Нашият най-голям измамник сме самите ние, нашето его. То ни преследва, то ни клевети, то ни обърква. С него трябва да се борим. Говорим много за света, но не светът е проблемът. Говорим много за системата, но не системата е проблемът. Нашият най-голям враг е нашият егоизъм, от който биваме преследвани, гонени и оклеветявани. Защото клевета е, когато моето его ми казва: „Тук е животът“, а всъщност тук е смъртта. Клеветник на самия мен е онзи вътрешен глас, който изопачава истината и накърнява връзката ми с Бога. А най-голямата клевета на моя егоизъм е отчаянието, безнадеждността. Най-голямото богохулство срещу Бога е да не повярвам, че жертвата на Христос е била достатъчна, за да бъда спасен, и че трябва и аз да „добавя“ нещо. Отчаянието е най-голямото богохулство срещу Бога. Най-големият удар срещу самите нас и най-тежката клевета, които си причиняваме, е отсъствието на радост, липсата на надежда и и отчаянието.
Нямам право да се отчайвам, защото имам труден партньор. Нямам право да се отчайвам, защото всички ме обвиняват. Нямам право по никаква причина да се отчайвам. Дори и в ада да се намирам, дори и в своя личен ад – нямам право да се отчайвам. Ако се отчайвам, тогава аз сам оклеветявам себе си – преди и повече от всички останали.
Това, че сме решили да бъдем Христови, не означава, че няма да имаме изкушения, страсти и помисли. Старият човек няма да ни остави. Нашето минало, нашият характер, нашите слабости, нашият егоизъм ще продължат да ни съпътстват. Но в името на Божията любов ние разпъваме своя егоизъм. Да бъдеш християнин, ако говорим по същество, означава непрекъсната борба: падаш, ставаш и отново се раждаш истински.
Помислите от нашето его идват непрестанно. Човек може да полудее от тях. И точно в най-решаващите моменти помисълът по-лесно намира път да се промъкне в ума и да те разруши. Но има начин да се защитиш – като се отнесеш с презрение към мисълта, която те разрушава. Разпни помисъла си, благословени човече. Не оправдавай своя гонител и не ставай жертва на преследването, като влизаш в разговор с помисъла си, като се услаждаш от него и се объркваш. Това е изворът на радостта. Само по този начин човек може истински да се радва.
Нека се освободим от всичко, което смятаме за наше. Да нямаме нито желания, нито очаквания. Няма да приемем нито един помисъл – нито добър, нито лош. Да станем като децата, защото на тях принадлежи Царството небесно. Да се предадем в Божиите ръце и там ще се оставим, ще намерим покой и сигурност, и нека Той прави каквото иска и ни дава каквото иска.
Това е пътят на Христос: да се оставим в Божиите ръце като дете. Да Му кажем: „Прави каквото искаш и както искаш.“ Да се оставим на Христос с нашите страсти, слабости и безумия, но там да бъдем неми и глухи – да не слушаме и да не говорим нищо, а просто да намерим тишина в Неговите ръце. Тогава всяко изкушение и всяко преследване ще се превърнат в повод за още по-дълбока прегръдка с Господа и за по-голямо познание и задълбочаване на връзката ни с Него.
И тогава ще разберем онова, което довежда до пълнота блаженството: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.“ И не само на небесата, а още отсега. Защото Христос е самото небе. Още сега ни се дава това – не толкова като награда, макар така да изглежда, а като безплатен дар: радостта, която Бог дава. Но при условие, че се отворим за Него.
А кога се отваряме за Него? Когато не вярваме на помислите си, когато не предвиждаме и не изчисляваме нищо. Това изглежда като голяма лудост – и голяма свобода. Всички блаженства, включително и последното, са пътища и заповеди на Господа, за да се отворим за благодатта и за дара, който е самият Той.
Блаженството, което вкусваме, духовната радост и славата, които приемаме, са утехата, че Господ е близо, че е до нас, че е вътре в нас. Но за това е нужно да Му дадем място, да станем „просторни“ души. Тоест, да не бъдем притиснати, стеснени от тревога. Обърнете внимание на това: най-големият грях е унинието, вътрешната притиснатост. В унили души Бог не говори. И унили хора Бог не чува.
„Но аз съм грешен.“ – Не унивай.
„Паднах, нараних се.“ – Не унивай.
„Имам толкова проблеми.“ – Не унивай.
Няма по-голям подвиг, по-голяма борба и по-голяма победа от това. В унили души Бог не говори. Трябва да се научим да смаляваме проблемите си. Идва един помисъл – и ние се разтърсваме. Това е демонично. А какво да правим ние? Подсвиркваме си и го обезсилваме. Казваме си: „Не е нищо страшно.“ Ние сами даваме сила на помисъла – с уплахата си, със страха, който ни обзема, с тревогата, която ни задушава. Ние му даваме плът и тежест.
А помисълът сам по себе си е нищо. Ако го презрем, си отива. Ние го усилваме с треперенето и страха си. Затова Бог не отговаря на тревожни и уплашени души. Нужно е да станем просторни, а не притиснати отвътре.
Както казахме, най-големият грях е човек да бъде унил, отчаян. Защото по този начин той богохулства срещу Христос – като мисли, че всичко зависи от него самия, а не от Божията милост.
Когато се опираме на себе си – на своята аскеза, на своята добродетел, на своите усилия и на своите помисли, едно е сигурно: накрая ще се изтощим и ще се разболеем. Огромна част от психическите и дори телесните болести произлизат точно от това. Стягаме се вътрешно, за да решим едно, да обясним друго, да подредим нещата със собствените си сили. А всъщност всички ние сме немощни.
Свободата е в това да престанем да съществуваме „ние“ – но не като личности, а в смисъл на самодостатъчни центрове. Да оставим всичко на Него. „Сами себе си, един другиго и целия си живот да предадем на Христос Бог.“ Да оставим себе си в Божиите ръце, заедно с другите, с добродетелта си и с греха си, с помислите си и тревогите си, с идеите си и със своите „сигурности“. Всичко да стане Христово и всичко да се изпълни с Христос.
Едва тогава ще вкусим радостта, която дава живот на човека – радост, непозната за света и за „умните“ и „силните“ на този свят. Светът нарича блажени различни хора и състояния, без да подозира какво всъщност е блаженството. А блаженството е Неговото царство. Блаженството е радостта.
И каква радост? Че Бог, Който е над всичко, стана човек. Стана, за да може да бъде наш Отец, наш Брат, наш Приятел, наш Възлюбен. И ние можем да Му говорим лично – да Го гледам и Той да ме гледа, да ми бъде достатъчен.
Тази радост от Бога е толкова голяма и чудна, че умът замлъква и езикът онемява – и не казваш нищо. Просто се наслаждаваш на това. И дори не знам дали можем да я наречем радост. Може би тя е нещо по-висше и отвъд радостта, защото радостта е нещо психологическо, а това е друго – божествено.
Опитът от Бога е нещо по-висше и отвъд самото понятие за радост. Затова само условно и схематично, го наричаме „радост“. Ако имаме този опит, вече не ни е страх и не се измъчваме, дори когато ни онеправдават, когато ни ограбват, когато ни преследват, когато загубим едно или друго, дори когато загубим себе си, дори когато „си загубим ума“ – няма значение. Нека го загубим. Какво от това? Нека бъдем „луди“ – стига да сме луди заради Бога, луди за Него.
Затова не бива да се тревожим, защото ще се разболеем, ще изпаднем в депресия. „Ще загубим живота си, ще загубим родината си…“ Нека ги загубим всички – само Христос да не загубим. Нека не се побъркваме от страхове. Това не е нещо страшно. Достатъчно е да сме в Неговите ръце. Тогава нищо не може да ни разклати, защото сме намерили Единствения, от Когото имаме нужда.
Този Един ни казва: Паднал си – стани. Отчаял си се – надявай се. Тормозят те помисли – не им обръщай внимание. И светците са минавали през това. Онеправдали са те – прости. Искат от теб – дай. Пренебрегват те – наслади се на това. Няма по-голямо наслаждение от това да те презират. Оставят те на мира, не се занимават с теб – чудесно нещо! Каквото и да си направил, каквото и да си постигнал – и пак да си встрани, незабелязан, и да ти е добре. Остани спокоен и смирен, наслаждавай се на това и се наслаждавай на Неговото лице – на радостта и утехата на блаженството, което ти дарява съзерцанието на Неговото лице.
Защото именно съзерцанието на Неговото лице е всичко. Когато се наслаждаваш на това, тогава преследването става празник. Празник е да бъдеш гонен заради Неговото име и заради Неговото лице. Защото тъмнината не може да понесе светлината. И противникът неизбежно ще те обвинява – той не може да понесе надеждата. Дяволът е чисто отчаяние, чиста безнадеждност.
И със сигурност ще дойде и старият ти човек, за да те нарани и да те откъсне от това състояние. Но ние трябва да се надяваме спокойно – без напрежение, без смут, в Божията любов. И тогава ще разберем, че в крайна сметка няма от какво да се страхуваме.
Авторът архим. Варнава Янку е роден в Кипър, служи в Солунска митрополия. Игумен на манастира „Св. Теодора“ в Солун и директор на Младежкия отдел на Солунската митрополия. Известен проповедник, автор на множество книги.
Превод: З. Иванова
