Предложеният откъс е от книгата „Четирите любови“ на К. С. Луис, в която известният християнски писател разглежда различните лица на патриотизма. Луис се опитва да разграничи естествената любов към родината – към дома, езика, паметта и близките общности, от онзи вид патриотизъм, който се превръща в идол и започва да действа като демонична сила. Текстът е важен именно защото не отхвърля патриотизма изцяло, но и не го идеализира. Луис показва кога любовта към родината може да бъде здрава и съвместима с християнството, и кога тя се изражда в чувство за превъзходство, в оправдание на насилието или в подмяна на Божията правда с национална кауза. Тези размисли звучат особено актуално днес, когато „патриотичните чувства“ често се използват от агресивни партии и движения, които ги представят като част от „консервативните ценности“ и ги свързват с християнството в противопоставяне на глобализма. За православните народи този въпрос е още по-чувствителен, защото в съвременна Русия войнственият патриотизъм се легитимира с православна реторика. Именно затова предупреждението на Луис за момента, в който любовта към родината се превръща в идол, заслужава да бъде чуто отново.
… Сега се обръщам към любовта към собствената страна. Тук няма нужда пространно да обясняваме максимата на Дени дьо Ружмон; всички вече знаем, че тази любов се превръща в демон, когато се превърне в бог. Някои започват да подозират, че тя никога не е била нищо друго освен демон. Но тогава те трябва да отхвърлят половината от високата поезия и половината от героичните дела, които човешкият род е създал. Би трябвало да отхвърлим дори Христовия плач за Йерусалим. И Той проявява любов към Своята страна.
Нека ограничим полето на разсъждението. Но тук няма да пиша есе върху международната етика. Когато тази любов стане демонична, тя, разбира се, ще породи зли дела. Но други, по-компетентни от нас в това отношение, могат да кажат кои действия между народите са зли. Ние ще разгледаме само самото чувство, с надеждата да можем да различим неговото невинно състояние от бесовското му състояние.
Нито едно от тези две състояния не е действената причина за поведението на народите. Защото, строго погледнато, в международните отношения действат управниците, а не народите. Демоничният патриотизъм у техните поданици (аз пиша само за поданици) ще улесни управниците да вършат зло; здравият патриотизъм може да направи това за тях по-трудно. Когато управниците са зли, могат чрез пропаганда да насърчават демонично състояние на нашите чувства, за да осигурят съгласието ни с тяхното зло. Ако са добри, биха могли да правят обратното.
Това е една от причините ние, частните лица, да следим внимателно за здравето или болестта на собствената си любов към родината. И именно за това пиша.
Колко двусмислен е патриотизмът, може да се прецени по това, че едва ли има двама писатели, които да са го описали по-силно от Киплинг и Честъртън. Ако той беше едно-единствено чувство, двама толкова различни мъже не биха могли и двамата да го възхваляват. В действителност патриотизмът съдържа много съставки и са възможни най-различни смеси от тях.
Първо, има любов към дома – към мястото, където сме израснали, или към местата, може би повече от едно, които са били наши домове; както и към всички места, които са достатъчно близо до тях и достатъчно им приличат. Това е любов към старите познанства, към познатите гледки, звуци и миризми. Забележете, че в най-широкия си вид за нас това е любов към Англия, Уелс, Шотландия или Ълстър. Само чужденци и политици говорят за „Британия“. Киплинговото „не обичам враговете на моята империя“ звучи смешно фалшиво. Моята империя!
С тази любов към родното място е свързана и любовта към начина на живот: към бирата и чая, към откритите камини, към влаковете с купета, към невъоръжената полиция и всичко останало; към местния говор и, в малко по-малка степен, към родния ни език. Както казва Честъртън, причините един човек да не иска страната му да бъде управлявана от чужденци много приличат на причините да не иска къщата му да бъде изгорена: защото той „не би могъл дори да започне“ да изброява всички неща, които биха му липсвали.
Трудно би било да се намери легитимна гледна точка, от която това чувство да бъде осъдено. Както семейството ни предлага първата крачка отвъд себелюбието, така и тази любов ни предлага първата крачка отвъд семейния егоизъм. Разбира се, тя не е чиста любов-милосърдие; тя включва любов към нашите ближни по места, а не към нашия Ближен в евангелския смисъл. Но онези, които не обичат съселяните или съгражданите, които са виждали, едва ли са стигнали много далеч в любовта към „Човека“, когото не са виждали.
Всички естествени привързаности, включително и тази, могат да се превърнат в съперници на духовната любов. Но те могат също да бъдат и нейни подготвителни подобия – упражнение, така да се каже, на духовните мускули, които благодатта по-късно може да постави на по-висша служба; както момичетата в детството си се грижат за кукли, а по-късно се грижат за деца.
Може да дойде момент, когато тази любов трябва да бъде отречена: извади дясното си око. Но първо трябва да имаш око. Същество, което изобщо няма око, което е стигнало само до някакво „светлочувствително“ петно, не би могло да се ангажира сериозно с осмислянето на този строг текст.
Разбира се, патриотизмът от този вид изобщо не е агресивен. Той иска само да бъде оставен на мира. Става войнствен единствено когато трябва да защити онова, което обича. Във всеки ум, който притежава поне капка въображение, той поражда добро отношение към чужденците. Как бих могъл да обичам своя дом, без да осъзная, че и други хора, не по-малко основателно, обичат своя? Щом веднъж си разбрал, че французите обичат своето café complet така, както ние обичаме бекон с яйца – е, на добър час, нека си го имат. Последното, което бихме искали, е навсякъде другаде да стане същото като у дома ни. То не би било дом, ако не беше различно.
Втората съставка на патриотизма е особеното отношение към миналото на нашата страна. Имам предвид онова минало, което живее в народното въображение: великите дела на нашите предци. Помнете Маратон. Помнете Ватерло. „Трябва да бъдем свободни или да умрем – ние, които говорим езика, на който е говорил Шекспир.“ Това минало се възприема едновременно като задължение и като уверение: не трябва да падаме под равнището, което бащите ни са ни задали, и понеже сме техни синове, има добра надежда, че няма да паднем.
Това чувство няма толкова безспорни основания, колкото простата любов към дома. Действителната история на всяка страна е пълна с дребнави и дори срамни дела. Героичните разкази, ако бъдат приемани като типични, създават невярна представа за нея, а често и самите те подлежат на сериозна историческа критика. Затова патриотизмът, основан върху славното ни минало, е лесна плячка за разобличителя. С нарастването на знанието той може да се пречупи и да се превърне в разочарован цинизъм или да се съхрани само чрез доброволно затваряне на очите. Но кой би могъл да осъди нещо, което очевидно кара много хора, в много важни моменти, да се държат далеч по-добре, отколкото биха могли без неговата помощ?
Мисля, че е възможно човек да бъде укрепен от образа на миналото, без нито да бъде измамен, нито да се възгордява. Този образ става опасен тъкмо в степента, в която бъде сбъркан със сериозното и систематично историческо изследване или бъде поставен на негово място. Историите са най-добри, когато се предават и приемат именно като истории. С това не искам да кажа, че трябва да бъдат предавани като чисти измислици – в края на краищата някои от тях са истинни. Но ударението трябва да пада върху самия разказ, върху картината, която разпалва въображението, върху примера, който укрепва волята. Ученикът, който ги слуша, трябва смътно да усеща – макар, разбира се, да не може да го изрази с думи, – че слуша сага. Нека бъде въодушевен, за предпочитане „извън училище“, от „делата, които спечелиха Империята“[1]; но колкото по-малко смесваме това с неговите „уроци по история“ или го вземаме за сериозен анализ – още по-лошо, за оправдание – на имперската политика, толкова по-добре. Когато бях дете, имах книга, пълна с цветни илюстрации, озаглавена „Историята на нашия остров“. Това заглавие винаги ми се е струвало, че улавя съвсем точния тон. Самата книга изобщо не приличаше на учебник.
Онова, което ми се струва отровно, което поражда вид патриотизъм, вреден, ако се задържи, макар и малко вероятно да се задържи дълго у образован възрастен човек, е напълно сериозното индоктриниране на младите в съзнателно невярна или пристрастна история – героичната легенда, мрачно преоблечена като учебников факт. С това се промъква мълчаливото допускане, че другите народи нямат също толкова свои герои; може би дори и убеждението, че можем в буквалния смисъл да „наследим“ една традиция – което със сигурност е много лоша биология… А тези неща почти неизбежно водят към трето нещо, което понякога се нарича патриотизъм.
Това трето нещо не е чувство, а убеждение: твърдо, дори прозаично убеждение, че нашият собствен народ, в трезвия смисъл на думата, отдавна е бил и все още е видимо по-висш от всички останали.
Веднъж си позволих да кажа на един възрастен духовник, който изповядваше тъкмо такъв вид патриотизъм: „Но, отче, не ни ли е казано, че всеки народ смята своите мъже за най-храбрите, а своите жени за най-красивите в света?“. Той ми отговори с пълна сериозност, не би могъл да бъде по-сериозен, ако произнасяше Символа на вярата пред олтара: „Да, но в Англия това е вярно“. Разбира се, това убеждение не беше направило моя приятел, Бог да го прости, злодей; беше го направило само един извънредно мил стар глупак. Но то може да произведе и глупаци, които ритат и хапят. В крайните си, безумни форми то може да премине в онзи популярен расизъм, който и християнството, и науката еднакво забраняват.
Това ни отвежда към четвъртата съставка. Ако нашият народ наистина е толкова по-добър от другите, може да сметне, че той има спрямо тях или задълженията, или правата на висше същество. През XIX век англичаните станаха особено чувствителни за такива задължения: „бремето на белия човек“. Онези, които наричахме туземци, бяха наши подопечни, а ние – техни самоназначили се настойници.
Това не беше изцяло лицемерие. Ние наистина им направихме и добро. Но навикът ни да говорим така, сякаш мотивите на Англия да придобие империя, или мотивите на който и да е млад човек да търси служба в Индийската гражданска служба, са били предимно алтруистични, предизвика отвращението на света.
И все пак това показваше чувството за превъзходство в най-добрия му вид. Някои народи, които също са го изпитвали, са поставяли ударението не върху задълженията, а върху правата. За тях някои чужденци са били толкова лоши, че човек е имал право да ги изтреби. Други, годни само да бъдат секачи на дърва и носачи на вода за избрания народ, по-добре било да бъдат накарани да живеят само със сеченето и носенето. Кучета, знайте си господарите! Далеч съм от мисълта да внушавам, че двете нагласи са на едно и също равнище. Но и двете са гибелни. И двете изискват областта, в която действат, да се разширява „все по-широко и по-широко“. И двете носят в себе си този сигурен белег на злото: само като са ужасни, успяват да не бъдат смешни.
Ако ги нямаше нарушените договори с индианците, изтреблението на тасманийците, газовите камери и Берген-Белзен, Амритсар, „черно-кафевите“ и апартейдът, помпозността и на двете нагласи щеше да бъде гръмогласен фарс.
Накрая стигаме до етапа, в който патриотизмът в своята демонична форма несъзнателно отрича сам себе си. Честъртън посочва два стиха от Киплинг като съвършен пример за това. Това е несправедливо към Киплинг, който, удивително, за човек така бездомен, е знаел какво може да означава любовта към дома. Но взети сами по себе си, тези стихове могат да бъдат приети като обобщение на самото явление. Те гласят:
Ако Англия беше такава, каквато изглежда,
колко бързо бихме я зарязали. Но тя не е!
Любовта никога не говори така. Това е като да обичаш децата си само „ако са добри“, жена си – само докато запазва красотата си, мъжа си – само докато е прочут и успяващ. „Никой – казал един от гърците – не обича своя град, защото е велик, а защото е негов.“
Човек, който наистина обича страната си, ще я обича и в нейното падение и упадък: „Англия, с всичките ти недостатъци, аз все още те обичам“. За него тя ще бъде „бедно нещо, но мое“. Той може да я смята за добра и велика, когато тя не е такава, защото я обича; тази заблуда до известна степен е простима. Но войникът на Киплинг обръща нещата: той я обича, защото я смята за добра и велика – обича я заради достойнствата ѝ. Тя е успешно действащо предприятие и гордостта му се ласкае да бъде част от него. А ако престане да бъде такава? Отговорът е даден съвсем ясно: „колко бързо бихме я зарязали“. Когато корабът започне да потъва, той ще го напусне.
Така онзи вид патриотизъм, който тръгва с най-голямо перчене, с барабани и знамена, всъщност поема по път, който може да доведе до Виши.[2] И това е явление, което ще срещаме отново и в бъдеще. Когато естествените любови станат беззаконни, те не само вредят на другите любови; те самите престават да бъдат любовите, които са били – престават изобщо да бъдат любов.
Следователно патриотизмът има много лица. Онези, които биха го отхвърлили изцяло, изглежда не са помислили какво със сигурност ще заеме, и вече започва да заема, неговото място. Още дълго време, а може би завинаги, народите ще живеят в опасност. Управниците трябва по някакъв начин да вдъхнат на поданиците си решимост да ги защитават или поне да се подготвят за защитата им. Там, където чувството на патриотизъм е разрушено, това може да стане единствено ако всеки международен конфликт бъде представен в чисто етически план. Ако хората няма да отдадат нито пот, нито кръв за „своята страна“, трябва да бъдат накарани да почувстват, че ги отдават за справедливостта, за цивилизацията или за човечеството. Това е стъпка надолу, а не нагоре. Патриотичното чувство, разбира се, не е трябвало да пренебрегва етиката. Добрите хора е трябвало да бъдат убедени, че каузата на тяхната страна е справедлива; но тя все пак е била каузата на тяхната страна, а не каузата на справедливостта сама по себе си.
Тази разлика ми се струва важна. Без самооправдание или лицемерие мога да смятам, че е справедливо да защитя със сила дома си от крадец. Но ако започна да се преструвам, че съм му насинил окото единствено по морални съображения, напълно безразличен към факта, че въпросният дом е мой, ставам непоносим.
Също толкова фалшива е и претенцията, че когато каузата на Англия е справедлива, ние сме на страната на Англия – както би бил някой неутрален Дон Кихот – само и единствено поради тази причина. А безсмислицата повлича след себе си зло. Ако каузата на нашата страна е каузата на Бога, тогава войните трябва да бъдат войни на унищожение. На неща, които са съвсем от този свят, се придава лъжлива трансцендентност.
Славата на старото чувство на патриотизъм беше в това, че макар да можеше да калява хората за най-големи усилия, то все пак знаеше, че е чувство. Войните можеха да бъдат просто героични, без да се преструват, че са свещени войни. Смъртта на героя не се смесваше с мъченичеството. И, което е прекрасно, същото чувство, което можеше да бъде напълно сериозно в тежко отстъпление или в отчаяно отбранително сражение, в мирно време можеше да се отнася към себе си леко, както често правят всички щастливи любови. То можеше да се смее на самото себе си.
Нашите по-стари патриотични песни не могат да се пеят без закачлив блясък в очите; по-късните звучат повече като химни. Дайте ми „Британските гренадири“, с неговото tow-row-row-row, по всяко време, вместо „Земя на надежда и слава“[3].
Накрая ще отбележим, че този вид любов, който описах, заедно с всички негови съставки, може да бъде насочен и към нещо различно: към училище, полк, голям род или класа. Същите критики ще важат и там. Такава любов може да се изпитва и към общности, които претендират за нещо повече от естествена привързаност: към Църква или, уви, към някоя партия вътре в Църквата, или към религиозен орден. Тази страшна тема би изисквала отделна книга. Тук ще бъде достатъчно да кажем, че Небесното общество е също и земно общество. Нашият (просто естествен) патриотизъм към това земно общество много лесно може да заеме трансцендентните претенции на небесното и да ги използва, за да оправдае най-отвратителни действия. Ако някога бъде написана книгата, която аз няма да напиша, тя трябва да бъде пълната изповед на християнския свят за специфичния принос на самия християнски свят към общата сума на човешката жестокост и предателство. Големи части от „света“ няма да ни чуят, докато публично не се отречем от голяма част от своето минало. И защо трябва да ни чуят? Ние сме викали името на Христос и сме служили на Молох.
[1] Препратка към известна викторианска книга: Deeds that Won the Empire: Historic Battle Scenes от W. H. Fitchett. Първоначално текстовете излизат като статии, а после са събрани в книга, публикувана в Мелбърн през 1896 г. и в Лондон през 1897 г.; книгата става много популярна и има множество преиздания. При К. С. Луис изразът е в кавички именно като културна препратка към този тип героично-имперски разкази за британското минало.
[2] Има се предвид режимът във Виши във Франция по време на Втората световна война: правителството на маршал Петен, което след поражението на Франция през 1940 г. сътрудничи на нацистка Германия.
[3] „The British Grenadiers“ е стара военна маршова песен, свързана с британските гренадири. Тя има бодър, почти закачлив ритъм и припев с безсмислено-звучащи маршови срички от типа tow-row-row-row. „Land of Hope and Glory“ е много по-тържествена имперска патриотична песен, с музика от Едуард Елгар. Тя звучи почти като химн и е свързана с величието на Британската империя.
