Когато казваме, че по природа човек притежава рационалност и здрава логика, ние нямаме предвид западния рационализъм, сиреч рационализирането на всички аспекти на живота, а интелигентността, разсъдливостта, благоразумието, с които човек събира обективно наличните данни и стига до реални изводи. Ако човек не използва правилно разума си и му харесва постоянно да се допитва, да се уверява или, когато например един монах вечно се нуждае от благословение, опирайки се на стареца си, и не съзрява, за да възприема сам реалистично действителността, тогава се случва онова, в което св. Григорий Паламà обвинява Варлаам и подобните нему в своето съчинение За исихастите: „Този човек е виновен, защото изпадна в заблудата на достойните за порицание юдейски свещеници, които пророк Йезекиил обвини, че не са използвали правилно съждението си и „не са различили святото от скверното“.
Тъй като обаче един калугер, който вечно се нуждае от благословение, винаги успява да убеди и разчувства благочестивите християни (понеже те от много рано и добре познават първата добродетел на християнството, от която зависи нашият живот и нашата смърт, а именно „послушанието е живот, непослушанието – смърт“), ще разкажа една кратка, но тъжна история от моя живот, от която до ден-днешен ме боли.
През 1980 г. бях иконом в Дафни, на пристанището на Света гора. Там определях кубиците и теглехме на кантара дървата за огрев. Един ден звънна телефонът на бюрото ми и едно паникьосано момиче поиска да говори с отговорника за дървата в манастира. Отговорник беше Минà Каймакис от Урануполис, един добродетелен и почтен човек. А на телефона беше снаха му, която уплашена му каза, че в дома им е дошъл полицай и заплашва гневно да докара булдозер и да събори стената на градината, която са построили, защото според него една част от стената е незаконна, тъй като излизала извън границите на имота им. Като чу това, Минà обърна умолителен поглед към мен и ме попита уплашен, държейки още слушалката в ръка:
- Какво да правя, отче Михаиле? Кажи бързо, какво да му кажа?
Аз самият се паникьосах, защото колкото и да се опитвах да намеря отговор, нищо не можех да извадя от себе си. А човекът продължаваше:
- Посъветвай ме, моля те, отче Михаиле, кажи ми нещо! Какво да отговоря?
Засрамен, сведох очи и прошепнах:
- Не знам.
Човекът въздъхна и видях как лицето му помръква.[1] И тогава изведнъж каза:
- Слушайте, господин полицай! Ще ви държа отговорен за всичко, което се случи, ако се случи, в мое отсъствие! Утре идвам в Урануполис и каквото искате, можете да ми го кажете, а не да плашите момичето в къщата ми! И Ви предупреждавам: от утре Вие ще тичате из съдилищата, а не вашият отдел. Разбрахте ли? Като дойда утре, ще подам лично оплакване!
- Добре де, недей така! – чу се гласът на полицая вече съвсем различен, без скандалджийски тон или наглост. − Просто дойдох да видя какво става, защото някой се е оплакал от вас. Не е спешно, когато можеш, ела, ще бъда в участъка, там ще ме намериш.
- Браво, господин Минà! – му рекох. – Признах те! Правилно постъпи!
А после отидох и се затворих в килията си. Един голям въпрос стоеше пред мен. Защо не успях да кажа две-три приказки на място в този случай? При все че преди няколко дни старецът ми, като ме сочеше, каза пред всички монаси от нашия манастир:
- Това момче през тези осем години откакто е монах, нито веднъж не каза „не“ и публично се ангажирам да направя каквото поиска. Помоли за нещо, чедо, и ще го направя.
Сега в килията си осъзнах, че съм голям майстор в това да прикривам своето пораженство и дефицити чрез абсолютното послушание. Резултатът беше, че нямах никакво мнение или критична способност дори за най-малките и всекидневни неща. След този случай (и някои други подобни) много неща в живота ми се промениха.[2]
С казаното дотук не защитавам западния рационализъм и схоластичност. Отец Николае Щайнхард (един евреин, приел християнството в Румъния и написал интересни и верни неща) поставя много правилно този въпрос: „Добрата логика сама по себе си, когато не е подкрепена и допълнена с други полезни добродетели като добрия помисъл, разсъдителността, доброжелателността, съчувствието, … е опасна болест и може би дори разрушителна“. Още по-ярко, но и реалистично обяснява проблема отец Серафим (Роуз), който се е занимавал с наука, докато не е зарязал всичко и не е станал обикновен и беден монах: „В съвременния академичен свят никога не бива да обичаш нещо страстно – тогава не си обективен. Принципът тук е следният: първо убиваш субекта и след това го изучаваш. Трябва да отстраниш първо душата му (за да не те обвързва емоционално), за да можеш после „обективно“ да го изучиш и да откриеш какво представлява. Когато това бъде завършено, естествено, не можеш да върнеш обратно към живот субекта, но пък си придобил нужните обективни познания за него. А той просто лежи мъртъв пред теб, мъртъв и разпарчетосан“.
О. Серафим (Роуз) говори и за правилното съждение и преценка, както и за възпитанието, което Високопреосвещеният архиепископ Йоан (Максимович) – техният старец, давал на монасите, които под негово ръководство създали Новия скит. Този Йоан, един същински светец и аскет, руснак от диаспората, никога не коментирал статиите, публикувани от монасите в издаваното от манастира списание. Преди да издадат поредния брой, монасите търсели мнението му по различни дискусионни въпроси. А той просто се усмихвал и отговарял: „Издайте го, издайте го…“. Когато обаче идвали враждебни критики, а това се случвало постоянно, о. Серафим (Роуз) отишъл и го попитал лично:
- Знам, че можете да ни помогнете да избегнем грешките си. Защо не го направите?
- По две причини – отговорил светецът. – Първо, за да бъдете отговорни вие за онова, което пишете. И, второ, за да се учите от грешките си.
С право архиеп. Йоан е обявен за светец.[3]
И така, от една страна е рационализмът − убиец на емоционалния и духовния свят, а от друга е кастрирането на критичната мисъл и личността в името на вярата и особено на послушанието („вярвай и не изследвай“). Тези две неща водят до унищожаване на духовната личност, като първото я убива, а второто я кара да оглупее.
[1] През 1980 г. в провинцията хората все още се страхуваха от полицаите, понеже старият Караманлис си сътрудничеше хармонично с Хунтата. Когато Андреас Папандреу пое властта, той „извади зъбите на полицията“ и хората престанаха да се страхуват.
[2] Послушникът, естествено, е длъжен да спазва пълно послушание в определен период от живота си, приблизително от пет до седем години, но оттам нататък старецът му трябва сам да насърчава монаха да изразява собственото си мнение и да беседва с него на равни начала. От решаващо значение за убеждаването на монаха вече са само истината, опитът и мъдростта на стареца, а не позицията му на игумен или правилото на послушанието, които да запушват устата и да пречупват монаха, ако той не може да бъде убеден. Това е единственият начин да се запази личността на послушника и, ако старецът е почтен и угоден Богу, ще постъпи така, понеже друг начин няма.
[3] С болка си задаваме въпроса: пред един такъв истински светец как изглеждат тези шмекери от „Зои“, подражатели и съмнително харизматични личности, които станаха игумени на Света гора и, възползвайки се от авторитета на послушанието, убиват личността на чедата, които им се доверяват?
* Текстът е част от книгата „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Публикуваните досега глави – тук.
