Отношението на свещените канони на Пето-шестия Трулски събор (691 г.) спрямо древните езически (паганистки) обичаи във византийското общество

Културноисторически аспекти

Петият (553 г.)[1] и Шестият (680 г.)[2] вселенски събор не постановяват свещени канони (църковни правила). По тази причина двувековният период от Четвъртия вселенски събор (451 г.) до 691 г. е време на каноническо безмълвие, в което канонодателството (постановяването на нови правила на Църквата) е сякаш застинало, спряло или прекъснато. Този канонически дефицит е компенсиран от Пето-шестия (Пενθέκτη, Quinisextum) Трулски вселенски събор от 691 г.,[3] проведен в един от най-критичните и преходни периоди в историята на Източното Средиземноморие и на елинско-римския (византийски) свят. От 610 до 717 г. настъпват събития от световноисторическо значение, които разкъсат единството на средиземноморското пространство и довеждат до ново преформатиране на дотогавашния елинско-римски културен свят.[4]

Пробуждането на арабите, появата на исляма и арабско-ислямските нашествия и завоевания в Близкия изток и Северна Африка довеждат до падането на Персийската империя и свиването на Византийската. Загубата на по-слабо елинизирани провинции на късната Римска или ранната Византийска империя и заселването на прабългари и славянски племена на Балканския полуостров довежда до създаването на по-хомогенна в етнологично, културно, религиозно и езиково отношение Византийска империя.

И в областта на социалната структура обаче седмият век има особено значение. С упадъка на градовете и намаляването на градското население постепенно се развива едно военно-земеделско устройство, което поема охраната и отбраната на граничните области, осигурявайки така оцеляването на Византийската империя за повече от пет столетия. Освен това с налагането на гръцкия език като официален език на държавата – език, който от векове е служел на практика за упражняване на властта в пространствата на Източната римска империя – империята се елинизира в езиково отношение.

Не по-малко значими са и религиозните промени през седмия век. Победата над монотелитството и монофизитството и откъсването на някои християнски малцинства от ядрото на Византийската империя в резултат от арабските завоевания допринасят за хомогенизирането на византийската ортодоксѝя, с което православното християнство се оформя и става господстващата религия на Империята. Предизвикателствата на иконоборството след 717 г. не са съсредоточени единствено в значението на религиозните изображения (иконите) в християнското богослужение, а представляват предизвикателства на семитския светоглед и начин на мислене – преди всичко на юдейския и на ислямския светоглед – относно иконографията и религиозния символизъм; тези тенденции обаче са победени в крайна сметка от иконоцентризма на елинистичния дух – нещо, което виждаме в решенията на Седмия вселенски събор (787 г.).

В каква степен обаче каноните (църковните правила) на Пето-шестия Трулски вселенски събор през 691 г. отразяват църковните и социалните проблеми на епохата, през която се е състоял този събор? Кои са указанията в самите правила, че седмият век е действително началото на т. нар. „тъмни векове“?

Правилата на Пето-шестия Трулски вселенски събор имат фундаментално значение за изграждането на системата на каноничното право на Източната църква, доколкото, посредством Правило 2 на този събор, са утвърдени (т. е. получават вселенски или всеправославен авторитет и валидност) редица канони на предходни вселенски и поместни събори, както и правила на отци на Църквата. В този смисъл чрез споменатото правило е извършена първата официална „кодификация“ на каноничното право във Византия.[5] Значимостта на въпросните църковни правила е особено голяма, като се има предвид и фактът, че през въпросната епоха, наречена „тъмни векове“, наличните исторически текстуални извори са особено оскъдни. Справедливо един от големите изследователи на тази епоха, Пол Льомерл, пише: „Относно темите, които обсъждаме, не съществува епоха, която да е по-бедна откъм текстове в цялата история на Византия, ако съди човек по изворите, които са запазени до наше време“.[6]

По-надолу ще се опитаме да очертаем отношението на църковните правила на Пето-шестия Трулски събор към различните езически (паганистки) обичаи, които са продължавали да присъстват през онази епоха в по-активна или латентна форма във византийското общество. Общият брой на църковните правила на Пето-шестия Трулски събор е 102.[7] От тези над сто сравнително кратки текста (от няколко изречения до страница и половина-две) около десет правила се отнасят пряко или косвено до нашата тема. Както става ясно също така от Приветственото слово (Προσφωνητικὸς λόγος) на съборните отци към имп. Юстиниан Втори Ринотмет,[8] който свиква събора, една от основните му задачи е изкореняването на езически и юдейски обичаи от византийското общество:[9] „Но и ако някакъв остатък от езическа или юдейска коравосърдечност (ἑλληνικῆς ἢ ἰουδαϊκῆς σκαιότητος[10]) се е смесил с узрелия за истината житен клас, той да бъде изкоренен от самия корен като плевел и нивата на Църквата да се яви чиста“.[11]

Някои забранителни канони на Пето-шестия вселенски събор, както и коментари на канонисти от средновизантийската епоха потвърждават, че в края на 7 в. във Византия са все още налице множество паганистки обичаи, традиции и практики, които водят началото си от предхристиянската епоха.[12] Особено показателни в това отношение са каноните 51, 57, 61, 62, 65, 71 и др. Нека разгледаме някои от тях.

Против мимическите представления. Правило 51 забранява да се устройват т. нар. мимически представления и зрелищата им (τὰ τούτων θέατρα), а така също да стават зрелища с настървяване на зверове и скачания на сцената.[13] Отношението на древната Християнска църква към театъра и театралните представления е сложна тема. Във всеки случай следва да се има предвид, че древногръцкият театър е пряко обвързан с определени телетургични религиозни практики, включително идолски жертвоприношения. Изложената забрана в Правило 51 свидетелства за това, че в края на 7 в. във Византия все още са налице подобни театрални представления с настървяване на зверове и скачания на сцената. Според съборните отци дори само присъствието на християни (било то клирици, или миряни) на подобни събития е недопустимо. Как се обяснява това? Един по-късен византийски автор, историкът и канонист Йоан Зонара (12 в.), коментирайки настоящия текст на правилото, пише: „Строгостта на евангелския живот изисква верните да живеят не разпуснато и разсеяно, а както подобава на светците; поради това правилото забранява всичко онова, което по необходимост внася разсеяност в душата, отслабва и разстройва нейното вътрешно настроение, възбужда безразсъден смях и кикот, а всичко това могат да предизвикат мимическите игри (τῶν μίμων)“.[14]

Когато говори за τὰ τῶν κυνηγίων θεώρια, правилото очевидно няма предвид каквото и да било ловуване, например „лов с кучета“, т. е. ловуване с цел набавяне на дивеч за задоволяване на дадени хранителни потребности, а за зрелищни битки между лъвове, мечки, бикове и хора. Известно е, че звероборствата са били забранени от закона още по времето на имп. Аркадий, но явно са продължавали да се практикуват и през 7 в. Факт е, че древният елински театър бил западнал.[15] Тук е важно да направим уточнението, че думата „театър“ (θέατρον) във Византия означава или по-скоро ни препраща към „хиподрума“. Възможно ли е тогава Правило 51 на Трулския събор да ни напомня, че остатъци от древните римски борби със зверове са оцелели чак до седмия век? През 10 в. Лъв Дякон (ок. 950 – 994 г.) споменава, че „византийците са любители на такива зрелища повече от всички други хора“.[16]

От друга страна, „зрелищата на мимовете“ са били нещо повече от надбягвания с колесници. Те са включвали разнообразни спектакли, състезания, мимове („шутове“), театрални ловни сцени, битки между хора и зверове и между самите зверове. Въпреки забраните подобни звероборства, както става ясно от наличните исторически извори, са се провеждали на хиподрума в Константинопол поне до 12 в. Така например Вениамин от Тудела (Испания) при посещението си в Константинопол видял на хиподрума лъвове, мечки, леопарди и диви магарета в страшни битки.[17] Очевидно, макар Църквата в своята проповед да ги заклеймявала, а каноните да осъждали древните идолопоклоннически обичаи, народът трудно се отказвал от навиците си и от начина си на живот.

Когато чрез своето Правило 51 съборът забранява „и зрелищата на зверовете“, това ни напомня, че в т. нар. „зрелища“ се е включвала и демонстрацията на редки животни, като например слона, който е бил довеждан от далечни провинции на Империята или от чужбина, или след някакъв военен триумф, или като дар от някой чужд или съюзен владетел. И всичко това – за развлечение на народа. Историкът Михаил Аталиат (1020-1179) разказва, че имп. Константин Девети Мономах е бил не само човеколюбив, защото, между другото, бил основал и „изпълнена с грижа болница“, но и че „… като склонен към щедри и царски благодеяния“, докарал в града „… за поданиците животни с необичаен вид от чужда земя, сред които и най-големия сред четириногите – слона, който бил чудо за византийците и за другите ромеи“.[18]

Против древни езически (гръцки и римски) празници. Правило 62[19] на Пето-шестия вселенски събор забранява категорично празненствата в чест на Пан – древния бог на потоците и горите, на пастирите и земеделците. Забранява се също така честването на празника на Дионис и произнасянето на неговото име по време на беритбата и тъпченето на гроздето „в линовете“, носенето на комични маски и свързаните с тях възбуждащи танци. Правилото забранява и участието на християни в празненствата на т. нар. Vota Publica – публични молитви и жертви за благоденствието на държавата, които в Рим са били провеждани на 1 януари. На Изток този празник е бил честван на 3 януари с богати пиршества, с борби и жертвоприношения на животни на хиподрума. Празникът на т. нар. Votum (Vota Publica) е бил особено разпространен поне до 4 в., като е съпътстван от скъпоструващи вечери и от борби на хиподрума. През 4 в. императорите Аркадий и Хонорий издават забрана срещу извършването на идолски жертви по време на тези празници, но разрешават пиршествата. Според мнението на византийските канонисти от 12 в. на Изток празникът Vota Publica е видоизменен и наименуван Βοτά, сиреч празник на овцете (от гр. πρόβατα), тъй като, превеждайки латинското Vota на гръцки, звукоподражателно са го възприели като съответстващо на βοτά, πρόβατα, т. е. овце.[20] Трудно е да се прецени доколко ефективна е била издадената от събора забрана. Във всеки случай според Валсамон през 12 в. тези празници вече не са съществували, понеже византийският канонист използва минало време, говорейки за тях (ἦσαν).[21]

В Правило 62 на Трулския събор намираме и друг един интересен момент – забрана мъжете да се обличат като жени, а жените – като мъже (μηδένα ἄνδρα γυναικείαν στολὴν ἐνδιδύσκεσθαι, ἢ γυναῖκα τὴν ἀνδράσιν ἁρμόδιον). Това показва, че според каноничното съзнание на Църквата ясното разграничение между мъж и жена, т. е. природният пол като даденост, намира задължително изражение в определена социална роля и в конкретно културно позициониране (външен вид и облекло).

Против „нестинарството“. Правило 65[22] на Трулския събор забранява на вярващите да палят огньове в първия ден на месеца и да прескачат над тях. Това съборно правило, което ни напомня за съществуващото и практикувано и до днес „нестинарство“, е особено интересно. При езичниците, както и при юдеите, е съществувал обичай да се празнува денят на новолунието, тъй като са смятали, че така те ще бъдат щастливи през целия месец… Този обичай – според еп. Никодим (Милаш) – се е състоял в това, че пред магазини и домове са запалвали огньове и са прескачали през тях с убеждението, че по този начин изгарят уж всички нещастия, които иначе биха ги сполетели, и че в замяна на това ще получат щастие, сполука, добруване. Този обичай са спазвали и някои от християните по времето на Трулския събор, поради което е било издадено настоящото правило, което заплашва клириците с низвержение, а миряните – с отлъчване, в случай на непослушание.[23]

За занимаващите се с право (οἱ νομοτριβούμενοι) и следваните от тях езически обичаи във Византия. Във византийското общество за мястото, ролята и профила на личността на юриста (юрист практик и юрист законоучител) са характерни особена флуидност и релативност. Онези, които са представяли себе си за „юристи“, са били обикновено хора с по-малък или по-голям опит в областта на правото. Това са били обикновено люде от различни професии (например държавни служители, учители по риторика или клирици), които по някакъв начин са се занимавали със законите, имали са досег с юридическата теория и практика, без обаче това да бъде единствено тяхно занятие. Думата, която обикновено се използва за означаване на личността на „юриста“ във Византия, е νομοτριβούμενος, т. е. човек, който се занимава със законите, влиза в контакт и съприкосновение със законите, докосва се до тях. Сиреч става дума за „относителен“ тип връзка – не за професия в съвременния смисъл, а по-скоро за занимание. В този смисъл, както отбелязва гръцкият историк на византийското право Спиридон Троянос, занимаващият се със законите, ὁ νομοτριβούμενος, никога не е единствено и само съдия или законоучител. Той в същото време може да бъде епарх на града, патриарх и дори император.[24] Интересно и показателно за социалния и културен статус на „юриста“ е Правило 71[25] на Трулския събор. То забранява на изучаващите гражданските закони (τοὺς διδασκομένους τοὺς πολιτικοὺς νόμους) да се обличат по древния предхристиянски начин и да следват и други древни обичаи („на изучаващите гражданските закони не подобава да се придържат към елинските [езически] обичаи… или да си обличат дрехи извън общоприетата употреба“).[26] Според свидетелство от една по-ранна епоха – на св. Григорий Богослов (4 в.), което откриваме в надгробното му слово за св. Василий Велики, „твърде много и най-неразумни младежи в Атина, увлечени от софистиката, по примера на любителите на конните надбягвания, встъпвайки в борба със своите противници, обикаляли градове и друмища и набирали нови софисти на тържества, угощения и на някои други забави. Така, изглежда, и в този царстващ град, когато процъфтявало изучаването на законите, било обичай някои да прибягват до тези езически обичаи и желаещите да пристъпят към изучаване на законите, достигналите средата на обучението или завършилите го с особена тържественост и в различни, необикновени одежди били водени на зрелища. Поради това отците постановили настоящото правило…“.[27]

Трябва да се признае, че най-подробното описание, с което разполагаме за празника на „студентите по право“, е сравнително късно – от началото на 11 в. В една своя поетическа творба Христофор Лесбоски описва тези празници по следния начин. Маскирани и пеейки псалми, завършващите студенти се отправяли в шествие към храма на светците-покровители на юристите – св. мъченици нотариите[28] Маркиан и Мартирий (чествани всяка година на 25 октомври). Едни от „абсолвентите“ носели блестящи хитони, други – обувки, трети – женски дрехи, обеци и перуки, а някои – облекла, несъвместими със сезона и климатичните условия. Децата били с боядисани лица и носели венци на главите си или около шията, гирлянди от лук и чесън. Понякога яздели стари коне и, яздейки, ядели различни хлебни изделия или сладкиши, смокини и ябълки. В шествието участвал и „педагогът“ (παιδαγωγός), очевидно по-нисш помощник на учителя (или „надзорника“, ἐπιστάτης) на школата; той се преструвал, че спи върху коня си, и предизвиквал смеха и шумните реакции на тълпата. В края на шествието участвал и самият учител, който се преправял на старец, прегърбен и хром, с дълга брада; на всяка крачка той отправял поздрав към зрителите, които го аплодирали със смях.[29] Тъкмо тези шествия и свързаните с тях остатъци от езически обичаи се опитвали да ограничат и изкоренят отците на Пето-шестия вселенски събор. Както става ясно обаче от историческите извори – поне до началото на 11 в. – те все още са се практикували в столицата на Източната римска империя.

Против гадаенето и врачуването. Друго един канон – Правило 61[30] – отлъчва за срок от шест години „… онези, които водят мечки или подобни животни за забава и вреда на простодушните и които се занимават с гадаене, късмети и предопределение, и родословия, … както и т. нар. некроманти, заклинатели, носители на амулети и гадатели“.[31]

В кои части на Империята се наблюдава честването на тези паганистки празници? Дали честването на подобни предхристиянски празници и обичаи или елементи от такива празници е ставало в столицата Константинопол, в други градски центрове или в провинциалните градове и села? Кои групи от населението са имали предвид отците на Пето-шестия събор, когато говорят за практикуването на подобни древни и чужди на християнския живот обичаи (κατά τι ἔθος παλαιὸν καὶ ἀλλότριον τοῦ τῶν χριστιανῶν βίου[32])? Запазените исторически свидетелства показват, че повечето от древните традиции са оцелели в консервативните общности в провинцията. Значението на думата paganus (παγανὸς) е „селянин“ и тъкмо „селяните“ са се противопоставяли на християнството, което те са възприемали като нововъведение и разрушител на традиционния начин на живот. Така се обяснява и оцеляването на празници в чест на Пан и Дионис. Пан е бил по преимущество богът на Аркадия в Пелопонес, а Брумалиите в чест на Дионис са се празнували в различни части на елинско-римския свят, особено сред земеделското население.

Нека споменем едно свидетелство от по-късно време. През 10 в. имп. Константин Багренородни (905-959)[33] разказва, че жителите на Мани (в област Лакония) „… и до днес се наричат „елини“ от местните, защото в много древни времена те са били идолопоклонници…“, макар че, както изглежда, още по времето на управлението на Василий Първи (830-886) те са били покръстени.[34]

Канонистът св. Никон Черногорец (11 в.)[35] посетил т. нар. „земя на дорийците“, т. е. Пелопонес, и проповядвал в Аркадия, Месиния и Лакония не само на християни, но и на нехристияни. Една от причините той да се погрижи за изграждането на различни храмове е била, че е искал да създаде огнища на християнството. Когато биографът на св. Никон пише за „земята, населена от езичници“, и че Никон е „преминал през земята на езичниците“,[36] и че някой си на име Антиох е притежавал властта „над земята на езичниците“, очевидно той няма предвид само славянските племена – милингите[37] или езерците (незерити), – а земята на местните елини, сиреч езичници.[38]

Оцеляването на древните елинско-римски традиции и паганистки обичаи е засвидетелствано и от други извори от по-късно векове. Йоан Зонара (12 в.) пише, че „… някои извършвали и извършват по традиция елински и езически обичаи, без да знаят какво правят [алюзия с евангелския текст: не знаят що правят, μὴ εἰδόσιν ἃ ποιοῦσιν“][39].

Съдържанието на каноничноправните текстове и коментарите на канонистите свидетелстват за оцеляването на множество езически нрави и обичаи, народни празници и традиции във византийското общество през седмия и следващите векове.

По повод на разглеждания от нас въпрос възниква следното питане: как е възможно да се тълкува непрекъснатата културна приемственост, която се установява в историята на византийската култура, при която съ-съществуват (съревновавайки се или смесвайки се) различни културно-исторически и религиозни пластове и традиции? Дали оцеляването на „народната култура“,[40] на елементи на предхристиянската културно-религиозна традиция, е показател за защитна реакция, която определени – предимно провинциални земеделски общности – са възприемали срещу нововъведения, т. е. една целенасочена грижа да се съхрани „прародителското наследство“ с оглед удържането и запазването на конкретна идентичност, или пък резултат от една устойчива, повтаряща се обичайна практика? В историята на християнството е известно, че в провинцията са обитавали едни от най-консервативните общности, които в началото са реагирали срещу разпространението на християнството. Известно е, че християнството започва като градска религия. Очевидно е, че, например, гореспоменатите забранителни канони на Трулския събор не са били приети толкова заради жителите на Константинопол, колкото заради населението в провинциите – например, заради аркадийците и заради лакедемонците, в чиято земя се е почитал Пан и са се празнували Ботите. С други думи, целевата група са били различните общности, населяващи тогавашната византийска провинция.[41]

Гореспоменатите канони, които се отнасят до празненства, празници и обичаи с предхристиянски елински или римски произход, разкриват културния климат на епохата. Привързаността към древните нрави и обичаи изразява колективно несъзнаваното (Юнг), а оттук и идентичността на местното население, което съхранява наследствени езически традиции. От друга страна, правилата на събора са израз на богословието на Църквата, доколкото каноничното право е всъщност богословие на свещените канони. И постановяването на подобни канони следва да бъде мислено не като израз на безсилие пред езичеството, а по-скоро като стремеж към евангелизиране на обществото (доказателство за което са и множеството скрити или явни библейски цитати, които откриваме в споменатите „антипаганистки“ правила).

Няма съмнение, че във византийското общество противопоставянето между елинизма и християнството е пораждало различни взаимозависимости, компромиси и взаимодействия. В този смисъл не са лишени от значително преувеличение думите на американския византинист и славист от украински произход Игор Шевченко, според когото „… елинизмът, победен от християнството, на свой ред е покорил самото християнство“.[42] В полето на всекидневния живот християнството и древното паганистко културно наследство задълго се намират в диахронично съприкосновение – понякога като съревнование, друг пък във формата на взаимопроникване (περιχώρησις), а в известни случаи и на смешение.

Упоритото придържане към древните нрави и обичаи, към религиозни и култови наследства от предхристиянската епоха от страна на земеделското население е представлявало и форма на несъзнателна самозащита срещу нововъведенията, които с времето е въвело християнството. Обществото на византийската държава по правило е било консервативно и е възприемало новаторствата като заплаха за утвърдената с векове традиция. Във всеки случай, в собствено културноисторически план разглежданите канони, които се отнасят до привързаността към древни езически (паганистки) обичаи и практики, потвърждават земеделския характер на византийското общество през 7 в. Въз основа на наличните извори става ясно, че свещените правила, които осъждат древните езически нрави и обичаи, не са дали непосредствени резултати, а присъствието на езически (паганистки) обичаи във всекидневния живот („народна култура“) наред с християнските е продължило и през следващите векове.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (210), 2026, с. 96-106 (бел. ред.).