1. На 30 юни беше лишен от сан поредният свещеник, който постави евангелските заповеди и своята християнска съвест по-високо от заповедите на църковното началство. Телеграм каналът „За Църквата и за хората“ изчисли, че само през първото тримесечие на 2026 г. в РПЦ МП по една или друга причина са били лишени от сан петдесет (!) клирици. Мярката, която някога е била изключителна и извънредна, при сегашния патриарх се превърна в рутина. Както впрочем рутина става и последващото възстановяване в сан на онези низвергнати клирици, които се обръщат за защита към Вселенския патриарх.
И това ни кара да си зададем въпроса: какво всъщност представлява „низвергването от сан“ - сакрално действие, тоест лишаване от благодатта на свещенството, окончателно и необратимо, или форма на административно наказание, което лесно може да бъде обжалвано и отменено? Възможно ли е изобщо някой да бъде лишен от благодатта на свещенството? Да бъде отменено тайнство, извършено от Бога? Да бъде отзован Светият Дух с указ на патриарха или с решение на събор?
В днешната РПЦ този въпрос се решава лесно. Толкова лесно, че свещеник Георгий Максимов дори не се посрами да заяви, че Бог както дава, така „и отнема този дар – отново – с решение на епископ или епископи“. Но далеч не цялата Църква - както западна, така и източна - е споделяла и споделя това мнение.
2. Свещенството се отнася към едно от седемте тайнства наред с кръщението, Евхаристията, брака и т.н. Ако това е тайнство, то го извършва не човек, а Бог. Именно по това то се различава от всички останали църковни обреди – опело, освещаване на дом и др.
И ние знаем, че човек не може да отмени онова, което е извършено от Бога. „Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“, казано е за тайнството брак. С други думи, благодатта, дадена в тайнствата, е неизгладима: Бог не отнема Своите дарове. Затова човек, отпаднал от Църквата, се връща в нея чрез покаяние, а не чрез повторно кръщение; и грях, простен в тайнството покаяние, не се изповядва повторно.
„Никога и никого Църквата не лишава от веднъж преподадените от нея блага – пише професорът по богословие Василий Екземплярски. – Най-висшата форма на църковно наказание, анатемата, също се състои в отсичане на негодния член на Църквата до неговото покаяние… От анатемосания не се „отнема“ благодатта на Кръщението, Миропомазанието и т.н., извършени над него в Църквата преди грехопадението.“ Защо тогава тя трябва да се отнема от съгрешилия свещеник?
Изхождайки от това, Католическата църква смята, че благодатта на свещенството е неизгладима, и за тежки провинения прилага не лишаване от сан, а забрана за служение, която има административен, а не сакрален характер. В това тя следва учението на блажени Августин, който пише, че дезертьор, избягал от бойното поле и разжалван за това, ако измоли прошка от императора, отново получава право да носи върху тялото си воинския знак – татуировка с номера на легиона и личния номер на войника: „Нима тогава християнските тайнства по своята природа са по-малко трайни от този телесен знак?“ И направо твърди, че свещеник може да бъде отстранен от служение, но е невъзможно да бъде лишен от онова, което му е дадено от Бога: „Дори ако някой от клириците заради някакво провинение бъде отстранен от длъжност, той не се лишава от веднъж възложеното върху него тайнство на Господ, макар то да се запазва за негово осъждане.“
Затова, както учи Католическата църква, нито собственото недостойнство, нито решението на който и да било епископ, дори на Римския папа, могат да „унищожат“ или да отнемат благодатта на Светия Дух, която прави свещеника „оръдие на Христос“. С решение на църковното началство той може да бъде свален от длъжност (временно или завинаги) и да му бъде забранено да извършва тайнствата. Но ако въпреки забраната все пак ги извърши, тези тайнства се смятат за действителни.
3. В православието всичко е сложно. „Гърците познават само пожизнено отстраняване от свещенослужение, но никакво „лишаване от сан“, пише архимандрит Киприан Керн. Макар че в гръцкото църковно право съществува вид наказание, обозначавано с думата καθαίρεσις (низвержение). В Новия Завет тя се употребява три пъти, изключително във Второто послание до коринтяни, и нито веднъж не се отнася до наказание на някого, а винаги означава „разрушаване, събаряне, унищожаване“. Със същата дума в църковното право се обозначава и наказанието на клирици за тежки престъпления: блуд, убийство, кражба, побои, нарушаване на клетва, дадена в съд, пиянство, ръкоположение срещу пари и т. н. На руски тази дума се превежда като „извержение из сана“ или направо „лишаване от сан“. Византолозите обаче спорят дали е правилно тя да се превежда именно така, или по-точно би било да се употреби думата „низложен“, което може да се разбира като административно отстраняване от длъжността на свещенослужител, а не като лишаване от благодатта на свещенството.
В практиката на Гръцката църква „низложеният“ свещеник не се лишава от свещенството като тайнство и благодат, тоест не престава да бъде ръкоположен клирик, а губи само правото да извършва богослужения и треби. Именно това прави възможно неговото „възстановяване в длъжност“ в случай на несправедливо наказание.
Фактически това не е „извержение“ (както е на руски) или „лишаване от сан“, а само временна, до момента на апелацията, или в тежки случаи - пожизнена „забрана за служение“. И ако клирик, който е бил подложен на καθαίρεσις, продължи да извършва тайнства, те се смятат за незаконни, но действителни.
Нещо повече, в съвременната църковна практика санът може да бъде върнат не само на несправедливо наказан клирик, но дори и на виновен, който впоследствие се е покаял.
Така през 1998 г., при преодоляването на църковния разкол, Всеправославният събор в София, България, по препоръка на Вселенския патриарх Вартоломей прие в същия сан всички по-рано „разпопени“ разколници след тяхното покаяние. При това всички тайнства, които те били извършили, формално вече без да са свещеници, след „низложението“ си, били признати за „действителни, действени и предаващи благодат и освещение“. Тоест по същество съборът признал, че те фактически са оставали свещеници въпреки решението за „низвержение от сан“.
Неизгладимостта на тайнството Свещенство се утвърждава в 16-о определение на Посланието на патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра от 1723 г.: „Кръщението, както и свещенството полага неизгладим печат. Защото, както е невъзможно някой да получи два пъти една и съща степен на свещенството, така е невъзможно и онзи, който веднъж правилно е приел кръщение, да се кръсти повторно, дори ако е паднал в безчислено множество грехове или дори в действително отстъпление от вярата. Защото онзи, който желае отново да се обърне към Господ, получава изгубеното осиновение чрез тайнството Покаяние.“
Показателно е, че този фрагмент е бил премахнат от Московския митрополит Филарет от официалния превод на посланието на руски език. Самият митрополит е смятал, че никакви разсъждения за „тайнствения характер на свещенството… не трябва да оказват влияние върху съдебното решение за лишаване и снемане на свещенослужителния сан…, от свещенството се извергват напълно“.
Проблемът е, че привържениците на тази версия не само пренебрегват историческата реалност, но и попадат едновременно в няколко богословски капана.
4. Първо, възниква въпросът: ако Бог „е отнел благодатта на свещенството“ от онзи, който е виновен в тежък грях, действителни ли са тайнствата, които той е успял да извърши до момента на лишаването от сан?
От кой момент извършените от него тайнства губят сила: след извършването на греха, след отстраняването от служение, след произнасянето на решението на църковния съд, след утвърждаването на това решение с указ на епископа или след последното заседание на апелативния (църковен, бел. ред.) съд?
И най-важното: действителни ли са тайнствата, които се извършват от онези „недостойни“ свещеници, чиито грехове още не са станали явни?
Така човек изобщо може да се лиши от възможността да приема тайнствата, ако всеки свещеник бъде изследван под микроскоп: ами ако вече е извършил грях, за който по-късно ще бъде „низвергнат“!
Второ, ако благодатта на свещенството се отнема от Бога, без значение дали веднага след извършването на греха, или след произнасянето на решение от съд, епископ или събор, тогава как тя може после да бъде върната не чрез ново тайнство, тоест Божие действие в човека, а чрез бюрократична процедура – обжалване на съдебно решение, макар и несправедливо?
На това, между другото, обръщал внимание професорът по богословие Василий Екземплярски: ако благодатта на свещенството изчезваше в „низвергнатите“ свещеници, тогава „не би могло и дума да става за тяхното възстановяване в сан“.
И в историята на Църквата има множество примери, които много трудно могат да бъдат напаснати към теорията, че лишаването от сан е възможно и има „окончателен и необратим“ характер.
5. Св. Йоан Златоуст бил лишен от сан („низложен“) от църковен събор, на който присъствали епископи, запазили апостолското приемство. Някои от тях дори са канонизирани от Църквата, като Епифаний Кипърски и Акакий Мелитински.
Означава ли това, че св. Йоан е просто монах? Че е бил лишен от благодат? Ако това действие е необратимо, тогава на какво основание и по какъв начин друг събор, 31 години по-късно, посмъртно възстановява неговото епископство и свещенство?
Но има и още по-занимателна история, когато двама епископи ту бивали низвергвани, ту възстановявани един след друг. При това самите те вземали твърде дейно участие в тази борба един срещу друг.
През 858 г. Константинополският патриарх Игнатий, който застанал на „неправилната“ страна в борбата между императора и неговата майка, бил низложен и изпратен на заточение. На негово място бил ръкоположен мирянинът и държавен чиновник Фотий.
Два месеца по-късно недоволни епископи организирали събор, на който задочно осъдили Фотий и го обявили за низложен. В отговор Фотий свикал свой събор, на който отлъчил от Църквата тези епископи и осъдил Игнатий.
През 861 г., за да бъде придаден законен вид на низложението на Игнатий, бил свикан събор от 318 епископи, заедно с представители на Рим, на който бил поканен и бившият патриарх. След като Игнатий отказал доброволно да се отрече (при увещанията му избили зъбите), той бил обвинен в неканонично избиране и бил разстриган, тоест лишен от сан.
Междувременно съборът приел 17 дисциплинарни правила, които днес са част от каноничния сборник на Православната църква, така че е трудно той да бъде признат за „разбойнически“ или незаконен.
Впечатлен от разправата с Игнатий, Римският папа Николай I свикал свой събор, който лишил от сан Фотий и всички, които той успял да ръкоположи, и обявил Игнатий за възстановен в сан и на катедрата. Едновременно с това била наложена анатема на всички, които биха възпрепятствали това възстановяване.
Въпреки това „низложение“ Фотий спокойно заемал патриаршеското място още четири години, докато не бил убит благосклонният към него император. След смяната на властта през 867 г. събор низложил Фотий и върнал сана и престола на Игнатий.
През 869 г. бил свикан още един събор, който анатемосал Фотий и постановил, че той никога не е бил епископ; затова всички клирици, ръкоположени от него, били лишени от сан.
Но през 877 г. Игнатий починал и на негово място върнали Фотий. При това, както изглежда, съборът, който трябвало да признае, че той (Фотий, бел. ред.) все пак „е бил епископ“, бил свикан със задна дата, по-близо до 879 г.
Впрочем след седем години той отново трябвало да се откаже от патриаршеската катедра, за да освободи място за племенника на новия император. Фотий починал в изгнание.
В резултат Църквата канонизирала и двамата патриарси - и Игнатий, и Фотий, многократно лишавани от сан и възстановявани в него.
Ако техните низложения се разглеждат като сакрален акт, „окончателен и необратим“, по израза на някои руски канонисти, тогава се получава, че след всяко решение на събор благодатта на свещенството изчезвала в единия епископ, низложения, и се проявявала в другия, възстановения. И така шест пъти.
И всеки път, „окончателно и необратимо“.
6. Като обръща внимание на сходството между чинопоследованията на тайнството Венчание и тайнството Ръкоположение – обикалянето около аналоя или престола, пеенето на същите песнопения: „Исаие, ликуй“, „Святии мученици“, докторът по богословие, автор на трудове по пастирско богословие, литургика и патрология архимандрит Киприан Керн пише:
„Бракът на свещеника с неговото паство е неразторжим съюз, както по принцип е неразторжим и самият брак… Благодатта, низведена от архиерея в тайнственото свещенодействие по време на литургията, не може да бъде снемана от никаква власт на земята. Да се смята, че църковно-съдебен акт може да лиши човека от благодатта на Светия Дух, е богословска непоследователност. И кръщението, и свещенството са неотнимаеми и неизгладими… Най-страшният грях, извършен от свещеник и довел го до осъждане на „лишаване от сан“, сам по себе си не може, както не може и църковно-съдебният акт, да лиши свещеника от благодатта.“
За съжаление тази проста и ясна мисъл, богословски потвърдена в католическата и гръцката църква, не е станала преобладаваща в Руската църква.
У нас този въпрос така и не е бил решен докрай. В царска Русия на „низвержението от сан“ съзнателно се придавала форма на „тайнство“, само че обърнато наопаки.
Под възгласите „Анаксиос“, „Недостоен“, в храма от клирика сваляли положеното му според сана облекло: расо, подрасник, камилавка, клобук и т.н.; остригвали косата и брадата му, обличали го в мирски дрехи и му отнемали т. нар. „ставлена грамота“ – свидетелството за ръкоположение. След това с жезъл го изгонвали от храма.
Така например бил низложен Могильовският архиепископ Варлаам, осъден за измяна на родината през 1813 г., тоест също по политически мотиви, както Йоан Златоуст и епископите Фотий и Игнатий.
Архимандрит Киприан Керн наричал този дореволюционен обряд на разстригване „страшен и кощунствен“ и го сравнявал със сатанинската „черна меса“, при която всички литургични действия се обръщат наопаки.
На Поместния събор от 1917–1918 г. бил направен опит да се разгледа въпросът за възстановяването в сан, включително и от богословска гледна точка. Отците на събора обаче не се решили да произнесат решение за неизгладимостта на благодатта на свещенството, поради което в документа, който приели, този проблем останал нерешен.
В съвременната РПЦ „лишаването от сан“ често се превръща в удобна форма на разправа с неудобните. Митрополит Сергий Страгородски лишавал от сан свещеници и епископи, които, запазвайки вярност към Христос, отказали заедно с него да се поставят в служба на болшевиките. За него било важно не просто да им забрани да служат, а да обяви, че те са престанали да бъдат равни нему в своето свещенство, че са изгубили благодатта.
Тази традиция на политически разправи за съжаление се запазва в нашата църква и днес. И мотивите, поради които това се прави именно в такава форма, са съвсем същите. Макар че, за разлика от дореволюционна Русия, днес „лишаването от сан“ е изключително административно наказание: вече не се правят никакви опити то да бъде прикривано като сакрално действие.
Нито решенията на църковните съдилища, нито указите на епископите съдържат някакво „угодно бе на Светия Дух и нам“. Има само позовавания на „членове“ от каноните, нерядко произволно избрани.
Бедата е, че такова произволно административно „управляване на Светия Дух" неизбежно лишава от онтологичност и сакралност и самото тайнство Свещенство.
Ако свещеникът или епископът може толкова лесно да бъде назначен (ръкоположен) и още по-лесно снет (лишен от сан) чрез съответно решение или указ, тогава за какво слизане на Светия Дух и за какъв „брак между пастиря и паството“ изобщо може да става дума? Светият Дух не е иподяконче, та епископите ту да Го изпращат, ту да Го отзовават.
Източник: личен профил на автора в Meta
