Преди няколко дни в малък български град баща уби двете си дъщери и се обеси. Той е играел хазарт, имал е дългове, семейството му е било разбито. Нашата църква през последните години заявява публично като свой приоритет „запазването на семейството“, но с изключение на една частна инициатива на християни във Варна („Отвори очи“) и в столичния храм "Покров Богородичен" (вж тук), Църквата ни не разпознава хазарта като опасност за семейството. А с голямата си енорийска мрежа в цялата страна, особено в малките населени места, тя има огромен потенциал да участва в справянето с тази болест. В поредица от няколко публикации ще представим как в други поместни Православни църкви подхождат към този проблем.

Румънската православна църква не се ограничава до морална критика на хазарта. Ръстът на пристрастените към хазарт е показал, че не е достатъчно Църквата да каже, че „хазартът е грях“, а духовникът да увещава човека „да спре“. Агресивната реклама, лесната достъпност на онлайн-залаганията, многобройните казина и бедността много бързо могат да доведат човека до състояние, в което не може „да спре“. Семейството му е разбито, той е потънал в дългове – кредити, бързи заеми, скрити задължения, които не може да върне. Световната здравна организация вече посочва самоубийството сред основните здравни последици от хазарта - хората с хазартно разстройство лесно изпадат в депресия и са имали приблизително 15 пъти по-висок риск да починат от самоубийство.

В интервю за Thes.gr, дадено пред журналиста Вангелис Дасиос, Солунският митрополит Филотей отговаря какво според него не е наред в отношенията на Църквата с младите хора. „Несъответствието между думите и делата ни – от наша страна, от страна на хората в Църквата. И за това носим изключително голяма отговорност“.

— Кой сте Вие, когато камерите се изключат? Връщате се в кабинета си и оставате сам.

— Преди всичко в живота ми няма чак толкова много камери. Когато се върна в кабинета си и остана сам, съм същият човек, който съм и навън. В смисъл че никога не искам да влизам в някаква роля. Дори когато съм навън и вървя по улицата, дори когато служа в храма, се старая да бъда един и същ човек. Разбира се, когато човек се затвори сам в стаята или кабинета си, той има възможност да се доближи по-добре до самия себе си и да помисли за грешките си, за трудностите и проблемите си. Но се старая, когато съм сред хората, да не бъда различен от този, който съм, когато оставам сам.

През годините на независимост украинското православие измина пътя от размита идентичност и силно московско влияние до търсене на собственото си място в обществото и държавата. Как войната промени Църквата, защо идеологията на „руския свят“ се превърна в религиозно оправдание на руската агресия, къде минава границата между религиозната свобода и националната сигурност и каква роля трябва да изиграе Църквата след войната. Разговор с архим. Кирил Говорун за информационния портал "FreeДом"

– Как се промени украинската Църква през тези години? Вие помните началото, а сега вече е 2026 г. Какъв беше този път?

– Пътят беше много бърз. Всичко действително се развиваше ускорено. Онова, което в миналото може би би отнело няколко века, при нас се вмести в няколко десетилетия. Като цяло изминахме пътя от една много неясна, пунктирна, размита идентичност до формулирането на съвсем ясни критерии за идентичност. В тези критерии се вписаха и църковните дела, и статутът на Църквата, и ролята на религията в обществото.

Украйна навлезе в периода на независимост след съветската епоха, когато атеизмът на практика беше държавна религия, а Църквата беше подложена на гонения. Киево-Печерската лавра беше затворена. Самата Лавра премина през много изпитания през съветския период, включително разрушаването на Успенския събор. Тук и днес можем да видим камък, останал от онази Лавра, каквато е била преди Втората световна война. Катедралата вече я нямаше. Тя беше възстановена след придобиването на независимост.

Посещението на архиепископ Галахър в Москва е почти приключило, но информацията за него все още е оскъдна; няма и заслужаващи доверие вътрешни сведения, а рускоезичната експертиза по въпросите на Ватикана, меко казано, е скромна. Срещата с Ушаков беше закрита и, изглежда, именно тя е била основното съдържание на пътуването, освен демонстрацията на поддържан контакт и своеобразния спектакъл с Лавров.

Затова нека видим какво пишат на Запад. Накратко:

 ✔ Дипломацията на папа Лъв е по-„структурирана“ и „систематична“ от дипломацията на папа Франциск. Външнополитическата линия се води от професионални дипломати — държавния секретар Пиетро Паролин и Галахър, за разлика от неформалните посредници — от Дзупи до Севастянов, на които разчиташе Франциск.

Посещението на Негово Високопреосвещенство митрополита на Керкира, Паксос и Диапонтийските острови г-н Нектарий в Москва с честната десница на св. Спиридон не може да бъде разглеждано като обикновено поклонническо пътуване. Проблемът не е в контакта с руския народ, а в символичното легитимиране на едно църковно ръководство, което се е отъждествило с войната.

Пренасянето на светите мощи е било извършено, според официалната информация, след одобрение и канонично разрешение на Св. Синод на Гръцката църква. Вярно е, че руските вярващи не могат да бъдат отъждествявани нито с решенията на държавната власт, нито с всяка позиция на тяхното църковно ръководство. И те имат право на утехата, молитвата и благословението на един велик светец на нашата Църква. Следователно проблемът не е в това, че десницата на св. Спиридон е била предоставена за поклонение на руския народ. Проблемът е в контекста, в който е извършено това пренасяне, и най-вече в онова, което последва. Защото „Бог не е Бог на безредие, а на мир“ (1 Кор. 14:33).