Глава двадесета. Да живее нехайният монах

Нека обаче разгледаме този случай по-трезво. Монахът е прекарал живота си безплодно в духовно отношение. Вероятно, защото не е имал дадености да води духовен живот по рождение – например, бил е инатлив или пък не е открил някой старец да го събуди и да го води в духовния живот, а може да е бил мързелив. Аз лично изобщо не мисля, че трябва да му се завижда. Знаете ли какво означава духовният стерилитет при един монах? Църквата смята, че най-тежкият кръст на земята е безплодието на една жена. Духовният стерилитет обаче е два пъти по-болезнен. Тъй че монах, който не принася духовен плод и вижда как животът се изплъзва от ръцете му безплоден, е най-горчивият опит, който може да преживее човешката душа. Такъв човек няма духовна утеха, не му се полага и земна утеха. А ако получи земна утеха, се изпълва с безпокойство и вина, защото тя не му е позволена духовно. Безизходна ситуация… Как това нещастно същество, нехайният монах, се е превърнал в идол на милиони монаси и обикновени хора, е наистина неразбираемо. Само като си помислиш, че всички тези милиони монаси или монахолюбиви хора, които са завиждали на този човек, са издигнали в живота си лозунг, на който пише: „Искам и аз да бъда като този нехаен монах!“.

Разбира се, за благочестивите госпожи съществува една специално преработена версия, която им позволява да съчетаят своя невъздържан език, с който вършеят из цялото църковно пространство, с това техен духовен идеал да остане завинаги онзи „нехаен монах, който никога не съдеше“. Да съчетаваш такива противоположности е чисто женска дарба… Ние ще кажем тук две неща: Понтий Пилат, който не осъди Христос, няма ли да бъде съден? Значи е оправдан, така ли? Ако свещеникът във вашата енория е несправедливо обвинен от владиката си, вие няма да се намесите, за да не съдите и да получите лесно спасение, така ли? Да не се фокусираме върху крайностите и изключенията. Зад това се крие виновното удобство, в което сме свикнали да живеем в този свят. Излишно е да казваме, че този манталитет е гръцко достижение. Също като студента, който иска да вземе диплома без да учи, с възможно най-малко усилия, за да получи държавна служба и да не се преуморява до края на живота си и накрая по същия начин, като онзи безгрижен монах, да влезе в рая. Балзак е казал нещо много мъдро: „Не бъди никога глупав. Глупостта е безполезно качество, което действа разрушително и обезсмисля всички благородни чувства на човека“. А един друг французин казва следното: „Първото сериозно нещо, което трябва да постигнем в живота си, е да не правим глупости“.

Нека приведем и един по-впечатляващ пример за истински духовна личност, Негово Преосвещенство епископ Антоний (Блум). В книгата Научи се да се молиш, в едно интервю, разказва: „Заради Първата световна война и болшевишката революция в Русия семейството ми се разпръсна. Когато бях на четиринадесет години, се събрахме заедно всички под един покрив в Париж, където живяхме истински щастливи в продължение на една година. Като навърших петнадесет, почувствах вътре в себе си, че не искам да бъда щастлив без цел. Значи трябва да открия истинска причина да живея и, ако не я намеря в рамките на една година търсене, на шестнадесет ще се самоубия“.

И малко по-късно открива Бога…

Как може да се мерят с тази сила и активност православните гърци на държавна служба?

В едно от предградията на Атина след литургия свещеникът много сърдечно ме покани да отидем в кабинета му да пием кафе. Дойдоха и трима настоятели и още двама-трима сътрудници. Отчето искаше да изпрати послание към енориашите и, като доби изражението на духовник, дълбоко въздъхна:

- Ах, отче, на Света гора научих голям урок. Духовният ми наставник е светогорец и го посещавах в килията му в „Св. Анна“. Един ден ми рече: „Каквото и да чуеш, не вярвай на нищо. И няма да знаеш нищо. Така ще бъдеш спокоен и ще избегнеш осъждането“. Приложих този съвет, отче, и наистина намерих мир и покой. Не знам нищо и не искам да знам!

Разбира се, не можех да оставя подобна теория да мине просто така.

- Ами, ако някой клирик във вашата епархия, приятел и скъп човек, има проблем с другите си колеги и дойде да поговори по братски с Вас, така ли ще му отговорите: „Не ме занимавай, не знам и нищо не ща да знам“?

- Точно така! – отвърна той. – Това е заръката на моя духовен наставник.

- А ако дойде някоя жена – продължих аз − и Ви каже, че мъжът ѝ я малтретира и се отнася жестоко с децата, пак ли няма да искате нищо да чуете?

- Ще се опитам да го избегна.

- И ако някой от вашите събратя свещеници бъде обвинен несправедливо и стане жертва на завистта и отмъстителността на своя владика или на някой коварен лош човек, няма ли да се намесите?

Беше очевидно неловкото положение, в което изпадна свещеникът. Тогава му го казах по друг начин.

- Ако Вашият владика Ви онеправдае или пък някой интригант Ви навреди, бихте ли желали никой да не Ви подкрепи?

И после продължих:

- Отче, св. Григорий Паламà казва, че „тези, които са от истината, те са и от Църквата Христова“. С други думи той смята, че срещата с Бога е неизбежна, ако служиш на истината. Вие мислите ли, че с подобно отношение служите изцяло на истината?

Тогава се включи един от присъстващите настоятели и заговори силно:

- Аз мисля, че и двамата казват правилно нещата. Нашият свещеник, заради своето положение, не бива да говори. Монахът, който е свободен, нека говори свободно.

- Точно така – потвърди още един настоятел. − Така стоят нещата. Свещеникът не може да говори, докато монахът може.

В превод те всъщност казаха: „Виж сега, отче Михаиле, ние в нашата енория не искаме разправии и затова е добре, че нашият свещеник не желае проблеми“.

Тук е мястото да споменем думите на един монах, който, бидейки монах, може да говори свободно, а именно думите на св. Исидор Пилусийски към дякон Паладий: „Мнозина епископи са толкова непригодни, че дори за обикновени християни не стават. С това, което правят, ако принадлежаха към чина на служителите и обикновените християни, Църквата щеше да ги отстрани от себе си. И най-лошото е, че за да оправдаят гибелната страст, която таят в сърцата си − любовта към епископството, представят апостол Павел за свой адвокат: „желае ли някой епископство, добро нещо желае“.[2]

Аз пък, в желанието си да говоря свободно, щях да им кажа, че онези, които така хулят и се надсмиват над Св. Писание и си играят с огъня, не са достойни да бъдат дори обикновени християни, още по-малко – епископи.

По местната телевизия в Серес един зрител ми зададе доста провокативен въпрос:

- Отче, какво в крайна сметка трябва да направим, за да помогнем на Църквата да подобри състоянието си? Има неща в Църквата, от които ни е срам! За това, разбира се, сте виновни вие, клириците. Ние обаче какво бихме могли да направим?

Отговорих така:

- Трябва да подкрепяме здравите хора в нашата църква с всички сили. Това е решението. Трябва да знаем, че здравият човек привлича здрави хора и като цяло формира около себе си здравословна среда. Здравият човек обаче има възгледи и мнение – независими, смели и искрени. Затова той със сигурност няма да се хареса на епископа и неговото обкръжение. Ваше задължение е, щом владиката стовари гнева си върху такъв човек, да го подкрепите и да накарате началството да остави на мира отчето, което е здрава личност. Ако не направите нищо, отчето ще си носи наказанието от началството, но Бог ще поправи несправедливостта по духовен начин, като му даде по-големи дарове. Всъщност той няма да бъде ощетен. Вие обаче ще загубите един здрав член на църквата ви и на обществото ви, който би помогнал, а и духовно би издигнал хората, които живеят около него. 

За да ме разберете по-добре, ще ви разкажа за случая с един монах, за когото много се говореше в града ви. В с. Литохоро, обл. Пиерия, един добър монах от Серес, отец Никита, пое ръководството на един метох на манастира „Григориат“. За около седем-осем години, докато работеше там, създаде голям кръг от духовни чеда, които се утешаваха истински при него. Понеже чух, че говори разумно и кротко (рядкост за монах от Света гора), му изпратих няколко души, които търсеха сериозен духовен отец. През годините се оказа, че наистина е получил от Бога дарбата да утешава сърца – много специална и много рядка дарба. Внезапно, като гръм от ясно небе, пристигнало писмо по един монах, в което пишело следното: „В рамките на една седмица трябва да предадеш метоха и да напуснеш. От днес и докато си заминеш, ти се забранява да се срещаш с когото и да било, дори да го поздравяваш“. Беше един безумен, налудничав текст, от който можеш да извлечеш някакъв смисъл само ако мислиш с категориите на средновековен изправителен център. О. Никита трябваше да замине без дори да си вземе довиждане с духовните си чеда, които вече толкова години обичаше и обгрижваше. По силата на каква логика? На никаква. Само на логиката на абсурда и зложелателството. Разбира се, ние, понеже сме живели на Света гора, можем да обясним какво се случва. Тази логика на абсурда изисква монасите винаги да са готови да се подчинят, да са послушни, да останат винаги незрели, комплексирани, така че да не може никога един монах да се изправи като самостоятелен субект, който евентуално би могъл да оспори авторитета и решенията на големия брат, игумена. И понеже о. Никита беше израснал и се беше издигнал духовно, трябваше да го подкастрят и да го върнат обратно до желаните от тях размери.

Монахът усети как губи почва под краката си. Дойде тук, в Серес, при едни роднини, объркан, за да обмисли положението си. След това замина в един от манастирите на Пелопонес, където поиска да остане напълно сам няколко месеца, докато му се открие какво трябва да направи. Тогава му изпратих бележка чрез един познат. „Отче Никита, не искай да се държиш пак като добър калугер. Този период вече мина. Препаши сега кръста си като мъж (Иов 38:3), вземи си жезъла и върви по своя път. Дължим голяма благодарност и безкрайна признателност на манастирите, които са ни приели, обикнали, поели са проблемите ни и са ни помогнали. Но този кръг се затвори. Малодушие е да искаш отново да минеш по същия кръг и да не се стремиш да отидеш напред, към нещо ново. Господ ти е дал дарбата да утешаваш сърца. Очевидно, защото Църквата има нужда от мъдри хора и Бог иска да те използва за тази роля. Не се връщай обратно. Досега беше послушник, това училище завърши, сега започва нещо друго“.

В крайна сметка о. Никита се върна в „Григориат“, където му беше наложена епитимия и му беше забранено да среща когото и да било „за неопределено време“. Игуменът Георги (Капсанис, известен богослов и автор, бел. ред.) му признал, че той самият не искал да изпраща онова писмо, но са му оказали силен натиск от манастирския събор и той е бил принуден да го подпише.[3]

Питам сега, драги зрителю, защо когато о. Никита дойде в града ви, не се събрахте десетина души да го защитите в критичния час на неговото изпитание? Имате сдружение за спасяване на езерото Керкини и това е добре, както и други организации, свързани с екологията или със социално чувствителни проблеми. Не е ли редно и в този случай да се съберат няколко души, които обичат Христос и Църквата Му и да кажат на монаха: „Отче Никита, остави твоя проблем в нашите ръце, ние ще се погрижим, ти просто седни да си починеш“? И така да спасите положението, тъй че Църквата да спечели един здрав свой член? Срамувам се заради тези, които казват, че обичат Христос и Неговата Църква, а не са сторили нищо в онзи случай. А ти, драги ми господине, сега ми търсиш сметка, че аз, като расоносец, трябва да се извиня за скръбното състояние на Църквата ни. Не трябваше ли ти да направиш нещо в този случай?

Всички, които обичате Църквата, помнете две неща: първо, че трябва с всички възможни средства да бъдат защитавани здравите хора в тези среди. И, второ – съдбата на Вашия духовен баща не е работа само на епископа, но и Ваша.[4]