Мобилно меню

4.9444444444444 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (90 Votes)
metalinos.jpgВ Евангелията  се говори за „царство” и за „вечен огън”. В текста, който се чете на Месопустна неделя (Мат. 25 гл.), „царството” означава божественото назначение на човека. „Огънят” е „приготвен” за дявола и неговите ангели (демоните) не защото Бог иска това, а защото те не се покайват. „Царството” е „приготвено” за тези, които са верни на Божията воля. „Царството”, т. е. нетварната слава, означава рая, а вечният „огън” е вечната мъка. В началото на човешката история Бог приканва човека към рая, към общение с нетварната Му благодат. В края на историята човек се изправя пред рая и ада. По-нататък ще видим какво означава това. Но трябва да уточним, че това е централният въпрос на нашата вяра, крайъгълният камък на православието.

В Новия Завет често се говори за рая и ада. В Лука 23:43 Христос казва на разбойника: „Днес ще бъдеш с Мене в рая”. Но и разбойникът споменава рая с думите: „Спомни си за мене, Господи... в царството Си” (ст. 42). Според бл. Теофилакт Български „разбойникът е в рая, т. е. в царството”. Св. ап. Павел изповядва, че още в този свят той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:3-4). В Откровението се казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (2:7). Арета Кесарийски дава следното тълкувание: „Раят трябва да се възприема като блажения и вечен живот”. Раят, вечният живот и Божието царство са една и съща реалност.
За ада се говори в следните места: Мат. 25:46 – „във вечна мъка”, 25:41 – „в огън вечний”, 25:30 – „във външната тъмнина”, 5:22 – „геената огнена”, 1 Иоан. 4:18 – „в страха има мъка”, като навсякъде се има предвид това, което означаваме с понятието „ад”.

Раят и адът не са две различни места. Това е езически възглед. Те са две различни състояния (начини), които извират от един и същ нетварен Извор и се преживяват като два различни опита. По-скоро става дума за едно и също преживяване, което човек изпитва по различен начин в съответствие със своето вътрешно разположение. Това преживяване е виждането (съзерцаването) на Христос в нетварната светлина на Неговата божественост, на Неговата слава. В безкрайна вечност след Второто пришествие всички хора ще виждат Христос в нетварната Му светлина. Тогава „ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:29). В присъствието на Христос хората ще бъдат разделени на „овци” и „кози”, на стоящи от дясната и от лявата Му страна. Едните са тези, за които виждането (съзерцаването) на Христос е рай („изключително хубава красота”), а другите са тези, за които то е ад („огън, който изтребя” – Евр. 12:29).

Раят и адът са една и съща реалност. Изображението на Второто пришествие говори за това. От Христос извира река, която в горната част, където се намират светците, е бляскава като злато, а в долната част, където се намират бесовете и неразкаялите се хора, има огнена река („οι μηδέποτε μετανοήσαντες = които никога не се разкаяха”, както се пее в една от стихирите на „Всякое дихание” на Неделя месопустна). Затова в Лука 2:34 се казва за Христос, че Той „лежи за падане и ставане на мнозина”. За тези, които са Го приели и усвоили предложеното от Него изцеление на сърцето, Христос става възкресение в Своя вечен живот, а за тези, които са Го отхвърлили – падение и ад.

Светоотечески свидетелства: Св. Йоан Лествичник казва, че нетварната Христова светлина е „огън, който изтребва, и просвещаваща светлина”. Св. Григорий Палама (ΕΠΕ, 11, 498) отбелязва: „Той, казва, ще ви кръсти чрез Дух Свети и чрез огън – безспорно чрез просвещението и чрез наказанието, според стойността на разположението на всеки един ще му въздаде съответното”; и на друго място: Христовата светлина, „макар да е една, преподава се на всички, но не еднообразно, а по разному...” (Συγγράμματα, εκδ. Π. Χρήστου, τ. 2, σ. 145).

Следователно раят и адът са не просто награда и наказание (осъждане), а начин, по който всеки от нас преживява виждането на Христос в зависимост от състоянието на своето сърце. Всъщност Бог не наказва, въпреки че в Св. Писание се говори за наказания с възпитателна цел. Колкото човек става по-духовен, толкова по-правилно разбира езика на Писанието и на Преданието. Приемането на божествената светлина като рай или ад зависи от състоянието на човека. Антропологичният проблем в православието е как точно човек да вижда (съзерцава) Христос във вечността не като ад, а като рай, т. е. как да участва в Неговото небесно и вечно „царство”. Тук е очевидна разликата между православието и другите религии. Православието е въпрос не на благоденствие (ευδαιμονία), а на изцеление от „болестта на религията”, както о. Йоан Романидис винаги проповядва в светоотечески дух. Православието е явна лечебница в историята („духовна лечебница” според св. Йоан Златоуст), която предлага изцелението на сърцето (т. е. очистването), за да може човек да продължи към просветлението от Светия Дух и накрая да стигне до „обожението”, до уникалното предназначение на човека. Това пътуване, както най-пълно e описано от о. Йоан Романидис и митрополит Йеротей (Влахос), е изцелението на човека, което всички светци са постигнали.

Това е смисълът на живота в Христовото тяло – Църквата, причината за нейното съществуване и цел на цялото Христово изкупително дело. Св. Григорий Палама (Беседа 4 за Второто пришествие) казва, че предвечното решение за човека е да „вмести в себе си величието на божественото царство”, т. е. да постигне обожението. Това е целта на сътворението. И продължава: „Но и божественото и неизречено себепонизяване, богочовешкият живот, спасителните страдания, всички тайнства (т. е. цялото земно дело на Христос) с тази цел промислително и всемъдро се предначерта”.

Това, което има значение, е, че не всички хора отговарят на призива на Христос и затова не всички участват по един и същ начин в Неговата нетварна слава. Христос учи за това в притчата за бедния Лазар (Лука 16 гл.). Човек се отрича от Христовия дар, става враг на Бога и отхвърля предлаганото от Христос спасение (това е хулата срещу Светия Дух, след като ние приемаме Христовия призив „в Светия Дух”). Това са тези, за които в църковната песен се казва, че „никога не се покайват”. Бог „никога не проявява враждебност”, отбелязва св. Йоан Златоуст, ние самите ставаме Негови врагове и се отричаме от Него. Човек, който не иска да се покае, става като бесовете, защото това е негов избор. Бог не иска това. Св. Григорий Палама пише: „Защото това не е Мое предварително желание, Аз не за това ви създадох, не за вас съм приготвил огъня; незагасващият огън е подготвен и напален за онези бесове, които имат неизменно влечение към злото; с тях ви свързва неразкаяното ви поведение, каквито са и те”;  „съжителството с лукавите ангели е доброволно”, т. е. свободен избор на човека.

Богаташът и бедният Лазар виждат една и съща реалност – виждат Бога в Неговата нетварна светлина. Богаташът стига до Истината, до виждането на Христос, но не може да участва в нея като Лазар, който се утешава, а той „се мъчи”. За тези, които са в света, Христовите думи „имат Моисей и пророците” означават, че всички ние нямаме оправдание. Това е така, защото пред нас са светците, които имат опит от обожението, призовават ни да влезем в начина на техния живот и да стигнем до обожението, както те са направили това. Следователно тези, които са в ада – какъвто е случаят с богаташа – нямат оправдание.

Отношението към ближния показва вътрешното разположение на човека и затова то е критерий на Съда при Второто пришествие (Мат. 25 гл.). Това не означава, че се пренебрегва вярата и предаността на човека към Христос. Тя се предполага, защото отношението към другия разкрива, дали Бог е в нас или не (виж аналогичните изрази в напоения ни от православието език: αθεόφοβος – този, който няма страх от Бога = няма Бога в себе си). Централната тема на първите недели от Триода е отношението ни към ближния. В първата неделя – фарисеят (привидно благочестив) оправдава себе си, смята се за свят и презира митаря. Във втората неделя – „по-големият” брат (повторение на мнимото фарисейското благочестие) се наскърбява от завръщането на брата си, т. е. от неговото спасение. Бидейки външно благочестив, той има псевдо-благочестие, което не може да породи любов. В третата неделя (Месопустна) това отношение се явява критерий за нашия вечен живот.

Преживяването на рая и на ада е свръхразумно и свръхсетивно. То не е тварна, а нетварна реалност. Католиците са съставили мита, че раят и адът са сътворени реалности. Мит е, че тези, които ще бъдат в ада, няма да виждат Бога, както и идеята за отсъствието на Бога. Също така те смятали, че огънят в ада е тварен (например Данте). Според Православното предание, което е вярно на Св. Писание, тези, които са в ада, ще виждат Бога (например, богаташът от притчата), но като „огън, който изтребя”. Римокатолическите схоластици възприели ада като наказание и лишаване от интелектуалното виждане на Божествената същност. Но в Писанието и у св. Отци адът представлява поражение на човека и негов отказ да съ-действа на Божията благодат, за да стигне до „просветляващото” боговидение, т. е. рая и до себежертвената любов (виж 1 Кор. 13:8: „Любовта не търси своето”). Следователно, не може да се говори за Божие отсъствие, а само за Божието присъствие – затова и Второто пришествие е страшно. („О, какъв час е тогава!” – пеем в стихирите на Всякое дихание). Това е неопровержима реалност, към която православието постоянно отправя поглед („Чакам възкресението на мъртвите...”). Тези, които ще бъдат в ада, които са ожесточили сърцата си като фарисеите (срв. Марк 3:5), вечно ще виждат (съзерцават) огъня като спасение! Това е така, защото тяхното състояние не приема друга форма на спасение. И те се „усъвършенстват”, стигат до „края” на своето пътуване, но бидейки в ада, който за тях е „спасение”, след като в живота си са преследвали само хубавата страна на живота (ευδαιμονία). Само праведниците се усъвършенстват, но вече получили истинско спасение. Богаташът от притчата „всеки ден пируваше бляскаво”. Лазар безропотно понасял „злото”. За това говори св. ап. Павел (1 Кор. 3:13-15): „Огънят ще изпита, какво е на всекиго делото. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън”. Праведниците и неразкаялите се хора преминават през нетварния „огън” на Божественото присъствие. Праведникът обаче преминава неуязвим, а неразкаялият се човек гори. „Ще се спаси”, но както този, който преминава през огън. В тази връзка Евтимий Зигавин (12 в.) отбелязва следното: „Огън [наричат] Бог, защото просвещава и прави сияйни чистите, а изгаря и помрачава нечистите”. Бл. Теодорит Кирски пише за израза „ще се спаси”: „Ще се спаси през огън, като и самият той бъде подложен на изпитание”, т. е. както някой, който минава през огъня, ако има подходящо покривало, няма да се изгори; в противен случай той „ще се спаси”, но ще бъде тежко изгорен!

Следователно огънят в ада няма връзка с латинското „чистилище”, нито е сътворен, нито е наказание, нито е някакво междинно състояние. Подобен възглед представлява прехвърляне на отговорността върху Бога. Отговорността е изцяло наша – отговорност за приемането или отхвърлянето на предлаганото от Бога спасение-изцеление. „Духовната смърт” е виждането (съзерцаването) на нетварната светлина и на божествената слава като огън. Св. Йоан Златоуст в 9-та беседа върху Първото послание на св. ап. Павел до коринтяни отбелязва: „Безсмъртно е мъчението; ... съгрешаващите като отсъда ще получат вечна гибел. А „ще изгори” означава, че няма да издържи на силата на огъня”. И продължава: „А това, което [Павел] казва, означава: няма и той да загине така, както делата – до пълно унищожение, но ще остане в огъня. И това той нарича спасяване... Така обикновено и ние казваме за материите, които не изгарят напълно: спасява се в огъня”.

Схоластическите възгледи и тълкувания, които чрез съчиненията на Данте са проникнали и на наша земя, водят до езически разбирания. Пример за това е разделението на рая и ада като две различни места, което се дължи на факта, че не се прави разлика между тварното и нетварното, както и отричането на ада чрез идеята за възстановяването („апокатастасис”) на всички неща или чрез идеята за „добрия Бог” (bon Dieu). Бог наистина е „благ” (Мат. 8:17), тъй като предлага спасението на всички – Той „иска да се спасят всички човеци...” (1 Тим. 2:4). Христовите слова, които се произнасят по време на погребенията, са велики: „Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен” (Иоан 5:30). Понятието за „теодицеята”, което се прилага в този случай, също е изкуствено. В крайна сметка, според схоластиците всичко зависи от Бога (Той ще спаси или ще изпрати в ада) без да се взема предвид „синергията” като фактор за спасението, което е възможно само в границите на синергията-съработничество на човека с Божията благодат. Според св. Йоан Златоуст „повечето, почти всичко, принадлежи на Бога, а на нас е оставил само малко нещо”. Това „нещо” е приемането на Божия призив. Разбойникът се спасил, „използвайки за ключ думите Спомни си за мене!”. Също така възгледът за Бога, изпълнен с гняв срещу грешника, е езически, тъй като Бог – както видяхме – „никога не проявява враждебност”. Това е законническото схващане за Бога, което води до разбирането на епитимиите в изповедта не като лекарства – изцелителни средства, а като наказания.

Тайната рай-ад се преживява в живота на Църквата в света. Чрез Тайнствата вярващият участва в благодатта, за да може тя да се активира в живота с пътуването ни в Христос. Преди всичко в св. Евхаристия нетварното, т. е. божественото причастие става в нас рай или ад в зависимост от нашето състояние. Участието в Евхаристията е преживяване на рая или ада в историята и затова се свързва с целия духовен път на вярващия. Когато пристъпваме без да сме се очистили и без покаяние, изпитваме ада (т. е. вътрешно горим). Причастието става „ад” и „духовна смърт” в нас – не защото се изменя в нещо подобно, а защото нашата нечистота не позволява да приемем св. Тайни като „рай”. Като вземем предвид, че св. Причастие се нарича „лекарство за безсмъртие” (св. Игнатий Богоносец, 2 век), можем да кажем, че то действа точно както всяко друго лекарство. Ако нашият организъм вътрешно не е разположен да го приеме, тогава то има страничен ефект и вместо да изцели, причинява смърт. За това е виновно не лекарството, а нашето състояние. Трябва да отбележим, че ако не приемем християнството като път на изцеление и тайнствата като духовни лекарства, тогава стигаме до религиозиране на християнството, т. е. до превръщането му в идолопоклонство. За съжаление това става много често, когато разбираме християнството като религия.

От друга страна, настоящият живот се отсъжда в перспективата рай-ад. „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда” ни увещава Христос (Мат. 6:33). „Всичко вършим като подготовка за другия живот”, казва св. Василий Велики в трактата си „Как юношите да изучават класическите автори” (3 гл.). Нашият живот трябва да бъде непрестанна подготовка за участието в „рая”, т. е. общение с Нетварния (виж Иоан 17:3), което започва още в този свят. Затова св. ап. Павел казва: „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение” (2 Кор. 6:2). Всеки момент от нашия живот има сотириологично значение. Или придобиваме вечността, вечното общение с Бога, или я губим. Затова източните религии, които проповядват превъплъщението, принизяват човека, защото пренасят проблема в други (естествено нереални) животи. Има само един живот, в който или се спасяваме, или погиваме. Затова св. Василий Велики продължава: „Казваме, че онова, което ни помага за [постигането на] този живот, трябва да го обичаме и да се стремим към него с всички сили, а което не води до него – да го презираме като негодно за нищо”. Това е критерият за християнския живот. Християнинът постоянно избира това, което спомага за спасението му. В този живот или печелим рая, или го губим и стигаме до ада. Затова св. ев. Йоан казва: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий” (3:18).

Следователно, делото на Църквата не е да „изпрати” човека в рая или в ада, а да го подготви за крайния съд. Делото на духовенството не е моралистично или нравопоучително в светския смисъл на думата, а изцелително. Същността на живота в Христос се съхранява в манастирите – естествено, ако духът в тях е православен, т. е. светоотечески. Цел на предлаганото от Църквата изцеление не е формирането на „добри” и всъщност послушни граждани, а граждани на нетварното Небесното царство. Това са изповедниците и мъчениците, истинските вярващи, светците.

По този начин и нашата мисия бива подложена на изпитание. Към какво призоваваме хората? Към Църквата, която е „духовна лечебница”, или към някаква идеология, която се назовава християнска? Вместо изцеление обикновено търсим осигуряване на място в „рая”. Затова се занимаваме с обреди, а не с изцелението на човека. Това не означава отхвърляне на богослужението. Но без подвига, т. е. без аскетически живот, богослужението не може да ни освети и благодатта, която извира от него, остава неактивна. Православието не обещава, че ще изпрати човека в някакъв рай или ад, но притежава силата – както се вижда от нетленните и чудотворни мощи на светците (нетлението означава обожение) – да подготви човека, за да може той вечно да вижда нетварната благодат и Христовото царство не като ад, а като рай.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w6u 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Както кормчията зове ветровете и подмятаният от бурите моряк отправя взор към дома, така и времето те зове при Бога; като воин Божи бъди трезв – залогът е безсмъртие и живот вечен.

Св. Игнатий Богоносец
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.