Продължение от Глава двадесет и четвърта. Светият монах Максим Грек
А. Дезеулас – един стар учител и писател, пише следното: „Книгата разпространява мисълта сред един народ, тя е като кръвоносен съд, през който преминава духовната храна и който снабдява с кислород дори най-малката клетка на организма и пречи той да изпадне в духовна летаргия“. Хубави думи и още по-прекрасно и полезно за обществото, което го е постигнало. Ние обаче знаем, че и тази книга ще бъде забранена за продажба в църковните книжарници след издадените две заповеди от архиеп. Христодул. Бог да го прости, макар да е неопростим, тъй като причини големи беди на съвременната гръцка църковна история. Ръкоположи тридесет и двама епископи, които (с малки изключения) изораха от край докрай Гърция да искат пари от всеки техен познат, за да съберат огромната сума, която им беше поискал. И, естествено, трябваше да притежават едно съществено „достойнство“ – лесно да се подлагат, в прекия и преносен смисъл. Църквата ни се напълно с такива типове… Нашите книги обаче бяха определени като антицърковни и с две решения на синода бяха забранени за продажба в църковните книжарници. Затова е ясно, че същата съдба ще постигне и тази книга.
Мария Зисопулос – изтъкната личност сред атинската общественост (макар че същата неистово се стреми да остава незабелязана), ми каза:
- Има една разлика между нас и теб и тази разлика ни кара, от една страна, да разбираме, че това, което пишеш, е правилно, но от друга – да изпадаме в паника, когато трябва да се изправим пред тези истини. Ти вече си стъпил здраво в това пространство и знаеш къде да застанеш и как да говориш. Срещал си се със старци, при които си преминал духовно обучение и най-вече те са те научили кое е правилно и кое – грешно. И така, докосвайки се до тяхното левентство, се изпълваш и ти с увереност. Ние обаче сме безсилни хора, не сме вещи, имаме безброй слабости. Не издържаме на челния сблъсък с нелицеприятните истини, както ти предлагаш. И най-важното – нямаме силата да понесем голямата част от отговорността, която ни вменяваш за това какви сме и за обстоятелствата, в които живеем…
Познавам много други църковни хора, които ще се припознаят в милото оплакване на многообичаната ми Мария. Разбирам го. Не разбирам обаче подтекста на това оплакване: „Приятелю, да знаеш, че каквото и да ни кажеш, ние накрая ще си останем такива, каквито сме, и така искаме да завършим живота си“. Нито мога да разбера това, още по-малко да го приема. Не мога да си представя, че някой осъзнава своя слабост, своя душевен недостиг пред дадена реалност и не търси начин и помощ да го преодолее, а напротив – примирява се и казва: „Е, какво да се прави, жертва съм, и като жертва ще завърша живота си“.
Истина е, че теории като тези, които пишем, изморяват религиозните хора. Налага се обаче да ги казваме, защото действат освобождаващо за мнозина други. Има достатъчно хора, които мислят и се чувстват по същия начин и нашите книги им носят успокоение. Наш дълг е да ги вземаме сериозно предвид, защото в техните очи (а със сигурност и в очите на Христос) един такъв човек струва колкото хиляди други, залели Църквата със своята посредственост.
Може би в крайна сметка решението е онова, което ми каза о. Филип – кипърецът, в Торонто, в храма на св. Йоан Предтеча.
- В крайна сметка ти си много луд. Мислех, че аз съм най-лудият, но ти си по-луд и от мен!
Повика попадията и ѝ посочи:
- Виж го този! И ти викаш, че аз съм луд! Неговата лудост е по-голяма!
Не знам дали попадията се утеши от това, но във всеки случай ме взе под закрилата си и ми приготви едно хубаво кафе, което поднесе с вкусен сладкиш.
Край
Превод: Анна Фуцкова; редактор: Златина Иванова
