Продължение на беседата "Истинската молитва е да можеш да застанеш пред Бога гол"
Много често възприемаме Божието мълчание като Негово отсъствие, защото сме свикнали да мислим, че ако нещо не говори, то не съществува. Затова и ние говорим непрестанно, а твърде малко слушаме.
Днес човек търси някого не просто за да разговаря с него, а за да бъде изслушан. Търси човек, пред когото да изкаже болката си, да отвори сърцето си, да сподели нещо от своя живот. Но не намираме лесно хора, които действително да ни изслушат. Един мъдър старец на Света гора казваше, че добрият Бог ни е дал две уши и една уста, за да говорим по-малко и да слушаме много повече. За съжаление обаче ние не умеем да слушаме. Не сме готови да отворим място в себе си за другия и да му кажем: „Ела, говори“, без да го прекъсваме и без веднага да му даваме отговор.
Често се тревожим и си мислим: „Какво ще му кажем?“ Но страдащият човек не иска непременно да му кажеш нещо. Човекът с разбито сърце не търси отговори, а присъствие. В страданието и в трудния момент аз не търся някой изключително умен човек, който да ми даде изключително находчив отговор или решение. Търся човек, който да бъде до мен и да ми каже: „Тук съм.“
Не е необходимо да ми отговаряш на нищо. Не искам никой да ми дава отговори. А когато си наранен, подложен на тежко изпитание и съкрушен и някой дойде при теб и почне да ти обяснява как стоят нещата, ти си казваш: „Ох, остави ме сега с тези хубави теории, които ми говориш от сигурно място.“ От сигурно място, без самият ти да гориш в огъня.
В края на живота си, когато всичко приключи, ще преброим присъствията и отсъствията – кой е бил до нас и кой е отсъствал… Това има значение в живота ни, а не съвършенството. Никой не е бил съвършен – нито като съпруг, нито като спътник в живота, нито като приятел, нито като духовен отец. Съвършени хора няма. Съвършенството принадлежи единствено на Бога: „Един е свят, един е Господ Иисус Христос.“ Съвършенство няма, но има присъствие.
Не бях съвършен баща, но бях тук. Бях съкрушен, изтощен, често унил и уморен, но никога не те оставих сам. Бях тук – не като съвършен човек, а като човек, който присъства.
Не бях съвършена майка. Допуснах много грешки, но бях до теб. Доколкото можех, събирах силите си, за да дойда при теб, да те срещна, да те видя, да те докосна, да бъда тук.
Едно дете ми каза: „Отче, у дома нищо не ми е липсвало, но баща ми страшно много ми липсваше.“ И виждате как човешката психика понякога си играе с нас по тъмен и манипулативен начин. Когато дълго отсъстваме, се опитваме да напълним дома с материални неща. И казваме: „Не допуснах нещо да ти липсва.“ Да, не си позволил нищо да ми липсва, но ми липсваше ти. Ти ми липсваше. Домът беше пълен с вещи, но теб те нямаше в него. А дори когато присъстваше телом, всъщност пак не беше там. Не беше. Защото можеш да бъдеш в един дом и въпреки това да бъдеш в него страхът, ужасът, заплахата, строгият закон; да бъдеш далечен, студен, жесток, мълчалив.
Следователно мълчанието не е непременно наказание. В човешките отношения често се случва, когато направим нещо, другият да престане да ни говори.
Младите днес наричат това ghosting: изпращаш съобщение, то е прочетено, но никога не получаваш отговор. Другият не ти отговаря. Това е насилие – насилие над душата на човека, който чака поне някакъв отговор, една дума, един знак, че е зачетен, че някой се интересува от него и го приема насериозно. Когато другият не отговаря, ние възприемаме мълчанието му като наказание. Но при Бога нещата не стоят така.
Свети Исаак Сириец казва, че Божието мълчание е друг начин, по който Бог говори. Мълчанието също е слово у Бога. То е слово, защото е присъствие. Дори онова, което ние преживяваме като Негово отсъствие, всъщност е присъствие. Бог мълчи по определена причина и самото Му мълчание е отговор. Той не отговаря на онова, което искам, защото не трябва да ми отговори така, както очаквам. И това също е отговор. Това е присъствие.
Може би иска да ме направи по-зрял. Може би иска да ме научи на нещо, което не бих могъл да науча по друг начин. Може би иска да ме отведе там, където моят егоизъм и инстинктът ми за самосъхранение никога не биха ме завели.
И тогава идва болката. Тя не те пита дали си съгласен. Изпитва те, повежда те и те отвежда на път, независимо дали искаш, или не. Прави го, за да ти даде възможност да научиш нещо, да познаеш нещо, да узрееш духовно и вътрешно, да се осветиш.
Спомняте си как в началото на нашата беседа казахме, че когато не знаеш какво да кажеш, когато си изморен, сломен и не знаеш как да се молиш, тогава Самият Свети Дух идва и говори вътре в теб. Той поема неизказаните въздишки, онова, което искаш да изречеш, но за което не намираш думи.
Много пъти ни връхлита такава болка и такова отчаяние, че не знаем какво да кажем. Няма думи, които да съчетаеш, за да изразиш болката си. Тя е толкова всепоглъщаща, че всичко вътре в теб се разпада – и азбуката, и думите, и звуците, и сричките, и изреченията. И оставаш в абсолютно мълчание. Някой ти казва: „Говори ми“, но ти не можеш да говориш. Не защото не знаеш какво искаш да кажеш, а защото няма слово, което да събере и да обедини всичко, което чувстваш в себе си.
Това е абсолютната болка.
И тогава апостол Павел казва: „Не се страхувай.“ Ако вярваш в Бога, ако обичаш Христос, не се страхувай. Светият Дух ще дойде и ще поеме целия този хаос, цялата тази мъка, целия този твой ад. Ще ги вземе и ще ги възнесе към Бога Отца. А Бог, Който, както прочетохме в началото, изпитва човешкото сърце и ни познава още отпреди създаването на света, ще ти отговори по Своя начин, без ти да си произнесъл дори една дума.
Тук се появява въздишката. И виждате, че апостол Павел не говори просто за думи. Той употребява думата „въздишка“, употребява и думата „вик“. Защо? Защото въздишката е нещо по-оголено. Тя идва от по-голяма дълбочина. Въздишката е гола. Когато стигнеш до въздишката, маските и привидните образи вече са отпаднали. Няма маски, няма роли. Вътрешно си се разпаднал. Затова апостолът говори за въздишка. Тя е вик, който извира от самата дълбина на човешкото същество.
Каква маска можеш да носиш, когато губиш детето си? Каква маска можеш да сложиш, когато лекарят ти каже, че ти остават три месеца живот? Каква маска може да издържи при страшна злополука, пред огромно изпитание или при раздяла, която те разрушава, преобръща целия ти живот и събаря всичко, което си смятал за сигурно и устойчиво?
Болката те оголва. Събаря те и те унижава. Какво друго би могла да направи? Каква маска може да се задържи тогава? Всичко се плъзга по сълзите ти, всичко се разпада в страданието ти. Затова се говори за въздишки. Въздишката е нещо по-оголено. Тя е онова: „Не издържам повече. Не зная какво да поискам. Не зная къде да отида.“
И тогава казваш: „Направи с мен, Боже мой, каквото искаш. Направи с мен, Боже мой, каквото искаш.“ Дотам трябва да достигне истинската молитва.
Един съвременен богослов разказва за своята съпруга, която се разболяла от рак. Тя преживяла огромно отчаяние, когато лекарят ѝ съобщил, че ѝ остават само няколко месеца живот и че трябва да премине през много тежки химиотерапии.
Той казва, че единственото, което успяло да я крепи и в крайна сметка да продължи живота ѝ – а тя е жива и до днес – било следното: всеки път, когато отивала на поредната тежка химиотерапия, вземала със себе си Псалтира и четяла деветдесетия псалом. Чрез този псалом тя усещала подкрепа там, в онова пространство, чието истинско значение може да разбере само човекът, преминал през химиотерапия.
Колко самотен е Кръстът! Дори хиляди хора да те обичат, в онзи час ти си сам.
Защото Кръстът – истинският Кръст, а не кръстовете, които сами си измисляме със своята вечно недоволна душевност; не кръстовете, които създаваме с непрестанното си роптаене; не онези „кръстове“, които намираме, когато нямаме с какво да се занимаваме, превръщаме някакъв дребен проблем в център на живота ни и не забелязваме истински големите човешки страдания – този истински Кръст е изпълнен с много самота.
На всяка Голгота духа вятърът на самотата. Колкото и да те обичат хората, трябва сам да се изкачиш на Кръста. Сам трябва да се възкачиш там.
И така, при всяка химиотерапия тази жена вземала със себе си Давидовия Псалтир и четяла деветдесетия псалом. Затова ви призовавам всеки ден да четем поне по малко от Новия Завет, от Свещеното Писание, и непременно нещо от Псалтира. Защо салтирът е толкова значим? Защото е истински. Това е книга, която се моли на Бога с пълна искреност. Тя спори с Бога, вика към Бога, излива пред Него своя гняв, прославя Го, а след това отново влиза в спор с Него. В Псалтира има неподправеност, честност и искреност. Той не разкрасява обстоятелствата, а разкрива реалността такава, каквато е. Не представя живота на вярващия като непрестанно ходене през цъфтящи поляни, като поредица от прекрасни пролетни дни, изпълнени единствено със слънце.
В Псалтира има болка и плач. Псалмопевецът казва на Бога: „Къде си? Търся Те, а Ти непрестанно се скриваш. Клеветят ме, а Теб Те няма. Разпадам се, а Ти не си тук.“ Той вика към Бога, спори с Него и открива пред Него всичко. И тогава душата се успокоява и изпълва със сладост.
И така, тази жена влизала за химиотерапия с деветдесетия псалом и оставала с думите му през цялото време. Няма да го прочета целия, а само откъси: „Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, Комуто се уповавам! .. под крилете Му ще бъдеш на безопасно; щит и ограда е Неговата истина. …Защото ти каза: Господ е мое упование; Всевишния си избрал за твое прибежище;“ „… Няма да се уплаша от ужаса на нощта“.
„Ужасът на нощта“ това са дълбоки, екзистенциални преживявания. Това е самотата, студът и трепетът на нощта. И душата има своя нощ. Всички преминаваме през такива нощи. „Ако дойде ужасът на нощта, няма да се уплаша; нито от стрелата, която лети денем; нито от гибелта, която идва в мрака; нито от бедствието, което опустошава по пладне. Хиляда ще паднат отляво до тебе и десет хиляди отдясно, но злото няма да те достигне. Господ е мое прибежище. Всевишния си избрал за свой защитник. Никакво зло няма да те постигне и бедствие няма да се приближи до твоя дом. Защото Той ще заповяда на ангелите Си за тебе.“
И ще повторя:
„Той ще заповяда на ангелите Си за тебе, за да те пазят по всичките ти пътища. На ръце ще те понесат, за да не препънеш о камък ногата си. Ще настъпваш лъв и змия; Ще го избавя – казва Господ, – защото на Мене се уповава. Ще го защитя, защото позна името Ми.“
И накрая се казва: „с него съм в скърби; ще го избавя и ще го прославя, ще го наситя с дълги дни и ще му явя Моето спасение."
Именно с тази дълбока, екзистенциална молитва – не просто емоционална, а извираща от самите недра на човешкото същество – жената влизала за химиотерапия. Тя казвала: „Винаги носех със себе си този малък псалом и чрез тази молитва усещах, че Бог е тук, до мен и заедно с мен.“
И така, големият парадокс, големият „скандал“, е Светият Дух.
Именно това е съблазънта, нещо, което не може да побере логиката на законника, моралиста и външно благочестивия човек. А какво е то?
Че Светият Дух не идва тогава, когато си силен. Не идва, когато си великолепен, когато си успял, когато си онзи способен човек, който върши всичко съвършено — изпълнява добродетелите, спазва постите, чист е и във всичко е изряден.
Не тогава идва Светият Дух. Кога идва? Когато се пречупиш. Когато паднеш на колене. Тогава идва Светият Дух, защото тогава имаш нужда от Него. Много пъти сме чували, дори от свещеници и от хора на Църквата: „С греха, който извърши, Бог си отиде от теб. Сега Бог ще те накаже. Ще те сполети зло. Благодатта те напусна.“
Но кога благодатта е по-необходима от всякога? Именно когато съм паднал на колене. Когато съм силен, какво ще я правя? Когато детето падне, майката тича да го вдигне. Бащата се приближава, за да се погрижи за него и да превърже раните му. Така и в нашия провал Бог е до нас. Той е близо, за да ни поддържа. Не за да ни оправдае, а за да ни подкрепи. Въпросът не е злото да бъде оправдано, а да бъде излекувано. Не става дума да оправдаем греха, а да го изцелим.
(следва продължение)
