Скритото за нас е видимо за Бога
- Детайли
- сп. „Моето паство“
Проповед за Неделя на митаря и фарисея (Лука 18:10-14)
Стихът, който предшества притчата за митаря и фарисея, гласи: „Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, (Иисус) каза следната притча“ (Лука 18:9). Христос има предвид фарисеите, които са особено съсловие от хора в юдейството, придържащи се към буквалното изпълнение на Закона и преданията. Те разяснявали Закона чрез всекидневни уроци, преподавани в синагогите, и бдели да не бъдат нарушавани правилата и разпоредбите за позволените и забранените неща в съботния ден.
Съсловието на фарисеите се състояло от книжници (т. е. книжовници), познавачи и преписвачи на свещените книги, законоучители и определени свещеници. Фарисеите били установили специален начин на живот, организирали религиозни братства, в които да се спазва вярност към Закона и набожност. Те се гордеели със своето познаване на Закона и стриктно спазвали изпълнението му; забранявали всякакъв контакт с грешните митари и ограничавали Божията любов в рамките на своя тесногръд хоризонт.
Вярата премахва всички бариери
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
Проповед за неделя на хананейката (Мат. 15:21-28)
В събитието, което разказва днешното евангелие, става ясно страшното противоречие, съществуващо между книжниците, фарисеите, юдейските учители и жената-хананейка, която принадлежала към проклет род (виж Бит. 9:25). Тези, които спазват Закона и заради които бяха изпратени пророческите откровения, страдат от сърдечна слепота и се противопоставят на Иисус (виж Мат. 15:10-20), докато жената, живееща „в страна и сянка смъртна“ (Мат. 4:16), вижда в Христос не само учител и лечител, но и извор на милосърдие. Има ли по-силен зов от зова за милост? Вярата в Господа Иисуса се е разпалила в нея, щом е разбрала, че Той е дошъл в нейната страна и тя се устремява да се срещне с Него. Св. прор. Исаия казва: „... ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали“ (Ис. 52:15). Хананейката три пъти спонтанно изразява вярата си. Първо, тя вика към Иисус за помощ като към Господ, Христос и извор на милосърдието: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов“. Въпреки че Той не ѝ отговаря, тя не спира да Го призовава: „Господи, помогни ми!“. И накрая е разговорът им за хляба на чедата и трохите за псетата. Отричането на избрания народ от Божията благодат, която е наречена тук „хлябът на чедата“, е отворило вратата за езичниците, наречени „псетата“. По този повод св. ап. Павел казва на римските християни, които в мнозинството си са били някогашни езичници: „а сега сте помилвани поради тяхното непокорство“ (Рим. 11:30). Тези, при които не бяха изпратени пророци, видяха, прозряха и приеха, а тези, за които Бог изпрати Своите закони и откровенията на Неговите пророци, пазеха книгите и твърдяха, че ги разбират, но ги изопачиха, тълкувайки ги така, както им е изгодно.
Да се подвизаваме, за да се възрадваме
- Детайли
- Бейрутски митр. Илия (Ауди)
Апостол Павел се обръща към Тимотей, когото нарича "чедо", т. е. духовен син, който той е родил във вярата, като казва: "Вярно е словото и достойно за всяко възприемане[1]". В това изречение намираме две утвърждения. Едното е, че "словото", тоест учението на Господ Иисус е вярно, а когато вярващият се увери в истинността на божественото учение, той става добър негов служител (1 Тим. 4:6). Второто утвърждение е за това, че откровенията, дадени чрез Светия Дух от пророчески времена до края на този свят, са истинни. Духът пророчества, че едни хора в последните времена ще отстъпят от вярата и ще последват измамния дух, т. е. дявола (1 Тим. 4:1). Думите на апостол Павел следват от целта, която си поставя - "спасението". Затова той начертава пред Тимотей пътя, който ще го отведе до спасението, а по този начин наставлява и другите. И го призовава към упоритост в учението, за да привлече други да приемат словото.
Светлина на света сме призвани да бъдем
- Детайли
- Ботьо Димитров, студент IV курс
Свещените и богоречиви проповедници, върховните сред учителите, Господи, си приел да се наслаждават на Твоите блага и да пребивават в покой; защото техните усилия и трудове си зачел за повече от всяко всеплодие Ти, Който едничък прославящ Своите светии.
(Кондак на празника)
Така днес Църквата възпява и прославя паметта на тримата велики светители – светите Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. „Трима човеци, три слънца на небето на Христовата църква. Те са хора, облечени в слънце, толкова са светли, толкова са свети! И още, те са хора, които са станали слънца, станали са светлина за цялата вселена, затова и са наречени учители на вселената. Станали са неугасима светлина“, величае ги съвременен подвижник. Станали са такива със своята дейност, със своята литургия, т. е. общото дело, със своята евхаристия, т. е. със своето благодарение.
Такива са великите светители. За тях сякаш звучат и думите от св. Евангелие, които Христос казва на Своите ученици, а следователно и на тях тримата: „Вие сте светлината на света...“ (Мат. 5:14). И продължава още, че само Той е истинската светлина (Иоан 1:9). Той е неугасимата светлина! Той, Бог, Който е станал човек – това е единственото Слънце! Дори смъртта не угаси Христос Господ, не угаси Неговата божествена светлина, а изгря в пълния ѝ блясък.
Организация на тоновите родове в източноцърковната музика
- Детайли
- Никола Антонов
Акустичната система на източноцърковната музика е много различна от западноевропейската. Трудността в нейното разгадаване идва и от факта, че често се заемат термини от западноевропейската музикална теория, които обаче в контекста на източната традиция – като наследник на средновековната византийска музика[i] – са неприложими, имат различно, а понякога и диаметрално противоположно значение. Източноцърковната музика е вокална. Нейната теоретична система е създадена да обслужва една изцяло вокална акустична практика и не цели да обясни музиката универсално. Източноцърковното пеене, псалтикийното изкуство, си служи с някои средства на универсалния език на музиката, както и с някои термини, заимствани от античността (като имената на ладовете), но в практиката те често имат съвсем друго съдържание и с това трябва много да се внимава, когато се правят паралели между античността и византийското средновековие, както и със състоянието на тази музика в поствизантийската и османската епоха. В настоящия текст ще обърнем внимание на някои основни особености, които често пъти създават сериозни затруднения в обяснението както на теоретичните принципи, залегнали в източноцърсовната певческа традиция, така и на определени практически въпроси (защо нещо се пее така, а не иначе).
В източноцърковната музика звукоред наричаме последователното редуване на звуците от активния певчески диапазон по височина. Големината на интервала между два съседни звука по звукореда наричаме тон. Във византийската музика е много съществено схващането за звуците като отстояния и затова всеки звук се разпознава чрез обкръжаващите го звуци. Различаваме три вида интервалови големини: голям тон, умален тон, минимален тон[ii]. Наличието на различни видове интервалови големини прави източноцърковната музика много по-трудна за овладяване от европейската. Основният звукоред използва диатоничия тонов род, който някои наричат естетствен и според Новия метод на Тримата учители (1814) включва редуването на седем звука[iii], наречени: НИ, ПА, ВУ, ГА, ДИ, КЕ, ЗО[iv].
