Живнах леко от коронавируса и макар още в карантина, рекох да се чуя с внуците по вайбъра и да им разкажа нещо по-различно от ония неща, дето те си ги изравят из мрежата.
- Искам тази вечер да ви разкажа приказка, деца, за църковната гъгрица.
- Дядо, а какво е гъгрица? Нещо хубаво ли е тя, щом е църковна?
- Ами, не, въобще не е хубаво нещо, макар да я наричаме „църковна“. Така както и в рая се е появил грехът, деца, и в Църквата може да има не само добри неща, щом ние се поддадем на лоши мисли и постъпки.
Гъгрицата е една съвсем малка черна буболечка, макар да я наричат бръмбар. Но за разлика от ония големи бръмбари, които през лятото летят и бръмчат около нас, дори ни плашат понякога с вида си, гъгрицата не може да лети, само пълзи и се завира в зърната на житото, ориза, лещата или царевицата. Като си пробие дупчици в тях, тя снася яйца и дори си запечатва дупчицата, докато яйчицето ѝ стане ларва и накрая се превърне в нова гъгрица. Така гъгриците, без много-много да се разхождат, могат да проядат житните или оризени и други зърна не само в пакета, който сме купили от магазина, но понякога, ако не се вземат мерки, и зърната в цели житни складове. Въобще големи бели могат да станат.