Българо-гръцките църковни отношения през втората половина на 20 век

Всеки вид взаимни отношения между две страни и техните народи е функция от техните политически взаимоотношения. Това естествено е в сила и за балканистичните изследвания, петдесетгодишнината на чието проучване в рамките на Института по Балканистика при БАН отбелязахме миналия месец (май 2014 г. – бел. ред.) в София. Защото и дейността на Института за балканистични научни изследвания е функция от „отворилите” се през 60-те години на 20 век отношения между България и Гърция. Не правят изключение от това правило, разбира се, и междуцърковните отношения. С тази разлика, че освен от двустранните политически отношения те зависят и от редица чисто църковни фактори – повече с общоправославно, отколкото с двустранно измерение.

Основен фактор, влияещ на отношенията на Българската православна църква с останалите църкви в семейството на православните поместни църкви в средата на миналия век, е нейният статут. Както е известно, нейното отделяне от юрисдикцията на Цариградската патриаршия с цел възстановяване на независимостта ѝ води до нейното изключване от православното семейство от църкви и в продължение на цели 73 години тя продължава да съществува в изолация – до февруари 1945 г., когато независимостта ѝ е призната от майката-църква, Цариградската Вселенска патриаршия, а така и от всички останали православни църкви.

Скоро след това Българската църква възстановява и патриаршеското си достойнство. На 10 май 1953 г. при всенароден ентусиазъм, с подкрепа от държавната власт и в присъствие на високо представителство от редица православни църкви[1] наместник-председателят на Св. Синод, Пловдивският митрополит Кирил, е избран за патриарх на България и митрополит на София. За съжаление там не присъстват патриаршиите на Цариград, Александрия и Йерусалим, както и църквите на Кипър и на Гърция. Наистина това са гръкоезични или доминирани от гръцки висш клир църкви, и тяхното единодушие е безспорно мотивирано и от друг фактор – етническия. Все пак отсъствието им не само хвърля сянка върху радостта на православните българи, но и затормозява бъдещите отношения на Българската патриаршия с половината от поместните православни църкви. Защото църквите, които не признават патриаршеския ранг на БПЦ, престават да общуват въобще с нея и така за повече от 8 години Православната църква в България отново изпада в изолация. А понеже Гръцката църква държи страна на Вселенска патриаршия, тя също не поддържа отношения с БПЦ.

Проблемът с отказа на Цариградската патриаршия да признае възстановеното патриаршеско достойнство на Българската православна църква все пак не е на етническа основа, на каквато до известна степен е изградена солидарността с тази патриаршия на останалите гръкоезични църкви. Цариградска патриаршия възразява въз основа на древното си, извоювано във византийската епоха право, тя да инициира и с нейно съгласие да се дава патриаршески ранг на поместните православни църкви. Ето защо, самопровъзгласяването както на независимостта на БПЦ в 1872 г., така и на нейното патриаршеско достойнство в 1953 г. неминуемо се сблъскват с отказа ѝ да ги признае.

При това положение на нещата отношенията между БПЦ и Гръцката църква в средата на миналия век остават в значителен застой. Те се осъществяват предимно на територията на трети страни и по повод на междуправославни контакти[2] или на икуменически срещи в рамките на Световния съвет на църквите, съответно на Конференцията на европейските църкви или на двустранните диалози между православните църкви и други християнски изповедания.[3] На разни междуцърковни срещи и прояви на поместни църкви, които признават патриаршеския ранг на БПЦ, българският патриарх или митрополити на БПЦ се срещат с главата или митрополити и други високи представители на Гръцката църква. Същевременно в храма на гръцкото посолство в София има клирик на Гръцката църква – архим. Тимотеос, който служи и като връзка между правосланите църкви на Гърция и България.

Действителната нужда от интензивни връзки между църквите на двата съседни народа става очевидна от бързото развитие на тези връзки, веднага щом се уреждат отношенията на БПЦ с Цариградска патриаршия. А уреждането се осъществява в резултат на желанието на Цариград за свикване на всеправославен събор, какъвто не се е свиквал от 9 в. насам. Правилно се преценява, че на такъв събор трябва да присъства цялото православие – всички православни църкви. Затова, с писмо от 27 юли 1961 г., Цариградската патриаршия признава Българската[4] и така се отваря възможността не само за съвместна подготовка на бъдещия събор, но и за нормално общуване с БПЦ.

Така през есента на същата година (от 23 септември до 1 октомври 1961 г.) висока българска делегация[5] участва в работата на Първото всеправославно съвещание на о-в Родос. Заедно с представители на Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Московската, Сръбската и Румънската патриаршии и на Кипърската, Гръцката и Полската църкви, българските архиереи заседават и определят дневния ред на бъдещия всеправославен събор. Патриарх Кирил не губи време и веднага след признаването бърза да започне официалните посещения, т. нар. „мирни посещения”.[6] Така, през следващата година той предприема поредица от посещения на поместните православни църкви, с цел установяването на редовни междуцърковни отношения. Съгласно диптисите[7] той планира да посети последователно Истанбул и останалите древни патриаршии на Изтока, а след това и Гръцката църква. Тези посещения са много важни за установяване на двустранни отношения с поместните църкви. При това се вижда, че Българският патриарх и водената от него делегация навсякъде са приети много радушно от църковните ръководители по места, които им оказват сърдечно внимание и почит, подчертавайки стари взаимоотношения и постижения в двустранните отношения. Това със сигурност говори за желание окончателно да се „замости” разделението от миналите десетилетия.

И така, след няколко месеца на предварително съгласуване на тези важни визити в страни със сложна политическа обстановка[8] или с които България има деликатни политически отношения (Турция, Сирия,[9] Йордания,[10] Израел, Египет, Гърция), на 16 март 1962 г. българският патриарх, придружен от митрополитите Врачански Паисий и Неврокопски Пимен, дякон-секретар и двама преводачи, заминава по диптисите първо за Истанбул, после отива в Дамаск, на гости на Антиохийската патриаршия,[11] оттам в Йорданската част на Палестина, на гости на Йерусалимската патриаршия, в Египет, на гости на Александрийската патриаршия, оттам се връща в Израел, на гости отново на Йерусалимска патриаршия, за да посети този път светините ѝ на израелска територия.

От Израел на 16 април патриарх Кирил идва за пръв път на официално, мирно посещение в Гръцката църква. На летището го посреща лично Атинският и на цяла Гърция архиепископ Хризостом заедно с митрополитите, членове на Св. Синод. На последвалия молебен в катедралата на Атина архиеп. Хризостом топло приветства гостите и заявява, че с посещението на патриарх Кирил и църковната делегация след толкова векове „се потвърждава нерушимата ни връзка с нашите едноверни православни братя българи. И ние, православните гърци, знаем, че тази свещена връзка, закалена в Христовия дух, не е от близкото минало, а води началото си още от първите дни на установяването на българския народ на Балканите”. И патриарх Кирил отговаря в същия дух: „Ние искрено се радваме на това посещение, защото то ще допринесе за по-постоянните и дейни връзки между нашите две сестри-църкви, за сближаването на нас, служителите на светия олтар, а надяваме се, че това ще има благоприятно отражение и върху добросъседските отношения между нашите два православни народа”.

Главата на БПЦ, добър и съобразителен църковен дипломат, не пропуска случай да изтъква важността на двустранните отношения особено между съседни църкви и народи. Така на поздравленията на правителствения представител в Атина Христос Соломонидис[12] патриарх Кирил многозначително отговаря: „Съседът е повече от роднина. Добрият съсед може да ти се притече на помощ, а далечният роднина не може да ти помогне. Затова трябва да се поддържа добро съседство. А ние, служителите на Църквата, трябва да съдействаме за това. Разбира се, има много условия, за да се сближават народите, има и много пречки, но ние трябва да изпълним нашия дълг, а Бог ще благослови”. Тези думи на патриарх Кирил придобиват още по-голямо значение с оглед на времето, в което са произнесени, когато и Гърция, и България имат своите вътрешни и външни трудности, а в същото време не са имали все още официални дипломатически отношения помежду си.

Особено внимание патриарх Кирил отделя на учебните заведения, където Гръцката църква подготвя своите кадри. Той припомня за отдавнашната традиция в гръцките школи, особено в Ризариевата семинария и в Атинския богословски факултет да се обучават и български младежи, станали после ръководители и служители на Българската църква. Затова патриархът заявява: „Можете да си представите, колко голяма ще бъде ползата, ако бихме имали повече лица, които да са завършили Богословския факултет в Атина”.[13]

Трябва да се спомене още, че по време на това посещение на Гръцката църква патриарх Кирил успява да разшири програмата си и, заедно с придружаващата го делегация да отиде в Атон и да посети ръководството на монашеската общност в Карея и Българския манастир „Зограф”. Това е първото посещение на български патриарх в Атон и е значимо с проведените разговори и установени връзки с монашеската атонска общност.

През следващата година патриарх Кирил, придружен от делегация на БПЦ, участва в тържествата на Атон по повод хилядолетието на манастира Великата лавра и на атонското монашество. На път за Атон патриархът се среща в Атина с архиереи на Гръцката църква, с тях[14] общува и по време на тържествата от 21 до 29 юни. За втори път посещава и Зографския манастир, където след него идва и Цариградският патриарх Атинагор, под чиято юрисдикция се намира цяла Света гора. След първото посещение на български патриарх в този манастир, от началото си още заселен с български монаси, сега само след година той отново е сред своите атонски сънародници, но и още по-забележителното е, че също за първи път там се събират двама патриарси – Българският Кирил и Цариградският вселенски Атинагор.

През 1963 г., 26-28 септември, на о-в Родос се провежда и второто всеправославно съвещание за подготовката на всеправославния събор, в което отново участва висока църковна делегация от България. Нейните членове-митрополити продължават и междуцърковните контакти, в това число и с Гръцката църква. Същите възможности предоставя и третото всеправославно съвещание през 1964 г. (1-15 ноември), в което пак участват български митрополити.

Взаимните посещения на главите на двете църкви или на техни митрополити е от голямо значение за по-нататъшното развитие на отношенията между двете църкви и народи. През 1966 г. на тържествата в чест на св. Кирил и Методий в Солун присъства Великотърновският митр. Стефан. Той има възможността и за кратко поклонение на Света Гора, включително и в Зографския манастир. На тържествата в София през 1969 г. за 1100-годишнината от кончината на св. Константин-Кирил Славянобългарски е сам Атинският и на цяла Гърция архиеп. Йероним І. Посещението е от голямо значение във време, когато българските държавни власти се въздържат да развиват отношения с гръцките държавни лидери, които дойдоха на власт след военен преврат на 21.4.1967 г.

Следват и други взаимни официални и работни посещения на главите на двете църкви (патриарх Максим в Гърция през 1975 г. и архиепископ Серафим в България – в 1980 г.), на митрополити и други клирици, на професори и студенти по богословие. Много сериозна помощ получи БПЦ от Гръцката църква и по време на разкола (1992-2004 г.). Изключително важна беше позицията на Гръцката църква и на нейното ръководство, на нейните експерти по канонично право при преодоляването на това сериозно изпитание в живота на БПЦ.

След много важните и ползотворни посещения през 60-те и 70-те години, които проправят пътя на взаимните отношения, не закъсняват и резултатите за развитието на двустранните отношения между двете църкви. През следващите години като първа стъпка те се споразумяват да разменят специализанти в областта на богословието. От Гърция за една година в Духовната академия в София, като стипендиант на БПЦ, идва богословът Антониос Пападопулос,[15] асистент в Солунския богословски факултет, а от Духовната академия трябва да замине за Солун богословът ас. Антоний Хубанчев, но в крайна сметка неговото заминаване се проваля. Когато в началото на 1971 г. умира преводачът на Св. Синод за гръцки език доц. Апостол Михайлов, се оказва, че БПЦ няма подготвен човек, който да го замести. Затова наместник-председателят на Св. Синод на БПЦ Ловчански митрополит (и после патриарх) Максим, при погребението на патриарх Кирил през март 1971 г. и при интронизацията си на 4 юли с. г., използва възможността да издейства стипендия от Гръцката църква за български богослов, който да изучи добре гръцкия език и да служи за преводач на Св. Синод за този език, така важен за междуцърковните отношения. Тогава на специализация в Богословския факултет на Атинския университет отива докторантът в Духовната академия „Св. Климент Охридски” Иван Желев Димитров (от май 1972 г. до септември 1975 г., после преподавател в семинарията, академията и БФ на СУ). На взаимна основа пък – като стипендиант на БПЦ – от БФ на Атинския университет в България идва ас. Димитриос Гонис. Следват и други студенти и специализанти от двете страни.[16]

Този обмен на студенти и докторанти особено се развива от българска страна по посока Гърция след политическите промени в България от 1989 г. Тогава Гръцката църква като обединяваща преобладаващата част от гръцкия народ, оказва всестранна помощ на Българската православна църква и фактически на целия български народ – тук наистина буквално говорим за помощ от народ към народ! Както Св. Синод на Гръцката църква, така също и отделни митрополии, дори отделни енории, манастири, християнски братства и отделни православни християни, събират пари, храни, дрехи, отпечатват християнска книжнина на български език и предоставят всичко това като дарение на БПЦ, а чрез нейните поделения тази братска помощ достига и до целия български народ. Стотици български деца от основното и средното училище получават възможност даром да летуват в летовищата на отделни митрополии или християнски сдружения. И това се случва години наред, дори когато вече голямата криза в България е отминала.

Това е само един малък опит да се представи картината на взаимоотношенията между БПЦ и Гръцката църква през един не дълъг, но политически сложен период – втората половина на 20 век. Да се види, че това са взаимоотношения, оставали често пъти извън обсега на общественото внимание, т. е. на държавните институции и на обществените медии, но много важна част от живия живот на два народа – българския и гръцкия.