Двадесет и трета глава от книгата "Не съдете, за да не бъдете съдени".
Ще споменем няколко случки, за да те оценим, драга читателко, и да видим дали тази книга ти е била от полза или напразно си си дала труда да я прочетеш и напразно сме се трудили и ние за нейното написване.
Първи случай
Имаше един монах във Великата Лавра на Света Гора, казваше се Теофил. Веднъж група жени пристигна в Урануполис и на другия ден щяха да обикалят наоколо с кораб. Поискаха да се поклонят на светите мощи от Лаврата и манастирът даде съгласие. Беше лято и в морето цареше пълен покой и тишина. Отец Теофил, когато научил за това, се стреснал и възразил енергично пред Синаксиса. И приведе страховития аргумент, неопровержим за светогорците:
− Когато мощите бъдат целунати от жена, тогава ние как ще им се покланяме след това?
През цялата нощ отец Теофил не можа да заспи и се молеше на свети Атанасий, ктитора на обителта.
− Моля те, свети Атанасие, не позволявай такова нещо в манастира ти!
На сутринта, напълно неочаквано и внезапно се разрази много силна буря. Корабчето дори не потегли от Урануполис. И сега те питам, драги читателю, защо го послуша свети Атанасий?
Α. Свети Атанасий е съгласен с отец Теофил.
Б. Свети Атанасий може да не е съгласен, но е уважил традицията на Света Гора, която не иска жени да стъпват там.
В. Бурята е била случайност.
Г. Не е имало някой сериозен духовен човек в групата, който да отправи своя молитва и да донесе на кораба светите мощи.
Д. Отец Теофил е Божи човек и Господ изпълнява молбите на Своите хора.
Отговор
Правилният отговор е Г. Ако имаше някое сериозно духовно лице (малко по-сериозно от отец Теофил), не само жена, дори и манекенка да беше, свети Атанасий щеше да каже на отец Теофил: „Седи си спокойно, отче, имам много по-сериозни въпроси, с които да се занимавам, от твоите глупости!“. Но тъй като в групата не е имало такова лице, отец Теофил излезе сериозният духовник и поради липсата на друг кандидат неговата молитва била изпълнена.
Този отговор получава отличен шест.
Втори случай
Един приятел от Крит насочи децата си към спорта и те бяха стигнали почти професионално ниво. Веднъж ги взе – те бяха на 8 и 12 години − и ги заведе на Света Гора. Посетиха и отец З. от Крит, който живееше в „Кавсокаливия“. Сега сигурно е вече 80-годишен. Той се изненадал, като чул новините:
− Какво? Със спорт ли се занимават? Значи отсега ги учиш да се стремят да станат първи! Не разбираш ли какъв егоизъм формираш у децата, щом на този етап ги учиш, че трябва да задминат другите и да бъдат винаги първи? Ще ги направиш арогантни! Учи ги на православното мистично предание, ако искаш да имаш здрави деца. Да бъдат смирени, да се държат скромно, да бъдат най-последни от всички (Марк 9:35), както казва Евангелието, да дават път на другите и те самите да остават назад…
Α. Смирението наистина е най-голямата добродетел, а спортът, с егоизма, който подхранва, я унищожава.
Б. Съществува и благородно съперничество, което е здравословно и плодоносно проява на душата, докато остава благородно.
В. Никой аскет или светец не се е занимавал със спорт. Едно е спортът, друго аскетизмът, следователно християните извършват коленопреклонение и не бягат 100 метра, освен ако не ги гони дяволът.
Г. Съществува възможност да бъдеш първи и в същото време да си скромен, както и да бъдеш последен и да си изпълнен с егоизъм и да страдаш от разни комплекси.
Д. Децата трябва да изпитват радост от спорта, независимо дали побеждават или търпят загуба.
Е. Неприемливо е да спортуваш, защото се разголваш, а това е непристойно за един образ Божи, на когото само приличието му подхожда.
Отговор
Ако отговориш с Г, значи си отличник. Отговор Д получава 5 (при европейците ще получи отличен 6+, но понеже ние не обичаме много да губим, му даваме 5). Отговор Б е между другите два, значи се оценява на 5,5. Останалите трябва да се явят повторно на изпит.
Трети случай
А сега, приятелю, приготви се за трудното. В Бирмингам, в един богословски кръг, разказаха следната история: архимандрит Илиас Цетерис, италиански католик, пише труд за свети Никодим и после обобщава изводите си в един въпрос: „Щом като имаме общ светец – и православни, и католици, − свети Никодим Светогорец, който пренесе нашата мистична традиция на православните и те го канонизираха, защо тогава ни смятате за различни от вас?”
Какъв ще е твоят отговор на този въпрос?
Α. Богословът от Бирмингам лъже. Изводът е преиначен. Данните не са достатъчни.
Б. Свети Никодим е вселенски светец, значи е общ за католици и православни.
В. Той е притежавал схоластично мислене, а схоластиката е голямата наука на Запада, следователно западняците го чувстват като родствен.
Г. Тъй като в Наксос, където светецът е роден и получава първото си образование, е имало много йезуитски монаси, той е бил повлиян и възприема много елементи от католицизма.
Д. Бил е моралист и следователно наистина се родее духовно със западняците (например, по-късните „Зои“ в Гърция).
Е. Кой съм аз да се съмнявам в светците на Православната църква?
Отговор
Макар апостол Павел да казва, че мнозина тичат, но само един получава венеца на победата, в нашия куиз има двама победители – В и Д. Отговорът е следният: Съществуват вселенски светци, чието влияние се простира по цялата земя. Има по-малки светци, които действат в рамките на страната си. Има още по-малки светци, които въздействат само на града или на роднините си. Някъде там е границата между светостта и духовната личност. Тоест, някой може да е духовна личност, със сигурност е постигнал спасение, но не е светец, защото съсъдът на неговия дух е малък и следователно побира малко Светия Дух, поради което не може да бъде почитан като светец. Тоест, да стане икона, да бъде поставен в храма и да кажат на вярващите „ето, като него трябва да станете”. Ако такъв духовен човек бъде провъзгласен за светец, неговите по човешки ограничени възгледи ще бъдат смятани за боговдъхновени и могат да причинят големи проблеми и даже трагедии. Там някъде, в сивата зона между светостта и църковната личност, се намира и свети Никодим. Но понеже набожните хора са склонни да преувеличават, те мислят, че са оправдани, когато се провъзгласяват много светци, та затова и Никодим стана светец. Главната причина е, че морализмът и схоластиката унищожават Гърция вече много десетилетия и от мнозина наши сънародници Никодим е смятан за светогорския знаменосец в духовната им борба, следователно не може да бъде друг освен светец. Ако в църковните среди имаше малко повече реализъм и здраве, светогорският монах Никодим щеше да бъде уважаван като църковна личност, полезна с делото си за ХVІІІ век, но никой не би го приел сериозно днес. Разбира се, някои светогорски монаси внесоха предложение и успяха да постигнат провъзгласяването му за светец през 1955 г., въпреки че мнозинството от монасите в Света Гора не го приемат за такъв, докато не си отиде поколението им. По-късно обаче се появиха „Зои“ и „Сотир“ и го издигнаха. Беше им удобно и намираха оправдание в това един такъв моралист да стане светец…
Четвърти случай
Една шотландка прие православието в Атина от светогорец. Божията благодат на умната молитва разтърси сърцето на тази жена и молитвата ѝ не само бе постоянна, но и носеше плодове. Едната ѝ дъщеря имаше заложби за балерина и на 16 пожела да се занимава с това професионално. Госпожата заведе детето при светогореца. Той бе категоричен и непреклонен.
− Това изкуство е от дявола. Не подхожда на християни и на християнските семейства.
Как ти се струва мнението на светогореца?
Α. Той е прав – изкуството на балета е изобретено от дявола, затова и балерините са като русалки и духове.
Б. Може и да не е от дявола, но тези среди са толкова развращаващи, че е изключено едно момиче да остане невредимо.
В. Бог навсякъде има свои хора, и в балета, и в киното, и при художниците – навсякъде. И когато те са искрени и истински, той ги поддържа добри.
Г. Свободата е най-голямата добродетел. И родителите, и духовните бащи са длъжни да уважават личността на детето си и неговите таланти. Между това да предпазиш детето си от секс и да уважиш свободата му, второто е по-важно.
Д. Основата, положена от една християнска майка или духовен баща, трябва да издържи навсякъде. Ако не издържа навсякъде, тогава означава, че е фалшива или най-малкото недостатъчна.
Е. Балетът е донесен от Запада и не подхожда на истинската православна традиция на нашия народ. Ако детето настоява да танцува, нека научи народните традиционни танци.
Отговор
Правилният отговор е Α. Балетът е изобретен от дявола и затова балерините имитират горски духове. Отличен 6.
…. И сега добрият християнин, дето погрешка е взел в ръце тази книга, въздъхва с облекчение: „Най-сетне улучих!”
За нашите читатели обаче отговорът Α получава 0, а пък В, Г и Д по същество са едно и също и получават наградата.
Пети случай
В Аризона Ефрем Филотейски създаде манастир. Един лекар от Торонто, който често го посещава, ми разказа, изпълнен с благоговение, следната история:
− Бяхме застанали няколко души сутринта на входа на манастира заедно с двама-трима монаси и доста светски хора. Изведнъж виждам стареца, който идва забързан с игуменския жезъл в ръце. Като се доближи, решително заговори на монасите, като сочеше палмата отдясно на входа. „Докарайте машина да извадите тази палма и после я засадете отсреща, вляво. Направете го сега, веднага!” Един от монасите го попита с голямо уважение и желание да узнае каква е духовната дълбочина на действието на стареца: „Защо, отче, не е ли добре там, където е сега?” Игумен Ефраим отговори още по-сърдито: „Защото имах видение на небето тази нощ. Христос ми показа макет на манастира ни и забелязах, че палмата се намира ей там отсреща”.
Докторът беше опиянен от случката.
Α. Цялата случка напомня боговдъхновените отци на Църквата и житията на светците.
Б. Не може това видение да е истинско, защото видението не се разгласява никога от онзи, когото е споходило.
В. С право е променил мястото на палмата, понеже и Моисей постъпи по същия начин със скинията, като сложи херувима и олтара на точните им места.
Г. Колкото и смешно да звучи това видение, един старец, който е построил 18 манастира, не може да бъде заблуден, значи и видението е истинско.
Д. Той брутално и безцеремонно използва незрелостта и духовните нужди на този народ. Не се свени да си съчинява видения, само и само да има по-голяма тежест и да осъществява целите си.
Е. Ние сме в последните дни, в които ще се появят много „харизматици” и всякакви „пророци”.
Отговор
Най-правилен е отговор Е. Когато Христос казва, че „в ония дни ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните”, какво по-точно има предвид? Какво друго, освен че „духовни лица и старци ще те водят към дявола”? Много свещеници и миряни са построили църкви, но църквата, построена от тях, се е превърнала във врата, за да преминат към ада. Защото църквата за тях беше самооправдание и пораждаше само високомерие. Не делата прославят човека, а скромността и качеството на онова, което чувства сърцето му.
Шести случай
Един нов феномен в скитския живот на Света Гора са старческите домове в скитовете. Досега традицията на светогорците беше ясна и задължителна за всички. Послушникът, който искаше да живее в килия, трябваше да погребе стареца от килията, за да наследи килията и да пусне корени. Тогава казвахме „да пусне корени“ и Господ откриваше пътя пред него. Днес новите послушници отиват и намират руини, строят килии, но не отиват в килии, където живее някой старец, да се погрижат за него на старини и да я наследят. И така за пренебрегнатите старци бяха построени старопиталища − ново явление в монашеския живот.
Ти, читателко, как гледаш на това? (Не да отсъждаш, забранено е да съдиш, за да не бъдеш осъдена и да не отидеш в ада).
Α. Старопиталището е неизбежна даденост за всяко общество и общността на Света Гора все някога щеше да се сблъска с това.
Б. Става дума за духовно изкривяване и доказателство за голям упадък на духовния живот и традицията на Света Гора.
В. Положителното е, че старите монаси, освен специалната грижа, ще получават и лекарска помощ.
Г. Богородица се е грижела досега за старците, защото не е имало друг начин за тази грижа. Нашият живот обаче се развива и не можем да отричаме средствата, които ни дава това развитие.
Д. Не е неподходящо пространството на старопиталището за старците, защото там те вършат всичко заедно и се забавляват. Защо да стоят изоставени?
Отговор
Правилният отговор е Б. Най-възмутителното в тези случаи е, че щом старецът отиде в старопиталището и килията се освободи, веднага се намират претенденти − млади монаси, които искат да заживеят в нея. Никой обаче не се интересува от килията, докато старецът е вътре. Разбира се, и самите старци са виновни, че след толкова десетилетия аскетичен живот не могат да останат в самота и да умрат в нея, очаквайки утеха само от Христос. В момента, в който се оставят на грижата на хората, те отписват духовните си права и затварят вратата пред Божията утеха.
Тоест, трябва да правим разлика. Ако е необходимо и аскетът, щом не е такъв герой, ще трябва да отиде в болницата, което ще помогне да се лекува болестта му. Но като се върне, да се върне в килията си, а не в старопиталището. Разликата е голяма.
И голямата ирония е, че старческите домове в скитовете на Света Гора ги строи Εвропейският съюз от уважение към човешките права на монасите и за да разпространи европейската култура сред най-слабите си членове. А иронията е в това, че когато някой става монах, той се отказва от своите права, за да се стреми към духовните.
Седми случай
По време на строителството на старопиталището на скита „Кавсокаливия“ възникна странно обстоятелство. Когато била одобрена сумата за строежа на сградата от ЕС, един монах от Кавала трябваше да поеме ръководството за една година (гр. δικαίος)[1].
Духовният отец на скита беше от Пиргос. Поканил монаха от Кавала и му рекъл строго:
− Решихме старопиталището да го строи отец еди-кой си – и посочил седналия отсреща монах. – Ти ще се оттеглиш.
Монахът от Кавала възразил.
− И защо да не служа и аз на Света Троица, на нашия скит? (храмът на скита бил посветен на Света Троица).
Монахът от Пиргос, сочейки към седящия йеромонах, с пределна яснота му отговорил:
− Защото отец еди-кой си е от Пиргос.
Извадил чекмеджето и му показал епитрахила.
− Ако не се подчиниш, ще те отлъча!
Този въпрос стигна и до събранието на скита. Там тримата от Пиргос (толкова бяха в „Кавсокаливия“) заявиха решително, че всички пари ще управлява отец еди-кой си от Пиргос и монахът от Кавала е длъжен да подаде оставка, без никакъв аргумент.
Попитах един от монасите македонци (от Кавала – бел. прев.).
− Не сме ли достатъчно македонците в „Кавсокаливия“?
− Да, около десетина.
− И защо никой не каза нищо, когато тримата от Пиргос пробутаха техния човек само защото е от Пиргос, като изместиха от мястото македонеца?
− Ами ние – отвърна той притеснено – не действаме така, не защитаваме един монах понеже е македонец.
Ти, читателю, какво мислиш за македонците?
Α. Те са пораженци и комплексари.
Б. Макар онези от Пиргос да не са постъпили по най-правилния начин от духовна гледна точка, македонците имали добро поведение като монаси и са по-извисени.
В. Винаги трябва да изпълняваме завета на Христос и още повече ние, монасите, да сядаме последни на масата и да чакаме Христос да ни сложи отпред, затова монахът от Кавала трябва да се смири.
Г. Тъй като тази ситуация не пречи на спасението на душата на монаха от Кавала, той е трябвало да се оттегли.
Д. Всеки народ има своите характерни черти. Ако Господ така е направил македонците, така трябва да живеят, за Негова слава.
Отговор
Правилният отговор е Α. Аз самият съм от Македония (Пела, бел. пр.) познавам моя народ[2] и мога да изкажа мнение за него. Пораженството и проблематичната воля са характерни техни черти. Не е случайно, че най-добрите послушници в Света Гора, които никога не казват „не“, са македонци... Ама стават само за послушници и нищо по-нагоре. Нито за старци, нито за игумени. Идеални, покорни послушници. (Неслучайно организацията „Зои“ десетилетия наред набираше най-многобройна и покорна членска маса, пращайки в Атина хора от Серес, Солун и останалата част от Македония и буквално пълнеше с тях интернатите и организациите си).
Безкрайно съм признателен на Господ и на един старец, който ми каза, като бях на около 22-23 години: „Питал ли си се защо винаги казваш лесно „да”? Защото си послушен ли? Не. Защото повече подхожда на характера ти. „Не”-то е противопоставяне и ти не го понасяш. Подчиняваш се и така е удобно за пораженската ти психика. Така другите хора те използват и ставаш жертва“. Вечно ще бъда признателен на този старец и на Господ, че ми помогнаха да изляза от състоянието на пораженство и да се отърва от македонския си характер.
Същото важи и за сядането последен на масата. Ако сядаш от само себе си добре. Щом не е комплекс за малоценност, тогава е добродетел. Ако обаче ти го налага някой и ти нито един път не си възразил, това се нарича използване, а ти си жертва и тогава Христовата заповед не се отнася за теб. Подобно отношение може да не попречи на монаха от Кавала за неговото спасение, може обаче да възпрепятства духовното му развитие и завършеност. Пораженският характер блокира личността и духовното развитие.
Ако на някого му идват наум имената на стареца Силуан Атонски и други старци и светци, които са спазвали пълно послушание и са останали неизвестни, нека напомним за разликата, която изтъкнахме по-горе. Те са избрали това и, разбира се, това послушание е духовно постижение. Но когато се е налагало да реагират и да поставят на място някой използвач, са били категорични и са оставяли настрана смирението. Проблемът с хората тип жертва, каквито са например македонците, е, че на нищо не могат да реагират по здрав начин. Тяхната типична реакция е мрънкане, оплакване – единственото, което изпитва жертвата, е да се чувства ощетена и недооценена. (Да речем, мрънкането на солуняни срещу атиняни – вековно, безкрайно, нелечимо и отгоре на всичко комплексарско).
За да съм справедлив, трябва да кажа колко съм признателен на Господ, че съм роден македонец. Ние притежаваме уникални и безценни достойнства. Но за да бъдат проявени по един красив и естествен начин, македонецът трябва да намери един духовно здрав учител, който да му помогне да преодолее слабостта и пораженството си.
Осми случай
В една от общините на Серес – Ираклия, Никити, Петрици, Неврокопи – стана голям църковен скандал. След телевизионно предаване по един от местните канали, в което участвах, ми се обади една многоуважаема госпожа, с голямо влияние в църковните дела на общината. Когато отидох в къщата й, тя ми разказа за скандала, който току-що се беше разразил там.
− Направих онова, което смятам за правилно – ми каза тя, − но накрая нямах в себе си мир. Днес, като те чух по телевизията, сърцето ми извика: „Ето този човек ще ти помогне“.
И жената ми разказа какво се е случило. Срещу нейната къща има малък параклис за молитва с чудотворна икона на Богородица. Веднъж жената, която се грижела за него, започнала да крещи, тичайки към кафенето:
− Иконата я няма! Иконата я няма!
След малко цялото село се събрало там. Една бабичка взела думата:
− Моята къща е долепена до параклиса. В 12.30 през нощта погледнах през прозореца и видях един висок поп, отец еди-кой си, как отваря вратата и влиза вътре и след половин час излезе с иконите.
Хората веднага гневно се развикали:
− Това е кражба! Веднага трябва да извикаме телевизиите и полицията!
Тогава тази достопочтена жена (която ме беше поканила) застанала по средата и казала:
− Оставете телевизиите и полицията. Достатъчно скандали заливат Гърция. Нека не я нараняваме и ние с още един. Поемам отговорност за този случай и обещавам, че ще върна иконата обратно. И помнете думите на стареца Паисий: „Не всички хора са Църквата и няма нужда да знаят всичко, защото може да го използват изопачено“.
И тогава достопочтената жена ми разкри нещо зловещо.
− Онзи висок поп, дето е взел иконата, отче Михаиле, е моят духовен отец вече близо 25 години. Отидох в храма, намерих го и поисках да се изповядам. „Отче, му рекох, потресена съм от това, което си направил. Ако не ми дадеш иконата да я върна днес, хората ще извикат медиите”. Той остана много спокоен. Каза ми: „Ела утре сутринта в офиса ми в Митрополията и ще видиш иконата, и ако искаш, вземи я”. Отидох на другия ден в офиса му и ми показа иконата на стената. „Ето я иконата ви – каза. – Взех я, за да я консервирам. Щом не разбирате обаче от тези неща, ето, вземи я. „Ами даровете?“ „Нали имаш иконата, другото няма значение”.
Даровете за иконата обаче, отче Михаиле, не бяха без значение. Например гривната от сватбата, която една богата атинянка, родена в града ни, закачи на иконата, през 1965-та струваше 50 000 драхми. По онова време с 80 000 можеше да се купи апартамент в Солун. Ти какво мислиш за всичко това?
Ами ти, уважаема читателко, какво щеше да ми кажеш?
Α. Госпожата е постъпила правилно, освен това изглежда, че и старецът Паисий е съгласен с тези неща.
Б. Никога не бих поела отговорността да разреша такъв случай. Коя съм аз – малката и грешната, че да съдя и да осъждам постъпките на свещенослужители?
В. Отецът трябва задължително да бъде осъден като крадец на ценности и отстранен. Не може свещеник, отговорен за такова престъпление, да води душите на вярващите, които му се доверяват.
Г. Това е работа на света Богородица. Нима ѝ е било трудно да го порази и да го отстрани, ако е искала това? Нека бъдем внимателни. Още повече, че свещеникът е взел иконата, за да я реставрира.
Д. Свещениците и те са хора, и те имат своите изкушения и извършват грехове, както и аз. Трябва да ги приемаме. Още повече какво е това пред деянията на Йосакис и Вавилис[3]! И какво са Йосакис и Вавилис пред „Ватопед“! Пред „Ватопед“ този е една душичка. С една душичка ли ще се занимаваме?
Е. Евала. Всички грабят и с лявата, и с дясната ръка. Защо не и той? Що се отнася до даровете – че какво ще ги прави Богородица гривните? Ще ги носи ли?
Отговор
Правилният отговор е В. Оттук насетне, за който отговор и да гласуваш, значи имаш проблем. Не от църковно естество, а проблем с характера ти.
Достопочтената жена очакваше от мен отговор.
− Щом не си в мир с онова, което си сторила, значи нещо си сгрешила или пък си постъпила правилно, но не си го довършила – казах аз. – Голямата ти грешка е, че си смесила проблема, за който си поела отговорност и който има административен и съдебен характер, с личното си благочестие и уважение към свещенослужителя, който освен това е и твой изповедник. Вместо да го хванеш за яката и да му кажеш: „Какво направи, негоднико, че скандализира нашата местна църква?“, ти си поискала да се изповядаш и си хленчила пред него. Трябваше да разбереш от самото начало, че като поемаш отговорност, ще се наложи да се изправиш срещу духовния ти баща и да го видиш като крадец и престъпник. Доколкото разбирам, ти не си способна на такъв тип сблъсъци. Защото тогава си застанала по средата и си поела тази отговорност? От това, което ми разказа, виждам, че този престъпник владее положението! И това ме навежда на мисълта, че всъщност ти си поела отговорност, за да намериш начин да го покриеш!
И не ми казвай, че си повярвала, че е взел иконата, за да я консервира, защото ще се усъмня не само в разума ти, но и в други неща. Ако искаше иконата, за да я реставрира, щеше да дойде в събота на вечерня или в неделя след Светата литургия и да го обяви на всички, нямаше да ходи тайно нощем да я краде. Ако искаш да си в мир със себе си и да се реабилитираш пред Христос за големите си грешки, иди утре сутрин в офиса му, удари с юмрук по бюрото и му кажи с негодувание: „Или ще ми донесеш даровете за три дни или аз самата ще извикам медиите да те орезиля и ще те вкарам в затвора”. И после иди при владиката и му кажи: „Моят духовен баща трябва да бъде отстранен. Веднага го премести и го махни от града ни. И го направи в близко бъдеще. Не може да остане на поста си като глава на местната ни църква един такъв вагабонтин”.
Жената ме погледна с широко отворени очи, които не мигаха, дъхът ѝ спря.
− Не мога да направя такова нещо…
Сведе поглед, известно време мисли. Накрая заяви решително:
− Никога не бих направила такова нещо.
− Как тогава смяташ да постигнеш мир със себе си? – попитах. – Може би не е лошо да поразсъждаваш над това, което ти казах. Може би трябва да го погледнеш и другата страна – като вкараш в затвора един такъв свещеник бандит, нима не помагаш на Църквата да диша по-спокойно във време, когато тя се задушава?
Тя поклати глава. Не можеше да направи нищо от това, което ѝ заръчах.
За тези неща много добре говори Мартин Лутър Кинг, черният светец на черните: „Един народ, който живее в потисничество, успява да се освободи единствено, когато събере нужната сила, за да наложи промяната”.
Последен случай
Близо до мястото, където отсядам като посещавам Атина, има един млад архимандрит, който се занимава с философия. Интелектуалец, обича изкуствата, ученолюбив и много нервен. Веднъж като бях в храма му, видях, че се държи безобразно. Една госпожа очевидно беше болна от грип и кашляше. Той застана на солея, при Царските двери и се развика:
− Ей ти, с очилата! Да, на тебе говоря! Ти с очилата, стига кашля! Ако си болна, болните навън, не да ми стоиш най-отпред!
Тук ми дойде наум една поговорка: „срамувам се вместо тебе”. Толкова се засрамих от този расоносец! Само че историята има и продължение. Като излезе с Евхаристията, към Чашата се приближи трета поред една жена, която държеше за раменете момиче на около 14-15 години, със синдром на Даун. Когато жената се придвижи напред с него, той отдръпна Чашата и извика:
− Какво го държиш това момиче за раменете като че ли е бебе! Остави го на мира, виж каква жена е станала!
− Ама трябва да я държа – прошепна жената, − тя е болна!
Тя протегна ръцете си, за да ѝ държи кърпата за причастие.[4]
Свещеникът извика:
− Не ти!
И се обърна към момичето, като го придърпваше.
− Дръж кърпата! – каза той ядосано.
Момичето го гледаше ужасено.
− Хайде, живо! – извика свещеникът. − Дръж кърпата! Заспа ли?
Майката се намеси.
− Отче, не говорете така на момичето ми, моля Ви! То е добро дете! Върши много неща вкъщи! Не ѝ говорете така!
Той отново протегна кърпата за причастие.
− Хвани я най-накрая! – разсърди се още повече.
Майката му напомни нещо.
− Отче, държите Евхаристията, спомнете си!
Тогава той напълно изгуби контрол.
− Ти за това да се молиш! – и почука с пръст по главата си. – Разбра ли? Ей това ти липсва и се помоли да го получиш!
Обръщайки се към някой друг, той се развика със същия тон:
− Вземи този стол от тук! Пречи!
Вън от храма по-късно, като обсъдихме темата с четири енориашки, с които свещеникът се държал по същия начин, те ми казаха, че техният духовен отец, отец Филотей Фарос, е и психиатър и е посъветвал този архимандрит да не потиска вътрешния си свят и да не държи в себе си напрежението и вълненията, които изпитва, а да ги изразява свободно, защото иначе ще стигне до лудницата. Затова и той толкова лесно избухвал.
И сега въпросът: Ако ти, драги читателю, присъстваше на тази сцена, какво щеше да направиш?
Α. И аз съм окаян човек като него! Какво бих могъл да направя? Нищо!
Б. Щях да се намеся в този момент и да го направя за две стотинки.
В. Щях да замълча в този момент и после да вляза зад олтара да му направя забележка, че поведението му е абсолютно недопустимо и друг път, ако го направи пак, ще го изложа публично.
Г. Ако такова поведение е насочено срещу мен, ще го приема, защото съм длъжен да бъда смирен.
Д. Ще намеря човека, който е бил подложен на това изкушение и ще му дам братска и духовна подкрепа.
Длъжни сме, всички ние, да бъдем учтиви и да проявяваме достойнство – не само към другите, но и към себе си. С други думи, не може един човек, който е подложен на унижение и не реагира, да убеди Христос да го вземе насериозно. Не бива да сме гневни, когато реагираме. Но думите ни трябва да бъдат непоколебими и когато другият е извън себе си от ярост и ругае, да му кажем сериозно и твърдо:
− Другия път, когато кажеш нещо такова, ще извикам полиция да те научи какво е вежливост, щом майка ти и училището не са те научили.
И ако е необходимо, наистина трябва да го направиш. Помни, че ако другият те види да говориш без мъст и гняв, а с уважение и достойнство, той ще дойде да ти се извини.
Колкото до това, че неговият духовен баща е психиатър и му е казал да изразява свободно чувствата си, попитах госпожите:
− А ако му дойде наум да се изпикае в автобуса, пикае ли?
− А кажи, де! – обади се окуражена една жена, която най-сетне беше намерила подкрепа.
− Както благоприличието изисква – продължих аз, − да прикриваме някои части на тялото си и е грозно и срамно да се излагат публично, така трябва да сдържаме и лошите и изкривени черти на душата си и наше задължение е да сме учтиви към другите. Та нали ако имаш рана на срамните си части, не я показваш на всички, а отиваш при специалист да я види, по същия начин е неподходящо и непристойно да излезеш на пътя и да разкриеш раните, които носиш дълбоко в душата си и които те разяждат. Правилното би било да ходиш при духовния си баща и да ги показваш на него, като му признаваш слабостта си и търсиш лек.
Правилният отговор е В. Ако реагираш пред него публично, това ще породи такова напрежение, което ще доведе до враждебност и омраза, като този конфликт може да ни следва до гроб. За да приеме един свещенослужител забележката, която биха му направили, трябва да бъде дълбоко смирен, а ако беше такъв, никога нямаше да се държи по този начин.
От начина, по който свещеникът ти отговори вътре в олтара, зависи дали ще му дадеш втори шанс или ще реагираш по-силно. Ако ти каже „Извинявам се, прекалих“, тогава заслужава втори шанс. Ако се опита да се оправдае, например „Ама не я ли видя тази глупава жена, каква разправия създаде?“ Тогава излез навън и събери подписи от енориашите и ги занесете на епископа му да го вразуми. И непременно добавете бележка до епископа: „Вразумете го вие, за да не го вразумят медиите и журналистите”.[5] Тогава със сигурност епископът ще се намеси. Ако не страхът от Бога, ще го вразуми страхът от позора.
Това направихме и ние. Поисках от госпожите да опишат случая, да се подпишат и да не забравят да добавят накрая и задължителния послепис: „Вразумете го Вие, за да не се наложи всички вас да ви вразумяват медиите”.
Архиепископът го извика веднага, издърпа му ушите и оттогава архимандритът ругае само с поглед, но никога на глас.
Да не забравяме да направим и онова, което казва отговор Д. Длъжни сме да намерим жертвата, да я утешим братски и да я уверим, че нейното унижение няма да мине незабелязано, а ще направим всичко възможно достойнството ѝ да бъде възстановено.
***
[1] Δικαίος е монахът, който поема грижата за една година за храма, където всяка неделя или на празник се извършва Божествена литургия, но и за останалите сгради, включващи и помещенията за гости – едно много важно негово задължение. Но тъй като с всяка грижа и жертва идва и власт, понеже държи печата на скита и се грижи за дейността му, едни гледат на това като на жертва, а други – като на власт.
[2] Става дума за Егейска Македония в Гърция, не за държавата Северна Македония – (бел. прев.)
[3] Архимандрит Яков Йосакис е в центъра на голям обществен скандал през 2005 година, свързан с подкупи на съдии, обвинен е и в кражба на древни икони. Апостолос Вавилис е наркотрафикант, близък с попадналия също в центъра на корупционен скандал митрополит на Пирея Калиник – духовен баща на гръцкия патриарх Христодул – (бел. прев.)
[4] Червената кърпа, която слагаме под брадичката, когато поемаме причастието.
[5] Страхът от медиите до голяма степен взе превес над страха Божи в съзнанието на свещениците на Атина.
