По повод годишнината от кончината на Ловчански митрополит Григорий († 7.12.2000 г.)

Във втората половина на 70-те години на миналия век бях в една синодна комисия от богослови и филолози под ръководството на Ловчанския митрополит Григорий за превод на Служебника (книгата, по която свещениците извършват вечерна, утринна, литургия и т. н.) на новобългарски език. Този превод излезе през 1980 г. и независимо от някои негови слабости се използва успешно и днес.

Комисията се събираше в кабинета на митрополита в Синодната палата и се обсъждаха текстовете на превода. При едно от събиранията владиката се извини, че е малко настинал, и обясни как е станало:

- Снощи, както си копаех градинката в двора на митрополията, изведнъж чух сигнала на „Сънчо“ (десетилетия наред любимо вечерно десетминутно телевизионно предаване за децата с приказка преди лягане, бел. ИЖД). Аз много го обичам това предаване и го гледам редовно. Затова оставих мотиката и както си бях поизпотен, отидох пред телевизора. И така настинах…

Интервю с дякон Андрей Кураев на главния редактор на „Новая газета – Европа“ Кирил Мартинов за това как и защо в Русия и в частност в православните среди стана приемливо и „нормално“ да се говори за използването на ядрени оръжия срещу „сатанинския Запад“.

- Първият въпрос е свързан с новинарската среда, в която се намираме всички ние. Защото през последните години, вероятно с усилията на руската телевизия, се нормализира идеята, че Русия има право да използва ядрено оръжие срещу въображаемите си врагове. Какво да кажем на хората, вслушващи се в тази пропаганда? Понякога се сблъсквам с привърженици на ядрената война. Казват, че дори в обкръжението на руския диктатор, президента, има такива хора – Михаил Ковалчук е един от тях. Те мислят, че като цяло няма да се случи нищо особено, нищо страшно – просто ще покажем, че сме много страшни, силни, могъщи, но от това земята няма да се срути, няма да настъпи никаква катастрофа, дори ядрената зима не е страшна. Бих искал да попитам как да спорим с тези хора, ако допуснем, че те, поне някои от тях, може би искрено се заблуждават и то не за последствията от ядрен удар, а по принцип за моралната допустимост на подобен род действия.

- Когато атомното оръжие става нещо не толкова страшно, това го прави по-привлекателно. По-лесно е да се преодолее морално-психологическата бариера и да се натисне ядреният бутон, но после следва ескалация. След малките ядрени заряди следват все по-сериозни. Уви, логиката на войната тук е неизбежна и доказана през вековете.

Главата на РПЦ разви с нови тези своята религия на войната. Това се случи на XXVI Световен руски народен събор, провел се на 28 ноември в храма „Христос Спасител“. Той призова хората да не се страхуват от ядрения Апокалипсис и благодари не на Бога, а на учените за „фантастичното оръжие Орешник“.

Удивително е как годините съвместна работа правят хората да се харесват един друг! Патр. Кирил (Гундяев), който е от същото ведомство като Владимир Путин, буквално сияеше от щастие като каза на официалните лица и архиереите, събрали се на 28 ноември за XXVI Световен руски народен събор в храма „Христос Спасител“, че Русия на практика е спасена с ново оръжие-чудо. „На него възлагаме упованието си…“. По-опитният и сдържан Путин също трудно можеше да скрие радостта си, когато на 22 ноември на среща с военни и индустриалци се наслаждаваше на „аналоговостта“ на „Орешник“.

Смъртоносната сила на ракетата-чудо, която главата на РПЦ кръсти „Орешко“ по старчески, накара патриарха буквално да засияе от възторг: „Това е стоп-машина! Ще мине време, докато измислят това, което ние измислихме, и направят това, което ние направихме. Трябва да благодарим на нашите учени – Кулибинов (sic!), които създават невероятни оръжия, фантастични оръжия, предизвикващи недоумение и някакъв кошмар, хехе, у онези западни стратези, които мислят да победят Русия с военна сила“.

За поредна година в Сливен се проведе Националната изложба за изобразително изкуство. В нея участваха около шестдесет автори от цялата страна и всеки със своето творческо амплоа изрази отношението си към света и човека. Експозицията е представителна извадка на съвременното българско изобразително изкуство, защото в нея присъстват всички негови видове, жанрове и форми, като, разбира се, живописта по традиция е „най-голямата любов“ на творци и публика. Поради ремонт на Зала „Сирак  Скитник“ изложбата е подредена на две места: във фоайето на два етажа на Драматичен театър „Стефан Киров“, където са поместени живопис, скулптура, приложно изкуство и неконвенционални форми, а графиката е отделена в Изложбена зала „Май“ в сградата на общината.

Двама свещеници на БПЦ се включиха в „културното събитие“, прераснало в щурм срещу Народния театър, като отслужиха панихида пред шадравана „в памет на загиналите войници в сръбско-българската война“. Разбира се, като миролюбиви духовници тези свещеници ни най-малко не са очаквали, че тълпата ще се развилнее. Най-вероятно даже са си мислели, че става дума за различни хора – едните, които са ги поканили да „осветят“ с църковното си присъствие протеста, са в очите им благочестиви, родолюбиви, поетични души и щедри спонсори на родната църква. А другите, развилнелите си, са някакви лумпени, появили се незнайно откъде и опорочили впоследствие хубавото патриотично събитие… Дали така си мислят, не знам. Може и да са имали предчувствие как ще се развият събитията, но при все това да са заели определеното им място в мизансцена.  При всяко едно положение шадраван в центъра на столицата не е обичайното място за църковна панихида, и то по тъмно. Това очевидно е демонстрация, в която църквата е използвана, и не е нужна духовна разсъдителност, за да го разбереш.

Лошата новина е, че „грешка няма“. Закономерно е. Хората са едни и същи. Заклеймяването и соченето с пръст е опияняващо и събира близки по дух хора. То е по-примамливо от песните на сирените, които замайвали моряците и ги карали да се разбиват в скалите. Който е тръгнал по този път, няма да успее да избегне корабокрушението – тълпата ще го увлече в своя „праведен гняв“. Хората обичат да намират врага, да го сочат, да го замерват с камъни – това опиянение от насилието в името на уж някаква правда е родило чудовища в човешката история и ще продължи да ражда. Това е присъщ рефлекс на грехопадналата природа, „естествено поведение“ на хората, живеещи по стихиите на този свят. Нужно ли е да припомняме за тълпата, която искаше да убие с камъни блудницата (Иоан 8:1-11), за изобретателните убийства на затворници на римския колизеум, извършвани пред очите на зрителите, които похапвали, гледайки възмездието на правдата, за разкъсваните от зверове християни – също така вълнуваща атракция за тълпата, за средновековните клади на вещици на градските площади – главно „социално“ събитие в живота на вече „християнския“ град… и така до наши дни.

Тълпата, която забранява в името на морала, е Франкенщайн – в началото почти безобидно грозновато явление, тя бързо се ожесточава, когато се почувства „обидена“, и започва да убива – първо по случайност и „по погрешка“, после за да отмъщава и въздава справедливост, и накрая просто така – от желание да върши зло. Изненадани от този развой не трябва да има.