Продължение от Глава петнадесета. Съждение и свобода
„Както овцете притежават инстинкт да различават обикновените треви от отровните, така и човекът има интуиция да различава полезното от вредното“
св. Василий ВеликиСпособността да отсъждаш правилно е добродетел. Една добродетел, която предполага свобода, но в същото време води до още по-голяма свобода. Само дето трябва да знаем това, което св. Нил Синайски казва в наставленията си към монаха Евлогий: всяка добродетел има и обратна страна. „Онзи, който копнее и се стреми към някоя добродетел, трябва същевременно да е готов да посрещне войната, която ще се надигне срещу него заради тази добродетел, за да не се окаже неподготвен и да не бъде победен от противните сили. Тъй щото, щом се приготвят и групират силите на човека в името на борбата за някоя добродетел, силите на злото също се строяват за борба“. Изводът е, че тъмните сили ще поискат да те държат далеч и в неведение за духовните събития. Ако обаче не успеят да направят това, подтикват комплексирани и неуверени хора (каквито изобилстват в църковните среди) да ти попречат да се изразяваш свободно, да те спрат и да те накарат да живееш като тях – които никога не са преодолели комплексите, страховете и несигурността си.
Сократ, в диалога си с Протагор, продължава мисълта на св. Нил: „Смелият знае, че ако победи злото, ще изпита морално удовлетворение и наслада, затова и се възправя срещу него, докато несмелият го избягва“.
За пореден път ще се сблъскаме с комплексите, фанатизма и злобата сред църковните хора. „Да де, ама всичко, което казваш, се отнася за духовните хора, а пък аз…“. Ние просто трябва да направим каквото прави Сократ. Ако някой не е притежавал нужните качества, за да се занимава с философия и диалектика, т. е. за духовно раждане, той го е изпращал при теолога и софист Продик Кеоски. Не са му били достатъчни нито мотивираността на ученика, нито пък упоритата му работа. Изисквал е посвещаване и развитие в света на идеите. Може би е настъпил часът, когато и ние трябва да изпратим църковните хора за онова, което биха могли да правят, при будистите, суфистите и изобщо някъде, където ще се чувстват по-добре. Там, особено в исляма, никога не изразяваш мнение за нищо. Наместваш някак и страстите, и болестта си и като цяло с много малко усилия те изкарват добродетелен. Може би тогава, като намалеят тези просяци в Църквата, ще можем да се надяваме на нещо по-добро.
Относно това как да направим по-добро бъдещето на Църквата, един мой добър приятел духовник от северните предградия на Атина се изказа пророчески. Поводът беше пътуването на познат музикант до Ираклио, на Крит, където щял да свири в някакво заведение. Собственикът на хотела, където бил отседнал, му рекъл:
- Искаш ли да отидем в женския манастир „Св. Фотинѝ“? Той е извън Ираклио и отчето там е най-добрият свещеник на Крит. Свят човек, извършвал е и чудеса. Аз се изповядвам там от много години. Идваш ли?
Нашият приятел дотогава познавал само един расоносец – мен, и това бил вторият. Щом седнал срещу него, първото нещо, което светият духовник го попитал било:
- Онанираш ли?
- Моля?
- Попитах, онанираш ли?
- Отче, карате ме да се чувствам неудобно, какво говорите?
- Слушай сега − продължил чудотворецът, светият духовен отец, − онанирането е голям грях. Според каноните на Църквата се наказва с четиридесет дни отлъчване от църковно общение. Казвай сега, онанираш ли?
- Не, моля Ви, отче!…
- А имаш ли тогава връзка с момиче? – продължил невъзмутимо свещеникът. – Връзките преди брака са грях и са строго забранени. Трябва да спазваш каноните на Църквата, защото Господ ще те накаже. Гледай да се ожениш, да създадеш семейство, деца… Имаш ли нещо друго да ми кажеш?
- Не.
- Виж сега, от днес нататък аз съм твоят човек. Ще идваш при мен и аз ще ти казвам какво да правиш. Ще ме питаш къде да ходиш и какви решения да вземаш. Разбра ли какво ти казах?
Когато разказах историята с параноичния свещеник от „Св. Фотинѝ“ в една енория в северните предградия, едно от отчетата предвиди какво ще е бъдещето на Църквата.
- Църквата ще се обезсили и ще бъде дискредитирана в обществото. Това вече е неизбежно. Тогава онези, които обичат Бога, ще бъдат принудени да вземат отношение и да бъдат твърди. И когато Църквата стигне до дъното и се опозори окончателно, тогава с Божията благодат ще започнат да се организират енории, както се случва преди няколко века при протестантите. Първо те изцяло се разпадат. С времето обаче онези, които обичат църквата си, организират енория – с големи жертви, със свободен дух и с единствен критерий – да вършат Божията воля и нищо друго (поне доколкото са могли да разберат). Когато ми се случи да попадна в такива енории, се чувствах в някои моменти сякаш се намирам в някое от първите християнски общества. Ценят онова, което казваш, ако е право, и се опитват да вземат отговорни и честни решения, като насърчават единствено доброто за енорията им.
Сетне продължи:
- Аз съм изповедник и свещеник в Атина вече четири десетилетия. Изповядвам енориашите два пъти седмично дълги години. Искаш ли да ти кажа какъв е моят извод? Крайно разочароващ. В най-добрия случай ще дойде някоя Божия овчица да я подкрепиш и утешиш. И тази овчица може би ще е най-добрият християнин в енорията. Ти пишеш сега за повелята на времето, за енергични и свободолюбиви личности, които православието трябва да излъчи, за да представи най-сетне по един здрав начин Христос в Гърция и чужбина. Чета онова, което пишеш, и ми е смешно. Ама къде се намира този човек, си казвам, на коя планета живее?! Нима изобщо не разбира какво се случва около него? Едно нещо ще ти кажа – през всички тези години като изповедник при мен не дойде нито един християнин, нито една християнка да говори за молитвата, за връзката си с Бога, за това, че има комплекси и се моли Христос да ги излекува… Нито един. Ние, духовните отци, запълваме времето си с леля Фроса, чиято дъщеря се развела, леля Мария, дето момчето ѝ не може да си намери работа, и леля Христина, чието отроче се е забъркало с наркотици…
- Изненадан съм от всичко това − рекох.
Отецът продължи:
- Казах ти – трябва да стигнем дъното, за да направим после нещо добро. Вземи например авторитарността и самоуправството на епископите. Невероятни и безумни неща се вършат от комплексирани епископи. Кой ще ги контролира и как ще се поправят, като всички са клика и са се свили като в гнездо на оси там вътре… Единствената утеха в тази ситуация е, че Църквата ни ще бъде напълно развенчана след няколко десетилетия. Няма да са ни нужни двеста години като във Франция, за да станем атеисти. Днешният грък копнее за атеизма и отвръщане от Бога толкова силно, че след три-четири десетилетия ще сме по-зле от Франция и Германия. Но това е добрата страна на нещата – тогава най-сетне ще започне да се появява нещо добро и правилно. Как да ти го кажа, отче… омръзна ми да се занимавам и да изповядвам християни, които не се интересуват от Господа. Или пък може би изобщо не вярват в Бога, но просто нямат смелостта да го признаят и да живеят като атеисти. Може би защото не искат да загубят и малката утеха, която намират в Църквата…
- И, както казва Достоевски в Бесове − отбелязах аз, − „… ако има да се случва нещо лошо, нека дойде колкото се може по-скоро“.
- Точно така. Тук съм напълно съгласен с теб.
А сега остава и ние да коментираме речта на този левит. Първо, крахът на църковната институция не оправдава нашата лична окаяност. Личният ни живот в условията на тази църковна трагедия (която със сигурност ще се задълбочи) засяга нас, т. е. нашето сърце, съвестта ни и Христос. Ще го кажем още по-просто: това, че днес Църквата е пълна с хомосексуални епископи и клирици, не означава, че Господ ще ни даде „намаление“ за нашия случай, за да влезем в Рая. Божият закон ще остане до края непокътнат и всички, които го спазват, ще вкусят този прекрасен плод, наречен мирна съвест и покой в сърцето. А онези, които го пренебрегват и нарушават, ще страдат от трагичните последици на празното сърце и на хаоса, който като меч ще се забива в тях и ще ги изпълва със силна скръб и безкрайна печал. Едно са хомосексуалните клирици и друго Божият закон, пред който падаме или се изправяме лично.
Макар че отецът споделя своя личен опит и затова трябва да го слушаме с уважение, защото това е истината за него, трябва да кажем, че съществува и една друга истина, от която и ние имаме известен, макар и малък, опит − относно хората и техните духовни търсения, и тя не съответства на гореказаното. Има духовници и монаси, които имат около себе си хора, които не само говорят и живеят молитвата, но и се развиват в нея и имат красиви духовни преживявания.
Проблемът на споменатия отец е защо Бог не му е поверил някои от хората Си? Защото е напълно сигурно, че до края на човешкия род (казано по-добре, до Второто пришествие) Бог ще има Свои хора сред нас, защото те са солта на земята, иначе ще се покрием с червеи, ще изгнием и ще изчезнем. Във всеки случай от опита си като монах знам едно – когато човек обработва правилно градината си, Бог изпраща овцете си да пасат и да се разхладят в нея. Това отче ми напомня старите моми − и го казвам от опит, − които негодуват:
- Край, няма вече брак в Гърция! Ни един мъж не ще да се жени! Ни един мъж не иска да поеме отговорност и да издържа семейство! Стигнахме дъното! Мен например никой не ми е предложил брак!
Основната му идея обаче е съвсем вярна – щом Църквата бъде унизена напълно, онези, които обичат Бога, ще се погрижат и за Църквата Му − ще говорят твърдо и честно на всички измамни епископи и клирици, дето днес пият кръвта ѝ като върколаци и непоправимо я излагат.
За утеха ще добавим красивото слово на преп. Максим Γрeк за един добър игумен, когото владиката не допускал да управлява манастира си − намесвал се по един дразнещ начин, използвайки страстите и амбициите на монасите, за да ги привлече на своя страна и да се усъмнят в игумена си. С други думи, вършил работата на дявол в плът. Тази роля на епископите обаче е позната и често срещана в църковната ни история. Игуменът казал на монаха Максим:
- Утре ще поканя братството и ще предам игуменството, а вдругиден ще си тръгна от манастира. Искам благословията ти да го направя.
Преп. Максим му отговорил:
- Там, гдето мракът е много гъст, Христос пали една свещица, за да свети на хората. Свещицата сме ние. Горим, светим, докато е запален пламъкът ни и след това си отиваме. И нищо друго.
- Така е, както казваш − казва игуменът, − но тук за мене вече стана толкова непоносимо, че нямам повече сили да остана. Ще си тръгна.
- А свещицата, която гори, стене и ридае, – продължил Максим. – къде да отиде тя? Какво да прави? Понася страданията си, остава права, непоклатима, осветява, колкото издържи фитилът ѝ – и изгасва.
