Интервю на о. Кирил Синев с о. д-р Йоан Гоже от храм „Св. Димитър Мироточиви“, гр. Клуж, Румъния. Разговор за сладостта на родния език, българо-румънските взаимоотношения, свещеническото служение и подхода към младите семейства.
О. К. С.: Отец Йоане, добре дошъл в България. Добре дошъл в гр. Враца, където епископ е бил св. Софроний Врачански. Големият наш проповедник, който отпечата първата си книга с проповеди, т. нар. Неделник, в гр. Ръмнику Вълча през 1806 г. Това е първата печатна книга на новобългарски език. Св. Софроний Врачански е приет много радушно в Букурещ от местния епископ, където му беше позволено да ръкополага духовници, между които св. Калиник от манастира „Черника“, когото е ръкоположил за йеродякон. Бих се радвал да разкажем на вярващите по какъв повод се запознахме.
О. Й. Г.: Добре съм Ви заварил, отче Кириле! Това е един красив момент. Момент на радост. Момент на братско общение между нас, православните християни, братя в Христа и свещенослужители на светата трапеза. С вас се запознахме при една среща по Божи промисъл. След обучението ми в Гърция Високопреосвещеният митр. Вартоломей на Клуж сметна, че трябва да построим нов храм на мястото на един параклис. През комунистическия режим не ни беше позволено да градим храмове, но по-късно стана възможно. Затова останах в Румъния, за да построя нов дом Господен. През 2016 г. храмът беше изграден до груб строеж. Това е първата църква с византийска архитектура в нашия град Клуж, който е с население над петстотин хиляди жители.
Докато учех в Гърция имах възможност да видя много подобни храмове. След освещаването на грубия строеж имахме нужда от камък за облицоване на външните стени на храма. Обикаляхме, за да видим къде има по-добри предложения, къде има подходящ камък и Бог упъти стъпките ни към България. Врачанският камък, както пише в техническата спецификация, има много по-голяма влагоустойчивост. А Вие, отец Кириле, ни бяхте помощник от самото начало, откакто започнахме да облицоваме цялата църква. Днес, със своята архитектура, тя е едно малко бижу на Клуж.
О. К. С.: По време на нашите срещи във Враца, както и друг път често разговаряхме по различни духовни въпроси, като например за богослужебния език. Дали е потребно обикновеният народ да разбира богослужебния език? Бихте ли ни споделили Вашата гледна точка?
О. Й. Г.: Нас, християните от една част на Румъния – Трансилвания, Ардял, румънският език ни е съхранил като народ чрез Църквата. Ако у нас сега се служеше на славянски език, на латински или на гръцки, смятам, че бих останал в храма само аз, едва ли би останал и певецът. Никой не би разбрал славянския език, на който се е служило отдавна. У нас в миналото е използвана за писане кирилицата, но се е говорело на румънски език. Аз обаче мисля, че за да стигнеш до сърцето на хората от един народ – бил той румънски, унгарски, български, немски – трябва да говориш на родния му език, с който се е закърмил от майчината гръд. Той е най-сладкият, най-красивият за всяко дете, за всеки човек. Какво би станало ако в една детска градина или училище вместо да говорим на български език, бихме говорили на църковнославянски? Кой би разбрал? Това не е естествено. Моето мнение е, че народът трябва да чува на родната си реч православното богослужение. Ако на Петдесетница Бог е говорил на всеки народ на неговия си език, смятам, че можем да приемем, че и българският език е език, завещан от Бога. И би било подходящо вярващите да имат поне Литургията на родната си реч. Според мене това е много важно, защото, ако не се събудим навреме, може да се събудим прекалено късно. Днес хората са извънредно натоварени на работа, у дома, с децата, и ако отидат в църква и чуят език, който те в ежедневието изобщо не използват, не общуват на този език в семейството, не го владеят, какво ще разберат, как ще участват? Ще дойдат веднъж, ще дойдат втори път или при нужда – на панихида или служба, след което няма да се върнат, защото в църква не се говори езикът, който те разбират. Необходимо е да се преведат на говорим език богослужебните книги. Така ще се дадат повече възможности на Църквата за мисионерска работа сред вярващите. В противен случай през следващите години общността от вярващи няма да се разширява, а ще се свива. Необходимо е да се обърне внимание на младите семейства, които нямат време дори да общуват помежду си, а камо ли да изучават църковнославянски език. Ще отидат веднъж-два пъти на църква и ще кажат: няма да ходя, защото не разбирам нищо. А в същото време Бог именно това иска от нас: да общуваме с Него на родната си реч. На Петдесетница са казали: „А как слушаме всички своя си роден говор?“ (Деян. 2:8). Бог е можел да им говори на еврейски език, нали? Да държи на буквата. Но не, Бог е човеколюбец и е Този, Който ни предлага възможността да се радваме на родния си език.
Ако храмът остане празен, не ще оправдаем мисията си пред Христос при Второто Му пришествие. Той ни е изпратил да доведем вярващите при Него. Ако обаче не се възползваме от даденото ни от Бога, то Той не е виновен – точно обратното: ние сме виновни за това, че християните не идват в църква.
При неочакваното настъпване на пандемията бях обезпокоен от това, че вярващите намаляха: мнозина се уплашиха, дори не идваха на изповед и причастие. Сега аз трябва да отида при тях и се опитвам да измисля как да ги върна, ако не всички – поне половината. Разбира се, че има хора, които идват на църква, но не съм удовлетворен, би трябвало да бъдат много повече. Радвам се, че вече се появиха няколко млади семейства, които се черкуват редовно, но енорията ми е така да се каже „в напреднала възраст“. Когато дойдох в Клуж преди тридесет и пет години, имаше млади семейства от големите предприятия на града. Сега едни вече починаха, други емигрираха. Все пак се забелязва бавно подмладяване на енорията, но 90% са семейства на над 65-годишна възраст…
Сега с моя събрат, с когото служим заедно, търсим начини за по-близък контакт с нашите енориаши. Смятаме, когато отидем да ръсим със светена вода домовете след Богоявленския водосвет, да носим на хората различни информационни материали, да установим личен контакт с тях, защото в останалата част от годината едва ли ще ги намерим в домовете им, а и не винаги е удобно: прибират се късно от работа, едва намират време да говорят с децата, да си отпочинат… Та си мислим по време на тази утвърдена пастирска визита, когато всички православни ни приемат в къщите си, да им подарим някоя книжка, лесна за четене, с най-важното, което следва да знаят за православието. Възнамеряваме веднъж или два пъти месечно да организираме срещи с младите семейства, да разискваме проблеми, с които те се срещат… Но остава чисто организационно да се мобилизираме.
О. К. С.: Днес малко българи знаят какво представляват светите тайнства, какво е изповедта. За съжаление много малко християни днес идват да се венчаят. Какво можем да направим като пастири, за да приобщим хората към църковния живот?
О. Й. Г.: Смятам, че земите на България представляват свято и осветено място от отци, които са били тук преди време, потрудили са се, понесли са мъчения за православната вяра. Но и у нас, в Румъния, живеем достатъчно бурни времена и сме свидетели на антихристиянска пропаганда и то дори от страна на държавата. Имам предвид някои закони, които противоречат на християнския морал, като например законите в защита на хомосексуалните бракове, трансджендърите, ЛГБТ, които са напълно срещу християнския морал. Тези атеистични, антихристиянски идеи са „погълнали“ част от младежта и смятам, че е повсеместно явление и у нас, и навсякъде. Но в тази сфера много от нещата зависят от домашното възпитание – един много важен фактор: майката, бащата, бабите и дядовците… Ако обаче те не са сторили необходимото, какво трябва да се направи? Човешката природа е християнска, склонна към Бога, копнееща за Бога. Умът, чувството и волята са Божият образ в човека. Бог ни е сътворил с желанието да Го търсим. Остава само да задействаме това динамо. Добре е да намерим начини да привлечем младите хора в Църквата, където те да открият удовлетворение на търсенията си. Първата крачка, която трябва да се направи, по мое мнение, е енорийският свещеник да опознае своите вярващи. Дори понякога те да отхвърлят твоето желание за запознанство, няма нищо – и Христос е понесъл подобно отношение: вършил е само добро, а е получавал оскърбления. Ние имаме задължение пред Бога да направим първата стъпка и да отидем при вярващите. Можем да се запознаем, като отидем лично, представим се, записваме си имената на хората, искаме им телефонния номер, евентуално при рожден ден на някое от децата да го поздравим; ако е по-малка общност, можем да отидем с подарък. Или ако е възрастна жена, това е повод да се посети, да се види от какво има нужда.
В гр. Клуж младите семейства са много заети: на работа са от 7 ч. сутринта до 17:30 ч. Не им остава време да обърнат внимание на децата си, които много обичат. В този случай ние се опитваме да превърнем неделята в люлка на радостта, люлка на душевна утехата, да създадем подходяща среда, за да идват младите хора и децата с радост. Но Ви споделям, че преди тридесет и пет години съществуваше много голям наплив от вярващи. Представете си, че преди тридесет и пет години през Страстната седмица четирима свещеници изповядвахме от 6 ч. сутринта до 9:30 ч., като един от нас служеше Литургия. Толкова вярващи имаше. Е, днес не е така: сега идват по-малко от половината. Онези, които действително са вярващи и са се приобщили към Църквата, идват. Но така сме изправени пред задачата да търсим нови начини да опознаем новите семейства, защото има нови семейства. Първо да ги посетим. Ние трябва да направим първата стъпка към младите семейства, да видим от какво се нуждаят. Например, казват ни: отче, почина баба или дядо, или баща ми. Те са млади, не знаят какво се прави и им помагате: Вижте, нашата Църква има молитви за починалите – панихидата. А какво се прави? Казвам им: Когато ви позволява времето, елате в църква да ви обясня. Молитвите за починалите, панихидите или други молитви са изключително средство. Те сближават хората със свещеника. Или при освещаване на жилище споделят: отче, много съм смутена, синът ми замина и се дрогира… Търсят в свещенослужителя утеха, а прочитането на молитва ги успокоява. Изграждайки общността, можем да определим специален ден за отслужване на маслосвет. Ние служим маслосвет всеки петък от 18 ч. В началото не идваха много хора, но лека полека им препоръчахме: вижте, донесете по малко елей, ще го благословим и го добавете в храната. После им казваме, сега добавете и молитвата. През Великия пост в църква идват много вярващи и затова редовно каним гост-лектори: преподаватели по богословие,[1] архимандрити или други отци от града, за да проповядват. Трябва да Ви кажа, че имаме много добри резултати, поучаваме се както ние, духовниците, така и вярващите. Разбира се, че изобщо не е лесно, защото се срещаме с вярващи, които, въпреки че са кръстени, се отнасят оскърбително с нас. Да, малко са, но ги има. Не ни пречи: това е нашата мисия. Никой не ни е задължил да ставаме свещеници, т. е. да благовестим Христос, и трябва да го правим, защото при Второто пришествие ще даваме отчет: какво сме направили за нашата общност? Стоели сме само в канцеларията ли? Христос казва на апостолите: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19). Следователно, това е постоянната мисия на Църквата: мисия, насочена към общуване и общение с общността.
О. К. С.: Ние се сблъскваме с проблема, че мнозина се кръщават, но малцина са практикуващите християни.
О. Й. Г.: Истина е, че една част, определен процент от вярващите идват само на Великден и Коледа, идват само при определени случаи: при кръщение, при опело, но никога не е съществувало време в църковната история, когато всички са идвали в църква. Дори при печално известния период на Инквизицията, въпреки че са ги задължавали и заплашвали с наказания, не са довели всички. При нас, в православието, не е познато подобно нещо. Христос е казал: „Ако някой иска да върви след Мене…“ (Лука 9:23). Но, казваше о. Клеопа, големият ни духовник, че отишли и го попитали: „Отче, какво да правим! Не идват вярващите...“. Той казал: „Ти трябва да им кажеш евангелското слово и да им кажеш: мили мои, вие имате задължението, като православни християни, в неделя да идвате на църква, да вършите няколко съществени неща… Да не ги претоварваме и остави ги да знаят, че при Второто пришествие те ще дават отчет, няма да могат да отговорят, че не са знаели“. Сиреч Иисус е казал: „Ако някой иска да върви след Мене“.
- Искаш ли да вървиш след Мене?
- Къде да отида, Господи, защото не Те виждам? А
- Аз се възнесох на небето, но не останаха ли апостолите?
- Да.
- И какво ви казах? Който тях слуша, Мене слуша. А апостолите са оставили епископите и свещениците, техни следовници. Който тях слуша – Мене слуша.
Следователно, Църквата е мястото, където следваме Иисус Христос. Това е осветено, посветено място, а не някаква сграда. А след освещаването е дом на живия Бог, където се извършват светите тайнства.
[1] В Румъния съществува масова практика преподавателите в духовните школи да приемат свещен сан, за да не са само теоретици. Това много вдъхновява обучаващите се богослови.
