Зная, че в ума на много от читателите на книгата ни „Не съдете, за да не бъдете съдени“ се върти една мисъл: „Ами праведните помисли*, които проповядваше старецът Паисий? Те бяха един от стълбовете на личността и на обучението му. Какво ще кажете по тази тема?”
Всеизвестен е един негов много удачен пример – за пчелата, която лети в някоя градина и посещава всички красиви цветя, а на връщане в кошера си разказва на останалите за разнообразието от цветове и красотата им. Но когато в градината се „поразходи” някоя муха, тя ще отиде там, където има тор и нечистотии и като се върне, ще сподели с другите мухи как си е прекарала „по тези места”.
Първо, трябва да отбележим огромния резонанс на личността и учението на стареца Паисий във всички балкански страни и цялото Православие. От София до Париж − по целия свят са ми показвали книги на стареца, издадени на местния език. Не знам друга духовна личност или светец в нашето съвремие или в по-ранен период, която тъй силно да е повлияла на толкова голяма част от Православието и не само. Това е нещо като нова евангелизация на Православието.
Аз обаче мисля, че главното му учение не е свързано с праведните помисли, а с нещо друго, много по-съществено – с онова, което отец Йоан Романидис е описал блестящо: „Според отците на Църквата ни хората не се делят на морални и неморални, или добри и лоши на базата на моралните закони. Подобно разделение е повърхностно и следователно неудачно. В същината си човечеството се дели на душевно болни, пациенти и лекуващи.”
Старецът ни водеше към тази реалност, към това да приемем психичната си болест и да коленичим пред Христос като болни същества. И, както казваше той, само тогава човек започва да изпитва истинско смирение.
Разбира се, в едно психично разстроено общество и във времето, в което живеем, не изглежда твърде трудно някой да приеме своята болест. Но да се опита да я разбере така, както я разбира свети Паисий, и да коленичи смирено като болно същество пред Христос, е много трудно. Егоизмът не ни позволява да го направим. Макар че старецът Паисий имаше предвид друг вид психично заболяване – болест на душата, която наследяват и носят в себе си всички потомци на Адам. Те са в голяма степен здрави и това им дава възможност да бъдат жизнеспособни и „достатъчни” да контролират нещата в себе си и да се представят в ежедневието си като здрави. Предвид факта, че всички хора играят театър в живота, опитвайки се да създадат нереален образ за себе си и да убедят другите в него, макар този образ да няма абсолютно никаква връзка с реалността вътре в тях, само Господ вече може да ги убеди да разрушат създадената фалшива представа, която се нарича лицемерие (според Христос най-омерзителната страст), и да решат да се покажат такива, каквито са. Това означават повтаряните постоянно от свети Григорий Палама в аскетичните му трудове думи: „Да може подвизаващият се човек да види гнусната маска, която носи в себе си - нещо, което предизвиква дълбока печал и призив към Христос за лечение.“
Когато човек рухне психически и се нуждае от психиатър и лекарства, за да запази ежедневното си съществуване, тогава вече не става дума за духовен живот, а за възстановяване на психичното здраве, тоест да може да живее спокойно обичайния си живот, без да се срива. Но и тези хора, ако смирено приемат заболяването си като нещо реално и не стават жертва на наранения си и болен егоизъм, не се предадат на комплексите и синдромите, които ги владеят, имат полза от молитвата и връзката си с Бога.
Разбира се, също толкова важен принцип за стареца е и „праведният помисъл“. Никой не възразява, че доброжелателният човек, както се опитваше да ни учи старецът, „успява в духовното и изкачва стълбицата на добродетелите с много по-малко труд и упражнения от друг, чиято нагласа към събитията е негативна. Едно добро съждение носи повече благодат от безкрайни месеци аскеза”.
И по-конкретно това означава, ти си длъжен да подкрепяш някого, извършил един или много грехове и склонен към разкаяние, и горко ти, ако не го направиш.
Но ние изпитваме съчувствие дори и към онези, които не са склонни да се разкаят, ако грехът им се ограничава до собствения им живот, защото те са жертви, а знаем колко трагични и мъчителни са празнотата и болката, до които водят тези прегрешения. „Такива случаи − казваше старецът, − са полезни за всички нас, защото, като виждаме грешни хора или грешни клирици и монаси, това ни помага да сложим спирачки на нашите страсти и да бъдем по-внимателни.”
До този момент праведните, т.нар. „десни“ помисли, ни налагат да проявяваме съчувствие, разбиране, търпение. Какво се случва обаче, ако някой клирик или монах учи погрешно и влияе негативно върху личния живот на мнозина, които му се доверяват? Ще оставим ли този клирик или монах да се вихри и да разрушава живота на хората, дори на децата им, без да възстановим реда? Дали това е духовна разсъдителност и любов? Не, разбира се.
На това място трябва да повторим едно уточнение, което посочихме по-горе. Когато болестта стане публична и излиза извън рамките на личния живот, тогава вече са нужни и обществен отговор, и терапия. Как иначе ще я осъзнаят онези, които са паднали, ако не се чуе един здрав глас? Някой ще рече – ама така избухват скандали и всички се занимават с Църквата в негативен аспект. Неправилно. Скандал предизвиква не този, който се противопоставя на болестното явление, дори и по този начин то да стане известно като факт. Скандал предизвиква онзи, който чрез своята греховна страстност, тщеславие, сребролюбие, силна личност властва и злоупотребява духовно с другите хора. Ето това е скандално. Лечението на скандала и критиката към него не е скандал.
Тези дни получих писмо от един млад приятел. Беше прекрасно написано и ще цитирам част от него, за да видите колко много успокоява, убеждава и помага една разумна позиция по спорна тема.
„Дори да нямате нужда от защита, в името на справедливостта, ще се опитам накратко да ви защитя, за да не се удавим в несправедливост...
Най-вече впечатлява това, че вашите съдници или обвинители не претендират, че лъжете – точно обратното! Техният проблем е, че казвате истината (или по-точно, истини...). Обвинението им може да се обобщи така: „Да, ти може и да казваш истината, ала не бива, защото скандализираш хората” и след това, за да подкрепят това първо обвинение, се захващат и с начина, по който казвате тази истина, който според тях отново е най-малкото скандален...
Понеже обаче сред нас по принцип преобладава логиката на абсурда, ще продължа с една, надявам се, кратка бележка за скандализирането. Първата ни базисна обективна истина е, че осъзнатите, истинските и същински вярващи преди всичко не се скандализират. Лъжата не ги скандализира и щом я преодолеят и отблъснат, стават още по-твърди в истината. А истината… без съмнение не може да скандализира истинския вярващ... Да го разстрои, да, да го огорчи, да, но какво общо има тук скандализирането? Без съмнение истинският вярващ, след като първо се изправи с болка пред истината за дадена ситуация (понеже истината винаги боли...), във втората фаза ще побърза да спаси това, което обича и ще бъде признателен на онзи, дето пръв е извикал „Пожар! Пожар!“. А тук къщата ни гори и вместо да тичаме да я спасим, ние се караме с оня, дето е извикал „Пожар!“.
Какво се случва обаче с онези, които не са вярващи? Преди да отговорим на този въпрос, трябва да се запитаме защо хора, закърмени с вярата, не са вярващи? Просто защото някога в миналото са били скандализирани... И сигурно са били възмутени от неправдите и явното им укриване, а не от разкриването им и от опита за тяхното оздравяване... (Има, разбира се, една голяма категория хора, които нито са истински вярващи, нито скандализирани атеисти, но се движат в сивата зона – ами за тях важат половината от нещата, които важат за първата категория, и половината, които се отнасят до втората... необходимо е да наблегнем на това, за да бъдем напълно точни в защитата си!).
Та възможно ли е да скандализирате онези, които вече са скандализирани? Ако лъжете, така или иначе няма да навредите, тъй като други с по-лоши дела от вашите лъжи вече са ги скандализирали преди вас и са се погрижили да си свършат работата добре и често необратимо... Ако казвате истината... е, тогава предоставяте възможност на вече скандализираните да се „де-скандализират“, защото нищо не обижда интелекта на човека повече от това да му се подиграваш в лицето и в същото време нагло да твърдиш „Аз? Нима някога съм ти се подигравал?“ Сигурно е, че вече си го загубил, ако запази разумността си, а ако го задържиш въпреки подигравката – той ще е загубил разумността си... И както казахме, доколкото разбираме, никой не ви обвинява в лъжа по същество, обвиняват ви, че казвате истината, и за начина, по който я казвате.
Все едно селото ни гори и един християнин е излязъл навън и крещи „Пожар!“, неговите съселяни гледат огъня, но вместо да тръгнат да гасят, те нападат човека: „Ама защо викаш толкова силно?“ „Не може ли малко по-вежливо?“ „Ето, видя ли − като викаш, че селото ни гори… сега никой няма да иска да дойде тук!“ Невероятно, но такива неща се случват!
В наше време обаче (и може би във всяка светска епоха...) се е стигнало дотам очевидното да е неразбираемо... и простата истина се е превърнала в сложна, противоречива философия... Работата е трудна, но нужна и необходима, защото винаги има един, който вика „Царят е гол!“ и тъкмо той е запазил в себе си неподправената детска простота (а не удобната наивност)... а по този начин и любовта в сърцето си. И повтарям отново, че е очевидно (колкото и да е неразбираемо за мнозина), че като се извадят на светло неправдите, от една страна, има надежда за тяхното поправяне (защото живеещият в мрак се храни от него и е обречен да живее и да властва там), и от друга – има надежда за връщане в „селото“ на онези, които пряко или косвено са се опарили от огъня, а сега научават, че има опит за гасене на пожара, за пречистване и оздравяване. За едно нещо поне всички сме съгласни, въпреки абсурдността си – че първият стадий на всяка терапия е приемането на болестта. Докато си казваме „добре съм, нищо ми няма“ и отричаме истината, болестта царува в мрака и необезпокоявана върши своето дело...
Затова да благодарим на онези, които притежават смелост и дързост или по-скоро, Слава на Бога, дето търси и намира такива, които още Го обичат и така Го разгласят, служат Му и Го почитат, като изхвърлят надалеч истинските камъни на скандалите, които всъщност Го оклеветяват. И нека знаят, че може да се наранят от тези камъни, но травмите им ще бъдат външни, а сърцето им ще остане чисто и недокоснато.“
Така че „праведните помисли“ имат и граница, отвъд която се превръщат в преувеличение, а нито едно преувеличение не е добродетелно и не издържа проверката на времето. Много хитро използва това Вселенският патриарх Вартоломей при едно посещение на Света Гора. Там някои монаси му заявявили, че са разочаровани от общите му молитви с папата, който е еретик, и като цяло от движението на икуменизма, подкрепяно от него. Вартоломей обаче не се хванал лесно, той е изключително умен, но невероятният му интелект се проявява като хитрост поради користната цел. Та той успял да извърти нещата: "Първо, говорите за западните еретици, но нямате проблем да вземате милиарди от тях? Парите им са богоугодни, а самите еретици не, така ли? И после, ако имахте „праведни помисли“, както ви съветваше достопочтеният ви събрат, старецът Паисий, нямаше да мислите толкова лоши неща за Църквата-майка. Ние сме Църквата-майка, вие сте дъщеря ѝ, а никоя дъщеря не бива да си позволява да ругае и да съди майка си".
И светогорците, с подвита опашка заради парите на еретиците загубили ума и дума и повече не се обадили. За да бъдем точни, не защото бяха взели пари, а защото искат да продължат да вземат пари. Ако бяха честни, можеше да отвърнат така: „Светейши, сгрешихме. Сега осъзнаваме, че парите, които получаваме, ни лишават от смелост в Христа. От днес нататък отказваме вече всякакви европейски дотации, за да можем свободно да защитаваме Православието и да го избавим от икуменизма, който го е сграбчил и го държи здраво”. Тогава дори и немият щеше да развърже езика си и да говори вдъхновено. Но не го направиха, колко жалко...
Та добрите помисли не са панацея или духовен еликсир, подходящ за всички ситуации, както показва всеки един Вартоломей, от една страна, и, от друга, всеки пораженец и човек с дефицити, който слага пред себе си като щит това понятие, „за да му е спокойно“. Самият старец Паисий казваше (и това беше общо и разпространено негово поучение), че „когато ни ругаят и се отнасят към нас несправедливо, трябва да го приемаме, това дори ни носи духовна полза. Ако обаче някой друг е онеправдан или от нечии думи страдат много хора, длъжни сме да се намесим и да поправим нещата”.
И старецът ми разказа следната история: "Ще ти дам пример. Един архимандрит започна да говори из града, че контактува с мен два-три пъти в седмицата, всеки път по един час. Качваше се на амвона и викаше: „Чуйте гласа на пустинята! Не говоря нищо от себе си. Дума по дума повтарям стареца Паисий!“. И така успя да подчини миряните и те приемаха всички глупости, които му хрумваха. При мен дойде един човек от този град и ми каза: „Онова, което ни говори тази неделя, беше доста неразумно”. Бях силно изненадан. „А какво съм ви казал?“ „Че в никакъв случай не бива да отиваме в друга енория и че трябва да останем там, където ни е поставил Господ.“ На другия ден се качих на автобуса и отидох в този град. Свещеникът беше в църквата. Рекох му: „Ела за малко в офиса”. И там му заявих пределно ясно: „Ако изречеш още веднъж думата „Паисий“, ще дойда следващата неделя, ще се кача на амвона и ще кажа на хората, че си голям лъжец и лицемер”.
Старецът завърши разказа си, като ме гледаше право в очите: " Не е за вярване какви истории се разпространяват и колко злоупотребяват с името ми…"
С всичко това искаме да стигнем до един извод, който да балансира добрите помисли. Ако вземем само учението на стареца за добрите помисли, ще бъдем като протестантите, които взимат една дума на Христос и върху нея изграждат ереста си, напълно убедени в своята безпогрешност, тъй като се опират непоклатимо върху Божието слово, а в същото време отричат десетки други евангелски текстове, съдържащи съвършено различни неща. И по този начин допълват, но и изкривяват смисъла, който сами дават на евангелския текст. Но самите те не обръщат внимание на това, защото на ереста им подхожда онова, което са уловили от Евангелието, и това им е достатъчно.
Подобен еретичен подход демонстрират онези, които избират думите на стареца за добрите помисли, без обаче да обърнат внимание на други негови съждения, допълващи конкретното учение. Например: „Наблюдавам у някои богобоязливи хора странна логика. Добре е, че имат почитание към Бога, добре е, че имат разположение към доброто, но това почитание се съпровожда с тесногръдие и ограниченост. Нужна е широта на духа и духовна преценка, за да вършиш доброто по правилен начин.“
Освен добрите помисли, цялото учение на стареца беше свързано с култивирането и придобиването точно на тази широта на духа, на духовната преценка, която, разбира се, винаги е придружена със съчувствие към другите и смирение. Той самият възпита цяло поколение монаси, нашето поколение, но и цяло поколение на гръцката нация и не само. И изгради чрез това учение една основа и мироглед, изпълнен с благородство, смиреност и съчувствие. Този мироглед не бе пренесен по начина, по който той го представяше, защото случи на посредници, принадлежащи към вида, споменат по-горе – благочестиви, но тесногръди и несвободни. Отец Христодул, първият биограф на стареца Паисий, признава в Света Гора, но и в изказвания на други места, че с голямо старание е отстранил от думите на стареца „всяко нещо, което би могло да предизвика напрежение и безпокойство у православния вярващ. Ако пишех всичко, което казваше за епископите, за игумените в Света Гора и за Църквата, тогава…“ Тогава му изпратих бележка, че „за баланс във вселената аз трябва да направя обратното – да добавя към личността и истината за живота му онова, което ти изхвърли в кошчето като непотребна вещ”.
Откъде накъде този повърхностен монах си позволява да цензурира стареца Паисий? Кой му е дал това право? Дала му го е съвременната православна Църква, нейното обучение и манталитет. Манталитет, който много лесно се разкодира още през първия месец живот в нея. „Ние тук искаме да си живеем добре. Не ни трябват проблеми, нито пък напрежение. Няма да внасяш тук нищо, което да наруши „мирната духовна атмосфера.“ И отец Христодул просто изпълни ролята на същинско чадо на съвременната гръцка Църква. Нима, ако беше добавил думите на стареца, които са издадени („ако не започнат някои да поразяват злото, тоест да изобличават онези, които скандализират вярващите, злото става още по-голямо. Това ще насърчи малко вярващите, но и ще предотврати онези, които се борят с Църквата или неправилно се домогват до нея“), щеше да извърши нещо неправославно и антицърковно? В крайна сметка няма дъно за мисленето и действията на комплексираните хора, които преследват целите си „по църковному”.
* В православната аскеза „десен помисъл“, идващ „отдясно“, от добрата страна, означава праведен помисъл, незабелязавщ грешките на другите. Бел. р.
Откъс от 18 глава от книгата "Не съдете, за да не бъдете съдени. Какво каза Христос и как Го приложихме ние в Църквата Му"