Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Константин Велики и историческата истина

Събота, 24 Февруари 2018 Написана от Прот. Георгиос Металинос

St Constantine the GreatПравилната употреба на изворите

Факт е, че отношението на историците към Константин Велики е противоречиво. За едни той е голяма загадка, брутален убиец и опортюнист, а за други – велико чудо в историята. Причината за това е, че в оценката и осветляването на изворите обикновено ползват идеологически критерии и пристрастия. Едно от най-големите престъпления в историческите среди, което води автоматично до самоотричане на историка и неговите изследвания, е употребата на историята с който и да е от нейните аспекти, за доказване на неща, които са исторически необосновани. Друг проблем е не само идеологическата употреба на историята и изворите, а и историческият анахронизъм, т. е. исторически събития и личности да се тълкуват през призмата на преценките и мисленето на настоящето – което и да е настояще. Със сигурност знаете, че когато се пише докторат на историческа тема, най-значимото изследване за един учен, задължително се включва увод или една първа глава, която въвежда в епохата, в чийто контекст ще се поставят изследваните въпроси. Това е абсолютно необходимо, погледнато от всяка страна, за да може направените изводи да са безспорно и убедително обосновани. Историческият анахронизъм и употреба на историята – повтарям – е една от най-големите болести на занимаващите се с история, и особено в наше време. Възможно е също и занимаването с историческите събития при липса на извори. Това обаче е роман – не история. Роман или исторически романтизъм означава произволно свързване на исторически събития, дори и те да имат основание в изворите. Това също е болест на историческата наука. Блаженият патриарх на църковната история по нашите земи, Апостолос Вакалопулос, в класическото си многотомно съчинение за историята на новия елинизъм бе принуден – при преиздаването на първия и на втория том на труда си – да се защитава с думите: „Обвинявате ме, че разсъждавам върху фактите, но мисля, че науката е на първо място проучване и анализ на изворите, в критичен дух, а едва след това разсъждение. И така, оставете ме да се занимавам с изворите, … а след това вие разсъждавайте върху тях”. Идеологическата употреба на историята, историческият анахронизъм, конюнктурното мислене, а сетне и неубедителното, необоснованото историческо разсъждение – всичко това обезсмисля труда на историка.

Изворите

Кои са изворите, от които черпим информация, когато говорим за Константин Велики? Това са съвременникът и баща на църковната история – историкът Евсевий, който е свързан в приятелски отношения с владетеля и затова неговите сведения трябва да се засичат с други извори, а ако не могат да се потвърдят, те остават свидетелства, на които обаче не можем да се позоваваме, за да защитим едно или друго.

Друг съвременен историк, приятел на сина на Константин – на Крисп, е Лактанций, който вероятно е написал За смъртта на гонителите на християнството. Но също и св. Григорий Богослов, който се занимава с двата Рима, с Новия и Стария Рим, смятайки Новия Рим за връзка между Изтока и Запада, но върху това ще се върна по-късно. Тези са най-сигурните, съвременни на събитията извори.

Зосим

От друга страна, изворът, на който и до днес се базира всяко негативно твърдение за Константин Велики, е трудът на езичника, и то фанатичен – историка Зосим, който живее приблизително от 425 до 518 г., т. е. пише век, век и половина след Константин.

Както казахме, Евсевий е бащата на църковната история и той почива към 339-340 г. В 337 г. умира Константин Велики, т. е. той е негов съвременник. Зосим е фанатичен привърженик на старата религия и пише произведението Нова история, започваща от Август и стигаща до 410 г., в шест книги. Всички обаче, които искат да използват този автор срещу Константин Велики, постоянно черпят от непотвърдените сведения, които Зосим предава. Виждате, че се опитвам да остана обективен. Нашата цел не е да представим Константин като добър или лош. Смисълът на едно проучване е да се види какво казват изворите. Следователно Евсевий също трябва да бъде подложен на такова засичане на информация за много от сведенията си, но в много по-голяма степен това важи за Зосим, който е и по-късен автор. Зосим се отнася презрително към Константин Велики и в същото време е клеветник. Съвременната наука приема, критично, че на практика Зосим не е учен историк. Често пъти пише емоционално, повече е моралист, отколкото учен. Има една изключителна статия, публикувана 1972 г. в немско списание от Дидлей, който, на свой ред, се позовава на важна статия, включена в биографичния речник на Атинското издателство на г-н Цаканика. Фанатизмът на Зосим и неговите клеветнически нападки срещу Константин личат от факта, че той му приписва упадъка на античната религия и на империята като цяло в момент, когато при Константин Велики империята на Рим достига най-голямото си разширение, най-голямо единство и разцвет. Нещата всъщност са съвсем различни от начина, по който ги представя Зосим. Проблемът е, че твърденията на Зосим безкритично се възпроизвеждат от по-късните автори, включително и от днешните неоезичници или неоидолопоклонници. Съвсем целенасочено, за да се стигматизира и отрече Константин Велики и делото му. Да бъде принизена и опетнена неговата личност. Кулминацията са нещата, които се публикуват в повечето случаи анонимно, хулни и обидни, които няма къде да оспориш и към кого да се обърнеш. Колко пъти са ми пращали текстове от интернет – някои ме възхваляват, но повечето, главно неоидолопоклонници, ме обвиняват и ми приписват възгледи, които никога не съм споделял. Други го правят може би, за да придобият авторитет, да не ги онеправдавам. Е, остаряхме вече с тези изследвания, казват, и Металинос го твърди. Това за мен е чест, но не е честно да ми приписват мнения, които сам за първи път чувам. Не бих искал да споменавам имена, но все пак… така работи, например г-н Георгалас, стар сътрудник на Пападопулос – не е честно от негова страда да ми приписва антигръцки възгледи, които дори наум не са ми минавали… Защото писаното остава и то попада в ръцете на студентите. Така, в общи линии, се случва със Зосим. Волтер, например, има отрицателно отношение към Константин. Гибън също има отрицателно отношение и ние ще видим това по-нататък. Нека обаче сега кажем кои са тези, които в наше време обвиняват и отричат Константин Велики.

Константинос Папаригопулос е нашият пръв голям историк на 19 в. Много от неговите неща трябва да бъдат преосмислени, но като цяло неговото дело остава ценен извор. И – подчертавам за тези, които не знаят, Папаригопулос има едно много ценно качество: не концептуализира историята, а следва историческите извори. Трудът му е всъщност разкриване на историческите извори. Следователно дори някой да не намери там всички извори, може уверено да изследва написаното от него.

И така, първата група, която не обича Константин Велики, като въвеждащ новата религия, това са привържениците на античната религия, идолопоклонниците от онова време като Зосим. Зосим му приписва всички пороци – всички недъзи на държавата. И до днес същите неща се приписват на Константин от новите езичници. Доколко имат право, ще видим по-надолу. Второ, от 18 в. нататък срещу Константин се обръщат привържениците на Просвещението. Тук ще приведе едно мнение на Зосим, а именно: „изостави отеческите догми и прегърна безчестието”. Виждате ли колко относителни са нещата. Безчестие е християнството. А отеческата религия се почита! Разбира се, историческият изследовател, какъвто е говорещият, не се занимава с емоции. Но разбирате колко се променя гледната точка в случая и не може да очакваш от някого, който мисли така, да хвали Константин. При все това – бързам още тук да отбележа, Зосим премълчава значими дела на Константин или го хвали за добродетели, които е притежавал. Св. Григорий Богослов, говорейки за Василий Велики, използва следната поговорка, която може би е негова: „От добродетелта на мъжа се възхищава и врагът”. Какво благородство има човек, който се възхищава на своя враг. Когато те хвали врагът ти, означава че си достоен. А Зосим не веднъж е принуден да хвали Константин.

Дейците на Просвещението

Тук ще говорим за представителите на Просвещението Гибън и Волтер. Волтер категорично отрича Византия, а Гибън дори още в заглавието на книгата си говори за Decline and Fall of the Roman Empire. Макар той да не отрича, че Византия не е името на империята, а Новият Рим, за него тя е само политическо и териториално продължение на Стария Рим, но не и културно и духовно, т. е. Византия е упадъкът и падането на Римската империя. И това, според Гибън, се дължи на християнството. Това съчинение е важно, но при такава изходна гледна точка, неговият главен недостатък е очевиден. За изкривяването на нещата, според Папаригопулос, немалко допринася и папската власт. Макар че Константин Велики е вписан в агиология на папизма, той продължава да не е обичан от римокатолиците, тъй като премества столицата в Новия Рим и така обрича на изчезване Стария. Нека използвам едно сравнение: какво би се случило при нас, ако столицата се преместеше в Солун – ние какво ще правим, г-н кмете, ние „долните”, както на север наричат атиняните? Важното в случая е, че макар името Константин да има древногръцки произход (Κώνστας е от constantia, което ще рече стабилен, устойчив, със силен характер, а и двете произхождат от глагола ἵσταμαι и ἴστημι), то се разпространява много на Запад, но нито един папа или западен владетел не го приема. То става омразно име, за разлика от тук, на Изток, където пък стигнахме дотам, че абсолютно всички – от първия ни цар след Освобождението до президента, партийните лидери и т. н. да се казват Константин. Даже покойната Малвина Карали веднъж бе възкликнала с възмущение: „Добре бе, хора, нима няма нито един Врасидас, Епаминондас – само Константиновци ли имаме?”. При нас то стана най-обичаното име и Константиновците станаха повече от Георгиевците и Йоановците. Това показва колко много бе обикнато това име в народната култура.

Четвъртата група изследователи, отхвърлящи Константин Велики, са западофили, които следват винаги някаква „Европа”, някакъв „Запад”, без да се интересуват дали казаното от тях е вярно или не.

Биографични данни

Две-три биографични сведения, преди да преминем към нашите защитни тези. Неговото име е Imperator Ceasar Clavdius Valerius Constantinus Augustus – пълното му име, след като в 324 г. става самодържец. Роден е на 22 февруари, ок. 280 г., според едни малко по-рано, според други – по-късно, в Наисус, днешен Ниш в Сърбия. Младежките си години прекарва като пленник в двора на имп. Диоклетиан или на съимператора Галерий. Държан е в плен, за да попречат на баща му, който е кесар, Констанций Хлор, да въстане срещу императора. Може би е знаел за мъченичеството на св. Георги и за чудесата, които той е вършел на Изток, защото любовта му към мъчениците трябва да има някакъв подтик. Смел воин, с много качества и героичен дух. Отначало е женен за скромната Ниневина, от който брак се ражда Крисп, първият му син. По политически причини, както и баща му, е принуден да се раздели с нея и да се ожени за дъщерята на Максимиан Фавста. Фавста на латински се произнася Фауста и тя наистина е била Фауста [щастлива] на семейството. Бостанджоглу е писал за Фавста. От нея Константин има трима синове – Константин, Констанций и Констант. И тримата стават владетели. Виждате ли, как и трите имена имат същия корен. От 285 г. Диоклетиан въвежда нова система на управление: renovatio imperius, т. е. обновяване на империята – тетрархията.

Диоклетиан е пръв август и кесар. Вторият е Галерий – негов помощник на Изток. Максимиан също е съ-август, а за свой кесар има Констанций Хлор – Константиновия баща. На 1 май 305 г. Диоклетиан и Максимиан се оттеглят, Хлор е обявен за август на Запада, а Галерий – на Изтока. Константин е извикан на Запад, за да е близо до баща си. В 306 г. Хлор умира и на 25 юли 306 г. войската обявява Константин за император. Тук трябва да имаме предвид нещо важно. През целия византийски период, на Новия Рим, както и в антична Гърция не съществува наследственост на царската власт. Не е имало наследствени институции, т. е. институционализирано наследствено приемство. Армията или синклитът и народът са могли да приемат нечий син да наследи, но не по силата на наследственото право. Това е демокрацията на елинизма, а не царското име. И друг път съм го казвал в тази зала: „Нека се казва както иска, стига да се избира” [непреводима игра на думи λέγεται-ἐκλέγεται]. Това е демокрация. И така, Константин е провъзгласен от войската и синклита за самодържец. И Максенций обаче – синът на Максимиан, на 28 октомври с. г. е провъзгласен за самодържец. В 311 г. Галерий умира и го наследява Лициний, който се жени за Констанция – доведена сестра на Константин. На 28 октомври 312 г. Константин побеждава Максенций – ще видим защо – в битката на моста при Милвия (според други Мулвия). Синклитът обявява за пръв август Константин. В 313 г. Лициний побеждава Максимин и остават двама августи: пръв Константин и втори – Лициний. Така през 313 г. излиза прословутият едикт от Медиоланум, чието значение ще видим по-нататък. През 321 г. Лициний възстановява гоненията с нов едикт срещу християните, макар че в 313 г. е решено, с водещата роля на Константин, гоненията да спрат. Следва сблъсъкът между двамата и поражението на Лициний. В 324 г. Константин става самостоятелен владетел, а империята получава единство на една огромна площ. От остров Тулин, който може да е днешна Исландия или поне Ирландия, та до Персия и Индия. Държавата става единна, с една централна власт, един централен самодържец. В 325 г се свиква Първият вселенски събор, а в 330 г. е открита новата столица – Новият Рим. Константин умира на 22 май 337 г. в Дрепано във Витиния, Мала Азия, родният град на св. Елена, който затова е наречен Елинуполи. Кръстен е от своя приятел Евсевий Никомидийски, облечен в бяло като оглашен, като скоро след това заболява и умира на възраст около 60 години. Тялото му е пренесено и погребано в новата столица, Новия Рим.

Обвиненията на Зосим

Константин е обвинен от Зосим за убийството и заточението на неговите врагове.

Какво свидетелстват изворите? Някои от нещата, които твърдят противниците му и по-специално Зосим, който е източникът на клеветите срещу него, остават в сферата на митовете. Когато нещо не може да бъде доказано, историкът го споменава, както и аз правя сега, без обаче да може да подкрепи изводите си за много от случаите.

Случаят със смъртта на Максимиан

Случаят на Максимиан е интересен с няколко характерни примера. Той е искал да стане август, самодържец, но е гонен от сина на Максенций. Така той намира убежище при дъщерята на Константин, който е негов тъст, Фавста, и търси закрилата му. В 310 г. обаче е организиран заговор и движение за сваляне на Константин. Това е ситуацията в онова време. Знаете, че колкото и голям да е някой, не може да не бъде дете на своята епоха. Затова ви казах, че прилагането на историческия анахронизъм води до провал на историческото дирене. Ние ще тълкуваме събитията от онова време, изхождайки от онази епоха, а не от гледната точка на съвременните ни събития.

Максимиан разпространява слуха, че Константин е убит на война срещу франко-германците на северната граница, привлича част от армията на своя страна и се самопровъзгласява за император. Константин обаче се връща и Максимиан се затваря в крепостта на Масалия. Константин го пленява, но заради застъпничеството на жена му Фавста му прощава. Онзи обаче организира нов заговор срещу Константин – този път заедно с жена си, но опитът пропада. Фавста обаче обвинява баща си. Максимиан вижда, че нещата за него стават много лоши и се обесва. За това обвиняват Константин. Нека помислим обаче, че Константин съсредоточава в ръцете си висшата власт, и не просто висшата политическа и административна власт, но всички власти и затова се нарича rectus totius omnis, т. е. управител на целия свят. Той е и висшият съдия. Pontifex maximus – висшият архиерей. Той не ги присвоява за себе си, такъв е редът в Римската империя. Следователно, всяка постъпка e трябвало да подлежи на съда на висшия съдия, който е свързан с армията, а в политическите дела – със синклита. Следователно не може да приписваме едностранчиво отговорността, както например днес не бихме обвинили президента на републиката, че е подписал смъртна присъда, определена от съда – той е длъжен да го направи. Ако висшата власт, василевсът в миналото, откаже да направи това, което предвижда редът, представете си последиците.

Случаят с екзекуцията на Васиан

Вторият случай, за който обвиняват Константин, е смъртта на Васиан. Няма да се спирам на подробностите, защото и в този случай Константин проявява великодушие. Когато се открива заговора – отново срещу висшата власт – Васиан е екзекутиран, както изискват законите на държавата. Как е възможно в случая да обвиняват Константин че е убиец? Тогава всеки висш владетел – ако прилага законите – трябва да бъде наричан убиец. Римската империя обаче оцелява толкова години, защото не е постъпвала така.

„С това ще победиш” – случаят с Максенций

Показателен е случаят с Максенций, племенник на Константин. Той пожелава да стане единствен самодържец и се обръща срещу Константин, позовавайки се на смъртта – според него убийство – на баща му Максимиан, и заповядва да се разрушат статуите на Константин. Константин преминава Алпите при Италия и двете войски се срещат на Милвийския мост на р. Тибър, на два километра от Рим. Тук, както е описано от историка Евсевий, в късния следобед се явява известното знамение. Той вижда в небето Кръста и буквите, които значат „С това ще победиш” (τούτῳ νίκα, а не ἐν τούτῳ νίκα), т. е. „с този символ ще можеш да победиш”, „побеждавай”. Лактанций превежда текста на латински. И отново казва, че е имало Кръст, че Константин го е видял насън – виждате, има различни версии, и твърди, че буквите били in hoc vincas – тук вече го има „in”, т. е. „ἐν αὐτῷ” – „побеждавай”. Св. Артемий и войската – има различни източници – уверяват, че и те са видели това знамение. Следователно не само Константин, но и цялата войска го е видяла. Това е факт. Независимо обаче дали го е видял насън или посред бял ден, значение има че от тогава Константин съставя знамето на Кръста с тази монограма, христограмата ХР – Христос. В един венец. И на щитовете на войниците се появява монограмата.

Зосим премълчава това събитие, а би могъл да го опровергае, но не може. Както и други езически автори, той премълчава събитието. Потвърждават го обаче по-късните историци – Филосторгий, Никифор Калист Ксантопулос, исихастът на 14 в. Историкът от 5 в. Созомен пише век след Константин, заедно със Сократ Схоластик, че думите „τούτω νίκα” са били всъщност ангели. Както и Витлеемската звезда, според св. Йоан Златоуст, е била свръхестествено чудо, т. е. нетварна енергия на Троичния Бог. Така и Созомен го тълкува по своя начин.

Битката е на 28.10.312 г. Константин има армия от 25 000, а Максенций 100 000, но буквално разбива армията на Максенций. Разрушава моста на Тибър и много войници падат в реката и потъват заедно с него. И за това също обвиняват Константин. В това изследване ме вълнува най-вече обвинението за „убиеца Константин”. Че постъпил по този начин, за да падне Максенций в реката и да потъне съм съгласен, но откъде накъде да е „убиец”? Та това е битка, предизвикана от бунт, въстание срещу висшата власт…

Три години след това Константин изгражда Триумфалната арка, която и до днес съществува в Рим. И ето едно противоречие за противниците на Константин – той не осъжда нито един войник от противниковата армия. Не прилага срещу тях никакви мерки. Нима това не е противоречие в крайните оценки срещу него?

Крисп – Фавста

За да приключа с тези примери, ще поговорим за най-показателния от всички – случаят със сина му Крисп и с Фавста, неговата втора съпруга. През 316 г. се празнуват десет години от качването му на трона, в двореца. Внезапно се разпространява новина, че е арестуван Крисп и е затворен в Пула в Истрия. Крисп е сериозен и достоен младеж с много лидерски качества. На 17 години притежава висшите военни титли и е водач на имперския флот. Нека това не ви изглежда странно – Йожен дьо Боарне на Жозефина, доведеният син на Наполеон – е на 16 години, когато завладява Йонийските острови с демократичните французи. Тук се проявява омразата на Фавста. Крисп превъзхожда нейните трима синове. Поставя се въпросът за наследствеността. Св. Елена също обича Крисп за качествата му – напомня ѝ сина ѝ в младите му години. И така се извършва нещо сатанинско. Месец до смъртта на Крисп Константин Велики издава закон срещу прелюбодейството – със семейна жена, не просто блудство, – а наказанието е смърт. С помощта на лъжесвидетели Фавста наклеветява Крисп – първо за участие в заговор срещу Константин, и второ, че я е нападнал, сиреч мащехата си, с неприлични цели. Обърнете внимание, че Зосим, един историк-езичник, и Йоан Зонара, живял през 12 в., приемат за неоснователни тези сведения, както и за всички сериозни изследователи това са недостоверни неща. Дилемата пред Константин в този случай е аналогична с тази на друг голям законодател на елинизма – Залевк от 7 в. пр. Хр., съвременник на Хамурапи, който издава първия гръцки закон – по-стар от този на Солон. Този закон гласи: обвиняемият и уловеният в прелюбодеяние се осъжда на избождане и на двете очи. Първият, арестуван за прелюбодействие, е синът на Залевк. И идва царят, както и Константин – висш съдия, за да съди. Какво да прави? Да ослепи сина си, когото войската иска за негов наследник, както и събранието на общината? Мъдро Залевк решава да попита събранието: колко очи изисква законът в този случай? Отговарят му: две. „Е, казва той, едно око на сина ми, и едно – мое”. Така и той е ослепен с едното око, за да не осъди на слепота сина си.

И така, Константин не убива Крисп, само го затваря. Младежът е екзекутиран по неизвестен начин, без да е намерен указ на Константин Велики, който да осъжда Крисп на смърт, какъвто указ би трябвало да има. Историците казват, че единствената, която е можела да използва печата на самодържеца, е била жена му Фавста и приписват на нея убийството на Крисп. Така че точен отговор на въпроса какво точно се е случило, не е възможен и всяко категорично твърдение е безотговорно. Елена се връща от Рим и се информира за заговора на Фавста, след което открива всичко на Константин. Тогава той заповядва Фавста да бъде арестувана. Зосим своеволно казва, че е заповядал да я удавят във вана с гореща вода. Завчера получих статия, в която противник на християнството възпроизвежда написаното от Зосим. Без да посочва други източници, без да е засекъл информацията. Просто повтаря това обвинение. Митът на Зосим обаче е опроверган от Йероним – църковен писател (336-419). Отличен елинист, той е живял в близост до източните отци и по-специално до Йоан Златоуст и Василий Велики. Йероним пише, че смъртта на Фавста е била три или четири години след смъртта на Крисп. Как тогава двете събития се свързват и то непосредствено? Даже Гибън, в своята История, поставя под съмнение така описаната смърт на Фавста. А Папаригопулос отхвърля тази версия. Краят на живота на Крисп и Фавста е обгърнат с митове.

Отношението на Константин Велики към езичниците

Какво е било отношението на Константин към идолопоклонството? Година след събора в Никея, в 326 г. Константин идва в Рим, за да чества 20-годишнината от своето възцаряване. Бил е поканен в Капитолия да участва в едно военно, езическо честване и да принесе предвидените жертви. Той отказва. Разбирате, че отказът на императора да изпълни задълженията си на езически, идолопоклонски самодържец, идва като гръм от ясно небе. Тук трябва да споменем и защо най-вече християнството е гонено през първите три века. Гонено е, защото не приема други божества. Изразът от Литургията „един е Свят, един е Господ, Иисус Христос” според големите литургисти е бил въведен в божествената Литургия още в първото столетие. „Един е Свят” е отговорът, даван на евреите. Светият, Който освещава, Троичният Бог. „Един е Господ”, един е царят, един е самодържецът, е насочено пък към римляните. Един е нашият цар. Затова през 160 г. тези думи повтаря и св. Поликарп, епископът на Смирна. Какво му е казал Стасий Кондратиос, управителят на Смирна? „Това е кесарят Тит”. И пожелава той да принесе жертва пред статуята на кесаря. Защото кесарят е бог на земята.

Почитали са духа на кесаря и на Рим – със статуи и жертвоприношения, почитали са ги като божества. Следователно Рим не би имал възражение християните да въведат някое ново божество, сред многобройните други божества – през онази епоха Ораций е казвал, че „има повече богове, отколкото хора”. Рим е нямал нищо против новия Бог на християните, стига те преди това да признаят божествеността на кесаря и на Рим. И затова са гонени християните. Те са забранена общност – група, защото не приемат, че, нека повторя Сократ, „градът е като боговете” – по закон е смятан за божествен, за божество. Това, че императорът е бил почитан като бог е действало по странен начин в съзнанието на идолопоклонниците. И Константин до онзи момент е бил почитан като такъв. А отказва да принесе предвидените жертви и оскърбява религията на Рим. След онова, което е преживял на събора в Никея, той не може да приеме всичко това.

Според Зосим той предизвиква омразата на езичниците, които, за да му отмъстят и предизвикат, оскверняват статуята му, т. е. използвали са всяко средство срещу него в лицето на статуята, но той – съвсем мирно – след като му казват за случилото се хваща лицето си с ръце и казва: „За щастие не виждам никаква рана на лицето си”. Не ги е преследвал, но и не се е държал много приятелски с тях. С писма е съветвал жителите на страната и областите, където има езичници, да се обърнат към християнската вяра. Нима е било възможно да го обичат езичниците? Строгост е показал единствено към еретиците. Затова и заточва Атанасий Велики, а сетне и Арий. Защото един владетел във всяка епоха е заинтересован от това, което казва народната поговорка: спокойствие, ред и сигурност. Искал е да избегне крайните течения и сблъсъците. Затова и според много историци Атанасий Велики е бил изпратен на Запад, за да бъде предпазен от заплахите на арианите с убийство. Заточен е в Рим, през 335-336 г., и в Ремида, днешен Трир, родното място на Маркс. Именно там е изпратен Атанасий Велики, за да пренесе монашеството на св. Антоний и на св. Пахомий – киновийния манастир. Константин не онеправда народната, езическата религия. Според Зосим той надзирава изграждането на езически храмове.

Колегата от Атинския университет, г-жа Полимния Атанасиади, има един чудесен труд, в който казва, че веднага след събора в Никея Константин – като управляващ държавата, финансира изграждането на четири храма. Два езически и два християнски – значи, опитвал се е да запази равновесието и да осигури равенство и единство на гражданите. Също така финансира храмовете на св. Елена, църквата на св. Богородица Стовратна на о-в Парос, храмовете в Йерусалим, във Витлеем, църквата на Честния Кръст (Ставровуни), скита, в който св. Елена пренася голяма част от Честния Кръст и т. н. Тук искам да направя отклонение, защото неоезичниците ни обвиняват, че сме били имали не един Кръст, а цяла гора. Не мислете обаче, че който има Честното Дърво, това означава, че то е част от Христовия Кръст. Освещавали са дървото чрез докосване до Честния Кръст на Господа и то е ставало Честно Дърво (τίμιο ξύλο), без това да означава, че е взето от самия Кръст. Едно е това, което се пази в манастира Ставровуни и Ксиропотам – което наистина е от Христовия Кръст, а друго са онези частици за благословение, които се освещават.

Но да се върнем към Константин. Той продължава политиката на баща си, който е облагодетелствал християните, като не е прилагал наказателните постановления на Диоклетиан срещу тях. Същата политика следва и Константин.

Константин допринася за победата на християнството. Голяма грешка е – дано да е поради незнание – да се твърди и повтаря, че той е провъзгласил християнството за официална религия. Това ще стане чак на 28 февруари 380 г. от императора с испански произход и гореща кръв Теодосий I.

Константин осигурява свобода на всяка религия, така че и християните получават правото да славят свободно своя Бог. Но това не значи, че християнството е обявено за официална религия в държавата. Константинос Папаригопулос пише, че „Константин е можел да се държи и по друг начин към християнството, да не го покровителства и да го преследва”. За него отношението на Константин към християните има метафизични измерения, плод е на свръхестествена намеса в сърцето на императора. И още нещо важно. Никой политик не се опира на малцинството, а винаги на мнозинството. Било за да спечели избори, било за да постигне свои цели. А в епохата до Първия вселенски събор, когато Константин Велики проявява интерес към християнството, какъв е бил броят на християните в Империята? Осем до десет на сто. Това свидетелства в своето много стойностно изследване Разпространението на християнството през първите векове големият либерален немски историк Адолф фон Хармер. С други думи, в онази епоха християните са били малцинство.

За мен дори само заради това Константин е велик и е светец на Църквата. Светец означава, че има Божията благодат в себе си – това означава. А не че е безгрешен. Има живата и осезаема Божия благодат. В един момент Константин се отказва от властта на самодържец, приемайки най-демократичния исторически институт, който е съборът – съборната система. В 311 г. и след това през 313-314 г. избухва голямо въстание, поради схизмата на донатистите. Християните към Донат са се карали с тези, които са били със законния епископ, към когото са били и храмовете, и околните им земи. Константин Велики е трябвало да отсъди в този спор, но той се отказва от правомощията на „Висш съдия” и казва на Милтиад, гръцкия епископ на Рим, на Стария Рим: „имате събрание, отсъдете със съборното събрание”.

Така ние стигаме до Първия вселенски събор. Казваме, че Константин Велики го е председателствал – простете, че не съм чел текстовете, но нашият колега проф. Власиос Фидас е публикувал една книга за председателството на Първия вселенски събор. Внимателното, критично изследване на изворите, извършено от него и от други учени, показва, че председател на събора е бил Антиохийският еп. Евстатий.

Едно е председател, който координира разговорите, а друго е свикващият събора. Само самодържецът е имал правото да разреши на епископите от всички краища на империята да отидат в столицата, и то в Никея Витинска. Знаете, че това важи и при Юстиниан, и в Стария Рим, и за немската окупация също. Кой може да се придвижва без разрешението на германското управление, или пък в Съветския Съюз кой може да каже: отивам в Рим на пазар, ако няма разрешение от полицията? Защото е имало опасност от бунт и размирици. Това важи още повече за обширната Римска империя. Константин и следващите императори дават разрешение за свикването на събора.

Константин приветства съборните отци на отличен гръцки, след което се оттегля от работата на събора, ръководен от св. отци, между които св. Николай, св. Спиридон, Александър Солунски, Александър Александрийски, Атанасий Велики – тогава все още дякон – разбирате за какви хора говорим. Императорът обаче не е бил председател на Първия вселенски събор. Както ще бъде и в по-късната история на Църквата. Някой ще ми каже, че разговори, задкулисно влияние винаги са възможни. Когато на вселенските събори обаче са присъствали светци, готови да се жертват за вярата в Бога, не е било възможно влияние. Това е проблемът днес. Може да се свика вселенски събор, но ако нямаме богоносни отци не може да имаме вселенски събор. Или ако нямаме епископи, които се борят за вярата в Христос и следват светците и богоносните отци – в противен случай какъвто и събор да се случи в бъдеще, който може да се нарича Всеправославен и вселенски и да подражава на словото и делото на боговдъхновените отци, сиреч на светците, ще бъде лъжлив събор – надявам се да не става така. Също така, от езичник Константин Велики става наистина вярващ в Слънцето на правдата – Иисус Христос. Става защитник на християнството – както показва неговият указ от 313 г., издаден в Медиоланум, без обаче да го обяви за официална и единствена религия.

Едиктът от Медиоланум

Този едиктът е включен от Лактанций, в неговото съчинение, както и от Евсевий – в неговата История. Какво е съдържанието му? Дава свобода на култа. Принципно на всяка религия. Отменя законите, които са важели дотогава срещу християните, и им се връщат култовите места, отнети от езичниците. А където това не е било възможно, християните получават компенсация за отнетите им места.

Вече казахме за Първия вселенски събор; той превръща елинизма в политическа и културна сила. А това са огромни проблеми. Константин използва езика на Романия, на империята, на гръцката империя, която се е простирала от Запад до Изток. Езиците са били два: латински и гръцки. В Никея Константин говори гръцки, както и на събора в Антиохия от 324 г. Там именно завършва и неговото смиряване, и възприемането на съборния институт, когато изрича прочутите си думи към участниците епископи: „Вие сте епископи вътре [в духовните дела, sacra interna на Църквата]. Аз, самодържецът, съм от Бога поставен за епископ на външните дела (τῶν ἐκτὸς ἂν εἴη)”. Тези от вас, които са филолози, знаят какво означава този израз: „ако ми признаете това право, мога да бъда епископ”, т. е. надзираващ нещата извън Църквата, извън св. Олтар.

И накрая две-три неща в заключение.

Делата на Константин Велики

Чрез религиозните и административни реформи, които предприема, той изменя пътя на историята. Една от тях е освобождаването, възможността робите да стават свободни. Не отменя робството – не е било възможно то да бъде отменено, но както и ап. Павел казва в писмото си до Филимон, променя се съдържанието на робството. Робът става брат. Става сътрудник. Когато е признат за човек, за човешка личност, той вече не е роб, а сътрудник на своя бивш господар.

Освен това той е първият ромейски император, т. е. православен император в историята. В какъв смисъл? Че той е този, който построява Новия Рим, новата столица. От 326 г. започва търсенето на град – той не е удовлетворен от латиноезичната среда на Запад и разбира, че съдбата на империята е да се измести на Изток. Там ще се разиграе голямата игра, която ще продължи повече от хиляда години – а и до днес продължава в икумената. Елинизмът запазва икуменичността си, свързана вече с духовността на Новия Рим, с Вселенската патриаршия на Константинопол.

Константин избира отначало Троя – толкова антигръцки е бил настроен. Там иска да построи столицата си. Казва ни го историкът Созомен. Впоследствие обаче разбира значението на областта на стария Византион, който е бил руини, но който контролира пролива към Черно Море, т. е. Босфора. Папиригопулос е обяснил това, Гибън също, както и още много историци – те са измерили растоянието от Константинопол до Туле в Исландия и от Константинопол до Китай. Приблизително еднакъв брой километри. Константин разбира, че това е центърът на света и това ще бъде новият Град. Когато разчертава града, висши служители го питат: „Къде ни водиш, много далеч прокарваш границите на града”. Имаме второ разчертаване при Теодосий и трето разчертаване при Юстиниан. Константин отговаря: „Не мога да спра, защото Той ме води напред”. Значи, позовава се на свръхестествена намеса, на ангел, който го е ръководел. Дали това е вярно или не, не е наш проблем. Въпросът е в прозорливостта на този политик, който разпознава ролята, която трябва да играе Новият Рим, Константинопол, в този регион.

Константин е император, който не губи нито една война. Не е бил победен нито вътрешно, нито външно. Той отменя института на преторианците, които са стигнали дотам, да са господари на императорите. Отменя и наказанието с разпъване на кръст, възстановява семейното право, осъжда прелюбодейството, както видяхме, със закон издига положението на майката, защитава семейството и децата от злоупотребата на бащината власт и момичетата от отвличане. Урежда въпроси на развода, наследството, зестрата и т. н. Цялото му управление показва, че действа като християнин. Със закон наказва онези, които причиняват смърт на робите, и ограничава насилието и телесните наказания. И най-важното за 4 век – забранява стигматизирането на лицата на робите. Имали са обичай да слагат белег с меч, с нажежен меч, върху лицата на робите. Константин казва, че лицето е онова, което ни води към Бога. Че то е Божия образ, по който сме създадени. Как е възможно да се разваля образа на Бога в роба? Константин умиротворява Империята. И така стигаме до последния въпрос:

Каква е връзката му с християнството

По този въпрос е написано много. Стотици, за да не кажа хиляди книги и статии. Говорят за користност в намеренията му – но вече казахме, че християните са били малцинство в Империята. Нашият учител, Андреас Фитракис, защитава в 1945 г. своя докторат на тема „Вярата на Константин Велики в последните години от живота му”. Като изследва всички древни и по-нови извори, той обръща внимание на почитта на Константин Велики към мъчениците. Той приема изцяло богословието на Църквата и на обикновения Божи народ за мъченичеството и мъчениците. Коленопреклонно се моли на мъчениците, строи мартириуми, места за съхраняване на мощите им – искал е да събере мощите на апостолите. Това ще направи неговият син Констанций: откриват мощите на шестима апостоли, но сега няма да се занимаваме с това, искал е да бъде погребан сред мъченици. Друг важен момент е желанието му да се кръсти в р. Йордан, защото разбира, че водите ѝ са осветени чрез Кръщението на Иисус Христос. Обърнете внимание: той се кръщава към края на живота си, който не е знаел кога ще настъпи, както и никой от нас не знае. Приложил е обаче практиката на християните от онова време. Бил е дете на своята епоха. Често пъти, уважаеми отци и богослови, поставям в университета нарочно и провокативно въпроса: къде са се причастявали в Атина св. Василий и Григорий Богослов? Никъде не са се причастявали. Черкували са се в храма на светите Исидори, както го наричаме днес, горе на Ликавитос, но са се кръстили към 30-годишна възраст. Ако духовниците им не потвърдели, че напредват в очистването на сърцето в покаяние, не са се кръщавали. Това е бил общ обичай. Кой е бил духовникът на Константин? Не е бил Евсевий Никомидийски. Били са приятели, познавали са се от езическия му период. Затова в последния момент моли епископа на Никомидия, която е междинната столица между Стария и Новия Рим, да се кръсти. Константин Велики е имал за духовен съветник един голям аскет на онова време – преподобния Кордуис. С него е разговарял, с този голям светец на Църквата, който е живял в Испания.

И, за да разберете защо го почитаме като православен, отворете Минея на 21 май, да видите последованията и тропарите, посветени на св. Константин и Елена. Първата причина: „като Павел бе призован от небето”. Когато ап. Петър отива при Корнилий, той казва на Христос: „но къде да отида?”. И получава видение: „което Бог е очистил, ти не съди”. Ще рече – не омърсявай нещата, които Бог е очистил. И когато отива при римлянина Корнилий, вижда, че онзи има божествени видения. Значи Сам Бог вече е подготвил всичко! Тогава Петър отстъпва и прави това, което трябвало да направи – кръщава Корнилий. Такъв е и случаят с Константин Велики. Той е „призван от небето”, както и св. апостол Павел. Това е много важно. Разбира се, някой ще попита дали това е сигурно, след като е на границата на митологичното. Въпреки древните източници, които ясно свидетелстват за богосъзерцателния живот на Константин Велики. За мен, уважаеми отци, са важни агиографските критерии на Църквата. Не понеже е помагал, дарявал е, строял е камбанарии и храмове и т. н. Знаете, че в православието светците не се произвеждат така, както това е при папизма. Бих искал – а всъщност моля – да бъде забравен терминът „правене на светец” [αγιοποίηση]. За мен е богохулно да се говори така. В Православната църква има признаване на светостта, обявяване на светостта. Бог с множество намеси, с благоуханни мощи, с чудотворене, със знамения и други начини ни открива светеца във всеки конкретен случай. И тогава вече ние почитаме обявения и признат от Самия Бог светец.

Втората причина е, че в Константинопол, местните казват и пеят, че на саркофага на Константин Велики се извършват изцерения. Ако някой отиде в Керкира и каже, че саргофагът на Металинос върши чудеса, ще ви се изсмеят – но не само, защото не съм умрял още, но и защото не съм достоен да върша изцеления със светостта си. Местните хора не биха се излъгали, за да говорят така за гроба на Константин Велики.

И третата причина е, че Константин „опази вярата на Никея”, позволявайки свикването на събора и приемайки решенията му – с Божията благодат, като по този начин подкрепи действително вярата на православните отци на Църквата. Константин е държал православната вяра, защото е имал вдъхновението да се откаже от пълното господство над света и да приеме съборния институт.

К. Папаригопулос пише: „Дори и Константин да е извършил някои беззакония, това не се дължи на – опростявам езика – грубостта на душата му, но защото се е родил и е живял във време със свои традиции и ценности. Никой от предшествениците му и съвременни му съуправители не е уважил божествения или човешкия закон. Достойно за удивление и възхищение е, че той успява да преодолее толкова големи изкушения и да разбере и изповяда принципите на Евангелието”.

Благодаря ви!

Превод: Златина Иванова

Μεταλληνός, Γ. „Κωνσταντίνος ο Μέγας και η ιστορική αλήθεια” – Antifono.gr. Текст на доклад, изнесен от автора на 23 май 2007 г. в Διακίδειο Σχολή Λαού в Патра (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uaf8d 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме