Продължение от Старецът Паисий и „праведните помисли“
Съвсем друг случай, съвършено различна личност е отец Дионисий (Тацис). Тези дни чета книгата му Духовният кодекс на стареца Паисий. Това е неговата тридесет и четвърта поред книга и повечето от тях са за стареца Паисий. Той самият е сериозен духовник и много здравомислещ. Ала в живота му е имало едно злощастно събитие, което му е повлияло и духовно го е онеправдало – той е роден, закърмен и отрасъл в църковна среда! И точно поради това е достоен за възхищение за духовното здраве, което е придобил, а празнините, които има в творбите му, могат да бъдат простени. Защото празнота остава след всяко съзнателно премахване или премълчаване на нещо от нечия ипостас и същност. С голяма педантичност той отстрани критиките от учението на стареца Паисий, което го направи анемичен, вял и коренно промени личността му – превърна го в своеобразно духовно мекотело. Ако обаче отнемеш от стареца неговото негодувание, гнева му, неговата напрегнатост, мълниите, които внезапно хвърляше, ако не представиш в биографията му неговата гореща природа – нима това не е голяма загуба? Все едно да накараш човек да ходи без гръбнак… Със сигурност обаче отец Дионисий принесе полза с труда си на паството на Гръцката църква и затова му дължим благодарност.[1]
Освен това човекът е отговорил на очакванията на паството – това е искало паството, това е написал. Защо да тревожим напразно духовното стадо?
Св. Атанасий Велики обаче, в словото си „За Благовещението“, пише следното: „Учителите не трябва да обръщат внимание на болестта на слушателите, а да имат предвид нужната сила, намерение и причина, които са подходящи за проповедта“. Не знам дали горното се разбира лесно, но светецът иска да каже: „Нека не гледаме нищетата и окаяното състояние на тълпата, която изпълва църквите, а да говорим високо и гръмко, дори тези неща да не засягат пряко тези хора“. Ще възрази някой: „Тогава защо да се казват?“. Първо, трябва да се кажат, за да се възрадват ангелите вътре в църквата, пазителите на хората (онези хора, които не са извършили тежки, несправедливи и срамни неща и не са били изоставени от пазителите си), и ангелите, които служат в храма. Второ, малцината слушатели, които пряко или косвено ги засяга, ще се нуждаят от тези думи в бъдеще.
И св. Григорий Паламà пише същото: „Ако, когато говорим, се съобразяваме с множеството, тогава нищо възвишено и велико не бива да бъда казвано, понеже умовете са близо до земята“.
Светецът иска да каже, че мнозинството от хората, които пребивават в Църквата, са „прилепнали за земята“, т. е. имат ниско равнище на духовност и разумност. И дори да не са злонамерени и грешни, посредствеността, която носят в себе си, е толкова тежка и непоносима, че по никакъв начин не можеш да ги издигнеш дори на метър над земята, колкото и да се опитваш. Св. Григорий Паламà казва: „Не съобразявай думите си с тях, защото за нищо възвишено не ще се вдъхновиш, ако ги гледаш. Виж духовното величие, което Православната църква е способна да даде на жадуващия го и готовия да плати цената. И остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). Става дума за същата посредственост, която старецът Софроний (Сахаров) неподражаемо описва като „непобедимото невежество на църковното ни паство“.
Като всеки велик дух във всяка епоха, и старецът Паисий беше новатор и първенец в своето време по много въпроси. И по темата за Антихриста, но и когато изобличаваше игумените, които изпонастроѝха пътища и нанесоха непоправими щети на Света гора, и монасите, които обърнаха килиите си на вили и секуларизираха кощунствено пустинята,[2] както и влиянието на новите братства на „Зои“ върху живота на атонските манастири. Старецът отвори очите ми, като каза, че тези привнесени от „Зои“ игумени са създали – вместо манастири – военни поделения, а Христос не може да си намери място във военно поделение. Веднъж ми каза също, че „… редиците ни попълват наистина достойни млади хора, които обаче не се реализират, понеже не откриват духовна мая и така духовното тесто не втасва и хлябът накрая остава клисав“.
Проблемът, който възниква с „праведните помисли“, се свежда до следното: първо, защо старецът не възприемаше игумените на „Зои“ само с „праведен (десен) помисъл“ и молитва, а им противодействаше активно? Значи не за всичко са приложими „праведните помисли“. Има време и място за „праведния помисъл“ и друго време – на противопоставяне и негодувание. Както, между другото, прави и самият Христос.
Има време за мир, духовно процъфтяване и благодат, има и време за изповедничество и дори за мъченичество, което обаче настъпва неочаквано и без предупреждение. Ето така връхлетя руската революция и стотици хиляди вярващи трябваше или да свидетелстват мъченически, или да се отрекат от Господа. Ако ти, приятелю, не разбираш, че днес ние не живеем период на църковен разцвет и плодовитост, а си живееш апатично и безметежно, тогава бедата ще те застигне в съня ти неподготвен. Ако живеехме в златния век на Перикъл или на Византия, естествено нямаше да напишем и една дума от тази книга. Би било кощунство. Но ако днес не осъзнаваш в какво жалко положение е изпаднала Църквата ни (например, повечето от обкръжението на архиеп. Йероним са хомосексуалисти, както беше и по времето на Христодул, който го създаде), тогава, разбира се, тази книга не ти е нужна.
В този случай важат думите на Хенри Дейвид Торо: „Двама души трябват, за да бъде казана истината: един, да я каже, и друг – да я чуе“. Да не припомням и написаното от Оскар Уайлд: „Дай на някого маска и ще ти каже цялата истина“. (Маската му е нужна, за да се скрие под нея.)
Съществува обаче и един противоположен въпрос: щом като старецът е разбрал, че тези казарми-манастири водят влизащите в тях монаси към безизходица и отчаяние, не трябваше ли да вика малко по-силно? Защо не извиси по-високо глас, че да бъде чут от всички вярващи в Гърция?
Отговора, драги читателю, дава самият старец. Три-четири дни преди да си отиде, той извиква духовните си чада от Света гора, за да се прости с тях. И тогава им каза огорчен:
- Умирам с чувство за вина. Трябваше по-силно да издигна глас и се чувствам виновен, че не го направих.
Драги ми читателю, би било кощунство и би ми тежало на душата, да казвам горното, ако то не се е случило. Но аз го чух от устата на човек, на когото имам пълно доверие.
Защо не е извикал по-силно? Обяснението е просто, но е трудно за приемане. Старецът несъмнено притежаваше изобилна благодат на Светия Дух. Но Светия Дух в пълнота получи само един: Христос. Всички останали светци са получили само една малка част (както казва св. Йоан Златоуст, „… един само лъч от благодатта на Светия Дух озари цялата вселена, извърши всички чудеса, раздаде многобройните дарове и основа Църквата“). Това означава, че, наред с благодатта, духовните личности запазват немалко от своите лични черти. Към тези човешки черти и дадености на стареца Паисий спадаше липсата на образование и някои белези на консервативното време и особено в граничната област, където живееше. Например, когато старецът Паисий се оплакал на отец Теоклит за безкрайните пътища, одобрявани от Свещения Кинотис, и че с европейски пари Атон ще се превърне в лунапарк, Теоклит му отговори:
- Паисие, запомни, че си необразован, и, ако те попитам каква е разликата между същност и ипостас, няма да знаеш. Затова бъди по-внимателен.
Теоклит, макар и да беше неприемлив по много въпроси спрямо стареца Паисий, в този случай имаше известна доза истина и право“.[3]
Естествено, че старецът Паисий беше прав за пътищата, но че беше необразован − в това пък беше прав отец Теоклит и то се отразяваше на много неща, тъй като това го караше да се чувства неуверен пред игумените на „Зои“, идващи от Белгия или пътуващи до Париж да изнасят беседи, или заради дипломите, с които идваха на Атон. През първото десетилетие на „окомплектоването на персонала“, т. е. през 70-те, те изглеждаха като гиганти на образованието и познанието и, благодарение на желязното подчинение, което наложиха в манастирите си, изглеждаха могъщи и непобедими личности. Минаха доста години, преди да разбере, че тези гиганти имаха глинени крака и бяха не само уязвими, но и достойни за съжаление.
Ще дадем няколко нагледни примера за преувеличеното значение на „добрите помисли“ и за това, че някои съждения на стареца бяха плод от времето и мястото, където живееше, а не по Божие вдъхновение.
По време на беседа с една игуменка той сподели история, която я обърка. Старецът разказа, че го посетила компания от млади хора. Едно от децата час по час скачало от стола си и плюело, като същевременно възбудено мърморело нещо. Другите се смеели и го наричали луд. Старецът го повикал насаме в параклиса и го попитал защо се държи така, какво мисли и какво чувства. И тогава момчето му признало, че дяволът му внушава гнусни фантазии с Богородица, с различни светици и не издържало, затова реагирало така.
„Беше много чувствителен – заключи старецът – и от голямото преклонение пред Богородица не можеше да понесе фантазиите и плюваше дявола в лицето. И другите вместо да почитат тази чувствителна душа, го изкарваха луд. Видяхте ли как го осъдиха, понеже нямаха добри помисли? Затова винаги следвайте добрите помисли“.
- Игуменке, – рекох ѝ аз, − в някакъв момент всички сме имали изкушения. Но не сме скачали от мястото си по време на обяд, за да плюем и да ругаем призраци… За да направи някой нещо такова, причината е ясна. Не е добре и затова умът му не е в състояние да контролира душевните му движения. Тук причината не е неговото благочестие, нито чувствителността му. Просто трябва да отиде на психиатър и да се лекува. Какво означава всичко това? Че всички ние сме безсърдечни и не изпитваме съчувствие към това нещастно същество ли? Не. Нека не преувеличаваме. Нека добрата нагласа не ни отдалечава от реалността.
Тя поклати глава и ми рече:
- Май е така, както го казвате, отче.
Друг пример. Старецът забраняваше къпането в морето.
- Ето вижте − казваше на майките, − ако кажете на две братчета да се съблекат, няма да го направят. Докато възрастните… Морските бани не са подходящи за добрия християнин.
Беше и против синдикатите, защото синдикализмът вредял на страната ни. Както казваше той, „… с вяра и с молитва Бог решава проблемите“. Забраняваше, разбира се, и червилото, панталоните и бижутата на жените, защото развалят целомъдрието и духовната нагласа. Питам те, читателю, тези съждения откровения на Светия Дух ли са, или са плод на времето, в което е живял? Отговорът е ясен.
Като монах на Синай старецът изгради целия си духовен живот върху „добрия помисъл“. Беше ни побъркал с този добър помисъл. По всяко време и често съвсем не на място вмъкваше по някоя благочестива приказка за добрите помисли и ни ядосваше. Взе двама послушници. След няколко години изпяхме песента „Изпратих две птичета до червената ябълка – едното се нарани, другото го хванаха, ни едно не се върна…“ (популярна гръцка песен – бел. прев.). Послушниците отлетяха далеч след две девойки. Тогава, понеже ми беше длъжник заради „праведния помисъл“, му рекох:
- Ε, отче, не се натъжавай! С малко добри помисли и тази ситуация ще се поправи! С твоите монаси ти помогна на две бедни девойки и така, освен духовното дело, свърши и едно обществено!
На Синай, когато дойде старецът Паисий, имаше една благочестива госпожа – архитектка. Научи се от стареца да мисли винаги положително, т. е. да използва винаги „праведни помисли“. Ала едно разглезено дете, което беше отседнало в манастира заедно с родителите си, направи голяма беля и друга посетителка се разсърди. Понечи да го нахока. Архитектката извика:
- Мисли поне малко положително за това непослушно дете! Утре Николаки може да стане светец и отсега му дължим уважение!
Посетителката, която беше хванала детето, ѝ отговори:
- Докато стане светец обаче, трябва някой да му даде да разбере, за да не разруши и други неща и да не притеснява моето дете!
Опитвам се и аз понякога да се придържам към добрите помисли, както например, ако срещна госпожи, които благоухаят, си казвам, че сигурно от светостта излъчват такъв аромат, … но не успявам много в опитите си. И още един пример за добрите помисли. Един човек се сгодил за жена от града, но когато дошъл негов приятел от същия град, му рекъл озадачен:
- Защо не попита, глупако? Тази е преспала с всички в Халкида!
- То пък един голям град!
Когато си тръгнах от Синай и започнах да пиша някои критични неща, един познат епископ ми изпрати чрез свой помощник бележка: „Сега, щом стана част от църковната среда в Гърция, не е почтено от твоя страна да я съдиш и да я отхвърляш. Трябва винаги да я защитаваш. Както, между другото, казваше старецът Паисий, с когото си живял – винаги трябва да се опитваш да лекуваш другия и да му внушаваш добър помисъл“.
Отговорих му следното: „Не съм влизал в църковна среда, както ти я разбираш, или поне не знаех, че тя е в това състояние. Аз се посветих на Църквата, вярвайки в нейната святост, а не са ми казали: „Знаеш ли, тук повечето са проблемни хора – в морално, сексуално, интелектуално отношение… Приемаш ли това? Съгласен ли си?“.
Ако го приемах, тогава наистина нямаше да имам правото да критикувам и да протестирам. Сега обаче ще протестирам, защото Христос ви предаде един прекрасен свят – Неговата Църква, а вие го обърнахте на разбойнишки вертеп и в мизерно място. Колкото до добрите помисли на стареца Паисий, има време, в което трябва да прилагаш този принцип, и друго време, когато използваш други способи“.
В Патра ми зададоха следния въпрос:
- Ако имаш луда майка, ще ти хареса ли някой да я подиграва в книгите си?
- Първо на първо, впечатляващо е как оприличаваш Църквата на луда жена. Не ме притеснява нито един луд − той предизвиква у мен само симпатии. Но ако лудата ти майка застане начело на енорията ти и пречи на здрави личности да дойдат и да живеят в тази среда, тогава въпросът трябва да се дискутира и да се предложи изход от ситуацията. Предложението може да е устно, може и да е писмено. Ти може да го наричаш съдене или осъждане, ала аз ще ти отговоря: „Няма да позволя луди хора да ни представляват“.
А сега един също толкова важен въпрос: най-скучната компания е, когато след литургия енориашите отиват да пият кафе. Хуморът на тези срещи не съществува вече от няколко века, а интелектуалното равнище на разговорите по каквито и да е въпроси е ниско. Какво би казал на твоите деца, когато попаднат в такава среда? Че това са Божии хора и затова нямат чувство за хумор и разсъдък? Ами те ще ти отговорят много просто (понеже новото поколение не страда от нашите комплекси): „Тогава не искам Божиите хора в живота си“. Ако не разговаряш разумно, искрено, с правилните аргументи − ще загубиш детето си.
Когато родителят или духовният баща възприема всичко случващо се само „с добър помисъл“, той може да стане светец, при условие че носи в себе си нещо естествено и харизматично, което се проявява като доброта, невинност, простота и простодушие – такива хора обаче са рядкост. Чедата му обаче най-вероятно ще „застинат“ духовно, защото е почти невъзможно подобно изключение и рядка харизма като тази на техния баща или духовен отец да се прояви отново в тях. Те ще се объркат и ще станат по-зле.
Случва се обаче и обратното: когато духовният баща се опитва да реши проблемите с реализъм и доброта, като запълва празнотите и слабостите на обкръжението си, тогава със сигурност чедата му ще станат по-добри, защото ще доразвият онова, което са видели в стареца си, и ще го направят по-добро.
* * *
* Откъс от книгата Не съдете, за да не бъдете съдени (тук)
[1] Действително неговото дело беше и е полезно за Църквата, но как е възможно да напише толкова много книги и да не бъде подложен на нито едно гонение? Самият старец беше толкова преследван през живота си и поне десетима игумени от Света гора искаха главата му на тепсия и предлагаха достойно възнаграждение. Отец Дионисий не си ли задава въпроса как така е безпроблемно приет в едно болно статукво? Нима подобно противоречие не го притеснява? Разбира се, аз знам как би отговорил в духа на „праведния помисъл“: „За да съм от полза на вярващите, няма да пиша нищо, което може да разгневи началството и епископите, които няма да позволят на книгите ми да стигнат до хората“. На този отговор аз бих искал да припомня думите на стареца: „Жалко, чедо, дори стойността на билетите за толкова много идвания до Света гора не си покрил… На духовен туризъм си ходил“.
[2] Вместо да уважат светостта на пустинята и с трепет и духовен копнеж да изградят живота си в нея, като построят килиите си, както щъркелите и ястребите вият гнездата си, те пренесоха света в пустинята и я превърнаха в лагер, а килията си – в извънградски дом за почивка.
[3] Разбира се, по-късно и той издаде книга, в която хвали добродетелите и мъдростта на стареца Паисий. Като падне дървото, всеки си събира дърва. Нима другите игумени бяха по-хитри, дето старецът Паисий ги критикуваше, а те го ругаеха, пък като почина, тръгнаха да обикалят Гърция и други страни и разказваха фантастични неща от чудния живот на стареца Паисий, каквито никой друг не е разказвал? Щом има търсене за една стока, покрай нея се завърта и съответното производство и търговия. Колкото до стареца Теоклит, макар че можеше да бъде укоряван за не едно, нека го прости Господ. Той дойде осемнадесетгодишен на Света гора и в крайна сметка вярвам, че именно това ще види Христос и ще го спаси. Защото, „който е умрял, той се е освободил от грях“ (Рим. 6:7).
