Продължение от Глава двадесет и първа. Можем ли да съдим икуменистите?
Докато в миналото историята познаваше атонските монаси като герои, днес ги виждаме страхливи и безпомощни. Разбира се, еволюцията на видовете с течение на времето води до такива резултати – например, и гущерът преди много, много години е бил динозавър, така че е естествено да се смалят и светогорците. Да е жив и здрав отец Георги (Капсанис), който понякога заслужава голяма похвала, а понякога – усмирителна риза. Единственият глас, който се чува редовно днес на Света гора в защита на православието, е неговият.
Забавна е иронията или по-скоро шегата, която Господ си направи с тях за оневиняването на негодника Пантелеймон, митрополит на Атика. Този подъл човек беше осъден от Ареопага (Върховния съд) на дългогодишен затвор като крадец, защото ограби няколко пъти манастира „Преп. Ефрем“ с подкрепата на архиеп. Христодул. А според Конституцията на Гърция, когато един епископ бъде осъден на затвор от съд, той трябва да бъде незабавно низвергнат от Свещения Синод.
В църковен план (защото въпросът не засяга светското съдилище) беше обвинен и като най-големия хомосексуалист на Балканите. От затвора обаче той изпрати послание до архиеп. Йероним и още тридесетина епископи: „Ако не ме оневините, ще ви повлека със себе си в ада“. Като получи това послание, за да не го вземе със себе си в ада, архиепископът обърна небето и земята, за да го оневини. В послание към всички той заяви, че „… ние не сме обвързани с решенията на светските съдилища – ние имаме независимо наше църковно правосъдие“. Свика Постоянния синод и го оправдаха. Най-напред в коридорите на Синодната палата излезе радостен, дори превъзбуден Никодим – епископът на Йерисо и Света гора: „Оправдахме го! Оневинихме го! Вярвате ли? В крайна сметка го оневинихме!“. И, подскачайки, за да се извиси малко (понеже е висок 1.55 м., с токчета може да стане 1.65 м. и не може да преодолее този комплекс), поиска да обяви това възвишено решение от подобаваща висота. Мисля си в този момент дали случайно глашатаят на решението за оневиняването на този подлец можеше да нарече себе си епископ на Света гора или пък Господ искаше да подбуди някои хора, за да надигнат глас? За всеки нормален и психически здрав монах на Света гора би било съвсем просто да му изпрати едно писмо с думите: „Нещастнико, след всичките ти подвизи в Свещения Синод, да не си посмял да стъпиш на Света гора, защото ще ти подрежем краката с още десет сантиметра и ще останеш висок само 1.45“. Но по всичко личи, че новата светогорска Зои-култура не позволява подобно грубо и варварско отношение.
Що се отнася до добре платените държавни служители в Синодната палата, които надхвърлят сто на брой, човек се пита: всички ли те са корумпирани, или просто – глупави и обезличени? Зная, че не всички са корумпирани, и затова не може да са съгласни с онези подлеци, които оневиниха началника им. Но как тогава да се обясни пълната наркоза? Наистина ли толкова изцяло е изгубено понятието за жертва, или поне за достойна откритост? Нима от всички десетки расоносци и викарни епископи, работещи там, ни един не се осмели да се изправи пред един комплексар с ръст 1.55 (на токчета 1.65), който на висок глас се хвалеше и разтръбяваше корумпираността си? И естествено гневът не трябваше да се стовари само върху него, ами и върху всички други, които го оневиниха.
Ние ще ги накажем, като просто споменем имената им. Първият и най-велик „копроним“ от всички – Никодим от Света гора. Другите шестима „копроними“ са Хризостом от Митилин, Атинагор от Фокида, великият копроним Никифор от Димотика, Яков от Митилин (там има двама епископи), Игнатий от Лариса и Константин на Неа Йония и Неа Филаделфия. В противоположност на тези седем „компроними“ в синода имаше и петима съвестни митрополити, които гласуваха против: Мелетий от Превеза, Агатоник от Катерини, Игнатий от Арта, Яков от Арголида и Александър от Мантинея (Триполи).
След оневиняването на Пантелеймон се намеси министърът на правосъдието. Отиде при архиепископа и му изскърца със зъби:
- Като ръководител на Свещения Синод, взел противоконституционно решение (съгласно конституцията, в рамките на десет дни осъденият епископ трябва да бъде низвергнат), ще бъдете извикан в съда за обяснение.
Не знаем какво друго му е казал министърът, но Йероним след няколко дни низвергна „оправдания“ вече Пантелеймон.
Какво да кажем за поповете в епархията на Атика… Докато вървеше делото срещу митрополита им, те се бяха събрали и изпратиха послание до Свещения Синод, обзети от страх, да не би Пантелеймон да се върне и да ги обяви за бунтари и нелоялни. На това му се вика „мъдрост на тоя измамен век“…
Колкото до възмутителната пасивност на онези непокварени расоносци от Синодната палата (разбира се, че има и такива хора), в опита си да ги разбера, намирам оправдание. Когато човек се намира в самия център на събитията, ако няма правилно духовно развитие и здраве, така че рефлексите му да действат непосредствено и пряко, той губи обективния си ясен поглед, обърква се и става колеблив. Особено пък, когато пред него се изправи гигантският въпрос „Кой съм аз, окаяният и жалък, че да съдя Свещения Синод и архиепископа?“, тогава надделява сладкото „послушание“ към Църквата и идеята, че „Свещеният Синод изразява волята на Господа и трябва да му се подчиним“.
На тези непокварени расоносци от Синодната палата бих дал един съвет: Седнете и запишете всичко, което се случва около вас и във вас. После го прочетете на глас. И накрая си задайте въпроса: Съответства ли всичко това, което прочетох, на духа на светците, на тяхното учение и пример? И най-вече това ли иска Христос? Съответства ли на Евангелието? На примера Му и живота Му на земята? Какво направи Той, когато се изправи срещу духовенството от Неговото време, фарисеите? (Много по-добри, между другото, от тези в Свещения Синод, защото фарисеите не само са спазвали съботата, милостинята, правилното учение, но и целомъдрието, тъй като са прекарвали живота си само с една жена, докато половината членове на Свещения Синод смятат, че е непостижима добродетел да се ограничиш само с един партньор…) И това ще ти помогне да направиш правилния извод. Може да изглежда трудоемък и досаден този съвет, но в такива критични ситуации Христос би оценил пожертваното време повече от дългите молитви и четенето на светото Евангелие.
Разбира се, ще кажеш – „лесно мога да си направя извода, но не мога да го кажа, защото не ми е разрешено да съдя, за да не бъда съден“. А, да, бях забравил за това. И изговорих толкова много напразно. Това не се отнася до теб, драги читателю, забравѝ. Ако обаче искаме да говорим по-истински, тогава, ако си честен, ще признаеш, че не те притеснява толкова самият акт на съдене, а по-скоро какви ще бъдат последствията от него и накъде ще те отведе. И именно това те ужасява. Всички сме преминали през този страх, когато е трябвало да кажем нещо, което противоречи на духа на установения ред, в който живеем. Трябва обаче да знаеш: в такива моменти полагаш изпит пред Христос. И след решението ти Христос ще избере дали да те използва като Негово полезно оръдие и съработник, или да те постави под духовна терапия, като страдащ от волева недостатъчност. И когато Христос каза – „Ще намеря ли вяра на земята, когато дойда“, Той имаше предвид именно това, а не да повтаряш като папагал Символа на вярата и да богословстваш безопасно върху догматите на Вселенските събори.
Ще ми кажеш: „Искам да остана в кораба на Църквата докрая“. Внимавай обаче, защото повечето от онези, които се качват на кораба на Църквата, стават баласт, както казват моряците, който се използва за балансирането му. Ще кажеш „Е, дори баластът помага на кораба да не потъне и така кандилата да останат запалени, да се отслужват красивите византийски служби, да пием братски кафето си след литургия, да проповядват свещениците (дори проповедите да са непоносими…)“, но помни, че Христос ще бъде сам на руля и ще бъде принуден да тича напред-назад из кораба и да се оплаква, че вярващите предпочитат да станат баласт, вместо да седнат с Него и да се насладят на истинския живот, на красотата, но и на суровостта на морето, на неговата пленителна безкрайност и покой, но и на огромните вълни, които се опитват да ги погълнат, ала не успяват. Така ще усещат солта в устата си и ще изпитат по най-добрия начин евангелското слово: „Ако няма сол животът, той става безвкусен и непоносим“. А човекът без сол е само безвкусно месо, което полека-лека започва да гние. В един момент започва да се отегчава от себе си и от живота си. (Когато един ден пишеш историята на своя живот, напиши и как се чувстваш днес вътре в църковните среди. Напиши, че понеже те е страх да си горе на палубата заедно с Христос, да не би да ти се завие свят и да не повърнеш, или да не те повлече някоя страшна вълна, предпочиташ да се застоиш долу, като баласт, където корабът не се клати много. Но и да потънеш там, нищо не губиш, защото по-тъмно от това не става… „Какво имахме и какво загубихме“…).
