В тази беседа ще обърнем внимание на нещо, което обикновено ни убягва, когато говорим за притчата за Блудния син, а именно, за образа на неговия брат. А това е така, защото другите аспекти на тази притча са толкова силни, че наистина, както отбелязват някои изследователи на библейските текстове, ако цялото Евангелие се изгуби и остане само тази притча на Христос, тя сама по себе си е достатъчна да ни научи на тайната на бащината Божия любов и на начина на спасение и завръщане на човека.
Затова обикновено говорим за блудния син, чрез който Господ ни показва пътя на завръщането. От друга страна, в притчата не по-малко силно присъства и образът на бащата, който със своята неизразима бащинска любов приема своя разпътен син. Другият син остава на заден план. Кой да се занимава с него? Ала аз винаги, когато слушам тази притча, се спирам именно на този образ, на този тип човек. Защото чувствам, че ние, религиозните хора, често сме именно такива. Основно сме застрашени от синдрома на този човек. Това е голяма опасност, която дебне всички ни.
Нека ви прочета няколко реда от Свещ. Писание, от Новия Завет – само малко, не всичко, не се стряскайте – които описват втория син. Блудният син се върнал и бил приет от бащата, и бащата заповядал да донесат най-хубавата дреха, да заколят угоеното теле и да се радват и веселят в дома. Защото този негов син бил мъртъв и оживял, бил изгубен и се намерил. И всички започнали да се радват и да празнуват. А по-нататък се казва: „А по-големият му син беше на нивата.“ Този син, когато брат му се върнал, бил на нивата, работейки, очевидно в имота на баща си. И когато се приближил към къщата, чул музика и танци. Когато стигнал дома, чул цялата тази история – как брат му се връщал обратно и бил още далеч, но баща му го видял и се затичал, прегърнал го, целунал го и се смилил над него.
По този повод свети Йоан Златоуст казва нещо много красиво: „Как го е видял, след като е бил още далеч?“ – защото Евангелието казва: „видя го, когато беше още далеч“. И свети Йоан Златоуст отговаря, че очите на бащата имат голямо зрение, голяма сила. Той го е видял с очите на душата си – с любовта си, със състраданието си.
Ето, пред нас са две сцени. Единият син се приближава и още преди да стигне, среща бащата, който го прегръща, целува, утешава и го облича с най-хубавата дреха. Другият син, обаче, идва и чува музиката и песните в дома. Той вика един от слугите си и иска да разбере какво става. Разтревожил се е, не му било приятно. Слугата му казал: „Брат ти се върна, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие жив и здрав.“ Казал му, че брат му се е върнал и че баща му е принесъл жертва от радост, защото го е приел жив.
Тогава по-големият брат се разгневил и не искал да влезе в къщата. Толкова се възмутил, че отказвал да прекрачи прага. И тогава бащата отново излязъл навън – този път при други обстоятелства и в друга сцена. Сега той не тича, а го моли, увещава го и го приканва с настойчивост и любов.
„Ела в къщи. Влез вътре.“ Но той отговорил на баща си: „Ето, толкова години ти служа и никога не съм престъпил твоя заповед, а на мене никога не си дал дори едно яре, за да се повеселя с приятелите си. А когато дойде този твой син, който пропиля имота ти с блудници, ти закла за него угоеното теле.“ Тогава баща му казал: „Чедо, ти винаги си с мене и всичко мое е твое. Но трябваше да се зарадваме и да се развеселим, защото този твой брат беше мъртъв и оживя, беше изгубен и се намери.“
Това е текстът на откъса от притчата, който се отнася до втория син, до по-големия син.
Наистина, мисля, че ако човек трябва да съжали някого в цялата тази история, със сигурност това няма да е малкият брат. Защото въпреки своето разпътство той се върна при баща си, истински се съкруши и се покая. Онзи обаче, който е достоен за много сълзи, е вторият син – другият брат, по-големият. Той е достоен за сълзи.
Защото в крайна сметка се оказва, че той не е живял истински с баща си. Не е общувал с него. Не се е радвал, не се е веселил, не е разбрал баща си. И тук се разкрива голямата трагедия: защо това дете се е държало така? Защото всъщност никога не е разбрал баща си. Толкова години е бил с него, както сам казва: „Ето, толкова години ти служа и никога не съм престъпил твоята заповед.“
Докато Блудният син, макар и блуден, макар и извършил толкова грехове, в един момент е открил баща си в сърцето си. Затова се казва по-рано, че когато е страдал, когато е гладувал, когато е пасъл свине и е ял храната им, когато всички са го изоставили и никой не му е обръщал внимание – намирайки се в пълна нищета, отхвърляне и самота, именно тогава си е спомнил за дома на баща си и за самия баща.
Там той е дошъл на себе си, намерил е себе си и си е казал: „Ще стана и ще отида при баща си.“ И защо го е казал това? Защото е знаел кой е баща му. Познавал е сърцето на баща си и е бил сигурен, че когато се върне, бащата ще го приеме. Ще го приеме не сурово, не безмилостно, а ще му позволи да каже: „Отче, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.“
Това е ключът, който е отворил сърцето на бащата. По-големият син, за съжаление, не е знаел това. Той никога не е разбрал баща си.
Тази трагедия живеем и в Църквата, когато виждаме хора, които полагат духовни усилия, четат, постят, молят се, правят всички тези неща, а в същото време се държат неразбираемо, сякаш никога не са чули и не са видели Бога пред себе си, сякаш никога не са разбрали Евангелието, сякаш то е било нещо напълно чуждо за тях.
И човек се пита: как е възможно човек толкова години да живее в Евангелието, да се причастява, да се моли – а най-вече ние самите – и въпреки това да виждаме твърдост, да виждаме едно състояние в човешката душа, което няма никаква връзка с Христос.
Защо ни се случва това? Защо преживяваме същото, което е преживял и по-големият син?
Защото в нас се е настанила мисълта: „Ето, толкова години ти служа и никога не съм престъпил твоя заповед.“ Тоест: „Толкова години съм Божий служител и никога не съм нарушил нито една заповед.“ Появява се едно самодоволство, една вътрешна увереност, че вършим неща, които са угодни на Бога.
Мисля, че именно тази убеденост, тази самоувереност – че изпълняваме Божиите заповеди – е много опасна. Не казвам, че не ги изпълняваме. И този син действително е толкова години е служил на баща си. Той не е лъгал. Това, което е казвал, е било вярно.
Но тази самоувереност, че от години вършим „правилните неща“, понякога става причината да си изградим напълно погрешен образ за самите себе си. И когато дойде моментът да се разкрие какво наистина носим в душата си, тогава излиза навън един друг човек – един напълно странен образ, изцяло отчужден от Бога, при това прикрит зад маската на справедливостта, точно както при по-големия син.
Той, според собствената си логика, имал право: защото този човек – и забележете, той дори не го нарича „мой брат“, а казва „този твой син“, е пропилял имота ти, изял е всичко и е пропилял живота си в разврат и нечистота. А сега се радва не само на това, което е имал преди, но и на повече, докато той не се е насладил на такова внимание от страна на бащата. Защо ли? Защото никога не е почувствал нужда да го опознае.
А Христос казва някъде, че това е вечният живот: да познаят Тебе, Единствения истински Бог, и Иисуса Христа, Когото си изпратил. Вечният живот е познанието на Бога. Но какво означава това познание? Сам Христос ни го разкрива, когато казва: „Научете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце.“
В крайна сметка нашата връзка с Бога не е връзка на привърженик или почитател. Тоест Бог не е просто нещо, което ни харесва, в което вярваме, с което сме съгласни и което приемаме като правилно. Бог е нещо много повече, защото Той ни разкрива Самия Себе Си.
Затова и нашето сътворение е „по образ и по подобие“ Божие. Ние сме призвани да станем образ и подобие на Бога, да имаме Бога за наш Отец. Но как можем истински да бъдем Негови деца, ако нямаме нищо, което да ни прави подобни на Него?
И за да не се питаме как да Му подражаваме и да не си въобразяваме, че ще станем подобни на Бога по външни признаци – като просто спазваме външно заповедите или живеем по начин, наподобяващ Христовия живот в исторически смисъл – Сам Той ни разкри пътя.
Все едно ни казва: „Не се уморявайте напразно. Искате да разберете кой съм в действителност, за да станете като Мен? Научете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце – и тогава ще намерите покой за душите си.“ Това е всичко.
С една-единствена фраза Бог ни разкри целия Си образ. За да не се лутаме и да не си намираме оправдания, че не сме знаели или не сме разбрали какъв е Той. Но за да Го разберем, трябва първо да съкрушим своя идол.
Ако не се съкруши идолът на „добрия човек“ – на разумния, моралния, порядъчния, благоразумния, на „работника за Бога“, – тогава няма как да познаем истински Бога. „Толкова години ти служа“, казва по-големият син.
Това напомня и за едни думи на свети Паисий. Казвали му: „Геронда, вие сте толкова години на Света Гора!“ А той, по онзи свой особен начин, отговарял: „Влязохме в една и съща година с мулето на съседа.“ Искаше да каже: и мулето е на Света Гора, но не стана светец – муле си беше и муле си остана…
Разбира се, той го казваше от дълбоко смирение. Но колко показателно е това – каква малка „представа за себе си“ са имали тези хора, истинските Божии хора. Защо? Защото са минали през пещта на изкушенията и скърбите.
И нека кажа още нещо: когато говорим за изкушения, да не мислим само за онези „красиви“ изкушения – гонения заради Христос, страдания заради благочестието, които понякога дори ни харесват. Казваме си: „Колко хубаво и величаво е да страдам за Христос.“
Но има и други изкушения – изкушения, които ни унижават. Изкушения на греха, на страстите, на безбожието, изкушения всякакви. Именно те съкрушават идолите ни и ни водят към истинско познание на Бога.
Има хора, които преминават през ужасяващи изкушения. Прочетете житието на свети Нифонт, епископ Константийски. То съществува в много издания, включително и в оригиналния си текст, и е изключително красиво и поучително. Там ще видите през какви страшни изпитания е минал този подвижник и епископ. В продължение на четири–пет години той бил подложен на жестока борба, въпреки че бил изключителен аскет и духовен борец. Най-тежкото изпитание било борбата с атеизма. Дяволът му внушавал: „Няма Бог. Бог не съществува.“ А той викал: „Господи, помогни ми!“ – и отново чувал: „Няма Бог.“
Тази борба била толкова силна, че бил на ръба на лудостта. Не можел да издържи. Било нещо ужасяващо. Освен това дяволът го нападал и с други помисли: „Ти си блудник, ти си прелюбодеец, ти си такъв и такъв.“ Нападал го с най-тежки и унижаващи изкушения.
А светецът отговарял така: „И да съгреша с блудство, и да прелюбодействам, и да убия, и каквото и да направя – от нозете на Господ Иисус Христос няма да се отдалеча.“ Това казвал на дявола. Тоест: дори да извърша всички злини на света, няма да се махна от нозете на Христос. Той поставил себе си там – долу.
Така той съкрушил своя идол. Изчезнала онази представа за „доброто момче“, за „добрия човек“, за моралния, приличния, почтения – за онзи, за когото казват: „Питай за мен, ще видиш какъв човек съм, всичко ми е чисто.“ Останало само едно: пълното смирение и зависимост от Христос.
Всички тези образи рухнали. Той се съкрушил напълно. И мисля, че по същия начин и блудният син, намирайки се в далечната страна и живеейки разпътно, преминал през цялото това страдание, което било разрушително. То унищожило всичко – но именно така се отворил пътят към истинското завръщане.
Той съкруши себе си – но не по животворен начин. Не това само по себе си му донесе живота. Но след като влезе в това състояние и буквално се разпадна, след като пасеше свинете, след като гладуваше, след като всички го изоставиха и стигна до ада на отхвърлянето и изоставянето, именно там той намери спомена за баща си. Там си спомни за баща си.
Не в самия грях, а след като върху него премина онзи валяк на изоставянето, след като стигна до крайните предели на човешката издръжливост – там, където вече няма накъде, където има тъмнина, ад и отчаяние, където наистина казваш: „Всичко свърши. Всичко е приключило“, и дори смъртта започва да ти изглежда като избавление.
Там той намери себе си. Там започна обратното броене. И именно там срещна баща си – в онзи миг, когато каза: „Като стана, ще отида при баща си.“ Това му помогна да се осъзнае, да дойде на себе си.
Другият син нямаше такава опитност. Не защото Бог му я отне, не защото бащата му я отказа, а защото представата за самия себе си – „толкова години не съм престъпил нито една твоя заповед“, „толкова години ти служа“, „аз съм добър син“, „винаги съм бил с теб“, „никога не съм те изоставял“ – тази представа за себе си, за съжаление, му създаде самоувереността, добрия идол на самия себе си.
А този идол не му позволи да открие Бога като свой баща. Това е трагедията на този човек. И това е трагедия, която често застига и нас, както казах по-рано, религиозните хора. Защото не вършим „големи“ злини. Или ги вършим тайно. Или дори ги оправдаваме. Казваме си: „Е, казах ѝ една дума на съседката, но и тя се държа неприлично.“ Или: „Казахме нещо повече, но какво да се прави, нямаше как.“ И така оправдаваме всичко и не преживяваме това състояние.
Не го разбираме и не можем да живеем така, защото никога не сме преживели реалността на Бога в сърцето си – понеже никога не сме Го познали.
И аз много често скърбя – най-напред за самия себе си, а след това, когато виждам и чувам хора от Църквата да говорят пренебрежително за грешния човек, за заблудения, за блудния, за човека, който е паднал, дори за престъпника. „Не се занимавай с него“, „не му говори“, „не му прави компания“, „той е загубен“, „такъв си е“ – такива думи се чуват.
Или, например, виждам сега в митрополията, където раздаваме храна : идват и ме питат: „Наш ли е този, който яде всеки ден?“ Аз им отговарям: „Не, не е наш.“ И тогава една съвсем прилична, уважавана дама от Лимасол ми казва: „Е, значи, да не му даваме.“ А аз ѝ казвам: „Госпожо, ние даваме храна и на бездомните, и на просяците, и на лъжците, и на крадците, и на измамниците. Ако не им дадем храна, накрая ще изядат вас.“ Какво да каже човек…
И ако това го каже светски човек, добре, разбираш го. Светски е, така мисли. Но човек на Бога? Човек, който е в Църквата? Възможно ли е да прави такива разграничения? Може ли Евангелието да ни учи на такъв начин на мислене? Може ли да ни научи да гледаме на другия по този начин?
Как е възможно човек да живее така? Да действа така – като човек, и в същото време да не е разбрал какво е Евангелието, да не е разбрал какво е Бог? Да не е разбрал, че „Бог е любов“ и че който има любовта, пребъдва в Бога – и друго не може да има.
Не можеш да живееш по друг начин. Не можеш да съществуваш без това.
Затова и критерият за Божия съд, който ще чуем следващата неделя, не е дали си постил, нито дали си се трудил, нито дали си живял въздържано. Нищо от това. Критерият е дали си обикнал брат си. Това е Божият съд.
Ще кажеш: „Тогава защо да постим? Тогава да не постим! Да ядем, да пием, но да имаме любов“. Всичко, което правим – постът, бдението, молитвата, въздържанието, четенето, всички духовни упражнения, милостинята, послушанието, изповедта – всички тези неща имат един край или трябва да имат – любовта.
Там трябва да завършват всички неща – в любовта. Ако не стигат дотам и започнат да действат по друг начин, ако тази „тръба“, която води към любовта, има пробойни и вместо към любовта започне да храни нашия егоизъм и самоувереност, тогава добродетелите, вместо да се превръщат в дарове на Светия Дух, се превръщат в отрови. В отрови, които ни тровят и не ни позволяват да познаем Бога.
И това наистина е много тъжно. Защото неизбежно ще дойде момент в живота ни, рано или късно, когато ще се изправим пред изпитание: било изкушение, било скръб, било тежко изпитание, било катастрофа – смърт, болест, срив, икономическа разруха, или нещо друго от всичко онова, което виждаме около себе си днес. И тогава внезапно ще видим как всичко вътре в нас започва да действа наопаки.
Започваме да казваме: „Защо Бог не ме защити? Защо Бог ме остави? Къде е Бог? Защо на мен? Защо на онзи лош човек, който не ходи на църква, не се моли, не пости – всичко му върви добре, а на мен – от лошо към по-лошо?“
Всички тези мисли започват да излизат на повърхността и показват едно нещо: че нашият духовен живот не е бил здрав.
(Следва)
