Преди години моята дъщеря заедно с няколко други близки деца посещаваше неделните занимания, провеждани в Богословския факултет. Там те се вливаха в една нарастваща група от деца и младежи, спонтанно и неформално организирана, но също така неформално единна. Бяха осъзнати и с желание да са заедно и да слушат и да попиват. Да слушат какво? Те получаваха там едно много живо и достъпно слово. И то беше споделено не чрез някаква сложна образователна институция, а в ярки, разбираеми за всеки и на моменти смущаващо непосредствени проповеди, поучения и просто разговори с един духовник. На вид беше младо момче – извинявам се за израза, но така понякога го описваха изненаданите новодошли хора в университетския параклис, – едно „момче“, свещеникът Сава Кокудев.

Тези гости, външни и дори слабо запознати с църковния живот – за някои от тях това беше първият повод да попаднат на богослужение и да останат до неговия край – като че откриваха нова вселена. Разрушаваше се предубеждението и дори опасението им. Оказваше се, че православният храм – в случая мъничкият учебен параклис на Духовната академия – е живо място, не някакъв ритуален дом за древни и неразбираеми практики. Оказваше се място светло, пълно с живот и в което не друг, а децата им искаха да пребивават, да общуват с духовника и помежду си. Защо не – и да се забавляват, да играят – а имаха и такава възможност.

Това е въпрос, който ми задават постоянно:

Какъв е отговорът, ако попитат:

- Но как може да ядете своя Бог?

Какво може да отговориш на това? 

- Ами, да. Ядем.

Бих подходил към въпроса от два ъгъла.

Първо, сам Бог ни е казал да постъпваме така.

Той е събрал учениците не в някакво специално сакрално помещение, не за ритуал, а за хранене. Събрал ги е, за да ядат заедно и да се радват заедно. Събрали са се в една обикновена горна стая. Сложили са масата. Обикновена празнична трапеза. И там Той е взел обикновен хляб, разчупил го е и е казал:

- Яжте, това е Моето тяло.

Благословил е най-обикновено вино и е казал:

- Пийте – това е Моята кръв.

И го е раздал на учениците, и те са яли и са пили.

И им е казал да продължат да правят същото.

Те са го направили. И продължават да правят така и до днес.

Иван Охлобистин, свещеник, актьор и един от популярните пропагандисти на режима в Кремъл, говори днес в своя „Телеграм-канал“ за основните идеи на Руския свят

„Социалните и природните катаклизми, които се случват по целия свят, само потвърждават, че настъпват особени времена, които може и да не са последните, но очевидно са много по-важни от всички сътресения на 20 в. Ето защо за руския човек е изключително необходимо да осъзнае ролята си в този процес. Без това не може да намерим мотивацията, необходима за подвига. А без подвиг руският народ няма никаква надежда за победа, защото всичко е откраднато или е в процес на разграбване.

Затова е правилно да наставляваме децата преди лягане със следния разказ: Великата руска империя, изтъкана от предани един на друг народи, е определена от самия Господ Бог да се грижи за човечеството, така че то да не си причини вреда и да съществува в мир и благоденствие поне хилядолетие.

И ние като всички народи имаме наши, родни светци. Едни ги знаем, други – не, а и тези, които ги знаем, не ги почитаме, както би трябвало. Не им знаем дните, в които се чества паметта им, макар че в календара ни те са написани. Защото сме си „неделно-празнични“ християни и в делник не се сещаме да отидем на църква. Не е редно и да се оправдаваме с това, че „те в нашата черква не служат на този ден!“. „Те“ и да не служат, ти се затвори за миг поне в скришната си стая, помоли се на дневните светци от календара да подкрепят молитвата ти към Бог, Който вижда в скришно, за да ти въздаде наяве (Мат. 6:6). Защото, ако ние не почитаме родните си светци, кой ще ги почита? При това ние сме задължени да го правим, а не само да приказваме, че имаме родни светци и да се гордеем с тях.

По време на моето следване името ѝ беше Духовна академия, а сега – Богословски факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

След завършването на петгодишната ни семинария в Черепиш две години служих войник в град Пещера и три години работих в Акумулаторния завод в Пазарджик.

Вторите пет години ми бяха заглушили почти напълно първите в Духовната семинария. Бях станал съвсем светски младеж. Угрижен от предложенията на времето, разгеле ме среща в окръжния град ротният ми командир майор Лазаров – партиец, но към мене винаги беше внимателен и учтив. Дори ме препоръча и освободи от занятия, за да водя радиоточката на поделението.

Попита ме след поздрава: „Иване, как си, къде си и какво правиш? Студент ли си и къде?“.

Отговорих му: „Работя в Акумулаторния завод“. Той се намръщи и съвсем сериозно, изненадващо за мене, продължи: „Така ли? Работиш с олово, а си на 22 години! Като ротен командир ти заповядвам, наесен да се завърнеш в Духовната академия и да завършиш висшето си образование с отличие. Не ми отговаряй какво е времето и има ли бъдеще духовното образование!“.

На тази заповед не можах да кажа нищо друго, освен войнишкото:

„Слушам, господин майор. Заповедта ще бъде изпълнена!“. Той с усмивка ми посочи къде е София и се разделихме с прегръдка.