Официалните сайтове на Софийска митрополия и на Св. Синод публикуваха новина, която веднага беше препечатана в превод в гръцки и в рускоезичен сайт. Тръгнаха и коментари за това, какви сме били българите – обсъждаме на тайни международни срещи въпроса за Украйна. Подчертава се изрично информацията от митрополитския сайт, че разговорът е бил при закрити врати. А както се видя, започнало се е направо от нищото. Това много добре личи и от съобщението на Неврокопска митрополия по случая.

От понеделник до сряда в София се бяха събрали водещите дейци от всеправославната инициатива за работа срещу сектите. Тази инициатива през изминалите 10-11 години създаде мрежа от специалисти по въпросите на сектите и гибелните култове, за чиято опасност се сещаме само когато се случи нещо непоправимо. Бяха проведени годишни конференции в редица поместни православни църкви – България, Гърция, Кипър, Полша, Русия, Сърбия. България води в това отношение, защото у нас са проведени вече четири такива конференции. Това се дължи преди всичко на голямата активност в тази област на покойния вече Неврокопски митрополит Натанаил, чиято линия следва и приемникът му – митр. Серафим. Дейността на организацията е надлежно отразявана и с репортажи в Двери.бг.

Попитахме проф. Иван Ж. Димитров, който е участвал в срещата, къде е истината. Той беше любезен да заяви:

За първопевеца (протопсалт) Григорий Дараваноглу, архонт-маестро на Цариградска патриаршия

Когато си роден на красиво място и Бог любвеобилно те е докоснал с творческата Си сила, чудото става. Така от едно момче, родено преди малко повече от половин век край водите на Босфора, израства прекрасният Божи славей Григорий. Кръстен е на славните Григориевци в историята на Църквата и на древния Царстващ град. Фамилното му име е турско, но това е по законите на страната, в която се е родил. Защото душата му е гръцка – така се е чувствал и затова като пълнолетен се преселва в Гърция.

Преди това завършва университет в САЩ, но отдавна е изоставил онези науки. Защото те са му били препоръчани като перспективни от човешка гледна точка. А неговата душа имала съвсем друга перспектива.

Има хора, които, каквото и да стане и каквото и да им се случи, не желаят да се обърнат към Бога! Той им дава знаци, праща им хора, допуска болести, говори им на Своя неизказан език, но... те не искат да чуят Неговия глас. Остават верни на старата си природа, предпочитат да вървят по своя път встрани и надолу и упорито отказват да Го приемат съзнателно в живота си.

Преди няколко години в болничния параклис имах среща с един човек, който ме убеди в това. На стационарно лечение в онкологичното отделение на многопрофилната болница беше настанен пациент – мъж на около 65 години с тежко заболяване. Идваше, когато посещавах параклиса, стоеше, разговаряхме и след това се прибираше в отделението си. И така – идваше, воден от някакъв странен интерес. Дружелюбно беседвахме на различни теми и после напускаше с позитивна и ведра нагласа. От разговорите с него разбрах, че е бивш офицер от армията, пенсионер, на когото при преглед му открили злокачествен тумор и сега беше подложен на лечение. Започнах да му говоря за вярата, за Църквата, за православието... Но той призна, че не е кръстен и няма никакви религиозни навици. След като разбрах това, започнах да му говоря за Христовото учение и за мистичната роля на Църквата, която обединява вярващите в Христос и ги прави Негова общност.

Първият щурм на Украинската буря отмина, въпреки че критичната маса на конфликта отново нараства. Нови взривове се очакват, когато се наложи всяка сестра-църква да се изкаже ясно: за или против новата Киевска „автокефалия“. И не само да се изкаже, но и да встъпи (или не) в съслужение с новия Киевски митр. Епифаний, което ще бъде пробният камък за вярност към Москва или към Константинопол. Това ще бъде и началото на следващия етап в кризата.

Но не за това ще става дума по-надолу. Защото на този фон се открои една друга криза, която минава по-незабелязано пред очите на православния свят, но е не по-малко драматична от украинския конфликт: кризата в Париж.

Един от великите боговидци на Православието от 19 в., св. Амвросий Оптински, казва: „Човекът е като бръмбар. Когато денят е топъл и грее слънце, той лети, гордее се със себе си и бръмчи: всички гори са мои, всички поля са мои! Всички поля са мои, всички гори са мои! А щом слънцето се скрие, лъхне хлад и духне вятър, бръмбарът забравя своята храброст, прилепя се към някое листо и само вика: гледай да не ме събориш (Душеполезни поучения).

Така оптинският старец описва жалката траектория на нашето падение. Пропадането от висотата на себеопиянението до ниската точка на нашата немощ. Защото, когато нещата при нас са подредени и вървят нагоре, ние сме на гребена на вълната, отдаваме това на своите качества, а тогава, когато не се получават, приписваме това на другите. Нещо повече, бързо униваме, лесно се отчайваме и дори обвиняваме Всемогъщия и Всемилостивия наш Отец, че ни е забравил и отхвърлил далеч от Себе Си. И правим всичко това толкова често и във всички детайли от многоликото си битие. Това е диагноза не само за съкровения ритъм на духовния ни живот, но и за всичките ни светски проявления. Плод на нашата непълнота и повредена човешка природа. Не обичаме и дори не се опитваме да търсим причината в себе си, а удобно отместваме взора си навън и встрани от храма на собствената си личност.