Един от най-болезнените въпроси в християнството е темата за прошката.

Някои се сблъскват с факта, че не могат да забравят злото, което насилникът е сторил.

Други посочват, че безкрайното „забравяне“ на злото води до също толкова безкрайното му повтаряне, тъй като „опростеният“ насилник престава да смята злото за зло.

Според мен проблемът се корени в това, че не всички разбират какво е прошката.

Тя съвсем не е същото като оправданието или извинението, т. е. изначално не е свързана с премахване на вината на човека. Оправдавайки някого, ние търсим обяснение за неговите непочтени действия, като го освобождаваме от вина.

Като прощаваме, ние признаваме, че човекът е виновен, но отказваме да съберем този дълг от него. В притчата за немилосърдния слуга (Мат. 18:23-35) Иисус сравнява прошката с опрощаването на дълг.

Анулирането на дълга обаче не означава продължаване на предишните отношения с длъжника. Връщането към тях е възможно само ако длъжникът искрено се разкайва и желае да възстанови щетите.

Авторът на този текст е беларуски православен публицист, богослов и сектовед, който живее със семейството си в Минск. Последователен критик на тоталитарните идеологии в религиозен и политически контекст. Заради тази статия, публикувана на 5 ноември в неговия блог, и антивоенните си възгледи той беше арестуван в началото на ноември и обвинен в „разпространение на фашистка символика“ и „разпалване на омраза към Русия“.

Скъпи православни братя и сестри в Христа, как бихте описали духовното състояние на човек, който се смята за особен Божи избраник в света на сатаната – единственият човек в града, на когото е поверено да пази християнския морал с всички средства? В същото време той блудства, пие и не ходи често на църква… Но пък си спомня, че е бил кръстен като дете и затова е бил избран…

В съда питат този самозван „Израил“: „Защо убихте съседите си?“. И той отговаря: „Как защо?! Аз съм на нашата улица по специален Божи избор, тъй като съм последната крепост на традиционните християнски ценности, която се противопоставя на сатанинската конспирация, подготвяща идването на антихриста! Съседката от долния етаж, например, е регистрирала профила си в ЛГБТ-сайт. Колко пъти съм я убеждавал, че това е мерзост пред Бога, но тя не ме слушаше. Така че сама си е виновна… Наложи се да стигна до крайност и я удуших… А пък съседите отсреща все по-често ходят в оная къща. А тя е пълна с богохулници и мразещи морала! Съседите явно бяха под тяхно влияние! Усетих, че искат да ме нападнат! Така че те сами си бяха виновни – трябваше превантивно да вляза у тях сутринта и да ги застрелям…“.

А ето, че в света има цяла страна, която мисли за себе си по този начин, съдейки по пропагандата ѝ!

Един от любимите изрази на църковните говорители на Руската православна църква през 90-те години беше „канонична територия“. Значи, СССР се разпадна, но новите държавни граници не променят църковното устройство и православните от Талин до Бишкек продължават да се подчиняват на Московска патриаршия. Никакви други православни църковни организации нямат права върху тези земи и не могат нищо да правят без съгласието на Москва.

Тази система започна да се разклаща отдавна, но ми се струва, че през 2022 г. тя рухна напълно.

Родом от Рим

Идеята за каноничните територии произхожда от късната Римска империя. Когато християнството става нейна държавна религия, църковните структури се приближават до имперските: епархията е като римска провинция и както група провинции се подчинява на цезаря или августа (империята е била разделена на части), така и група епархии се подчинява на този или онзи патриарх. Например, цяла Африка – на Александрийския, защото Александрия Египетска е най-големият, известен и богат град на африканския континент.

На опелото на о. Михаил Василиев (тук) патр. Кирил изрече много важни думи, които показват картината на света, която съществува в съзнанието на патриарха и от която той се ръководи. Важно е тези думи да се прочетат правилно.

Начало: „Ние изпращаме в последния му земен път о. Михаил – свещеник, който сякаш беше разделил сърцето си на две части и едната беше посветил напълно на Църквата, и ѝ беше верен чак до смърт, а втората част отдаде на Въоръжените сили и беше верен на своята любов към Въоръжените сили също до смърт“.

Патриархът веднага формулира главната теза: сърцето на човека, дори на свещеника, може да бъде разделено на две части. Например, половината сърце може да бъде отдадена на Църквата, а другата половина – на армията. Няма нищо страшно или опасно в това да обичаш еднакво Църквата и Въоръжените сили. А къде останаха пълнотата, целомъдрието?

Нима това са вече факултативни, незадължителни добродетели? И тук е важно да бъде разбран контекстът, т. е. мирогледът на патр. Кирил.

Понеже дядо Данаил Видински се е произнесъл в посланието си и като политолог, аз ще се одързостя да споделя какво не бих казал, ако бях Видински митрополит. Най-паче след призива си за усърдни молитви за мир, не бих се опитвал да оневиня един очевиден убиец и агресор чрез посланията на собствената му пропаганда. Защото това също е убийство – към паметта на жертвите. И не бих спекулирал какво е намесване във войната. Поради същите причини.

Има една притча за Самарянина – дядо Данаил, разбира се, я познава много по-добре от мене. За онзи човек, дето слизал от Йерусалим и налетял на разбойници, които го съблекли, изпонаранили го и си заминали, като го оставили полумъртъв. И случайно един свещеник слизал по тоя път, и, като го видял, отминал… Решил е да не се намесва – може да е преценил, че човекът си го е бил заслужил. Може би се е помолил за него – евангелският текст не споменава. Казва само, че е отминал. Знаете кой е помогнал на полумъртвия – с реална подкрепа.

Нашето общество и бездруго е много разделено и объркано. Времената са тежки. Имаме нужда от духовната подкрепа на архиереите на нашата Църква. Но не по този начин. Съвсем не по този начин…