Глава двадесет и първа. Можем ли да съдим икуменистите?

- Чакай малко – прекъснах го аз, − нека те попитам нещо. Ако във Волос, например, има хомосексуалист, който е вече тридесет и пет или четиридесетгодишен и още не се е оженил, в града започват да шушукат, че има нещо съмнително, дето не се жени – сигурно има някакъв сериозен кусур. Той пък, за да се прикрие и да избегне безизходицата, става архимандрит, където за хомосексуалистите бъдещето е светло. Да речем, отива един от вашите ученици при Теоклит Кумарианос[1] и онзи го опипва. Момчето е в шок, изпада в гняв и не знаем дали ще иска повече да чуе до края на живота си думите „Църква“ или „Бог“. Когато това момче сподели с теб болката си, тогава ти вместо да се възмутиш заедно с него, ще защитиш непристойния Кумарианос и подобните му, така ли?

Богословът ме погледна с неудобство.

- Преди да прочета книгите ти, така правех. Духовният ми отец беше пределно ясен: „Не си ти този, който може да преценява кой клирик е достоен и кой недостоен. Ти, като верен член на Църквата, си длъжен да го подкрепиш“.

Опитах се да изясня нещата.

- Става дума за неразкайващ се хомосексуалист, нали така? Него ли трябва да подкрепиш? Защото каещият се хомосексуалист, който вече не извършва такива неща, е друго нещо. Значи, ще защитиш един блудник, един подлец, понеже се е изхитрил да облече расо, така ли?

- Да – натъжи се той, – и такова постижение имам…

Нека го решим веднъж завинаги в себе си: Ако не освободим Църквата от тези негодници, плевелите, и ако не я избавим от онези, които не само рушат духовния плод на нивата Господня, но са избуяли дотолкова, че вече напълно управляват църквата, каквото и друго да правим – ние, монасите, и вие, богословите – сме извън темата и не изпълняваме волята Божия. Разбира се, в Евангелието се казва, „оставете да расте и едното, и другото заедно до жетва“ (Мат. 13:30). Но не е имал предвид Христос да оставим плевелите да управляват Църквата Му и да стоят отпред на Негово място. Помниш ли един мъдрец, дето казва, че който воюва за свободата, воюва за Господа? Още дълго ли ще поддържаме това мракобесие?…

Когато Вселенският патриарх Вартоломей ръкополагаше Димитрий за архиепископ на Америка, каза в речта си следното: „Ако един йерарх има всички дарби, всички качества, всички добродетели, но няма сляпа лоялност и не изпитва безкрайна преданост и признателност през целия си живот към Вселенската патриаршия, той е нищо, ще бъде безполезен, като мед, що звънти, или кимвал, що звека“ (1 Кор. 13:1-2).

О, какво извращение! Да се използва химнът на любовта на апостол Павел, за да се оправдаят с него користни цели и задни мисли. Любовта се превърна в „сляпа преданост“ към началника. Каква дързост е да изопачаваш дори Светото Писание, за да обслужва и оправдава папската чест и духовно неуравновесени егоистични амбиции! Сиреч, личността на един епископ или архиепископ не се оценява по това дали е с православен дух, със смирен ум, милосърден отец към паството си и дали, най-вече, е духовно здрав човек? Всичко това се заменя с добродетелта: „Сляпа преданост, безгранична вярност и доживотна благодарност към господаря“?

Доживотна благодарност. Към кого? На Светия Дух, Който го е „избрал“? Или на началството, което замества Бога? Господ винаги уважава свободата и волята на човека. Бог никога не би се изразил по този фашистки начин и с такива думи и не би потискал личността с толкова неприемлив егоизъм и користолюбие. Но ако това началство, което замества Бога, е то-о-олкова далеч от Господа, че няма нищо общо с Него?

Една такава реч, с толкова нечувани и неприемливи претенции напомня единствено на масонските ложи, в които жертвата се обвързва с пълно посвещаване и признателност до гроб и щом поиска да премине в „друг лагер“, ще усети на дело какво значи да не бъде признателна доживот на началника си.

Горкият Господ! С какви фашизоидни типове е принуден да бъде представляван на земята! Трудна работа, изключително трудна роля е да си Бог днес. С такива безскрупулни фашизоидни представители важи точно това, което казва народът ни: „Тичаш сам и пак излизаш втори“.

Основната цел на този фашизъм е да насърчи и обедини църквите – основно Православната и Римокатолическата. За да смаже всяка възможна критика или възражение, от една страна, избира „подходящите лица“ и, от друга, минава пак отгоре като валяк, да не би да поникне неочаквано и внезапно някой нормален филиз на личност, която ще може да се изразява свободно и критично.

Направиха ми впечатление думите на о. Теодорос Зисис – преподавател в богословското училище в Солун.

- Бях изненадан от поведението на епископите и като цяло на клириците. Осем епископи са мои духовни чада. Питат ме за различни въпроси, които обсъждат в Св. Синод, разбираме се нещо, но като отидат в Атина, казват точно обратното. Например, когато Христодул реши да отиде при папата. Бях изразил мнението си и демонстрирах ясно несъгласието си. Те се съгласиха. Когато застанаха пред архиепископа, гласуваха да отиде при папата, макар да не бяха съгласни. Друг пример: когато Св. Синод реши да ми наложи наказание, те отново премълчаха. По-късно ми се обадиха, за да ме уверят в своята подкрепа и вярност, и аз ги попитах: „Ама вие съвест нямате ли? Вие сте епископи и не смеете да изразите мнението си, за да не разочаровате архиепископа? Не помислихте ли за Бога?“.

Колко прав е бил Златоуст в словото си за свещенството, че най-важната предпоставка за някой да стане клирик е „душата му да е напълно чиста от стремление към длъжността“,[2] т. е. твоите решения не могат да се влияят нито от властта, която притежаваш, нито от почестите и славата, които носи епископският сан, и, естествено, от сребролюбието, удобствата и останалите земни удоволствия. Твоето първо задължение е изпълняваш Господнята воля и да се вслушваш в съвестта си.

Между другото, скъпа читателко, може би и тук можем да добавим, че тези осмина епископи са добри християни, щом никого не съдят. И щом не съдят, значи няма да бъдат съдени и от Господа. Някак така излиза, нали?

Темата за икуменизма е огромна, не като неразрешим проблем, който трябва да се изясни, а като предателство, тръгнало от Фенер и обхванало епископите на Вселенската патриаршия, а и цялото православие. Както е известно, икуменизмът омаловажава и отменя изцяло догматическите различия с цел да се обединим с римокатолиците и така веднъж завинаги проблемите да приключат. За да стане ясно защо толкова плачат и ридаят за това обединение, трябва да се върнем малко назад, когато в Гърция имаше крал и дворец. Дворецът заслепяваше с блясъка си атиняните и предизвикваше такова безкрайно и непреодолимо очарование и привличане, че атинската аристокрация с признателност коленичеше и се разтапяше, ако беше удостоявана с честта да бъде поканена в двореца и да докосне ръката на краля и кралицата. Имахме депутати, които говореха за сваляне на монархията и бяха яростни противници на краля. Когато обаче той ги покани в двореца и ги назначи за преподаватели в Атинския университет, на другия ден с изненада останалите народни избраници ги чуха да заявяват в парламента, че Гърция не може да съществува без кралската опека и закрила.

Каквото беше дворецът в онова време за слаборазвитата Гърция, това днес е Ватиканът за гръцките епископи и патриарси. Излъчва едно несравнимо очарование. В България ни разказваха как при посещението на папата за хората било много смешно да гледат как някои епископи вървели редом до него и давали знак на сътрудниците си да ги снимат.

За съжаление, на епископско равнище въпросът за вярата не стои. Това е вече минало, от времето, когато са се съгласили с икуменизма. Не че няма вярващи епископи в Гърция, има, и по моя преценка са някъде около тридесетима, но за съжаление гласът им никога не се чува, а това е най-голямото огорчение на Христос – доброто винаги е непълно, докато злото е цялостно, завършено, енергично и изискващо. Затова и невярващите епископи се налагат.

С всичко това, скъпи мой читателю, искам да те попитам нещо: по въпроса за икуменизма и ако (а това изглежда неизбежно) Патриаршията продължи предателството си и завърши делото си, предоставяйки православието на папата, ти ще си останеш ли с това „Не съдете, за да не бъдете съдени“? Значи няма да съдиш дали патриархът е постъпил правилно или не, участвайки, например, и държейки слово пред събора на кардиналите във Ватикана (от 17 октомври 2008 г.), където не скри радостта си от голямата чест? И, както той каза: „… участието ми в събора на светейшите тук епископи и кардинали на сестринската църква е проява на Светия Дух“? Това сътрудничество не е ли предателско? Аз, приятелю, ще ти дам един пример за правилно поведение в подобна ситуация − когато патр. Йоан Калека, защитавайки италианеца Варлаам и Акиндин (проблемът, създаден от тях, е аналогичен на създавания от икуменизма днес), забранява на Григорий Паламà да пише и да държи слово, понеже, както му казва, „… с това, което си написал, разтърси и разстрои паството“, и така го отстранява. Св. Григорий Паламà отговаря: „Ясно е, че този човек, патриархът, изпитва колебания относно вярата, освен това е голям лъжец и явен клеветник“. Позволено ли е на един монах да говори така за патриарха? Със сигурност не е спазил никакъв етикет.

Когато Йоан Калека, Константинополски патриарх, заедно с Антиохийския патриарх Игнатий, са написали писмо против него, св. Григорий отново отговорил: „След като патриарсите щедро са отпили от коварната и безчестна напитка, сега предлагат една по-страшна от всички отрови като чиста вода на вярващия народ, който им се доверява. Колкото до този адвокат на лъжата, Антиохийския патриарх, нас не са ни учили, че християнството се определя от личности, а от истината и правата вяра“. И по-надолу: „Тези двама патриарси, са главни герои и защитници на лъжата“. Драги приятелю, дойде часът да ти кажа и нещо евангелско, изречено от Самия Христос (значи, не подлежи на съмнение и приемането му е задължително): „… иди и ти прави също така“ (Лука 10:37).

Мисля, че е време на този етап да кажем няколко православни неща, че да подсладим горчивия и кисел вкус, оставен от икуменистите. За папата, неговата самонадеяност и самомнение е толкова добре известно, че следващите думи не ни се струват никак преувеличени: „Папата търси начин да назначи Христос за представител на Небето“. На папата и неговите малки папи (икуменистите) ние ще противопоставим мъдрите слова на стареца Софроний: „Три неща не разбирам – вяра без догмат, християнство вън от Църквата и християнство без аскеза. И трите – догматът, Църквата и аскезата, за мене съставляват единен живот“. Патр. Вартоломей, заедно с цялата си икуменическа клика, повече или по-малко, смята за неуравновесени всички светци, които се бориха срещу Рим и църковното му изопачаване, за да запазят православието чисто от еретически примеси и секуларизация. Сега, как могат да съчетаят мъчениците, които сме имали заради римокатолиците и които църквата ни почита като светци, с икуменизма – това само шизофреници и манипулатори от типа на Вартоломей биха могли да постигнат. Когато патр. Йоан Век и имп. Михаил Осми Палеолог са подписвали и са наложили съюза с папата, най-напред решават да озаптят монасите от Света гора (които реагират и отхвърлят опита им), тъй като са оказвали решително влияние върху църковната ситуация, а и почти целият народ ги е следвал. Тръгват заедно с войската към Света гора и, докато плават към Атон, Богородица се явява на монасите и им казва: „Които искат да свидетелстват, нека останат в манастирите си. Който не е готов за мъченичество, бързо да се скрие“. Имп. Михаил и патриархът започват операцията с дипломация – посещават първо Ватопедския, Иверския и Зографския манастир и искат те да признаят папата като единствен глава на обединената църква. Обещават, че папата няма да злоупотреби с тях, обратно – ще им изпрати достатъчно злато, за да ремонтират манастирите си и да живеят в удобство. Монасите отговарят на патриарха:

- Нашият водач е Христос. Той е главата на Православната ни църква. Ние не признаваме никой друг да ни води. Колкото до златото, нека си го задържи папата.

Императорът, с войската си и с подкрепата на патр. Йоан Век, който е бил ядосан на монасите, избиват много ватопедци и ивиронци. А зографците се затварят в кулата на обителта и сипват вряла вода върху всеки, доближил портите, затова подпалват дърветата наоколо и самата кула и в нея изгарят всички монаси от светия Зографски манастир. Отиват и в Карея, и обезглавяват протоса в Света гора, защото и той не приема папата за глава на Църквата.[3]

Сред останалите, които не са се съгласили и не са приели унията, са били избити мнозина по скитовете и килиите.[4]

Следва