Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. Това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).
Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има някакъв вкус.
Неделята е ден на празник, „малък Великден“, но не за всички, а само за учениците – за онези, които в съботата, когато Христовото тяло пребивава в гроба, не заравят главите си в пясъка. За тези, които скърбят, но и с трепет размишляват върху големите въпроси на живота: Какво стана със Спасителя? Какво ще стане с мене?
Затова и днес ние не само си спомняме нашите починали сродници, близки и приятели. Стоим между земята и небето, между времето и вечността, и Църквата ни учи не само да скърбим, но и да се вглеждаме дълбоко – в живота, в смъртта и в смисъла на човешкото съществуване.
Свещеното Предание ни напомня, че човекът не е само тяло, но и душа; и че тялото е временна дреха, която душата облича за кратко време в този свят. Св. апостол Павел казва: „Защото знаем, че ако земното ни жилище, тая скиния, се разруши, имаме от Бога здание, дом неръкотворен, вечен на небесата“ (2 Кор. 5:1).
Да, тялото е дреха. То старее, боледува, износва се и накрая бива оставено в земята. Всички ние рано или късно ще захвърлим тази дреха, както се захвърля износена премяна. Но въпросът, който Задушница поставя пред съвестта ни, е друг: Каква е станала душата ни, докато сме носили тази дреха?
Голямата трагедия на нашето време не е, че тялото умира – това е естествено. Трагедията е, че твърде често душата се превръща в слугиня на тялото, в негова дреха, в негово украшение. Човек започва да живее не за спасението на душата, а за удобството, насладата, славата и удоволствието на тялото.
Когато душата служи на страстите, когато оправдава греха, когато мълчи пред неправдата, когато забравя Бог, тогава се случва страшният обрат: не тялото е дреха на душата, а душата става дреха на тялото.
Но тялото ще бъде оставено. И ако душата е живяла само за него – с какво ще застане тя пред Бог?
Затова днес се молим за нашите покойници – Бог да ги прости. Не защото те вече могат да променят земния си път, а защото любовта не умира и защото Божията милост е по-голяма от нашата немощ.
Но Задушница е и проповед към живите.
Докато още носим тази дреха – тялото, нека се грижим душата ни да не бъде разкъсана от грях и оголена от добродетели. Нека я обличаме с покаяние, с милосърдие, с молитва и с прошка. Защото, когато дойде часът да съблечем тялото, само душата ще застане пред Христос.
Тялото ще иде в пръстта. И ако сме живели само за него, какво ще отговорим?
Тогава няма да ни попитат как сме изглеждали, а как сме обичали. Няма да ни попитат колко сме имали, а какво сме дали. Няма да ни попитат колко сме живели, а за какво сме живели.
Нека паметта за нашите починали ни направи по-мъдри, по-смирени и по-будни.
Нека живеем така, че когато захвърлим тази временна дреха, душата ни да бъде готова да се облече в нетленната светлина на Божието царство.
А лъчите на това царство ще зърнем отново с духовните си очи в утрешния неделен ден. Нека се надяваме и се молим там, облечени в светлина, да се намерим заедно с нашите починали роднини и приятели. Амин.
Храм "Света Троица" - Плевен
