Понятието литургичен език в православната традиция не е единно, защото често се наблюдава ползването на поне два езика в богослуженията. Затова и в заглавието на този текст е употребено множествено число. Но да започнем подред.
Всички човеци като разумни Божии творения ползваме езика като средство за общуване помежду си, а също и с Бога, към Когото се обръщаме в молитвите си на своя роден език или на друг ползван от нас човешки език. Заради нас и заради нашето спасение Синът Божи стана човек и общуваше с хората на техния език, за да им предаде Своето божествено учение и спасителни заповеди. Неговите апостоли също проповядваха и писаха своите книги, запазени в сборника на Новия Завет, на езиците, които владееха и на които се е налагало да общуват с хората от различни народности, катехизирани от тях.
В съзнанието, което познава християнското богословие, опитът от човешките интелектуални усилия и божественото откровение са здраво обединени в интелигибилния свят на традицията на православното умозрение. По пътя на християнството в историята древните класически езици са имали изключително значение – не само като свещени езици на християнското богослужение, а и далече повече като форми на актуално изразяване на християнските смисли и идеи, съответно и като средство за богомислие и за богословие.
На староеврейския език не са били свойствени абстрактните категории, които са били присъщи на старогръцкия език и старогръцката култура. И обединяването на тези два принципно различни типа култура – на близкоизточната (т. е. юдейската) с характерното за нея екзистенциално преживяване на отношенията с Единия Бог и на старогръцката със свойствения за нея опит от отвлечено-философското мислене – е станало възможно благодарение тъкмо на гръцкия превод на Свещеното Писание. Безусловно, съединяването на тези два смислови плана отразява една и съща истина и предвъзвестява Христовото благовестие. Така се ражда основната антиномия на бъдещото християнско богословие: трансцендентността на Абсолюта и Неговото присъствие, апофатиката и катафатиката на боговъплъщението. Бог е трансцендентно същество. Оставайки обаче в битието Си вечен, непознаваем и самодостатъчен извор на живота, Той открива Себе Си, отива при този, когото е избрал и с когото е сключил Своя завет, за да присъства с него завинаги.[1]
Тези свещени актове на откриване на Божията воля се осъществяват и съобщават с помощта на езика, за да станат разбираеми и да се възприемат от човеците. И когато казваме език, подразбираме понятен език, който улеснява функцията на човешкия разум без да го затруднява и да създава двоумения.
Християнската традиция от първите дни на своето съществуване използва живото слово на благовестието в повечето случаи на „международната“ версия на гръцкия език, т. нар. „койне“ (κοινή διάλεκτος). От събитието на Петдесетница, когато словото на вярата зазвучава в ушите на слушателите на техния собствен език, Църквата извежда един важен принцип: в деня Петдесетница Небесният Отец, като изпратил Светия Дух над апостолите на Христос, им дал дара да говорят различни езици. Той не дал на разноезичните поклонници в Йерусалим дара да разбират еврейския като задължителен богослужебен език в Йерусалимския храм, а напротив – дал на апостолите дара да говорят на разни езици. Поклонниците от разни народи в Йерусалим с удивление слушали своя език.[2] После всички кръстили се народи от раннохристиянската епоха въвеждат богослужение на роден език. Мисионерите превеждат на езика на просвещаваните народи не само текстовете на Свещеното Писание, но и богослужебните книги. Така в новопросветените народи се заражда и собствена християнска литература.
Този процес обаче не се е развивал гладко. За разлика от първите векове на християнската ера, когато предимство се е давало на възможно по-широкото разпространение на Христовата вяра, по-късно се забелязва друга тенденция. Появата на множество ереси е накарало Църквата да подхожда по-внимателно при преводите и разпространяването на християнска книжнина, на първо място на Свещеното Писание.
Важното е, че християнството никога не се е ограничавало с един „свещен“ език, макар че по-късно се появява такава тенденция за допускане на само три свещени езика: еврейски, гръцки и латински (срв. Лука 23:38). Независимо от споровете дали това е „триезична ерес“,[3] както обикновено се нарича, или просто е консервативно схващане за светостта на трите езика, явно е съществувал подобен стремеж на пренебрегване на говоримите езици на народите. Това се дължало на обстоятелството, че е много по-лесно да се върши мисията на Църквата на гръцки (в Източното Средиземноморие и в страните на втори и трети план) или на латински (в Западното Средиземноморие, Средна и Западна Европа), защото вече са били налични преводи на тези езици на Свещеното Писание и на останалите богослужебни книги. Също и самите мисионери са били обикновено гръкоезични или съответно латиноезични.
Но просвещаването на различните народи трудно е можело да се постигне само с помощта на тези два езика, колкото и добра да е била книжнината, съставена на тях. Затова от 2 в. и нататък започват да се появяват преводи на християнските свещени книги на други езици: сирийски, коптски, етиопски, арменски, грузински, готски и пр.
В края на 4 в. св. Йоан Златоуст в Константинопол е дал на просвещаваните от него готи храма „Св. Павел“, където се е извършвало християнско богослужение на готски. Край храма е била създадена богословска школа за бъдещи свещеници-готи. Самият св. Йоан е извършвал тяхното посвещение. Готите са били негово паство, а той – техен епископ, идвал в църквата им и с преводач разговарял с народа.[4] Това е велик пример за пастирско отношение към езика на просвещаван народ. Този пример показва още в ранна Византия отношението към езика на другите народи дори в границите на империята. Затова и готският епископ Улфила във втората половина на 4 в. в северните земи на Византия (или днешните земи на България) южно от р. Дунав прави готския превод на Библията.
В случая със св. Йоан Златоуст по-логично е било да се постъпи по друг начин: Константинопол е столица на гръцки говорещата империя, а готите живеят там като наемни войници или държавни служители. При всяко положение е трябвало те да научат гръцки. Златоуст обаче се е ръководил от друг принцип – триединството на езика: а) способността да слушаш и разбираш текста, 2) да говориш и да се изясняваш и 3) да мислиш в категориите на този език. За отците е самоочевидно, че езикът на мисленето и на общението трябва да бъде и език на богослужението. И самият Златоуст, както и всички отци и учители на Църквата от онова време нямат някакъв особен богослужебен език, както не е имало и при древните евреи. Отците пишат проповеди, общуват с царе и обикновени хора и служат литургия на един и същ език. И никакви трактати в защита на тази реалност отците не са писали, тъй като никому и наум не е идвало да оспорва самоочевидни неща. През първото хилядолетие не откриваме нито един прецедент за „доминиращ език“ или молитва на древни езици, загубили яснота и разбираемост за съвременника. Едва през втората половина на 9 в. сред гърците и при латините възниква „богословско“ течение, настояващо, че човек може да се моли само на някой от трите езика: еврейски, гръцки и латински. Това учение впоследствие получава името „триезична ерес“. Но самият живот опровергава тази безпочвена теория. Тъй като от древност съществуват пълноценни литургични традиции на сирийски, готски, коптски, арменски, грузински, галски, британски, келтски, етиопски, персийски, да не говорим за безбройните диалекти.
В каквато и форма да е съществувал този спор за трите свещени езика, в средата на 9 в. той се преодолява с намесата на папа Адриан Втори, който в Рим надлежно одобрява славянската литургия и използването на славянския език в нея. В църковната книжнина е запазено сведението за доводите на св. Константин-Кирил Философ, славянски просветител, срещу „триезичната ерес“. Той произнася словото против „триезичниците“ във Венеция, като изобличава онези духовници, които са поддържали теорията за трите „свещени езика“ на християнството – еврейски, латински и гръцки. Смята се, че словото е произнесено на местен събор и е било написано на гръцки, а после преведено на славянски и латински. Препредаден е откъс от него в Пространно житие на св. Константин-Кирил. Той отговаря на упреците на онези, които са оспорвали правото на богослужение и книги на славянски език. Ето какво казва: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, за безсилен ли смятате Бога, че Той не може да даде (всичко това), или за завистлив, та не желае?“.
Просвещаването на славянските народи в християнската вяра на техния език е безспорна заслуга на Църквата във Византия. Неотменна част от християнизацията е бил и преводът на Свещеното Писание на общия в онази епоха старославянски език. Делото на св. братя Кирил и Методий след тяхната смърт и след прогонването на учениците им от Моравия и Панония, страни в юрисдикцията на Рим, се е запазило в земите на наскоро покръстената българска държава. Оттам то се разпростира в съседните славянски народи на Сърбия и Киевска Русия.
Славянският език се формира и укрепва тъкмо в школата на християнството и под силното влияние на гръцкия църковен език. Това е бил не само един словесен процес, но и формиране именно на мисълта. И за руските книжовници още през 11 в. става достъпен целият писмен запас на цар Симеонова България.[5]
През следващите векове продължава да се развива книжовното дело в църквите на славянските народи, като постепенно започват да се оформят и отделните славянски езици с техните характеристики. Християнските автори превеждат и създават оригинални писмени трудове, преводът на Библията се преписва и разпространява сравнително широко. Успоредно с това върви и процес на редактиране на преводите на библейските и другите богослужебни книги. Този процес се развива в две посоки. От една страна, съобразява се развитието на отделните славянски езици в речниково и граматическо отношение, а от друга, правят се опити да се доближат преводите до оригинала, като се изоставят опитите за функционален превод и често се връщат към по-буквален превод.
Може да се каже, че с началото на османския период на Балканите в тукашните славянски църкви нещата с развитието на езика застиват. Само в проповедите на християнските духовници се забелязва използване на говоримия език. Подобно е положението и в църквите на руските народи. Там пък се създава и една до голяма степен изкуствена форма на църковния славянски език, известна като църковнославянски език.
През османския период в Константинополската църква, обхващала християните в границите на Османската империя, също се правят плахи опити за доближаване на църковния език в някаква степен до гръцкия език на народа. Те явно са били предизвикани от вече започналите промени в Европа с реформите на протестантските църкви. В своите обновителни инициативи Цариградският патриарх Кирил Първи (Лукарис) в първата половина на 17 в. се застъпва за идеята всички библейски текстове да се превеждат на говоримия език по образеца на протестантските църкви. Но едва в първата половина на 19 в. протестантски мисионери на каноническата територия на Цариградската патриаршия успяват да издействат съгласието на някои патриарси да се превежда Свещеното Писание или части от него на говоримия език на народите в юрисдикцията на патриаршията. Други патриарси обаче са решително против този почин и има случаи на унищожаване на отпечатани преводи.[6]
По същото време на 19 в. протестантските мисионери издирват подходящи преводачи сред народите на Балканския полуостров и в Мала Азия и им поръчват и заплащат да правят преводи на Новия Завет, а в някои случаи и на цялата Библия. Това става причина и самите поместни православни църкви, включително и Българската църква, да се заемат да направят за своите вярващи преводи на Библията в традиционния византийски вариант на текста ѝ.
Този процес обаче не протича гладко навсякъде. Ръководството на някои от православните църкви се противопоставя на преводите на Библията и на останалите богослужебни текстове и особено на използването на тези преводи в богослужението. Обикновено такава позиция заемат образовани богослови и клирици, включително и архиереи, които в Православната църква упражняват върховното ръководство. Естествено, такива хора не вземат предвид образователното равнище на масите вярващи, дори се чуват призиви всички да изучавали древния литургичен език, за да нямало проблем с разбирането на текстовете.
Например, „спорът за евангелията“ (на гръцки „τα Ευαγγελικά“) е кулминация в т. нар. езиков спор, възникнал в Гърция в първата половина на 19 в. с образуването на новата държава. Той се изразява в това какъв трябва да е официалният, книжовен език в нова Гърция – дали говоримият от народа, в който има много чужди влияния, най-вече славянски и турски, или да бъде близък до старогръцкия. Спорът се превръща в част от проблема за националната идентичност на гърците. „Спорът за Евангелията“ кулминира на 8.11.1901 г., когато привърженици и противници на превода на Новия Завет на новогръцки стигат до кървави сблъсъци, в резултат от които са убити единадесет души, а седемдесет са ранени. Атинският архиепископ Прокопий е принуден да подаде оставка, а вестникът, публикувал превода на Евангелията, изтегля тиража си и се извинява. А през 1911 г. се стига до безпрецедентна мярка: приета е поправка в Конституцията (чл. 2, § 2), в която се казва, че текстът на Евангелието е непроменим, а предаването му по друг езиков образец е строго забранено без разрешение от Константинополската църква.[7]
С различна сила и честота въпросът за превод и употреба на богослужебните текстове и преди всичко на Библията на съвременен гръцки език се е повдигал периодично през изминалото столетие. Прави впечатление, че не качеството на преводите се обсъжда, а въобще се отхвърля самата идея за преводи на съвременен език.[8] Докато през септември 2004 г. ръководството на Гръцката църква в Атина въвежда пробно четене на библейските четива в богослуженията (т. нар. паримии, апостол и евангелие) в превод на говоримия гръцки език. За съжаление през юни 2005 г. това нововъведение е спряно заради противодействие от консервативните църковни кръгове.
Един свещеник в Гърция през втората половина на 20 в. преведе на говоримия гръцки език основните богослужебни текстове и ги публикува в интернет, но те са по-скоро за лично ползване и не се използват в общественото богослужение заради липса на решение на ръководството на Гръцката църква.[9]
През втората половина на миналия век в Сръбската православна църква и в Православната църква на Северна Македония бяха преведени всички богослужебни книги и се въведе богослужение на говоримите езици на народа в тези страни. Това стана по инициатива „отдолу“ и с последващо решение на ръководството на тези църкви.
В Руската православна църква в края на 20 в., след „перестройката“, бяха направени опити също по инициатива „отдолу“ да се въведе богослужение на говоримия руски език вместо на църковнославянски.[10] Много скоро обаче дойде реакция със забрана от църковното ръководство под заплаха за низвержение. Независимо от това в интернет бяха публикувани преводи на богослужебните книги за частна употреба от вярващите. По всичко личи, че интересът към тези преводи е голям.[11]
В православните църкви в Украйна[12] в последно време също се наблюдава тенденция за използване на украински език в богослуженията, въпреки че там ситуацията е твърде сложна по политически причини.
В Българската православна църква богослуженията продължават да се извършват предимно на църковнославянски език, макар че книгите, използвани от клириците, са преведени отпреди десетилетия на съвременен български език. На български език се четат и четивата от Библията още от 1925 г., когато е отпечатан преводът на Библията на български език, направен по заръка на Св. Синод на БПЦ. По-сложно е положението с книгите за църковните певци, чиито текстове са в пъти по-пространни от тези на клириците. Няма забрана за използване на говоримия език, дори напротив. На Четвъртия църковно-народен събор (върховния ръководен орган на БПЦ) през 1997 г. се взе решение да се поощрява богослужението на съвременен български език. Въпреки това и до днес в православните храмове в България често богослужението е на църковнославянски език, който е трудноразбираем за съвременните българи, особено за по-младите.
През последните двадесет години в България се отпечатаха преводи на някои от богослужебните книги (става дума за няколко хиляди страници). Те нямат одобрението на ръководството на БПЦ, но все пак се използват в много храмове. Същевременно един свещеник по свой почин публикува в интернет свои преводи на текстовете от вечерната и утринната за неделните дни на осемте гласа и за по-големи празници. Неговите преводи също се използват, макар и без официално одобрение, защото вярващите хора жадуват да слушат богослуженията на съвременен български език.[13]
В православните църкви на Полша, Чехия и Словакия се забелязва през последните десетилетия двойствена практика: употребява се църковнославянски, но успоредно с него и езикът на съответния народ.
В Америка (Северна и Южна) поради пъстротата на националните юрисдикции с техните традиции има голямо разнообразие в употребата на древни езици (гръцки, църковнославянски и др.) успоредно с английския. Има и множество църковни общини, които се състоят от конвертирани местни жители и те използват съвременния език (английски, френски, испански).
Много по-добре стоят нещата в редица църкви, в които се използва за богослужението съвременният език на народа. Това са:
- Антиохийска патриаршия (Сирия, Ливан, Ирак, област Хатай в Турция и др.) – арабски език;
- Румънска православна църква – румънски език;[14]
- Грузинска православна църква – грузински език;
- Албанска православна църква – албански и византийски гръцки изик;
- Финландската православна църква – фински език.
Местните съвременни езици се използват дори в малката Корейска православна църква, в африканските енории на Александрийската патриаршия, в арабските енории на Йерусалимската патриаршия (на територията на Израел, Палестина, Йордания).
Този бегъл преглед на състоянието на употребата на богослужебните езици в православните църкви, макар да не е изчерпателен, дава представа за твърде пъстрата картина на положението.
И, казано накратко, православните църкви изостават с осъвременяването на богослужебния език, това най-важно средство на тяхната проповед, която е част от заповедта на Иисус Христос към учениците Му: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Както вече се спомена, това се дължи на консервативността преди всичко на клира, особено на епископата, а на второ място на консервативността на известна част от самите вярващи. Всички тези назадничави хора представят старинния (понякога изостанал с две хиляди години) език като един вид свещена крава, на която не трябва да се посяга.
В съзнанието на повечето православни християни от славянските народи езикът на древните славяни се е превърнал в своеобразен фетиш – в неприкосновено и неизменно културно наследство. Статутът му се поддържа от квазинаучната митология за уж изначалната „изкусност“ на славянския език, създаден „изключително за сакрални цели“.[15] Може да се каже, че нашите ревностни привърженици на славянския текст в богослужението повтарят отрицателното отношение на палестинските евреи спрямо александрийския превод на гръцки език, известен като Септуагинта. Само че тогава е ставало дума все пак за запазване на текст на оригинала, а тук става дума за значението на един превод в сравнение с друг.
По думите на един забележителен учен от миналия век, „… ако богослужението се възприема като музика, създаваща „настроение“, но нищо не означаваща и към нищо не задължаваща, то не просто е ненужно, но е и престъпно да оставяме богослужението в този вид“.[16]
По този въпрос в свое време е взел отношение и известният с пастирската си дейност през 19 и 20 в. св. Йоан Кронщадски. Той пише: „Трябва ли заради разколниците да не правим нужните благотворни промени в Църквата? – Трябва да ги правим! Иначе бесовете ще се надсмеят над нас!… Трябва да преведем Библията на руски език. Колко милиони хора се лишават от нейното богатство, защото тя е на неразбираем славянски език“.[17]
Не издържат критика твърденията за свещеност на древния богослужебен език за разлика от съвременния, който не бил „благочестив“. Езикът, особено книжовният, е нещо създавано от хората. От тях зависи дали той ще бъде благочестив или не. В този смисъл с лека ръка да се определя един жив език с хилядолетна писмена традиция, като непригоден за църковна употреба, е най-малко безотговорно. Върху нашите плещи лежи товарът съвременният ни език да бъде облагороден и възвисен до истините на Откровението.[18] И колкото повече нехаем за тази необходимост, толкова повече се отдалечаваме от мисията си на благовестители.
