„Сигурно християнството не е за такива като мене“
- Детайли
- Александър Ткаченко
Как да не изпаднеш в униние, опитвайки се да изпълниш заповедите? Отговорът на този въпрос изглежда очевиден – Христос казва: „... ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва...“ (Мат. 16:24). Обаче във всяка евангелска заповед, освен нейното съдържание, съществува и вертикално измерение – степента на изпълнението ѝ от всеки християнин в зависимост от духовното му състояние.
Със забраняващите греха старозаветни заповеди нещата стоят къде-къде по-просто: казано е – „не кради“, откраднал си – значи си нарушил; казано е – „не прелюбодействай“, значи всяка любовна интрижка настрани те отлъчва от Бога и от Божия народ. Но какво да правим например с думите на Христос: „обичайте враговете си“? Нали дори за искрено желаещия да изпълни тази заповед християнин диапазонът на възможностите е твърде широк. Може да възлюбиш врага си така, че при необходимост да отдадеш за него своя живот, подобно на Христос. А може поне да престанеш да го мразиш, да не му желаеш зло в душата си, да виждаш в него същия човек, какъвто си и ти самият; човек, който също страда от греховна повреденост и се нуждае от Божията любов и спасение.
Пренасянето на мощите на св. вмчк Димитър от Италия в Гърция
- Детайли
- Прот. д-р Добромир Димитров
Малко се знае за историята около пренасянето на мощите на св. вмчк Димитър от Италия в Гърция, станало през 1978 г. По всяка вероятност мощите са били похитени от кръстоносците в периода 1204-1223 г. и изнесени от Солун. За това свидетелства италианският изследовател Констанцо Мики в своята дисертация, посветена на историята на мощите на св. Димитър Солунски (защитена през 1962 г. в Папския Латерански университет). Мики пише, че те „незаконно“ са били отнети от някакъв монах, който е съпровождал кръстоносците по време на Четвъртия кръстоносен поход. От тогава изминали 8 века в мълчание и следите им окончателно били изгубени.
Но светецът пожелал да се открие. В края на 20 в. те били намерени в малкото градче Сан Лоренцо (San Lorenzio in Campo), намиращо на 500 км на югоизток от Милано, в римокатолическата епархия на Пезаро (Pesaro), недалеко от Анкона.
Мощите дошли вероятно от Монферато, област, известна с множество светини, донесени от Константинопол, Солун и други места.
Християнството не е учение, а път
- Детайли
- Свещ. Георги Чистяков
Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.
Архим. Вартоломей: Родителите не прегръщат достатъчно децата си
- Детайли
- „Вяра и общество“
Архим. Вартоломей (Газетас) е игумен на каноничното братство на Есфигменския манастир. В края на септември той беше у нас във връзка с представянето на сборник с негови проповеди, озаглавен „Слова за духовно израстване в Христа“. Светогорският игумен даде интервю за предаването „Вяра и общество“ на БНТ, откъс от което публикуваме тук.
Родителите не прегръщат децата си и колкото повече пораства детето, толкова по-силно чувства вродената, биологична потребност на човека от прегръдката на майка си и баща си. Ако не я открие, когато прави първите си стъпки, то по-късно ще потърси тази топлина в чужди прегръдки, които обаче ще го отведат на погрешен път.
Думата „любов“ дори някой да я произнася само като дума, изпразвайки я от съдържанието ѝ, носи нещо в себе си. Когато обаче добави и съдържанието на любовта, това без съмнение ще го разтърси из основи. Цялото му същество ще се преобърне. Ще усети силата, която ще му позволи да прави неща, на които преди не е бил способен. Любовта се живее, тя е състояние. Както не си поставям за цел да дишам, не мисля дали сега ще затворя очите си, просто дишам и просто затварям очи, било то инстинктивно или защото така функционира човекът, така е и с любовта. Човек не си казва, ето, сега трябва да започна да обичам, а след това да спре. Просто обича. Когато обаче това състояние е постоянно и когато наистина го желаеш, започваш да живееш любовта. Тогава усещаш човека, който е до теб. Тогава родителите могат наистина да усетят своите деца и да им дадат тази любов. Най-висшата любов, която извира от сърцето на майката и бащата. Мнозина казват, както и вие споменахте, че говорим много за любовта, че постоянно даваме любов, и може би това е малко прекалено. Да даваш любов никога не е прекалено. Не е нормално да не проявяваш любов.
Някои пастирски практики на Румънската църква за приобщаване на деца и младежи към Църквата
- Детайли
- Свещ. Кирил Синев
Разговор със ставр. ик. Мариан Чокънел, председател на eпископската катедрала „Успение Богородично и св. вмчк Георги“, гр. Гюргево, за начина по който Румънската православна църква насърчава усилията на свещениците за привличане на младите хора и децата към православното богослужение.
Често в румънските храмовете могат да се видят млади семейства с деца. Някои от тях идват на богослужение, облечени в традиционни народни носии. Така Църквата се обновява, приобщавайки все повече хора за активно участие в богослужението, казва ставр. ик. Мариан Чокънел, и разказва за пастирските грижи за децата в северната ни съседка.
В нашата църква вече имаме утвърдена традиция в неделните и празнични дни да бъдат причастявани децата и свещениците да им обръщат специално внимание. По-малките, до 7-8 годишна възраст, вече са приучени от родителите си да стават рано за служба, да не закусват, за да се причастят. По-големите се изповядват преди това, кратко, без много подробности, защото нямат тежки грехове. Важното е да свикнат с изповедта. Причастяват се голяма част от младежите.
