На 21 септември в столичния храм „Въздвижение на Честнѝя кръст“ беше представена книгата Послание от градината на Божията майка от игумена  на светогорския манастир „Есфигмен“ архим. Вартоломей (Газетас), издание на манастира „Св. Козма и Дамян“. За читателите на Двери архим. Вартоломей разказва за отношението на атонските монаси към пандемията и ваксините, за духовното измерение на проблема, както и за това какво означава да бъдем изповедници на Христос в наши дни.

- За много християни Света гора има почти митологичен образ. Това има особено голямо значение днес, когато в кризи като днешната хората търсят ориентир в безспорни духовни авторитети. Посланията обаче, които идват от Света гора, са разнопосочни. Има ли официално становище на Свещения Кинотис за ваксините, доколкото темата в църковните среди се коментира като религиозна – например, губим свободата си, получаваме печата на антихриста и т. н.?

- Когато Света гора отправя някакво послание към хората, тя се обръща посредством своя официален орган – Свещения Кинотис. Всеки друг глас изразява лично мнение. Някои от тези гласове са в съзвучие с гласа на кинотиса, в духа на цялата общност и на Света гора. Звучат трезво, мирно, за да покажат какво действително представлява Света гора и какъв е духът на Света гора. Има ги обаче и другите гласове, които се опитват да представят своето мнение като мнение на Света гора, което е лукаво и опасно. И наистина, днес, когато хората имат нужда да се опрат на нещо, те чуват от Света гора смесени послания, вместо тя да звучи единно.

Свещеният Кинотис официално не е изразявал позиция за ваксините. Неговото поведение обаче, разрешението на Света гора да извършва ваксинация, показва пътя, показва посоката, която трябва да следваме като хора: Божието Богу, а човешкото – на човеците, или, както е в Евангелието: на кесаря – кесаревото. Ваксините не са въпрос на Църквата, на Света гора. Ние нямаме основание да говорим по тази тема, тя засяга изключително науката, медицината. Ние нямаме знанията, не сме изучавали тези неща, като монаси, за да се изказваме в тази област. Ние ще говорим за духовните неща. Въпросът за ваксините или за пандемията по принцип е чисто научен, а не духовен, т. е. отнася се до характера на вируса, който поразява човека като физическо същество. Същото важи и за ваксините, които към момента са единственото оръжие, с което разполагаме срещу болестта, и което ни е дадено от науката. Това е границата, която разделя физическата от духовната страна на кризата.

„И наистина: попитай добитъка, и ще те научи; попитай небесната птица, и ще ти яви; или поговори със земята, и ще те поучи, ще ти кажат и морските риби. Кой във всичко това не ще узнае, че ръката на Господа е сътворила това? В Негова ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът“ (Иов 12:7-10).

Толкова мъдрост има навсякъде около нас. И най-високото ѝ достойнство е неизследимостта!

Природата, този жив и вечнодвижещ се свят… Небето, птиците, реката. Погледни реката! Могат да я затворят с бетон, могат да я накарат да мине през решетки и железа, но накрая трябва да ѝ дадат свободата да изтече и да се върне в коритото си. Иначе ще ги отнесе.

Оставката е една работа, дето направо да кажеш: абе, остави я тая! Ама стремежът ни да защищаваме истината и само истината (признаваме си, последните думи са изплагиатствани!) ни накара да си припомним една приказка за прословутите оставки, пусти да опустеят!

Имало едно време един цар на едно югоизточно царство и господарство. Той бил много добър и учен, и книжовен цар, но и малко страхлив и податлив на външен натиск. Е, това не е добре за един цар, колкото и добър, и учен, и книжовен да е той. Та този цар, понеже заболял и страдал, и никой лекар на света не можел да му помогне, решил той (или други от негово име решили) да си подаде оставката и да се оттегли от царството и господарството, като остане поради оставката си само бивш цар без армия и гвардия, и владения, и имения, и имане, и почести, и страхопочитание от поданиците, които в такъв случай веднага се преориентират към друго поданство.

Втората дума в това заглавие не я знам точно какво значи. Някой бил казал, че била получена от нашенските думи „КаквО-да-ВИДиш“ или диалектно „Ко да видиш“. Може и така да е, може и да не е. Но тук нещата са много по-страшни от някакви странни думички. Чуй да видиш!

Имало едно време един змей, дето някои му викали „китайски дракон“, а други „изчадие адово“, но всички хора се страхували от него, защото бил много злобен, жесток и не знаел какво е това милост. На всичко отгоре изригвал такъв пламък от ненаситната си уста, че всички наблизо вдигали убийствено висока температура. И това не е измислица – има все още много хора, които са го изпитали на гърба си и в гърдите си, и къде ли не по страдните си телеса. Защото при такъв изпепеляващ огън ти не можеш и да дишаш. Така, я!

Сутринта на 9 септември 1990 г., на път към храма, е убит руският свещеник и мисионер в епохата на комунизма о. Александър Мен. Тогава той е на петдесет и пет години, автор на множество богословски трудове и статии, един от пионерите на християнския „самиздат“ в Съветския съюз, кръстник на много руски дисиденти през 70-те и 80-те години на миналия век. Публикуваме откъси от едно от последните интервюта на о. Александър, дадено месец преди смъртта му.

Отец Александър, разкажете ни за религиозната политика на Църквата в СССР. Съществува ли взаимна връзка между такива понятия, каквито са политиката и културата?

Та това е тема за обемно изследване. Ако говорим накратко, то абсолютизираната държавна власт у нас логически воюваше против всеки авторитет, и на първо място с авторитета на религията. Собствено казано, самото държавно ръководство (до последно време) се опитваше да подмени религиозния авторитет. Да смеси „Божието“ и „кесаревото“. По точно – да остави само „кесаревото“.

Връзка, разбира се, съществува. Макар истинското културно творчество да се издига над преходната политическата конюнктура, не е възможно то напълно да се отдели от политическия живот на епохата. Да кажем, „Божествена комедия“ на Данте е интересна за нас вън от зависимостта от историята на политическите разпри във Флоренция на века, но самите тези разпри са определили съдбата на Данте и са оставили отпечатък върху съдържанието на неговата поема. Политиката е външната среда, която служи за фон на духовния и културния живот.