Нека поговорим за един важен духовен закон, който се отнася до темата „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Много показателни са думите на св. ап. Павел: „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени“ (Гал. 6:1). Какво означава „като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени“? Отговорът се крие в „духа на кротост“, защото духовният закон наказва онзи, който проявява жестокосърдечие и безчувственост. С други думи, ако се опиташ да поправиш някого без човечност и обич, резултатът е сигурен – съветваният ще се почувства унизен и подценяван. А ти ще трябва да платиш съответната цена за това. И наказанието според духовния закон е гарантирано: ти също ще бъдеш изкушен и тогава към тебе ще се отнесат със същата безчувственост и безразличие.
Нашата мистична монашеска традиция е категорична: съдене без съчувствие е демонично и, бихме казали, фашистко. Следователно то убива, дори да е правдиво. Удачен е коментарът на св. Йоан Касиан: „Когато някой е безчувствен, но съди строго простъпките на другите, той е очевиден пример за душа, която не се е пречистила от страшни страсти“.
Пределно ясно е какво иска да каже светецът: необработената и груба душа, непознала сладостта на благодатта, е строга и „справедлива“. Може и да служи на някаква истина, но истина без съчувствие престава да има отношение към Бога или духовния свят. Това е немска или холандска работа, в най-добрия случай - англосаксонска. Ако искаме обаче да говорим като православни, жадуващи за духовното в живота ни, никога не бихме посочили нечии недостатъци без човеколюбиво и добронамерено отношение.
Тук задължително трябва да направим следното разграничение: на лично ниво нашето съчувствие и разбиране трябва да се отличават с безкрайна търпимост. Що се отнася до обществени личности обаче съчувствие може да има, но не и търпимост. Търпимостта е реципрочна на степента на влияние на обществената личност и най-вече зависи от това, дали тя е готова да се покае за нещата, които е извършила, или не.
Класически пример е св. Йоан Предтеча. Когато Ирод се оженил за Иродиада, съпругата на починалия си брат Филип, св. Йоан, който живеел като аскет в пустинята край река Йордан, сметнал, че тази постъпка е лош пример за народа. Известно е, че народът винаги копира действията на управниците си и Господният Предтеча започнал строго да изобличава царя, казвайки му: „не ти е позволено да водиш братовата си жена“ (Марк 6:18).
Самият Йоан Предтеча приемал изповедите на хиляди хора, тъй като бил духовен баща почти на целия юдейски народ. Виждаме умението, с което той изправя сексуалните прегрешения (с лели, сестри, племенници и т. н.), разбираме какво място е заемала сексуалността в живота на източните народи. В общи линии тези хора са жертва на горещата си природа. Изглежда, че наред с други причини високите температури карат кръвта да циркулира с по-голяма интензивност и така тласка хората към сексуални контакти.
Въпреки това св. Йоан Предтеча се отнасял със съчувствие и разбиране към всички тези грехове и се опитвал да възстанови моралното равновесие у всеки наранен от греха, който идвал при него и му се изповядвал. Никога не чули, въпреки строгия му характер, да се разгневи на изобилието от прегрешения, което носил в себе си всеки дошъл при него човек − напротив, посрещал го като ранена птица, чиито крила трябва да излекува, за да може да полети отново.
Само в два случая виждаме да се държи строго и дори грубо, а езикът му се превръща в камшик. Първият случай е с фарисеите, които бичува заради лицемерието и самооправданието им: „Змии, − нарича ги той, − рожби ехиднини, къде ще се скриете? Гневът на Господ ще ви открие и ще се стовари върху вас“.
В цялата ни църковна история светците и здравите духовни личности силно се отвращават от лицемерието и себелюбието, а особено, ако ги проявяват църковни хора. Лицемерието е най-отвратителната проява на духа у един човек на Църквата, у всеки човек. Св. Йоан Предтеча се отнася с голяма благосклонност и състрадание към народа, който идва при него, но към садукеите и фарисеите, представляващи тогавашните църковни власти – понеже знае колко много влияят на хората като йерарси и учители, се обръща така: „брадва ви чака, защото сте безплодни дървета“.
Освен йерарсите, които бичувал открито и сурово, по същата причина Господният Предтеча изобличавал и царя. А именно: ако някой заема високо обществено положение, още повече в Църквата, и в същото време неговите действия засягат или скандализират хората в определен кръг, тогава върху него трябва да се упражнява публичен контрол, т. е. да бъде изобличен и дори махнат от поста си.
Нещо подобно пише и св. Григорий Паламà: „Недей да клеветиш. По-скоро, ако не са засегнати много хора, покрий грешката“.
Тук следва да отбележим колко ключово значение има съчувствието за духовната личност на човека – дотолкова, че липсата му напълно унищожава духовния облик. Ще разкажем един случай от житието на преподобни Максим Грек, тази толкова достойна духовна личност, един от главните фактори за руското религиозно възраждане. В един манастир, където бил затворен, царските войници довлекли вързан мужик-еретик. Завързали го за една каруца на двора и вечерта войниците заедно с послушниците зверски го пребили. Преп. Максим наблюдавал сцената от прозореца. Ужасен установил, че не изпитва съчувствие към този еретик. Коленете му се разтреперали и той се строполил като празен чувал на земята, с непоносима горчивина дълбоко в сърцето си: „Горко ми, Боже! Изглежда, че сега си решил да ми изпратиш най-страшното наказание. Край, човешкото в мене е угаснало, щом престанах да усещам чуждата болка“.
Тази реакция трябва да отдадем на десетилетията заточение и мъки, които преживял монахът. Повечето хора, на средно и под средното ниво, в условията на плен, мъчения и най-вече пред лицето на наближаващата смърт започват да се държат като канибали. Животинските им инстинкти се задействат и те изкарват на преден план себе си, викайки: „нека аз съм жив, а другите, ако ще да мрат“. Това унищожава всяка свята идея и възвишени идеали и човекът, останал без благородство, което да изпълва и насочва съществуванието му, губи човешките си черти и го завладяват други инстинкти − по-низки, животински.
Това обаче се отнася до обикновените, средни, с нищо неотличаващи се хора. Необикновените, които не принадлежат към посредствената тълпа, в такива трагични условия на мъка и изпитания изваждат от себе си, от дълбините на съществото си, най-висшите си качества и красиви идеали, на които дотогава са служили и за които си струва да умрат, и не само устояват, но се превръщат и в стълбове, на които могат да се опрат останалите, за да не паднат, да не се принизят до животинското. Както казва един вдъхновен мъченик на цветнокожите и на своите идеали Мартин Лутър Кинг, „ако нямаш нещо, за което си струва да умреш, тогава не си струва да живееш“.
Щом преп. Максим Грек със сигурност не принадлежи към посредствените, защо се е случило с него онова, за което признава? Защо не е изпитал съчувствие към измъчвания човек? Както той самият казва, това е изкушение, следователно е нещо временно. Било е непоносимо, затова го е ужасило. Невъзможно е духовният човек да не изпитва съчувствие. Когато обаче Господ иска да му даде нова добродетел и да задълбочи духовното му състояние, позволява на дявола да го докосне и тъкмо това е изкушението. Божията благодат се отдръпва и човек остава безсилен, безпомощен, нещастен, не знае къде да се хване и е в опасност. Дяволът, който е получил позволение от Бога, оказва натиск върху душата на човека и го измъчва със съмнения и болка, така че да я направи богопротивник и да я отдалечи от Него. Това е целта му и затова бърза с готовност, щом получи разрешение, да уязви човека.
Когато обаче човек, независимо от чувството за изоставеност и безсилие, остане верен на Бога и извика към Него за помощ, тогава, след като приключи онзи кръг, който според Христос е задължителен, Бог се намесва, отстранява дявола и превръща изкушението в повод да награди вярващия в Него, понеже без причина дяволът се е отнесъл зле с него. Това е причината, поради която Христос предоставя на дявола власт над Божия човек. Толкова много копнее за духовното му израстване, което да го приближи до Него, че дори поема риска той да се срине психически пред изкушението, да загуби вярата си и да пропадне в нищото, откъдето може и да не успее да се върне при Него.
По време на такова изкушение човек не действа нормално – той е изпълнен с болка и горчивина. Вследствие на тази голяма горчивина сърцето изсъхва и цветята му увяхват. Това обаче се отнася до времето, в което действа изкушението, и е временно. По-късно, когато се съвземе и Светият Дух го разведри, а Божията благодат го утеши и даде на душата му сили (много повече от преди), в сърцето отново ще разцъфнат красиви цветове. Значи, тези думи на монаха Максим са казани под въздействието на изкушението и не изразяват нормалната духовна личност. Затова не е познал себе си, когато се е погледнал и не е открил в сърцето си съчувствие.
Преди всичко обаче нека помним онова, което Църквата ни казва за Христос: „светият Господ Иисус, Който едничък е безгрешен“ (от молитвата „Воскресение Христово видевше“ на неделната утринна, бел. ред.). Едничък е безгрешен… Всички ние, останалите, търсим съчувствие и милост. Кой би могъл да бъде суров съдник на другите, щом същият човек вечер пред Христос първо изрича в своя защита „в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми“ (Пс. 50:7)? И щом признава, че не е справедливо Христос да очаква нещо сериозно от него, след като е толкова неспособен, нищожен и измъчен?
Също така онзи, който съди строго, трябва да има предвид духовния закон, споменат по-горе: „Като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени“ (Гал. 6:1). Христос особено негодува срещу жестокостта и безчовечността. Може някой да върши много добри дела, но ако неговите чувства не са съпроводени от красота и доброта, тогава и Господ ще е суров с него. И обратно: дори у човека да има много страсти, щом носи в себе си доброта и съчувствие, Бог проявява голямо търпение и благоволение към него.
Бог се опитва да смекчи и доведе до състрадателност, да излекува суровия и безчовечен съдник, понеже и той е Негово творение. Както показва църковната ни история, най-добрият начин за превъзпитаване на строгите съдници е те самите да паднат в греха, който осъждат. Като начало те млъкват и клатят замислено глава, самосъжалявайки се. След това, ако в тях е имало нещо истинско и положително, то започва да се развива, за да може сърцето им да роди красиви и човеколюбиви чувства. И така, ако не са постигнали напредък в молитвата или духовната борба, обикновено го постигат чрез бедата и крушението. Казваме обикновено, защото има вариант и да не го постигнат, тъй като, ако у тях няма нещо истинско, честно, откровено, тогава егоизмът им ще остане непокътнат дори в духовните им злочестия. И вместо към съкрушение, разкаяние и по-късно към покаяние, егоизмът ще ги доведе до още по-голямо самооправдание и лицемерие. Ще си казват: понеже съм толкова голям подвижник и праведен, затова са такива изкушенията и паденията ми. С други думи, такъв човек си мисли, че дяволът му завижда, слага пречки пред делото му и го преследва, изпълнен със завист и злоба, и тъй нататък…
В края на тази глава нека да запомним преди всичко един житейски закон: на онези, които не могат да кажат нищо хубаво и добро за добрите и способните, никога не им се случва нещо красиво в живота и не получават никакво добро. Онези, които отгоре на всичко осъждат добрите, ги сполетява зло, което ги утеснява, докато не се научат да изричат добри слова. Когато някой е добър и способен, и изглежда голям в нашите очи, усещаме някаква празнота и яд. Неговото превъзходство ранява егоизма ни. Но ако те интересува Бог, приятелко (казахме вече, ще редуваме половете), тогава си струват усилията да се смириш и ще се зарадваш, защото твой спътник ще е Бог, Който ще се бори заедно с тебе. И тази борба (особено за гърците православни, които като нация сме твърде комплексирани, за да признаем превъзходството на другия) е безкрайно ценна за Него.
Превод: Анна Георгиева
* Откъс от книгата Не съдете, за да не бъдете съдени. Какво каза Христос и как го разбрахме в Църквата Му (бел. прев.).
Вижте също: Какво имаше предвид Христос, когато каза: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (бел. ред.).
