Днес е отданието на празника Успение на света Богородица. По този повод реших да напиша следващите редове с надеждата да са от полза поне за някои от читателите.
В богослужебния живот на Православната църква има много понятия, с които си служат клириците, които извършват богослуженията, и певците, които им съдействат с четене и пеене и на практика, поне при сегашния вид на богослуженията, изпълняват повечето от текстовете с четене и пеене. Тези понятия обикновено са дословен превод от гръцки или просто заимствани от гръцки като чуждици и затова често не „говорят“ много на незапознатия човек. А преводите са правени от опитни хора, възможно от българи от средите на учениците на светите братя Константин-Кирил и Методий или на поколението веднага след тях. Това предположение има основание, защото с въвеждането на православно богослужение в България са били преведени самите книги с текстовете на богослуженията, достатъчно усложнени вече през 9 век от наслагванията, притурванията през изминалите векове.
Та тогава, още през втората половина на 9 век, са преведени и редица понятия, които днес можем да наречем „технически“, но те са важни за боравенето с тази материя, защото са част от словника на хората, работещи в областта. Предполага се, че клириците и певците и сега знаят и разбират въпросните понятия (макар да се появиха през последните десетилетия много клирици, „функционално неграмотни“ в църковно-певческата област). Става дума за десетки, ако не и стотици понятия като: стихира, тропар, канон, ипакои, кондак, икос, „слава“ (вид стихира), богородичен (след „слава“), седален, антифон, евлогитарии, полиелей, величание, евангелска стихира, ексапостиларий, светилен, катавасия, ирмос, стиховни, хвалитни, трисвятое, причастен, предначинателен (псалом), предпразненство, попразненство, отдание, типик и много други.
Сега ще кажа няколко думи за понятието „отдание“.
Вероятно всеки православен християнин, дори да не знае всички изброени понятия и тям подобните, добре знае, че църковните празници са няколко вида: Господски (посветени на Господ Иисус Христос, на Света Троица и на Светия Дух), богородични (посветени на Божията майка) и светийски. Светийските неофициално ги делим на малки и големи празници. Това деление може да среща основателни възражения от типа: кои сме ние да делим светците на малки и големи?! Нали само Бог знае колко е велик или не толкова велик даден светец?! А и кои са критериите за такива разграничения?
Основателни въпроси, но няма сега да се занимаваме с тях. А истината е, че такова разграничение се прави „с чиста съвест“ от клирици (от всички степени) и от миряни, тоест „неклирици“. Правя и това последно уточнение, защото някои пък са против понятието мирянин, което идва от старобългарската дума „мир“ = „свят“. Тя се е изписвала (а и сега в църковнославянския текст се изписва) различно от омонима си „мир“ = „мир“.
И за да не остане неяснота: светците и светиците се делят (от нас) на малки и големи в зависимост от тяхната популярност сред вярващия народ и от по-големите или по-малките празници, които ние правим в чест на един или друг от тях. Това не е отсега, то е от памти века. И така се създават определенията за малки и големи светци.
Но да се върнем на празниците. Господските и богородичните празници имат „предпразненство“, което е обикновено в предния ден (рядко дни напред), когато в богослужението „подготвящо“ се включват текстове (песнопения предимно) в чест на настъпващия голям празник. Тези празници имат и попразненство, т.е. от един до няколко дена (най-често седмица) след празника, когато отново в богослуженията (разбирай: в богослужебните текстове) за деня присъства и темата на празника. Само за Възкресение Христово попразненството продължава 40 дена, защото това е „празник на празниците“, тоест най-големият и важен празник.
Всеки празник има и отдание, когато се „отдава“, „изпраща“ се големият празник. Това е последният ден от (дните на) попразненството. В този ден службата е само в чест на Господския или богородичния празник, който се отдава. Използват се песнопенията от деня на празника, но в леко съкратен вид. На вечерната не се прави вход с кадилницата, няма паримии (три четива, обикновено от Стария Завет), а на утринната не се пеят полиелей и величание, съответно няма седален след полиелея, нито празничен антифон, ни утринно евангелие. На литургията апостолското и евангелското четиво са на деня (т.е. на датата, когато се отдава празникът), а не на самия празник.
В Гърция обаче е създадена една любопитна практика. Храмовете, които са посветени на някои от Господските и богородичните празници, особено на Успение Богородично, са твърде много, както впрочем са и у нас, и в други православни страни. И понеже храмовете много, а владиката (местният архиерей, обикновено митрополит, но в някои поместни църкви това може да е епископ, архиепископ, според традицията им) е един, въвели са практиката някои храмове да празнуват също така тържествено и отданието на празника, за да може тогава да служи там и архиерей. Това е безспорно промяна на древния богослужебен ред, наричан типик, но промяната е добре приета от вярващите (синоним на миряни). Тъй като отново най-тържествено се чества празникът на храма на енорията.
