Случи се веднъж да продавам свещи в храма. Дойде един възрастен човек с чисти, спретнати, но вехти дрехи, преброи монетите си и тихо каза:

- Дайте ми три свещи от двайсет стотинки, моля.

- Три свещи от двайсет стотинки – повторих аз за себе си.

- Да, три, преди купувах по пет, но жената ми оряза бюджета – засмя се той. И някак тъжно добави: Вече ще са по три…

„Чия ли скъпа душа ще остане без светлинка с орязания бюджет? – помислих си аз – Или ще редува близките при запалването на свещичките?“.

Тази картина изплува в ума ми, когато разбрах, че Св. Синод увеличава цените на свещите с цели 100%. Свещите в храма вече ще са и по-къси, и двойно по-скъпи. Както винаги, идеално се ориентираха нашите старци в обстановката и осигуриха добрия си доход – по около 17 млн. лв. годишно получаваше БПЦ от продажбата на свещи, сега ще прибира още повече. Но колко точно ще печели БПЦ от свещи, няма как да се знае, защото няма публични отчети. Знае се само фиксираната сума на годишната субсидия на БПЦ от държавния бюджет – данъкоплатците в България, независимо дали са християни или не, платиха на Църквата близо 37.5 млн. лв. за 2021 г., а над 43 млн. лв. ще бъде субсидията за БПЦ за 2022 г. Отделно тези данъкоплатци плащат такси на църквата, която финансират, за кръщаване, венчание, погребения, помени и молитви, за споменаване на имена по време на Литургия и др. И като че задължително всеки, влязъл в църква, пали свещи с молитва за здраве или упокой на своите близки. Защото свещта, казват църковниците, е нашата безкръвна жертва, нашият принос пред Божия олтар. Така паленето на свещи е най-сигурното действие на християнина в храма и активно се стимулира, защото продажбата на свещи е важно перо в издръжката на църквите. Но истината е, че „жертва Богу е дух съкрушен“ (Пс. 50:19) – не материални жертви иска Бог от нас, а жадува за сърцата ни съкрушени, очистени и смирени. Жертва за Бога е и милосърдното дарение на пари, храна и време за нуждаещия се; жертва за Бога е грижата за по-малките ни братя, действеното добро и благовестие. Жертва за Бога е да живеем така, че самите ние да светим като свещ в храма и да разпръскваме в света светлината на Христос. „Защото Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения“ (Ос. 6:6).

Има инфлация. Преди всичко в икономиката. Но има инфлация и в междучовешките, и в междуинституционалните (ех, че трудна дума!) отношения.

Икономиката ще се оправи след време. Но междучовешките и междуинституционалните отношения няма надежда да се оправят. Знам го от опит.

С инфлацията в икономиката и в отношенията се оправдават много неща, независимо дали им вярваме на тези оправдания или не.

Сигурно и Св. Синод с инфлацията ще оправдае двойното поскъпване на свещите, които на първо място бабичките като мене купуват. Нищо, че икономистите говорят за 15-20 процента инфлация. Св. Синод е сериозна институция и не си играе на дребно. Както казал един владика, като го попитали защо наведнъж такова двойно увеличение: „Е, ние не можем да се събираме през няколко месеца да актуализираме цени…“.

Може и да е прав. Те са много заети хора – с какво, не питайте, не е благочестиво. Така съм научена да не питам.

И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;

и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?

Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,

и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш

(Лука 13:6-9)

Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?

Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).

През тази година се отбелязва двадесетата годишнина от началото на Националния конкурс „Бог е любов“, който се организира от МОН в сътрудничество с БПЦ. В няколко публикации (тук и тук) Двери разказва за началото на инициативата, участниците в нея, резултатите от двадесетгодишната творческа работа на ученици и учители по темата за Божията любов. Това интервю е с Ваня Станчева, старши експерт в РУО - София-град, която участва  и следи развитието на конкурса през всичките години.

- Г-жо Станчева, Вие участвате в организацията и провеждането на състезанието „Бог е любов“ още от самото начало. Имали сте различни роли в него – като учител по Религия, като член на жури на регионално и на национално ниво. Ако се върнем двадесет години назад, можете ли да ни разкажете как се зароди идеята за това състезание и какво беше неговото начало?

- Преди да стане национален конкурсът „Бог е любов“ беше инициатива на ентусиасти от Търговище. Идеята беше прегърната веднага от Панчо Василев, който тогава беше главен експерт по религия в МОН, проф. Иван Желев, тогава декан на Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", и други съмишленици. Така още на следващата година – 2001 – „Бог е любов“ влезе в списъка на МОН с национални състезания. Първият домакин на Националния конкурс стана София и по-точно район „Искър“, където, благодарение на тогавашния районен кмет Тодор Патриков и на Нуна Савова – началник на отдел „Образование“ в района, Религия се изучаваше във всички училища и детски градини на район „Искър“, като трима богослови бяха назначени на щат само с часове по Религия. Така че нямаше нищо по-естествено от това да покажем на всички какво правим там. Спомням си, че в първата комисия бяха включени учители по религия, БЕЛ и изобразително изкуство от училищата от района. Изпратени бяха твърде много творби – не само първите места, а всички класирани от инспекторатите по места. Тогава все още нямаше ограничение. А и никой не предполагаше такъв огромен интерес. Церемонията по награждаването се състоя в Дома на културата „Искър“. Огромната зала беше препълнена. В програмата взеха участие деца и ученици от района, изучаващи религия. Стана наистина празник. На следващата година вече имаше по-строг регламент, който, с малки корекции, се запази и до днес, двадесет години по-късно.

Заговори се за „А“ състава в управлението на родината и, нормално, всеки, който иска да играе с най-добрите, извади калеврите (младите играят с таралежки, защото са модерни и по-удобни). Настана смут и суматоха (като по Радичков), но и някакъв красив оптимизъм и надежда: ще се съревноваваме, ще се доказваме, ще покажем какво знаем и можем. Дойде времето на конкурсите, което дълго чакахме. Няма да има калинки… Та ние сме поколението на промяната, тя е нашето време, в наши води сме си, тридесет години се къпем в тези „***“ (като няма пречиствателна станция, водите се замърсяват).

Но както се пее в песента „Последен валс“: „За промяна говореше ти, но ПОНЕЖЕ, ОБАЧЕ, ЗАЩОТО…“.