Глава двадесет и четвърта. Светият монах Максим Грек

Второ, той се обявил против красивите одежди на епископите и разкоша сред духовенството. Пише следното: „И понеже вече не остана нищо добро в теб, о епископе, след като си опустошил духовните украшения на душата си, се стремиш с всички сили към външния си блясък – обличаш се в скъпи дрехи от фини тъкани, кичиш се със злато и покриваш тялото си със сребро и скъпоценни перли. Тъй като си изгубил от очите си Божия страх и си се лишил от светлината, която озарява страстите и разкрива духовната грозота, вниманието ти вече е насочено само към външната грозота – и как да я прикриеш“.

Всички епископи и архимандрити в Русия го намразили.

Трето, като наблюдавал едностранчивото развитие на религиозния живот в Русия, Максим бил поразен от формализма и буквализма, които царели в него и убивали Христовата свобода. Смятал ги за неприемливи. Както пише и историкът Иля Денисов (в негова книга, издадена през 1943 г.), „… той се сблъскал с тъмния нрав на един народ, който не можел да преодолее препятствията на своите предразсъдъци, нито духовната летаргия, в която пребивавал“.

Естествено намразил го и целият вярващ народ.

Четвърто, както продължава същият историк, „… в Русия по онова време всяка проява на духовна независимост се възприемала единствено като ерес“.[1]

А монахът Максим Грек не само че бил независим като личност, но не разреждал виното с вода по нито един църковен въпрос, без значение дали се отнасял до царя, или до патриарха. Много князе се засегнали от независимия му характер, смятали го за проблем, който най-накрая трябва да бъде разрешен.

Пето, Николай Карамзин в неговата История на руската държава го описва по следния начин: „Като монах, който винаги защитавал гонените, приемал всички в килията си, дори и онези, което били загубили благоволението на царя и искали да споделят с някого горчивите си чувства. Той ги оставял да се изразяват свободно, дори да се изказват критично за царя. Те говорили, че „… няма справедливост в империята, че царят безчинства за сметка на поданиците си, не знае какво е милост, непрекъснато води войни и вече единствената надежда на Русия е Господ“.

„Килията на гръцкия монах – продължава историкът – станала център за дискусии по различни обществени въпроси и други теми, засягащи дори двореца“.

Това не можело да бъде одобрено от царя.

Шесто, което става капката, преляла чашата на негодуванието срещу него, било посланието му против царя. Цар Василий искал да се разведе с жена си Соломония, защото била бездетна, и потърсил подкрепата и одобрението на монаха Максим с аргумента, че управляващата царска власт на Русия има мисия от Бога да служи на православната вяра и да спре мюсюлманското нашествие, което чрез турците грози да залее целия цивилизован свят. Баща му Иван и самият Василий обединявали разпокъсаната Русия и създавали тази стабилна империя, която обаче без наследник отново ще се разпадне.

Светият Максим му отговарил, че над всичко за вярващите важат евангелският закон и заповедите на Христос. Ако без основание се разделиш със съпругата си, ще предизвикаш Божия гняв и ще постигнеш точно обратното на това, към което се стремиш. Няколко дни по-късно му изпратил и писмо: След няколко дни му пратил и послание: „Успокой страстите си и плътските си помисли, укрепи вярата и надеждата си в Бога и всичко ще се уреди“.

Когато Соломония чула отговора му, отишла лично да го посети. Казала му, че царят непрекъснато ѝ оказва натиск да отиде в манастир, но тя няма такова желание. Отговорил ѝ да не се съгласява на такова решение. След още няколко дни монах Максим довел нещата докрай и разпространил открито послание към народа: „Против онези, които безпричинно се развеждат с жените си“. В една от нашите книги сме написали: „Ако искаш да минеш на червено, не искай благословия“. Това била грешката на царя. Искал да мине на червено с благословия. И го загазил.

Сега нека и ние се намесим, за да балансираме малко нещата. По-просто казано, царят мислил политически, а монахът – духовно. Но политиката, когато засяга съдбата на цял народ, често се подчинява на необходимостта и прави компромиси със съвестта. Неговото искане било ясно и логично и до голяма степен разбираемо. Вместо обаче да продължи открито, като каже на Бога – „правя го не за плътски удоволствия, а за да служа на моя народ и на мисията, която си ми възложил“, той потърсил моралната подкрепа на духовенството и така е възникнал проблемът, понеже не я е получил. (В действителност е поел огромен риск, защото вероятността да получи такава подкрепа е била твърде малка.)

Тук възникват два въпроса, на които трябва да отговорим. Първо, защо монах Максим Грек в тази ситуация е реагирал толкова крайно и безразсъдно? Не подкопало ли това всички предишни негови постижения? И, второ, защо казваме, че политикът неизбежно прави компромиси със съвестта? Ако политикът е вярващ (изглежда цар Василий е бил такъв), не би ли трябвало да се намеси Господ и да уреди нещата, без да са нужни компромиси?

На първия въпрос: героичният характер действа максималистки, работи, така да се каже, на пълни обороти и често, като вижда знак stop, не успява да спре навреме и се подлага на опасност. Нека не бъркаме „мотопеда“ на нашата душица с „танка“ на героя. Ние натискаме спирачките, без никой да го иска от нас, единствено с мисълта да не би да разсърдим началството и да има някакви последици. Смятам обаче за естествено, когато караш мощен автомобил, понякога да завиеш рязко поради прекалена дързост и смелост. Мен лично безкрайно ме очарова непримиримият и независим характер на този светец и ми напомня на великия Златоуст. Тогава имп. Евдоксия (която управлявала, защото имп. Аркадий бил малоумен) привлякла на своя страна и настроила против Йоан Златоуст Александрийския патриарх Теофил. Докато в двореца умували как да го свалят, символично, но и буквално, великият Златоуст се качил на амвона и започнал проповедта си така: „Не мразех ли аз славата, и не обичах ли безславието? Всички ме познавате – кога съм търпял слава? А що се отнася до египтянина Теофил, спомнете си фараона и египтяните от Библията. Имало ли е някога боголюбив човек от Египет?“. И така нататък…[2]

Още Паладий Еленополски, верен и истински ученик и почитател на Йоан Златоуст, пише: „Несъответно и прекалено е това, което е направил“. Ти, читателю, не си ли запленен от действията на Златоуст? Може би в мен е вината, че толкова ме очароват такива събития? Ала трябва да напомня на „благоразумните“ думите на Христос: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Това може би е първият и най-важен случай, когато трябва да се спазва тази Христова заповед. Лично аз смятам такава оценка на действията на Златоуст за нещо повече от нарушаване на евангелската заповед – мисля, че е светотатство една малка душа да мери със своя аршин героите и великаните на Духа и да ги изкарва неадекватни и прекомерни само защото не се побират в нейната мяра. Освен това е и светотатство, защото онези, които иначе не смеят да си отворят устата при каквато и да е несправедливост и безсрамие в св. Христова църква, дръзват да съдят героите на духа, които с разтърсваща жертвоготовност и себеотрицание отиват на смърт.

Ще станат ли по-ясни думите ми, ако те попитам: кое според теб е за предпочитане – да жертваш себе си и живота си в името на убежденията, принципите и идеалите си, дори с цената на една крачка повече, или да пожертваш принципите и вярата си, за да уредиш живота си по-удобно? И макар не всички да сме способни на първото, нека бъдем достойни и честни, и да отдаваме чест и уважение на онези, които успяват да го направят.

И сега вторият въпрос: Защо един вярващ владетел е принуден да прави компромиси със съвестта си и защо Бог не го подкрепя? Убеден съм, че не е възможно някой, който заема висок управляващ пост, да запази своята почтеност, честност и искреност. В конкретния случай, за да реши проблема си, като същевременно запази чиста съвестта си, вярващият цар би трябвало да коленичи пред Бога и с молитвата си да извърши чудо, така че безплодната Соломония да роди. Ала тази вяра е свързана с онова, което каза Христос – че ако имахме дори зрънце от нея, бихме могли да направим не само безплодната да зачене, а и цяла планина да преместим в морето. Следователно, това, което се иска, е трудноосъществимо не само за цар, но дори и за монаси, които живеят духовен живот десетилетия наред. Затова да се очаква от един цар да реши по чудодеен начин безизходицата си чрез молитва, на практика е утопия и несправедливо.[3]

В неговия случай би трябвало да се обърне към някой истински човек на Бога, искрен, умен и със свободен дух. Всъщност Божият човек е трябвало да извърши чудото, за да роди бездетната Соломония. Ако не е могъл да направи такова чудо, трябвало да отиде при Соломония и да я посъветва бащински, като ѝ посочи отговорността ѝ и я насочи към жертвата и отказа да бъде царица. Нищо друго не му оставало да направи. „Когато ставаш царица – е трябвало да ѝ каже, − жертваш личния си живот заради важността на мисията, която поемаш, и от твоите решения зависи съдбата на народа. Някой път за доброто на народа, когато дългът го изисква, може да стигнеш дори до смърт, както сега, когато трябва да се оттеглиш, за да спасиш народа си“.

Ако обаче Божият човек в дадения случай реши да спасява свещения институт на брака, отнасяйки се към царя като простосмъртен, това напомня за риска да зададеш важен въпрос на духовно лице, което не е способно да отговори. Той може да е духовен човек, но носи и своите лични качества и така би могъл да ти предаде известие от Бога, но може и да измисли сам отговора. В такива случаи „последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“ (Мат. 12:45), защото не само, че не получаваш каквото си искал, а и се обвързваш духовно в погрешната посока.

Разбира се, руският цар Василий се опитал да приложи правилното решение и сам, като изпратил Соломония в манастир, но Соломония не искала. Сиреч, ако ѝ окажел натиск и я принудел, би ли било правилно това решение? Не, нямаше да е правилно. Това трябваше да го направи духовният баща на Соломония, а не съпругът ѝ. Една е ролята на съпруга и съвсем друга на духовния баща.[4]

Съпругата обаче би приела съвсем различно думите на своя духовен отец, ако ѝ ги беше казал по подходящ начин, и мисля, че щеше да я убеди. Волята на Господа винаги вълнува, разтърсва, убеждава и вдъхновява към жертвеност. В този случай именно такава е била волята Му. Когато обаче Максим не подходил по този начин към ситуацията, тя се превърнала в безизходица. Проблемът е бил в това, че преп. Максим не се е придържал в този критичен момент към собствената си роля на духовник, което означава, че не е бил достатъчно отворен да побере и да предаде голямата промяна, която е трябвало да наложи. Искал е да си остане традиционен монах и да стъпва на твърда и сигурна почва, и така е сгрешил.

Монах Максим Грек е бил съден от разширения състав на Синода през 1525 г. Присъствали са патр. Даниил и целият Св. Синод на Руската църква, самият цар Василий и много боляри и воеводи. Осъден е бил на доживотен затвор и е бил затворен в подземията на Йосифо-Волоцкия манастир. След края на процеса са го оковали и са го пратили в затвора.

Разбира се, драги читателю, ние нямаме право да съдим един толкова голям синод, още повече да се съмняваме в решението на синода на един толкова голям народ. Та не е ли боговдъхновен един свети синод? Когато се събират много епископи, нима не присъства и Светият Дух? И когато Христос казва дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20), ако не важи за едно такова събрание на йерарси, тогава за какво се отнася?

Нека цитираме големия догматик на съвременното богословие отец Йоан Романидис като най-подходящ да даде отговор на всички тези въпроси: „Отците са били боговдъхновени не само по време на събора, но и преди и след това. Съборът не създава свети отци, но се състои от отци. И след като се състои от отци, значи и съборът е боговдъхновен. Когато обаче съборът не се състои от боговдъхновени отци, не може да стане или да каже нещо, което е боговдъхновено“. И също: „Така разбираме защо теориите за непогрешимостта на вселенските събори, базирани върху едно магическо разбиране за непрекъсната хиротония и без да отчитат просветлението и обòжението на участниците в тях, не само че не са православни, но са и нелепи“.

Колкото до това, че в един събор на патриарси и епископи по презумпция присъства и Христос, можем да кажем със сигурност, че този велик събор, на който е била решена съдбата на един светец – Максим Грек, нито в името на Христос е бил събран, нито се е интересувал от Христос. Цар Василий е имал един навик: намеквал е нещо и събеседникът му е трябвало да го каже открито като своя идея, за да вземе царят решение. Ако например кажел на някой епископ, че Максим не е полезен за царството му, епископът е бил длъжен да отговори, че според него Максим трябва да бъде задържан и наказан за назидание. Заради един такъв отговор, който не е получил (макар и да бил получил много подобни преди), царят заменил престарелия патриарх Варлаам с безскрупулния Даниил. Последният не само го е съветвал, че за доброто на държавата трябва да изпрати насила Соломония в манастир, ами и че трябва да се ожени за красавицата Елена Глинска. Според него всичко това е било богоугодно дело, което е щяло да привлече Божието благословение върху целия руски народ.

Та епископите гледали напрегнато царя в очите, за да разберат какво очаква той от тях, за да не го разочароват дори малко. Последното, което ги е интересувало, е било дали това, което иска царят, го иска и Христос.

Очевидно, ако е имало някой, за когото приоритет е първо Христос, а след него царят, той или никога не е ставал епископ, или е бил отстраняван като неудобен и опасен. Във всеки случай не би присъствал никога на подобни събрания. Историците описват безкрайната омраза и ревност, които е изпитвал патр. Даниил – един комплексиран провинциалист, към възвишения и образован дух на Максим. И немалко са питаели същите чувства като патриарха към тази забележителна и превъзхождаща ги личност. И като имаме предвид колко разглезени и свикнали на изтънчен живот са били руските епископи (както казва Иван Грозни, синът на цар Василий, гледайки някои закръглени епископи: „С месото и виното, които тези хора изяждат и изпиват, бих могъл да организирам поход срещу монголците или татарите“), нима биха могли да станат послушни съдове в ръцете на Светия Дух, за да изрекат нещо боговдъхновено?

Най-голямата пречка обаче пред събора да се вдъхнови и предаде Божията воля е било тесногръдието на дребнавите епископи, което е било присъщо на преобладаващото мнозинство от тях. Те са били извън себе си от гняв, че преп. Максим е поправил техните богослужебни книги, макар грешките да са били очевидни. В един канон от Триода, например, вместо „да възхвалим триипостасното Божество“, при превода на руски станало „трима богове прославяме“; колкото до Псалтира, там нещата са били потресаващи. Според епископите обаче, щом народът се е молил така векове наред и дотогава са произлезли двадесет и двама светци, значи тези книги вече са станали свещени и това, което си позволява да прави монахът Максим, било светотатство. И сега, при сгодния случай за отмъщение, са се нахвърлили тържествуващо против него. Та кои всъщност са били тези, събрали се в името на Христос, че Христос да бъде длъжен да спази обещанието Си и да е „посред тях“?

Разбира се, читателят с праведен помисъл ще си каже: „Да, но дори чрез магарето на Валаам Бог си е свършил работата и е изпратил посланието, което иска, на пророк Валаам!“. Отговор: Това важи, когато магарето е само. Ако обаче са много накуп, даже и Светият Дух няма сила да ги поведе.

Друг добър и съвестен християнин, също с добри помисли, сигурно щеше да измърмори: „Да де, ама няма ли някаква вина и Максим Грек? Не е ли предизвикал той сам съдбата си? Само Св. Синод и царят ли са виновни? Той защо ги е провокирал?“.

Това ми напомня едно американско видео за разпъването на Христос. „Каяфа и първосвещениците на евреите са само моралните подбудители на деянието. Главният виновник обаче за разпъването на Христос е Понтий Пилат, защото, съдейки Иисус и притежавайки пълната власт да го оневини или да го осъди, в крайна сметка той подписва присъдата Му. Също толкова виновен за разпъването си обаче бил и самият Иисус, защото, макар положението да било напрегнато и неблагоприятно за Него, той безразсъдно предизвикал още повече религиозното статукво, вземайки бич и прогонвайки от храма търговците, на които статуквото всъщност беше позволило да бъдат там. Освен това, с думите Си „горко вам“, които отправил към фарисеите, Той на практика предизвикал собственото Си разпятие“.

Очевидно е колко погрешно, но и лукаво е това съждение. Нека кажем две думи, просто понеже сме възмутени от такова лицемерие. Удивително е, че тезата за тримата виновни (като третият е по-виновен от първия) има доста поддръжници: „Защо Иисус е трябвало да предизвиква толкова много религиозното статукво?“. Отговорът е, че това е било единственото, което е можел да направи, и нищо друго. На това равнище, на което действат лидерите и извисените личности, а още повече духовните хора, приоритет не е животът, а чистотата на съвестта и връзката им с Бога. Ако поставим въпроса така, както беше представен във видеото, тогава не само Иисус, а и мъчениците и всички изповедници на Църквата, а очевидно и всички значими (но честни и съвестни) личности в историята не би трябвало да предизвикат антипатията, а още повече гнева на високото началство, ако това би застрашавало живота им. За тях обаче приоритетът не е бил техният живот, а нещо повече от самия живот – да служат на Божията воля и на мисията, която Господ им е възложил и която им е налагала тяхната съвест.

Познавам приятели-монаси, които се отказват от своя сан и напускат енорията си, когато местният епископ иска от тях нещо противно на съвестта им. Духовният сан със сигурност за тях е по-скъп и от живота им, но те се пожертваха, защото това, в което вярват и което чувстват, струва повече от живота им и от духовния им сан.

О, дяволска хитрост и коварство! Как е успял режисьорът (и подобните нему), като един нов Прокруст да среже краката, а понякога и главата, за да умали до неговите смешни размери всеки морален и възвишен порив! Необузданата му дързост му позволява да простре светотатствената си ръка чак до Бога със скритата подла цел да изпълни хората с малодушие и да ги обезсили, лишавайки ги от образците и героите, заради които Христос търпи цялото останало убого човечество. Такава е била и целта на сатаната през вековете – да убива и отстранява прекрасните и възвишени духовни личности (и първо, естествено, най-големия пример, следван от милиарди вярващи през вековете – Христос), за да потопи цялото човечество в едно прозаично и пошло ежедневие и лишавайки го от свежестта, оригиналността и кислорода, които носят със себе си тези личности, да го доведе до разочарование, отчаяние и задушаване. И така хората да стигнат дотам, че да копнеят за края на един мъчителен живот, който вече не могат да понасят. Характерен пример за такова обезценяване и отчаяние е фактът, че човек вече се чувства като произлязъл от маймуната, защото усеща по-близко родство с горилата, отколкото с небесното и божественото.

На възможните съмнения, които читателят би могъл все още да изпитва по отношение на светия Максим Грек, ще дадем и един по-силен отговор, така че напълно да го убедим. В подземията на Йосифо-Волоцкия манастир, където са затворили бедния Максим, монасите са горели тор и са изпълвали с дим помещението, за да се пукне и да излезе демонът от този кощунствен расоносец, дръзнал да посегне на свещените им текстове. Преподобният Максим припаднал и в продължение на много часове бил като мъртъв. След години един ден му се явил ангел и му казал: „Монахо, дерзай. С тези сегашни мъки изкупи другите, вечните“. Скъпи читателю, „кой ще обвини избраниците Божии?“ (Рим. 8:33).

Нека посветим на този герой няколко строфи от една гръцка народна песен:

Ръката ми възглаве,
А мечът ми постеля
и карамфила си
прегърнах като челяд.

Следва