В интервю за радио „Свобода“ отстраненият чрез „отправяне на покой“ Гродненски архиепископ Артемий (Беларуска православна църква) разказва как е свален от поста си по заповед на държавната власт. С решение на  Св. Синод на Московска патриаршия той е изпратен в Минск, без да е посочен храм, в който да служи, как ще се издържа и конкретно местожителство.

- След августовските вълнения положението се промени и сега тече всеобща чистка. Границата е затворена, хора са уволнявани, затваряни. Докато при тях има затишие, е време и църквата да бъде поставена на място. Защото не всички църковници подкрепят съществуващия режим. Сега представители на властта обикалят по епархиите, говорят там. Даже чух, че казват да не се отправят молитви за тези, които са в затворите. Тези молитви са забранени, за да няма никъде ни най-малко другомислие. Е, счетоха за нужно и с мен да се разправят. По инициатива на тази власт представители на нашата (църковна, бел. ред.) система говориха с патриарха в Москва и го помолиха да окаже съдействие заради умиротворяването на обстановката в Беларус. Видимо той им е дал своето благословение и съгласие. Синодът веднага обяви своето решение.

- Какви претенции имаха към вас?

- Че съм разделил обществото на два лагера по политически причини. Разделил съм свещениците и миряните. А това е недопустимо. Аз възразих, че никога не съм говорил по политически поводи. Дал съм нравствена оценка на това безумие, когато издевателстваха над хората. Това, в което ме обвиниха, беше смешно. Мога да ви дам пример. Показват ми снимка на кошничка с пасхални яйца. На тях е нарисувана „Погоня“, нашият стар герб, който е съзвучен и с иконографията (конник с изваден меч, или само ръка с изваден меч, старият герб на Великото Литовско княжество през Средновековието, бел. ред.). Нашите знаменити князе Борис и Глеб също се изобразяват единият с копие, а другият с меч, а тази традиция води началото си от древната гръцка църква от великомъченика Георги Победоносец и Димитър Солунски с меч. Ето такъв е бил гербът по нашите земи, а в началото на Перестройката той беше наш национален символ, след това се върнахме към съветската символика. Първо, рисуването на този герб не е престъпление. Второ, смешно е да се мисли – имаме сто енории и ако някъде едно дете е нарисувало на яйцето „Погоня“, аз трябва да знам това и да предприема наказателни мерки? Пасхалното яйце е пасхално яйце. То е празник на радостта. Хората рисуват това, което им е скъпо и свещено, което съответства на пасхалното възприятие на живота.

Предишният коментар по почти същия повод и за съвсем същия човек бях озаглавила „За Църквата и политиката“. Тогава вместо да говори за подвига на баташките мъченици този конкретен владика се увлече в политическа реч, дето нито му беше мястото, нито му подхожда на сана (ако си е владика на място). Сега отново използва началото на политическата предизборна кампания, за да заеме още в самото ѝ начало политическа позиция, дето хич не му е работа. Но явно се чувства задължен към тази политическа сила, разбирай към лидерите ѝ, за да изрече всички тези неподхождащи на духовник приказки, че и да ги качи на сайта на митрополията си барабар с правописните грешки.

Вярно е, той със сигурност се чувства задължен за всички „велия милости“, с които се облажи по време на управлението на тази сила и нейните лидери. Без да се ровите във финансите (не че има кой да ви пусне да се ровите) на N-ската митрополия (и не само на нея), ако погледнете само с какви средства те оперират в последно време, ще се впечатлите. То не са ремонти на владишки покои, офиси и вили, понякога наричани манастирски постройки, то не е лукс в чуждестранен кичов стил и с лош привкус – и това във време, когато положението на хората (и вярващи, и невярващи) се влошава непрекъснато, особено по време на последната коронована чума.

По Божий промисъл бях на именния си ден в родното село на свекърва ми и свекъра ми. Известното от учебниците по история с най-голямото намерено златно съкровище село Вълчитрън. А този ден беше и храмовият празник на селото. Църквата, голяма куполна сграда, строена през далечните 1887 до 1895 г., носи името на св. равноапостолни Константин и Елена.

Днес тя беше отворена, но нямаше богослужение. На масичка беше оставено снопче от свещички по 20 стотинки на самообслужване, от което обаче бяха останали последните три свещички. Други нямаше, но не защото е имало много хора, за съжаление, а защото не се е и очаквало да има много хора. Птици бяха влетели през изпочупените прозорци на храма и бяха свили гнезда под купола. В момента кръжаха във въздуха и бяха замърсили подножието на Кръста на поставената на дървен проскинитарий икона на св. Константин и Елена. Иконата не само, че не беше украсена с цветя на нейния празник, но беше потънала в дебел слой прах. Докато я почиствах, в храма влязоха двама мъже, по-стар и по-млад, явно също като мене не от селото, които с интерес разглеждаха стенописите и коментираха, че са уникални. Оригинални стенописи и икони, рисувани преди повече от век от зографа от Дебърската школа Данаил Несторов Траянов.

Църквата е общността от вярващи в Господ Иисус Христос, въплътения Син Божи, Който дойде в света, за да пострада за нашите грехове и да извърши изкуплението на човешкия род. Отделен въпрос е уточнението за това, какво е Православната църква в сравнение с другите общности от вярващи в същото и наричащи себе си църкви. Но такива неща сега няма да обясняваме, защото от Двери хората винаги очакват нещо интересно и поучително за личното им светопознание и светоусещане.

Църквата като общност от хора (не от светци, а от обикновени грешни хора, които се стремят към праведност и святост) ние я заявяваме като богочовешки жив организъм. С други думи, в нея има и много човешки неща, въпросът е те да не надделяват над нейните божествени качества.

Ние видяхме нашия Господ възкръснал, но все пак у нас остава въпросът: кой ще отвали камъка вместо нас? (Марк 16:1-8).

Св. евангелист Марк ни казва, че когато минал съботният ден, Мария Магдалина, Мария, майката на Яков, и Саломия купили аромати, за да помажат погребаното тяло на Иисус. Големият въпрос на устните им обаче бил: кой ще отмести камъка за нас? Въпреки това, когато стигнали до гробницата, камъкът вече бил отместен – не от човешка сила, а от Божията сила. Ангел Господен бил отстранил камъка.

Когато камъкът бил поставен, за да затвори достъпа до гроба на Христос, това означавало за тях края на живота и служението на Иисус. Това бил и краят на техните надежди и мечти за нов живот. Камъкът станал препятствие.