Чувството за вина по своята същност е сигнал за събуждане, който показва, че нещо вътре в нас не е наред. В този етап то може да бъде полезно, ако се възприема като средство за мобилизация, за да се разбере какво липсва и какво поражда тази вина.
Но аз няма да се задържам върху вината, защото тя по своята същност е егоцентричен акт. Това е начин човек да се занимава постоянно със себе си: „О, защо направих това? Защо съм такъв?“ Това постоянно самонаблюдение, това занимаване със себе си е егоистичен акт, чрез който човек всъщност се стреми да се самооправдае, да анализира вината си, да се вглъбява в нея, мислейки си, че така ще компенсира вредата, която е причинил на себе си и на другите, и това по някакъв начин ще го оправдае.
Не, няма вина, след като Христос беше разпнат. Няма вина от момента, в който човек се покае. Следователно въпросът е в покаянието.
Покаянието не е занимание със собствените ми страдания и анализ на степента на моя грях – дали съм морален или грешен. Покаянието всъщност е установяване на връзка с Бога. Грехът е просто показател за липсата на истинска връзка с Бога – че търсенето на Бога не е нещо, към което се стремя: да живея за Него, да Го желая и да намирам пълнота в Него. Поради това възникват греховете и недостатъците. Затова не бива да се занимавам с тях. Те са полезни доколкото една болест е полезна. Болест без симптоми е много опасна. Симптомите насочват към болестта, а после ни отвеждат при лекаря, за да бъде тя излекувана. А лекарят в този случай е Христос.
От този момент нататък, след като съм при лекаря, аз не се занимавам със симптомите. Открих най-важното – решението, лечението, което е Христос.
Не ви ли направи впечатление нещо в притчата за Блудния син? При завръщането си блудният син каза на Бог-Отец: „Съгреших против небето и пред Теб.“ Чухте ли някъде споменаване на греховете му? Имаше ли споменаване на далечната страна и как е живял там? Получи ли бащата отчет за вината на сина? Не. От момента, в който той се върна и беше прегърнат, всичко приключи. Това е договорът на примирението и умиротворяването на нашето сърце с Бога. И когато сърцето ни се примири с Бога, то се примирява с всички.
И така, вината е полезна като симптом на болестта ми, но не трябва да се вкопчвам в нея. Покаянието е премахването на вината.
Тук е подходяща една фраза, която често чуваме в Църквата: „Объркахме благочестието с депресията.“
Коварна е тази нагласа на човека да се вглъбява в себе си, постоянно да се изучава в търсене на праведност. Наричаме това самоукоряване, но какво е то всъщност? Наранено его, което може дори да доведе до демонично състояние – позволете ми да използвам тази дума, когато тласка човека към отчаяние или към вътрешно разкъсване, което помрачава неговата и чуждите души.
Обикновено психологическото поведение на хората, които постоянно се самоукоряват, показва, че те са подозрителни и критични към другите. Това представлява опит човек да възкреси падналото си „аз“ без Божията благодат и в този смисъл е акт на идолопоклонство. Понеже съм паднал на земята, се опитвам сам да се изправя, да седна на трона, да се обожествя и да се покланям на самия себе си. Това е била моята цел, дори да не съм го осъзнавал. Но тъй като съм се провалил в това си намерение, изпадам в самосъжаление, мислейки, че по този начин ще облекча вината от неуспеха си.
Но човек не се оправдава чрез плач и самоукоряване, а чрез обръщане към Божията любов, като се довери на Бога.
Много е важно да направим тази разлика, защото подобна подмяна на покаянието с чувството за вина се случва в религиозни и църковни среди. Особено някои чувствителни съвести биват направо обсебени и постоянно се занимават със своите грехове. Те непрекъснато се обвиняват, смятайки това за духовно поведение. А в действителност това е опасно действие, което прикрива особено изострено его.
Превод: З. Иванова
