На 20 декември, деня на кончината на великия руски духовник св. Йоан Кронщатски, Православната църква чества неговата памет. Публикуваме част от книгата на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф „Образци на пастирско служение в Русия 18-20 в.“, в която наред с други подвижници на благочестието са описани животът и пастирската дейност на св. Йоан.
Прозорливият подвижник и молитвеник о. Йоан бил един от тези Божии избраници, които Промисълът Божи изпраща на хората, за да покажат на света до каква висота може да се издигне човекът, озарен от божествената благодат.
Той започнал своето пастирство с такъв пламенен порив, че това смутило дори висши духовни дейци от онова време. Преосвещеният Теофан Затворник сметнал за необходимо дори да се обърне към о. Йоан писмено. С думи на любов и наставление той заявявал, че о. Йоан се е наел с такъв подвижнически живот в света, сред житейските съблазни и несгоди, който „неминуемо“ ще го доведе до страшно падение или ще завърши без резултат; че никой, още от времето на приемането на християнството, не само в Русия, но и на Изток, не е поемал по такъв път, бидейки не монах, а свещеник, живеещ извън оградата и устава на манастирите, и че това непременно ще породи голяма съблазън сред духовенството и народа.[1]
Наистина за о. Йоан е било по-трудно да се усъвършенства и да води невидима духовна борба, защото живеел в света. И той бил първият, който поел по този необикновен път, толкова опасен заради множеството препятствия. Той бил поразителен пример за всички пастири, които винаги се нуждаят от възраждане: о. Йоан притежавал различен дух, бил със забележителни черти и дарования. Духът на о. Йоан „жадувал вътрешните човешки сили, вътрешното усъвършенстване да покорят обкръжаващата действителност, която затруднява духовния път в света“.[2] Всичко това свидетелства, че подвижническият живот на о. Йоан е бил живот на необикновен руски богатир на духа, затова той трябва да бъде изследван от нас, пастирите на св. Църква.
Постоянното съзерцание на образа на Христос и „способността на мисълта му да лети през времето и пространството“ така изострили духовната настройка на Кронщатския пастир, че той „не само с лекота разпознавал душевното състояние на другия, но и виждал с духовните си очи това, което за обикновения човек било недостъпно“.[3]
Имало случаи, когато съзерцанието на Господа ставало видимо и за пасомите. Това можело да се наблюдава по време на общите изповеди. Тогава, пишат очевидците, „хората с по-тънка душевна структура виждали пред амвона Спасителя, който благославя народа“.[4] Това необичайно състояние се обяснява със силата на духовното въздействие на о. Йоан върху околните. То достигало своя апогей именно по време на общата изповед, в моментите на най-голямо всеобщо въодушевление. Общата изповед оставяла у присъстващите незабравимо впечатление. Един от очевидците така описва това рядко явление в пастирската практика: в края на Литургията „ние излязохме от олтара на солея и застанахме до о. Йоан. Пред очите ни се разкри величествена картина: пред нас имаш море от глави. В храма бяха не по-малко от пет хиляди човека. Както се вълнува морето, така се вълнуваше и морето от хора. Това беше едно тяло, един организъм, който се движеше насам и натам. Богат и беден, знатен и незнатен, учен и неучен, мъж и жена – всички бяха заедно, всички имаха една душа и едно сърце, като първите християни. О. Йоан излезе от олтара на амвона със смирен вид и започна поучението си, прекъсвано от време на време от риданията на народа, оплакващ своите грехове. После следваха молитви пред изповед и накрая – самото покаяние.
„Братя и сестри, каете ли се, желаете ли да промените живота си? Съзнавате ли греховете си?“.
Това, което се случваше в тези минути, е невъзможно да се опише. Напрежението достигаше най-високата си степен и обхващаше цялата маса по един и същи начин. Наставаше страшен, невъобразим шум: някой плачеше, друг силно ридаеше, трети падаше на пода, друг пък стоеше в безмълвно вцепенение. Мнозина на глас пред всички изповядваха своите грехове, без да се срамуват от това, че другите ги чуват.
А о. Йоан стоеше дълбоко развълнуван и потресен от всичко. Закри лицето си с ръце, но от тях на студения църковен под капеха едри сълзи. Накрая той изтри очите си, прекръсти се: „Тихо, братя! Чуйте: на мене, както и на всички свещеници, Бог е дарил властта да връзваме и развързваме греховете на хората. Слушайте, ще прочета разрешителната молитва“.
Хиляди хора смирено коленичеха, четеше се разрешителната молитва. О. Йоан взимаше края на своя епитрахил и с него на четирите страни по въздуха благославяше народа. Следваше изнасянето на пречистите и животворящи Христови тайни. След гръмогласното прочитане на молитвата „Вярвам, Господи, и изповядвам“ народът се устремява към светата Чаша. Колко благоговение, възторг и тиха радост можеше да се види на лицата на всички!“.[5]
