, като картечница, а в същото време да говорят с такава надменност, че се чудиш – как е възможно това, къде отиват молитвите, къде отиват бденията, литургиите, причастието с тялото и кръвта Христови?
Поне нека станем искрени, щом нямаме нищо друго. Нека бъдем искрени и да измерим това, което ни разделя от Бога. И нека и ние намерим този Божи ключ, Божието „копче“. И великите светци имаха едно такова копче. И нашият старец, блаженопочиналият Йосиф, имаше едно копче. Беше силен, непоколебим, твърд, категоричен – но имаше едно копче. Това беше сълзата. Щом започнеше някой да плаче, сърцето му веднага се разтапяше. Не можеше да устои. Казваше, че няма да отстъпи – а беше достатъчна една сълза и веднага се променяше: „Добре, добре… простено е.“
Така е и Бог, Той има Своето копче. Божието копче е онова, което онзи ден намери митарят: „Боже, бъди милостив към мене, грешния.“ Той дори не вдигна очи към небето, удари се в гърдите и каза: „Смили се над мен, грешния.“ И всичко свърши. Победи Бога.
Другият се разхождаше и казваше: „Благодаря Ти, че не съм като другите хора, или като този нещастник митаря.“ Аз съм толкова добър – постя, моля се, давам милостиня, давам старите си дрехи, всичко правя. И наистина го правеше. Но как с този начин ще спечелиш Бога?
Това е като огромна, тежка желязна врата, като онези в крепости или банки, които пазят съкровища. И виждаш едно малко ключе и то отваря огромната врата. Бомба може да не я отвори, да я удряш с оръдия – няма да стане. А едно малко ключе я отваря.
Защо? Защото ключът е смирението. Какво направи онова дете, по-малкият син? Каза: „Отче, съгреших против небето и пред тебе.“ И веднага сърцето на бащата се обърна към него. Другият отиде с претенция, изисквайки правата си: „Аз толкова години ти служа, никога не престъпих твоя заповед.“ И това беше истина. Бащата не му каза: „Лъжеш, и ти ме наскърби, и ти наруши заповедите ми.“ Не. Всичко, което казваше, беше истина. И чисто по човешки може би имаше право. Но той не познаваше баща си. Не можеше да се приближи до него. Никога не го беше научил, не го беше усетил. Беше чужд на баща си – и затова остана вън.
И на Велики петък се пее за разбойника, че само с една дума: „спомни си за мене“, той постави ключа: „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си“, отвори вратата на рая и влезе.
В крайна сметка, братя мои, затова и отците казват, че спасението е и много лесно, и много трудно. Който намери този ключ – влиза. Който не го намери – блъска се. Отиваш при вратата и се опитваш да я отвориш с главата си, удряш, удряш, удряш. Вратата, разбира се, няма да пострада. Твоята глава ще се строши. И ако я строшиш и се вразумиш – добре. Но ако я строшиш, паднеш смазан и издъхнеш там, нищо няма да стане.
Трябва да намерим този Божи ключ, Божията тайна. Светата и Велика Четиридесетница, цялото това благословено време на Триода, непрестанно ни поставя пред очите именно това: смирението, покаянието, подражанието на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Нали затова Той стана човек – за да Го видим, да Го познаем и да Му подражаваме.
Каем ли се за това? Съкрушаваме ли се заради него? Плачем ли пред Бога за тази дистанция, която имаме от Него? Разбрали ли сме какво означава Този Бог за нас?
Спомням си нашия блаженопочинал старец Йосиф. Когато виждаше подобно поведение, и то от хора на Църквата, казваше: „Чудя се, този човек изобщо чел ли е някога Евангелието?“ А когато и ние изричахме понякога сурови думи, ни казваше: „Добре, в кой Бог вярваш? В Кронос*, който изяждал децата си?..“
Веднъж и аз отидох да му „държа проповед“. Бях по строгия път. Старецът беше проявил голяма снизходителност и милост в една трудна ситуация. Аз настоявах: „Не, не трябва така. Трябва да бъдат наказани, да се вразумят…“ Млад бях…
На следващия ден имахме Литургия – на Света Гора. Аз бях дякон и четях Евангелието под централния полилей в препълнения храм. И по Божия промисъл се падна онова място, където апостолите казват на Христос: „Отидохме в Самария, но не ни приеха. Искаш ли да кажем да падне огън от небето и да ги изтреби?“ А Христос им отговори: „Не знаете от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.“ Щом прочетох това, старецът каза: „Стоп! Спри. Повтори го, моля те.“ Пред всички хора. Казах си: „Сега загазих…“ Но какво да направя – повторих го. „Още веднъж, отче, го повтори.“ Прочетох го и трети път.
После ме попита: „Разбра ли какво означава това? Можеш ли да ни го кажеш със свои думи?“ И трябваше да го кажа… Тогава не беше като сега да говоря спокойно – тогава беше трудно. Но го казах със свои думи.
– И каква връзка имат тези думи с онова, което говореше вчера? Отговори! – каза старецът.
Какво можех да отговоря? Така е. Евангелието има друг път. То прави човека различен. Създава друго сърце в него. И наистина, когато човек види такъв Божи човек – или когато самите ние, макар и за миг, започнем да действаме така, както действа Бог, по образ и подобие Божие, тогава няма нищо по-красиво от човека. Той става толкова прекрасен, толкова хармоничен, толкова уравновесен, толкова светъл, когато живее по образа Божи.
Светите отци обаче казват, че тук има опасност – човек да започне да се възхищава от себе си, а не от Бога. Защото наистина Бог създаде човека по Свой образ и подобие. Самия Бог не можем да видим, виждаме човека. Виждаме себе си. И когато видим тази чудна хармония на Божието творение – най-съвършеното творение е човекът, тогава възниква духовната опасност от самовъзхищение.
Човек трябва да бъде внимателен – да не се възхити на творението, а на Твореца. Това е падението на Луцифер, възхити се на себе си и веднага рухна.
И духовните хора могат да изпаднат в това, защото когато достигнат определена духовна висота, техният вътрешен свят действа толкова красиво, че могат да се възхитят от него. Но ако го направят, ще се разрушат, ще преживеят същото, което преживя Луцифер, и ще се плъзнат в други страсти – по-фини, по-скрити. А човекът наистина е толкова прекрасен и може да стане съвършен. Понякога и ние имаме добри моменти, всички хора имат такива.
Когато човек започне да живее така, тогава усеща тази Божия радост. Усеща как Бог обитава в неговото същество. Но щом погледът ни се изкриви и започнем да действаме по друг начин, Бог се отдръпва от човека. Не че не може – а не желае да обитава в такова състояние.
Трябва да внимаваме, защото наистина е жалко да живеем в Църквата и да останем чужди на Бога, нашия Отец. Тъжно е никога да не Го разберем. Да приличаме, както казваше един проповедник, на камбаната – тя бие, зове всички в храма, но самата тя винаги остава отвън. Никога не влиза вътре.
Така, казваше той, приличаме понякога и ние – и свещениците, и проповедниците, и „добрите християни“. Вкарваме другите вътре, а забравяме, че ние самите може да останем отвън – като камбаната, която винаги е извън храма. Други ще влязат и ще се спасят.
Изповядвам ви, че съм виждал хора с такова дълбоко смирение – без никаква самоувереност, без образ за себе си – идват на изповед, сядат и веднага започват да плачат: „Какво да кажа? Не намирам нищо добро в себе си.“ И то млади хора. И усещаш, разбираш, това е раждането в Христа.
А виждаш и други – години наред в Църквата, изповядват се, говорят, говорят… но нито следа от истинско покаяние. Няма сълза. Няма съкрушение.
Това ни липсва. Този ключ. Всичко друго го имаме. Ще постим. Ще питаме кога има разрешение за олио, дали може това или онова да ядем. Но резултатът на всичко това – който е Христос, обновлението ни в Него, колко от нас го придобиват? Колко от нас го живеят?
Ако искаме, самите ние можем да видим истината за себе си. Нашето „аз“ може да ни го покаже. Нека просто започнем да се наблюдаваме. Нека го оставим така и да видим какво ще каже, как ще постъпи, как ще действа. Нека го погледнем без егоистични и себелюбиви предубеждения. И нека съдим себе си, преди да бъдем съдени от Бога – „за да не бъдем осъдени със света“, както казва апостолът. Нека сами се съдим.
И всеки път, когато сме на Божествената литургия и се готвим да пристъпим към Светата Евхаристия, нека това стане за нас истински Божи съд над нашето същество. Тогава ще разберем какво означава, че Христос „умря за целия свят“. Той е Агнецът Божи, Който взема върху Себе Си греха на света – греха на всички. И когато нашето сърце ни каже, че „грехът на целия свят съм аз – и заради мен Бог понесе всичко това, даде живота Си, кръвта Си и тялото Си“, тогава можем да почувстваме Неговата милост и Неговото присъствие в сърцето си.
Няма да ви уморявам повече. Ще завърша с това: тези благословени дни на Триода всяка година са за нас възможности, които Бог ни дава. Те са Божии посещения – не за да ни осъди, а за да ни събуди.
Който желае, нека позволи на Бога да му проговори вътре в него. Нека поставим този огледалeн образ пред себе си и поне да бъдем честни към себе си, да не се лъжем. Понякога, съдейки себе си, можем да „дойдем на себе си“, да се осъзнаем и да кажем: „Боже, бъди милостив към мене, грешния“, или да решим като блудния син да се върнем и да помолим Бога да действа в нас, за да станем истински Негови чеда.
А когато забележим у себе си поведение като на по-големия син, нека го хванем навреме и да го подложим на духовно лечение, под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземе и как ще разбере Кой е Бог в действителност.
Защото човекът, когато живее като образ Божи, е наистина най-красивото нещо, което може да се види в този живот.
И един такъв човек, според моето убеждение, както и всички светци на нашата Църква, беше наистина старецът Софроний от Есекс. Този човек излъчваше съвършенството на християнина. Може и да греша, това е лично впечатление. Всички светци, които сме познавали, бяха пълноценни и завършени хора. Но у този човек тази пълнота беше особено видима – от глава до пети. И си казвах: ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваш Христос с целия си живот.
Старецът Йероним от Симонопетра казваше на монасите си: „Отци, щом засега не можем да станем светци, нека поне станем благородни хора.“ Да започнем от простите неща. От най-обикновените неща. И от тях ще преминем към следващите.
Спомням си една случка. Някога приютявахме един римокатолически свещеник, немец, който искаше да опознае Православието. Беше Страстната седмица и му казах: „Добре, ще те водя със себе си да присъстваш на службите.“ Заведох го в една енория в Лимасол. За щастие той беше от другата страна и не виждаше добре, но аз бях отсреща и наблюдавах.
Две жени стояха със своите служебници. Тъкмо щеше да започне „Ето Женихът идва“. Едната отвори прозореца. Другата ѝ каза: „Затвори го.“ Тя не обърна внимание. След малко другата остави книгата си, отиде и го затвори. След две минути първата пак го отвори. Това се повтори няколко пъти. На четвъртия път едната удари другата. А в същото време се пееше: „Ето Женихът идва посред нощ…“ Казах си: „Добре, че латинецът не ни видя – да види как ние, православните, посрещаме Жениха.“ Едната дори сложи отметка в книгата си, за да не изгуби реда, за да продължи, след като се върне от „битката“…
Така човек разбира, че от простите неща се изгражда Божият човек. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан да ни постави пред дилемата да се отречем от Бога. Ще дойде ежедневието ни – работата, домът, съпружеските отношения, малките случки. Там ще се покаже какво има вътре в нас. Промени ли се това сърце? Позна ли своя Отец? Разбра ли чие дете е и постъпи ли съответно? Или продължи да постъпва по друг начин? Толкова е просто, че само от това човек може да достигне до божествени мерки.
Нека се помолим Христовата благодат и тези благословени възможности, които Църквата ни дава, да ни пробудят и да отворят очите ни, за да познаем своя Отец и да действаме като блудния син, а не като по-големия брат – който беше „добър“, но накрая остана отвън, докато другият влезе и се наслади на бащината радост. Благословен пост на всички. Амин.
* Кронос в древногръцката митология e титан, син на Уран и Гея, който сваля баща си от власт и сам става владетел на света. Според мита, от страх да не бъде низвергнат от собствените си деца, той ги поглъщал веднага след раждането им. По-късно е победен от своя син Зевс.
