Беше преди много години. Бях пристигнал вечерта в един град за пръв път. Излязох да се разходя по улиците му, воден от желание да добия първа представа за него. Изведнъж се озовах на малък площад, сред който се издигаше силуетът на една църква. Поради електрическата криза (беше времето на комунизма, с „обичайните“ лишения от най-обичайните неща!), площадът беше тъмен, както и повечето улици в града. На западната страна на храма обаче, над вратата, една необичайно силна крушка (може би заради околния мрак така ми изглеждаше) осветяваше иконата на благославящия Спасител. Фасадата беше тъмна, но образът на Иисус Христос осветляваше сякаш цялата сграда на храма.
Много време след това ми попадна една книга – за Христовата църква, за богочовешкия ѝ характер. И не зная как тогава в паметта ми изплува онзи сияещ в нощния мрак образ на Спасителя. Мрак и светлина, кръст и възкресение – мислех си – са страните на единната история на Църквата. И не бива да се обезкуражаваме от тъмните страни на човешките слабости в Христовата църква, защото те така естествено ѝ принадлежат, както и светлината, която в богочовешката личност на Иисус Христос стана живот.
Иисус Христос е светлината на света (Йоан 8:12). Той свети чрез Църквата. Наистина има и сенки, т. е. хора, които не оставят Христовата светлина да свети, които затъмняват благата вест – евангелието на спасението, на Божието царство. Към тези хора, които разпространяват сянката, спадаме всички ние – едни повече, други по-малко. Лошото е, че всеки, който разпространява сянката там, където би трябвало да грее светлина, сам се препречва на Христовия път, вместо да върви по пътя на Христос.
Разбира се, човек може да изброи сенките в живота на Църквата, може да изреди хората, които разпространяват сянката, а не Иисус Христос – то ще е един безконечен списък! Но това документиране на сенчестите страни не е църковна история в истинския смисъл на думата. Църковната история знае за сенките. Тя ги знае и изброява, но тя знае също и това, че сянката – парадоксално! – живее само от пълнотата на светлината! Има ли светлина, там ще се появи и сянката. И колкото по-силна е светлината, толкова по-плътна е сянката!
Затова църковната история не е просто описание на събития и сведения, а е материя, тясно свързана с вярата в светостта на Църквата или по-добре да кажем – с вярата в светлостта на Иисус Христос, главата на Църквата (Еф. 1:22). Той е по-силен от мрака, който няма да Го надвие (Йоан 1:5). Неговата светост и светлост осияват тъмната фасада. Затова и Църквата е извела и ще извежда всички истински свои чеда от мрака към светлината, от греха – в светлостта на Христос.
Църквата е постигнала своето съвършенство в една човешка личност – Божията майка, светата Дева Мария. Това дава сили и смелост и на всички, които вярват в нейния божествен Син, да побеждават греха и да растат в светостта, имайки винаги пред очи нея, светата Богородица – образеца на добродетели за цялото общество на „призваните избраници“ (срв. Мат. 20:16). А Сам Бог е Този, по волята на Когото протича историята на света и Който един ден ще сложи край на тази земна история, когато Неговият Син дойде отново, за да съди живи и мъртви.
Винаги когато Христовата църква е нападана и обвинявана, когато е замеряна с камъни и обливана с нечистотии, в отношението към нея могат да се различат три групи хора:
1) Първата група са явно неприязнено и дори враждебно настроените към Църквата и вярата в Иисус Христос. Те смятат, че с изтъкването на слабостите у хората на Църквата я обезсилват и ѝ нанасят смъртен удар. Но Църквата е безсмъртна сред този смъртен свят. Просто някои се стремят по този начин да извлекат облаги, други направо се препитават от борбата си срещу Църквата и вярата. На практика само си събират основания за собственото си осъждане в „деня на гнева“ (Рим. 2:5).
2) Втората група са „хладните“ християни, които според Писанието са „ни студени, ни горещи“ (Откр. 3:16). За тях критиките срещу Църквата са добре дошли, понеже си казват: „Всъщност ние бяхме прави, че не ходим на църква, защото свещениците и ония, дето ходят на църква, не са по-добри от нас… Ех, тия попове!… Главното е, че аз съм един добър човек и не ме е грижа за историите в Църквата. Аз си вярвам, но Църквата не ми е нужна… Е, тя може да ме погребе, но искам о. Х (хикс) или У (игрек) да ме опее. Само него признавам за свещеник!“. В интерес на истината, такива са повечето християни. Не се чувстват принадлежащи към Църквата, но с готовност я критикуват, за да… оправдаят отсъствието си от нея.
3) Третата група е вярна на своето християнско звание, участва в църковния живот, в пълнотата на църковния живот – в тайнствата, богослуженията, съединяват се с Иисус Христос в светата Евхаристия. Те наистина „в Христос са се кръстили и в Него са се облекли“ (Гал. 3:27). Те знаят, осъзнават и не забравят, че Църквата е едно тайнство, че драмата на Кръста и Слънцето на Възкресението са постоянни съставки от живота на Църквата, които се изживяват от вярващите в св. Евхаристия.
Така, тези хора-християни гледат към Кръста и се молят и за Църквата. Те не отричат, че техни братя и сестри, дори техни пастири правят грешки, които са понякога трудно съвместими със званието християнин. А може би те изпитват и върху себе си последиците от нехристиянското поведение на братя-християни, стават жертва на завистта между духовниците. Те обаче знаят отлично, че не това е същността на Църквата, че истината и светлината не могат никога да бъдат победени от лъжата и мрака. Че Бог допуска злото, за да ни изпита и да се окажем верни пред Божия страшен съд. Вярващите знаят, че сатаната не може да разпростре властта си над всички хора. Та нали Сам въплътеният Божи Син, Господ Иисус Христос, беше подложен по човешката Си природа на изкушение от сатаната! Иисус Христос, Основателят и Главата на Църквата, я е основал на земята и тя до второто Му идване ще остане общност от хора, сред които има прекрасни житни зърна, но и доста плевели; тя е като Ноевия ковчег (който е наистина неин символ!), където са били прибрани и чистите, но и нечистите животни!
При това истинският Христов ученик – и днес, и винаги – на дело изпитва, че Църквата обърква плановете на „света“, който мисли само за своето, за задоволяване на земни щения и плътски цели. А това вече създава определено напрежение и настроение срещу Църквата. „Светът“ не прощава на Църквата това „инакомислие“ на нейните членове. И това показват особено ясно житията на светците, при това не само на мъчениците.
Честито Рождество Христово!
