Историко-литургични размишления върху едно съвременно недоразумение

Известният Хегелов диалектически принцип гласи, че количествените изменения могат да доведат до качествени. Съвременната българска църковна действителност обаче ни предлага едно особено любопитно потвърждение на тази закономерност: оказва се, че количественото намаляване на богословските познания също може да доведе до забележителни качествени изменения – най-вече в самочувствието на онези, които претендират да бъдат пазители на православната вяра. При това оригиналността им нерядко е правопропорционална на увереността, с която се изказват, и обратно пропорционална на основанията, върху които почиват. Този своеобразен обрат в законите на диалектиката открива неподозирани хоризонти пред популярната българска „богословска“ мисъл. Защото, докато поколения свети отци и учители на Църквата са посвещавали десетилетия на изучаването и изясняването на истините на вярата, днес същите въпроси могат да бъдат разрешени с няколко изречения в социалните мрежи, при това с категоричност, на която биха могли да завидят и най-авторитетните събори на Църквата. Особено обнадеждаващо е, че за подобни постижения вече не се изисква задълбочено познаване на Св. Писание, светоотеческата литература или църковните канони. Достатъчни изглеждат непоколебимата увереност в собствената правота и искреното убеждение, че Православието се нуждае от незабавно спасяване – най-вече от онези, които имат нещастието да не споделят възгледите на неговите новоизявени защитници.

Сред най-забележителните плодове на това богословско възраждане особено място заема тиражираното през последните дни ново разбиране за светата Евхаристия. То предлага на православните християни непозната досега възможност: да признават евхаристийното общение между поместните православни църкви, но същевременно да разграничават светите Чаши според личността на предстоятелстващия архиерей и собствените си предпочитания. Така се ражда една оригинална теория, според която Причастието може да бъде „напълно православно“ в един храм, но да се превърне в подозрително и повод за отстъпление в друг, макар и двата да принадлежат към едната и съща света, съборна и апостолска Църква.

Тази заповед е от книга Изход 22:28. Цитира я светият апостол Павел в Деяния апостолски 23:5. Надявам се да не додявам на читателите с тези посочки на книги-глави-стихове, но така е при нас, християните, които имаме за норма Свещеното Писание.

В оригинала стихът съдържа две части, а апостолът е съчетал в цитата си думи от двете: “Съдиите не злословѝ и началника на твоя народ не укорявай”. В Изход 20 глава Бог дава на израилския народ чрез Своя избраник Моисей Десетте заповеди, а в следващите глави подир думите “И ето законите, които ще им обявиш” дава дълга поредица от наредби към евреите, сред които и такива: “Не обръщай внимание на празен слух, не давай ръка на нечестивец... Подаръци не вземай, защото подаръците правят слепи гледащите...”. Винаги актуални - за вярващи и за невярващи!

Но сега ще се спрем на тази заповед, която апостолът цитира в екстремни обстоятелства. Той е заловен в двора на йерусалимския храм от еврейски екстремисти, казано на съвременен език. А дали ще ги наричаме насилници, екстремисти, талибани, локали, хути или хуси, те са си все екстремисти. Надъхани или самонадъхващи се, такива хора търсят и преследват вината у другите и никога у себе си! Те са нормата, присвоили са си правото да са прави и тогава, няма как, всички останали са криви...

Започвам този текст, свързан с предстоящата Неделя на светите отци от Седмия вселенски събор от 787 г. (изработили ороса за иконопочитанието), с уговорката, че всяко творчество е присъщо на човешката природа. Човекът-творец търси да излее чувствата, настроенията и мислите си.

Къде ги излива?

Върху белия лист, музикалната партитура, платното за рисуване и пр. Посредством творческата дарба е дадена на хората възможност да се докоснат до тайна, която лесно може да ни убегне във всекидневието.

По повод на ограничаването на достъпа на вярващи до православните храмове по различни официални поводи и допускането до св. Литургия „с пропуски“, публикуваме откъс от изследването на Александър Смочевски, доктор по канонично право на Солунския университет.

Светата Литургия по дефиниция е обществено богослужение – общо и общностно дело. Църквата е общо дело, с битието ѝ е общение (митр. Йоан Зизиулас). Както вече сме писали по повод на коронавирусната епидемия, достъпът и пълноценното участие в св. Литургия е свободен за всички членове на Църквата, върху които не е наложено каноничното препятствие на епитимията. Този достъп не може да бъде забраняван (дори по икономѝя) за всички онези верни, които отговарят на съответните канонични изисквания (срв. Правило 4 на Седмия вселенски събор и др.) Светите Тайнства на Църквата са възникнали, родили са се, израснали са и са се развили в евхаристиен контекст. Всички тайнства на Църквата имат литургичен характер. Те са живот в общение и в общност. По този въпрос сръбският литургист Ненад Милошевич пише:

Всеки, който е гледал кадри от тържествено посрещане на православен патриарх в Йерусалим или Витлеем, вероятно е забелязал нещо необичайно: пред църковното шествие вървят младежи в униформи, с барабани, духови инструменти и дори шотландски гайди. На пръв поглед това изглежда почти „келтско“ и сякаш няма нищо общо с православната традиция. Всъщност този обичай е характерна особеност на палестинското християнство и съчетава стария местен церемониал с наследството от Британския мандат над Палестина.

Самото тържествено посрещане на църковен предстоятел с процесия е много по-старо от британското присъствие (Великобритания получава мандат от Обществото на народите, сетне ООН, през 1920 г. да управлява Палестина, Йордания и други територии в региона след разпадането на Османската империя. Отказва се от този мандат през 1948 г., за да се създаде държавата Израел - бел. ред.). В Йерусалим и Витлеем официалните влизания на патриарси отдавна са част от местния църковен и градски церемониал. Днес Йерусалимската патриаршия продължава тази практика: при големи празници патриархът и Божигробското братство преминават в шествие, а пред тях вървят местните скаутски състави с музикални инструменти. Така също и на Бъдни вечер по стария календар през януари 2026 г. патриарх Теофил III потегля към Витлеем, предвождан от скаути с музика.

Скаутите, разбира се, са по-ново явление. Скаутското движение навлиза в Палестина в края на османския период, а след установяването на британското управление получава силна институционална подкрепа. През 1920-те и 1930-те години британската администрация активно насърчава създаването на скаутски дружини в училищата. Такива се появяват както в християнски, така и в мюсюлмански учебни заведения; сред ранните центрове на скаутското движение там са училището „Св. Георги“ и Terra Santa College в Йерусалим.