Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Империята на Новия Рим и нейните граждани

Понеделник, 18 Януари 2016 Написана от Прот. Георгиос Металинос

Fr G_Metallinos-21. Империята: обща историческа рамка

През 4 в. на историческата сцена се появява съвсем ново държавно образувание, а с него се ражда и нов свят – империята на Новия Рим или Романия (Ρωμανία).[1] На 11 май 330 г. новата столица е осветена от своя основател имп. Константин Велики (280-337) и почетно ще получи името му – „град на Константин” (Константинопол), без обаче да загуби и първото си и основно име „Нов Рим”. Новият Рим – Константинопол е исторически правилното и пълно наименование на града, съхранено и днес в титула на Вселенския патриарх. По-късното развитие на националистическото (в същността си филетистко съзнание) води до поставянето на акцента върху „Константинопол” или се ограничава само до това име, както е и днес, докато Градът (Urbs, Градът по право) от самото си начало се свърза с translatio Urbis, т. е. с пренасянето на старата столица (Стария Рим) на Изток и със завършването на обновяването на империята, започнато от Диоклетиан (285-305) и завършено от Константин (renovatio Imperii). Константин – последният император на Стария Рим – превърна Римската империя в отличително име на Христовата държава, т. е. на християнската държава на Новия Рим.

На пръв поглед империята изглежда като продължение на вселенската държава на Стария Рим със същите граници. Св. Йоан Златоуст, говорейки за нейните граници, уточнява: „Сега тези безкрайни пространства, където свети слънцето – от р. Тигър до британските острови, заедно с цяла Африка, с Египет и Палестина, и всичко останало, принадлежащо на Римската империя – живеят в мир”.[2] Много скоро обаче става ясно, че с новото съзнание, което се развива от християнското мислене, същността на тези граници става духовна, а не географска. Така продължава обединението на древния свят, започнато от Александър Велики и завършено със Стария Рим. Всичко обаче е преобразено в нетварната Светотроична благодат. Александър Велики обедини света в културата, Старият Рим чрез завоевателната сила на оръжието, а християнската Римска империя – с вярата в Христос, като православие, продължавайки на друго ниво и с друга стойност делото на Александър Велики.[3] Всички големи византолози приемат единодушно, че три са основите, върху които се гради новото държавно образувание: 1) Римската икумена, обновена от Константин; 2) християнството, с духовната си чистота, като апостолско и светоотеческо православие и 3) елинизмът – като култура и език и като средство за общуване и образование.

Свързването на Рим с християнската вяра придава нов характер и нов смисъл на империята. Новата държавна идеология възниква[4] като нова императорска идея,[5] която води до преодоляване на статичното разбиране на границите и вселенско съзнание на нейните граждани. Империята става вселенска не заради териториалните си размери, а защото нейната цел от самото начало е постепенното включване на всички народи в икумената в християнската православна вяра – по думите на Иисус Христос: „Идете и научете всички народи” (Мат. 28:19). Дълбокият смисъл на това слово тълкува големият християнски поет и химнограф Роман Сладкопевец, родом от Сирия, в своя кондак за св. Апостоли: „Научете (= християнизирайте) народи и царства”. С други думи, всеки етнос е призван да се включи със своя културен строй в едната християнска империя! Една е вярата, една е християнската икумена, една е християнската империя. Големият християнски писател Ориген (2 в.) тълкува в христологичен смисъл тази нова реалност: Бог избра да изпрати Своя Син в света, когато Рим бе донесъл единство и мир, за да се разпространява Евангелието без пречки. И историкът Евсевий (4 в.) достига до същото заключение, което влиза и в богослужението на нашата Църква с известния „тропар” на химнографката Касиана (9 в.):

С единовластието на Август на земята, се прекрати многовластието сред човеците. И с Твоето въчовечаване от Чистата се унищожи идолското многобожие. Градовете се подчиниха на едно светско царство и на едно Божество всички вярващи народи.[6]

Това обяснява защо загубата на територии и географското стесняване не изменя тази идея за империята и нейния вселенски характер. „Ρωμανία [Византия] е страната и държавата на ромеите, независимо от териториите и броя на нейните граждани”.[7] Само промяната на вярата е отдалечавала от единството на тази християнска държавна идея. „Императорът наистина е по-важен белег на империята от нейното географско пространство, защото нему е била предадена от Бога пълнотата на царствената власт и заповедта за нейното упражняване в цялата икумена”.[8]

Най-важните територии на империята са Мала Азия, Понт, Сирия, Палестина, Херсонес, Северна Африка и др. Етноложки състав на империята е бил гръкоримският свят, а към него се присъединяват различните народности като равностойни членове на вселенското тяло. Неизменно остава, разбира се, гръцкото ядро, основният етноложки елемент в полиетническата сплав на империята, и така се обяснява елинизацията на институциите на империята след 4 век и на администрацията от Юстиниан (6 век) до Ираклий (7 век). И този широк етнически състав никога не се превръща в разграждащ империята фактор, защото всички нейни граждани са били обединени от обща вяра и вселенска църква (събрание) на народите – около св. Трапеза на Божията Премъдрост (Новия Рим).

Народите на империята са поставяли своя произход (филетисткия критерий) на втори план и са изграждали различен тип единство в едното църковно тяло. И това важи и до днес във връзките между православните, когато, разбира се, действат духовните, а не филетистко-националистичните критерии. Това църковно единство оцелява въпреки всички сблъсъци с политическата власт или лично с императора. Истинските водачи с огромна сила и влияние над народа не са били императорът или светските управници, а духовните отци, светците и харизматичните старци, дори когато са били обикновени монаси. Висшият идеал на членовете на империята не е политическата сила или светската мъдрост, а светостта като обòжение.

Елинизмът като език, образование и култура е сърцето на империята, но той е определял идентичността на държавата и в Стария, и в Новия Рим. Още в 4 в. Старият Рим е бил наречен от ученика на Платон Ираклидис Понтийски „гръцки град” (πόλις ελληνίς),[9] защото първият му произход е гръцки. Древните римляни са произхождали от смесването на автохтонните жители на Италия с древногръцки, пеласгийски племена, установили се на полуострова. Те са се обединили с аркадийските гърци, с пеласгийските гърци, със савините от Лакедемония и с троянските бежанци под водачеството на Еней, след завладяването на Троя от ахейците. При това първо смесване цар е Латин, който засилва единството на всички тези групи с различен, но предимно гръцки произход, в брака на своята дъщеря Лавиния с Еней.[10] Според друго предание Еней се бил оженил за дъщерята на Одисей (от Калипсо) Рώμη.[11] Както и да е било обаче името Рώμη (Рим) е гръцко и означава „сила”, „мощ”, „дързост”.

С Новия Рим и възраждането на империята се осъществява и преодоляването на раздробяването на света на „народи” като последица от грехопадението. И това става чрез едно наднационално единство помежду им, чрез православието, в един вселенски народ, „народа на светиите” (1 Петр. 2:9), в теономния и побратимен Род на ромеите, на православните граждани на империята, притежаващ надплеменен характер (срв.: Гал. 3:28, Кол. 3:11). Този икуменичен народ с течение на времето се оформя в християнска държава (κοινοπολιτεία),[12] в която православието представлява гражданство на всички жители на империята. Преодоляването на етносното раздробяване в 4 в. пр. Хр., чрез културата и образованието, извършено от Александър Велики, завършва в Църквата – като Тяло Христово и в общението в Христос. Така се ражда родството (συγγένεια) или всеродството (παγγένεια) в Христос на всички граждани на Новия Рим.

Ако потърсим паралел в нашето време, бихме могли, с уговорки разбира се, да изберем САЩ, които донякъде помагат в разбирането на съвместното съществуване на народностите в империята на Новия Рим и тяхното единство чрез вярата и общата си култура. Това отбелязва и големият британски византолог С. Рънсиман: „Гражданинът на империята остава най-образован представител на човешкия род, съзнателен ромей, съзнателен православен и съзнателен наследник на гръцката образованост… „Византийците” са имали изключително малко етнически предубеждения (кръвта им е била много смесена). Приемали са всеки за свой съгражданин, стига да е православен и да говори гръцки”.[13] Такъв е възгледът на гражданите на империята за преодоляване на разделението на човечеството на народи, живеейки единството си в Тялото Христово. Тъкмо това пеем в кондака за Петдесетница: „Когато Всевишният слезе, смеси езиците и раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух”.

Ръководената от благодатта на Троичния Бог проницателност на св. Константин поставя основите на „Рода”, на новото семейство на всички православни граждани на империята, която ще има общо икуменично съзнание чак до второто падане на Новия Рим в 1453 г. Понятието за (християнския) Род ще продължи да съществува и по време на Османската империя. Единното вселенско съзнание на православните в империята на Новия Рим ще разрушат първо франките на Запад, а от средата на 19 в. франкската пропаганда на Изток ще породи разединителни течения и движения, последиците от които живеем и днес, когато националният критерий, който в същността си е расистки, ограничава или изцяло унищожава православното ни единство.

Важен въпрос по отношение на империята е езикът, на който нейните граждани общуват. Отличителна черта на Ρωμανία e двуезичието. Първо трябва да подчертаем, че в нейното пространство никога не възниквал проблемът за свещените езици. Той се поражда в западното франкско общество през 9 в. Тогава са определени (не без доза расизъм) три свещени християнски езика, тези от надписа на Христовия кръст: гръцки, римски (т. е. латински) и еврейски (Лука 23:28): „И над Него имаше надпис, написан на гръцки, латински и еврейски”.[14] Двамата големи славянски просветители в централна Европа св. Методий († 885) и св. Кирил († 869), гръцки братя, водени от своя учител св. патриарх Фотий Велики, не само приели славянския език и проповядвали на него, но и работели за неговото развитие, създавайки първата негова азбука и превели, предимно Методий и учениците му, Св. Писание и литургичните книги като ядро на славянската писменост. Духът на православието вдъхновил това движение на св. Солунски братя, правейки невъзможна всяка идея за (расистко) разграничение на езиците в империята. Всеки език е бил приеман за църковен (в богослужението): албански или араванитски, арабски, турски, арменски, сирийски, коптски, грузински, гръцки, латински и т. н.

Първоначално официален език в държавата е бил латинският. Постепенно обаче – с преместването центъра на империята на Изток – гръцкият става по-разпространен. Показателно е, че в съвременния гръцки език ромейският (римски) език е латинският, докато всъщност ромейският език е (новият) гръцки, който се развива като разговорен по времето на империята.

За да бъдем ясни, трябва да споменем за още една характерна черта на Романия. Употребата на един или друг език в империята не е означавало различие в „етническо съзнание” или по-точно казано в „държавно”. Тъждествеността на езика с етноса е било непозната за империята на Новия Рим. Тя се налага през 19 в. от западноевропейците, където всяко население с общ език се разбира като отделна държава (eтнос) и тази идея се реализира главно в земите на Романия. Ала на Запад нещата не са така еднозначни, като характерен пример е Швейцария, където се говорят три езика – френски, немски, италиански, но не са нито французи, нито германци, нито италианци, но швейцарци франкофони или италофони. Също и в Романия етнодържавната идентичност е била обща за всички, въпреки езиковите различия. Ромейският като общ език е гарантирал единството на империята, както английският днес в полиетническата държава САЩ.

2. Имената

Разбираемо, многото народностни (етнически) групи, образуващи империята, са притежавали собствени имена, показващи техния произход. Както днес, така и тогава, отделните етнически наименования не говорели за разпокъсаност. Всички участвали в общата държава, която също имала свое име. Днес, например, когато наричаме някого гръко-американец, знаем, че първото име разкрива произхода му, а второто – неговата държавна принадлежност. Днешният проблем с името на империята на Новия Рим се дължи на господството на националната идея и на това, че тогавашните народности на империята днес образуват независими държави без държавна връзка помежду си. Да разгледаме обаче нещата последователно, започвайки от името на самата империя.

2.1. Романия (Римската държава)

Империята, както сме учили в училище, се е наричала „Византия”, по името на малкия град, основан от мегариеца Визант през 7 в. пр. Хр. и носещ неговото име – Βυζαντιόν. Константин Велики избира това място заради стратегическото му значение, за да построи новата столица на държавата, Новия Рим – Константинопол. Тук трябва да отбележим, че държава с официално название Византия не е имало никога. Колкото и да изследваме наличните гръцки и чужди извори, напразно ще търсим този термин. И много естествено: „Изразите „византиец” и „византийска история” по отношение на жителите на империята и историята на държавата, чиято столица е Константинопол, просто липсват от изворите. Никога нейните жители не са използвали за себе си, за своята история и държава епитета „византийски”. Себе си наричали „ромеи” (ρωμαίοι, римляни), империята им е била „Ромейска”, а столицата им – новият Рим”. Това пише големият византолог Йоанис Караянополус[15] и с него са съгласни всички изследователи на „византийската” история. Новата столица на старата Римска империя е наречена Нов Рим и оттук вече християнската империя, нейното естествено продължение е била наречена Ρωμανία,[16] но никога Византия. В средата на 4 в. св. Атанасий Велики пише в свое писмо: „Митрополия е Рим на Романия”.[17] И така, империята никога не е нарекла себе си, нито е била наричана от други Византия. Името „Византия” по отношение на цялата държава е изкуствено създадено от франките и се появява за първи път в 1562 г. у немския филолог Йероним Волф в Германия. Държавата на ромеите (стари и нови) се е наричала Романия – както от собствените ѝ граждани, така и от чужденците. До падането на града в 1453 г. и след това ставало дума все за Романия. Народните песни скърбят за падането не на някаква несъществуваща Византия, а за Романия: „Турците… ограбиха Града на Романия”. И това не е единственият пример.[18]

Следователно не е чудно и че ислямските извори наричат така империята, тъй като им е била известна само с това име. Bilat er-Rum, „страната на Ромеите” е изразът, който използвали.[19] Често наименованието Романия се употребява за Мала Азия или крайбрежията ѝ. Съществувал е обаче и терминът Ρούμελη, Румелия – употребяван за свободните области на империята и означаващ същото: земи на ромеите, включвайки Константинопол и европейската част на Османската империя.[20] От векове същото име използват и арабите: Bilat er-Rum, за да обозначат свободна Романия, включвайки от 10 в. и италийска Романия (Италийския полуостров).

В този обзор трябва да посочим, че никога „Византийската империя” не е била исторически разглеждана като нещо различно от Римската, защото е нейно естествено продължение. С изкуственото име на империята „Византия” франките ни накараха да повярваме, че Константин Велики с пренасянето на столицата на Изток е основал нова империя, „византийска” и римляните са се превърнали във „византийци”! Този мит ни обременява и днес, особено гърците. Но нашите предци са знаели само, че са граждани на държава с името Романия, която при Константин Велики се е простирала върху цялото историческо пространство, което днес обхваща Англия, Португалия, Испания, Франция, Швейцария, Италия, Австрия, Балканите, цяла Северна Африка, Ливан, Сирия, Палестина, Турция и руските крайбрежия на Черно море.

Когато, с основаването на новата си столица, империята пренася своя център на Изток, тя не променя политическия си строй или име. Остава известна като „Римска”, макар че езикът, който в крайна сметка се налага, е бил гръцкият. Римското Imperium е било вече известно и прието от целия тогавашен свят – както в империята, така и извън нея. Промяна на името е била невъзможна, а възприемането на друга държавна форма би довело до смутове и нестабилност. Но и когато в 395 г. държавата се разделя на две части, източна и западна, за улеснение на управляващите я тя запазва същото име, тъй като двете части принадлежат на една обща държава.

2.2. Ромей – ромеи (ромии)

Поданиците на империята и, следователно, на несъществуващата „Византия” са наричани „ромеи” (ρωμαίοι) или, по-кратко, в следващите векове „ромии” (ρώμηοι).[21] От 212 г. със закон на имп. Каракала (Constituito Antoniniana) всички граждани на обширната римска държава получават името ромеи (римляни). Следователно и преди преместването на столицата на Изток името „ромеи” обозначава римските граждани – където и да живеят те. Гръкоезичните граждани на държавата са наричани ρωμαίοι, а латиноезичните – romani. След това, Старият и Новият Рим функционират в рамките на „градовете-държави”, както и древните гръцки градове, и затова „ромей” е не само жителят на столицата, а всеки поданик на империята. В 476 г. западната част пада под нашествието на варварските племена, но не образува отделна държава, а завладените епархии, – оставайки в единство с източната част на римската държава – очакват своето освобождение и обновление, осъществено частично от имп. Юстиниан (527-565).

И така, ромеят е гражданин на Новия Рим и православен християнин. Ето защо и името, в крайна сметка, без да губи политическото си звучене, се отъждествява с православните. Ромеят е православен гражданин на Новия Рим. Така че и въпросът, поставян от някои относно гражданите на империята – грък или ромей – е изкуствен. Защото по произход някой може да е грък, сириец и каквото и да е, но по държавна принадлежност е ромей, т. е. гражданин на Римската държава. През последните векове културата на империята става известна с термина „Ρωμηοσύνη”.[22]

Тук трябва да отбележим, че употребата на името от учени или политици често пъти води до объркване: отъждествяват ромей с грък, заменят синонимно с византиец и т. н. Подобно смесване възниква от факта, че в 1453 г. Градът е в ръцете на гърците, заедно с още някои части от историческите гръцки земи. В географски план обаче това не е цялата империя. Моноетническа империя никога не е съществувала. След 1453 г. и нейното завоюване империята на Новия Рим като римска етнархия (rum-milet) отново намира своето единство като територия и население (държава в държавата). Нека обаче се върнем към наименованието ромей-ромеи.

Показателно е, че и до днес в Сирия и Ливан, живеещите там повече от 120 000 православни, които заради историческите обстоятелства говорят арабски, наричат себе си „rum orthodox”, а не сирийци или ливанци, защото се възприемат като наследници на завладените ромеи на империята на Новия Рим в средата на 7 в., т. е. заявяват своята стара държавна идентичност, изразяваща и вярата им. Като православни те са ромеи – такова е тяхното мислене.

Важно потвърждение за широката употреба на наименованието „ромей-ромеи” дава свещената книга на исляма, коранът. Сред най-интересните сури е тази под № 30 – озаглавена „arrum”, сиреч „Романия”. Арабският историк А. Масуди от 10 в. различава yunan (езичници, ἔλλην) и rum (ромеи, християни). Първите стихове на главата rum са: „Ромеите бяха победени на най-близката земя. Но след поражението им те ще победят след няколко години. На Аллах е повелята и преди, и след това. В този ден вярващите ще ликуват с помощта на Аллах. Помага Той комуто пожелае. Той е Всемогъщият и многомилостивият”.[23] Поражението, за което той говори, е отстъплението на ромеите (византийците) под натиска на персите през 619 г. и тяхното бягство в Египет. Според арабските извори, предречената от Корана победа се случва през 628 г., когато ромеите (византийците) побеждават персите. Важно е, че „пророкът” Мохамед тук е с rum като християни, а не на страната на идолопоклонниците перси. Тази сура е духовна основа на гръкоарабското приятелство.[24]

2.3. Гърци

Митологичният произход на Γραικός като човек се свързва, подобно на Ἔλλην, с Девкалион, а според други е бил брат на Латин. Етимологията произхожда от думата „γηραιός”, с която са наричани пророците на светилището на Додона, най-често т. нар. σελλί (Ἐλλοί, Ἔλληνες) (Аристотел, Μετεωρολογικά, τ. 1, 14).[25] Проблемът обаче е защо Франският запад започва да нарича жителите на Източната империя γραικός.

Древните римляни (латините) наричали древните гърци (елини) също „греки” (гърци). Но по отношение на империята на Новия Рим едва в 7-8 в. се появява за първи път названието Γραικία като етнодържавно наименование за нейните говорещи гръцки жители. След 7 в. двете понятия – ромеи и греки – започват да се смесват и накрая се налага второто. Едновременно с това франките запазват името ромеи (респ. Ρωμανία) за западните жители на империята, която е под тяхна власт. От средата на 8 в. започват да се появяват странни произведения със заглавия като „contra Graecos”, „contra errores Graecorum” и др. В западните извори постепенно употребата на това име се разширява и свободните ромеи започват по необясним начин да се наричат гърци (γραικοί). Каква е причината за преоткриването на това име от франките?

Фактът, че още от първите „византийски” столетия спорадично в изворите се появява името „грък” (γραικός) не отменя въпроса защо, в крайна сметка, то се налага като характерно за източните ромеи – гръко-езичните граждани на империята. На практика това означава, че само западното население е започнало да се нарича ромеи, т. е. истински и действителни граждани на Римската империя (Ρωμάνια). Императорът на Новия Рим – Константинопол става за франките цар на гърците, а източна Романия – Γραικία (Grecia), Imperium graecorum, terra graecorum и Imperium Constantinopolitanum. Защо се случва това?

Убедителен отговор на този важен исторически въпрос дава приснопаметният о. Йоан Романидис.[26] Около 750 г., когато (през 754 г.) започнала появата на съчиненията „contra Graecos”, започва осъществяването на мащабен имперски замисъл – създаване на една империя, която отначало да се разпростира само в Западна Европа до Италия и Стария Рим – градът-мечта за франките. Защото и в случая важат думите, казани за Константинопол: който владее Града, господар е и на държавата! Разбира се, въпреки своята изолация след 11.5.330 г. Старият Рим не престава да бъде столица на западната държава. Но той вече не представя цялата империя. Четвъртият кръстоносен поход и падането на Константинопол под властта на латино-франките (1204 г.) показа, че франкският план е включвал и разпространение на Изток и създаване на „обединена Европа” под франкска власт. Това е първият план за франкско обединение на Европа, който ще се повтаря от Наполеон[27] до наши дни, когато мечтата на Карл Велики най-накрая се сбъдва.

За да ограничат пречките за издигане на своя собствена империя в 8 в. франките е трябвало да откъснат ромеите в Италия, и в по-широк план на Запад, от императора им, от столицата на Романия Константинопол и от сънародниците и единоверните им ромеи в останалата част на Римската империя. За разграничаване на западните ромеи от източните установили, че много допринася преименуването на източните ромеи в „гърци” (γραικοί), отделяйки с името гръкоговорящите от латиноговорящите ромеи. Това обаче е било изкуствено и лъжливо, тъй като, както вече отбелязахме, Романия от самото си начало е двуезична. Затова и преди схизмата латиноезичните отци са били ромеи, в смисъл православни, а след схизмата латините на Запад (еретиците) са били латинофранки. Във всеки случай начинанието на франките за разграничаване на ромеи от гърци не само се осъществява според очакванията им, но и се налага дори до днес, така че науката го приема за „историческа истина”. Поради тази причина франската, т. е. френска историография нарича Източната империя „Greque”, докато британските (нормандски) историци като Gibbon и Bury не спират да я наричат „Византия”, Римска империя. Съвременните гърци отъждествяват „γραικική” (на франките) с „ελληνική” и затова са доволни, когато Източната Римска империя се нарича гръцка. В мисленето и езика на франките обаче наименованията „гръцка” и „грък” се отнасят към източната империя и нейните граждани, а не към малката гръцка (елинска) държава, възникнала в 1830 г., която е била само една провинция на империята, подобно на България, на Ливан, на Сирия, Сърбия и т. н. На Запад „гръцко” и „грък” означава „византийско” и „византиец”, т. е. онова, което на Изток се означава с Rum.[28] Затова, когато Ригас Фереос в 1798 г. нарича в своите революционни текстове планираната демокрация „ἐλληνική”, той говори за гръцката „византийска” империя географски, но с организационните форми на западна Европа (на Франция) от неговото време (Френската конституция от 1793 г.). И затова призовава всички народи в империята (тогава Османска) към въстание.[29] Така постепенно, но трайно, в западните извори се налага понятието „грък” и „гръцко” за източната част на Римската империя („Византия”).

Според о. Йоан Романидис резултатът е бил разпадането на Римската империя и нейните народности, поглъщането на ромеите извън Гърция от тяхната политическа и етническа среда и изчезването на ромейския (новогръцкия) от Египет, Йерусалим, Ливан, Сирия, Турция, Русия, Румъния, Сърбия и Албания.[30] И това става, според него, защото, „Рум или ромеите (романите) от тези области лека полека свиквали с идеята, че в Гърция има само гърци (γραικοί), а не единородни на тях ромеи, които говорят ромейски, а не някакъв чужд за тях гръцки (Γραικικά).[31]

Поради богословско-политическия разрив между Изтока и Запада името „грък” получава във Франския запад отрицателно значение, с което допринася за още по-дълбокото разделение на западното християнство от Православния изток. През 754 г. е образувана независимата папска държава със столица Стария Рим, след дарение на бащата на Карл Велики Пипин Къси († 768). Тази държава се е ползвала с подкрепата и защитата на франките. Тогава е основана и империята на франките с император Карл. Оправданието било, че „гърците” се били оказали недостойни за римското наследство!

И много бързо наименованието „грък” става синоним на „еретик”, което тогава е означавало „незаконен”, „фалшив” ромей и, следователно, нещо изцяло неприемливо. Това потвърждават трудове като „Conta (Adversus) Graecos” срещу еретичните и затова „фалшиви” ромеи, но и недостойни да носят почетното име римляни (ромеи). Според франските теолози голямата ерес на „гърците” се състояла в неприемането на тяхното учение за изхождането на Светия Дух „и от Сина” (Filioque). По-късно схоластикът и негов поддръжник Анселм Кентърбърийски (11 в.) пише своя труд „Contra Graecos”, а Тома Аквински (13 в.) трудовете си „Contra Graecos” и „Contra Errores Graecorum”. Тези обвинения, стигащи до границите на фанатизма, увеличават постоянно омразата към „гърците” на Запад. Политическите сблъсъци поради франкските амбиции засилвали тази омраза, така че името „грък” се превърнало в най-голямата обида в мисленето на франките. Средновековните предубеждения към „гърците” остават следите си и днес. Панайотис Христу пише, че чувал в САЩ да използват името Greek в ругатни: „God Damn Greek” или пък „You Greek” в смисъл на „долен човек”.[32] Затова днес немалко гърци в САЩ променят фамилиите и даже имената си, за да не ги различават. А други предпочитат вместо Greek Hellenic, поради свързването му с античната гръцка култура.

2.4. Византиец-византийци

Вече беше отбелязано, че империята никога не е използвала за себе си името Византия, нито пък нейните граждани са наричани така до 1562 г. Тогава за първи път немският филолог Й. Волф съставя Византийска история – Corpus Historiae Byzantinae. Напълно самоволно озаглавява историята не Римска (Ромейска), а византийска, за да я отличи от историята на западна Романия, на Западната Римска империя, която от 962 г. носи името „Свещена Римска империя на германския народ”.

Така в 1680 г. историкът Дюканж озаглавява своя труд Historia Byzantina.[33] Чрез научните трудове този термин се разпространява и в Ромейския изток. Така трудът на ромейския („гръцки”) историк Никофор Григора, 14 в., Римска история е преименуван на „Византийска история” (1562): Nicephori Gregorae, Romanae, hoc est Byzantinae, Historiae, Libri XI (изразът „hoc est Byzantinae”, „ще рече византийска” е бил самоволно прибавен от преводача – фактически става дума за „научна” фалшификация.

Гражданите на империята са ползвали името „Византия” само за древния град-колония на Мегара, на чието място е построен Новият Рим – Константинопол и като са казвали „Византия” са разбирали или жителите на този древен град, или жителите на Константинопол, винаги с местно значение, но никога жител на империята.[34] Неправилната употреба на наименованието „Византия” като име на държава, а не на град, води до объркване относно истинското име на империята, но и до изопачаване на средновековната история. Въвеждането на несъществуващото държавно наименование име „Византия” и „византийци” е користна злоупотреба с историята. По този начин в науката империята на Новия Рим се разпада на ромейска и византийска – често се случва да прочетем, че Константин, основателят на империята, пренесъл столицата на Изток и от Римски император станал… Византийски, все едно е василевс и император само на малкия град Византион. Докато всички наши императори не престават да се подписват като „римски”, както и последният Константин XI до 1453: „Самодържец на ромеите”.

През 19 в. големият гръцки историк Папаригопулос се опитва да се противопостави на налагането на името „византийска” за империята, предлагайки тя да бъде наричана „елинска” (ελληνική), което обаче също не отговаря на историческата истина. Това не се дължи на незнание или грешка на Папаригопулос, но е симптом на властващия вече национализъм (филетизъм). Все пак „елинска” подхожда повече като определение за империята от „гръцка”, защото не само гърците по произход, но и другите жители на империята са били културно и езиково „елини”. Правилното определение обаче е ромейска (римска). Днес наименованието „елинска” може да доведе до недоразумения, защото е станало характерно за Гръцката държава (Ἐλληνικό κράτος), в която живеят само част от гражданите на някогашната империя.

Отец Романидис, който е отличен познавач на историята и употребата на тези имена, определя налагането на термина византийски по отношение на всичко римско като „катастрофално” за ромейството извън Гърция.[35] Налагането на термина Византия има, освен научно, и чисто политическо измерение. Най-вече от началото на 19 век то обслужва политическите цели на западноевропейските държави. Народностите, образували империята Романия, получили свобода през 19 в. (гърци, сърби, българи, румънци и т. н.) не са могли да претендират за възраждане на своята империя, а само за малки национални държавни образувания – протекторати на западноевропейските сили. И великата Гръцка революция започва като „ромейска” (Александър Ипсиланти, февруари 1821), а след това, с разделението сред балканските народи става национална. От ромейска революцията на Балканския п-в се превръща в множество национални въстания с подчертан националистичен характер, а целта на всяка балканска народност става създаването на национална държава, а не възраждане на общата империя.[36] Във всеки случай турците пазят и днес някои исторически словесни уточнения – жителите на гръцката държава наричат Junan, единородните ни ромеи в Константинопол Рум (ромеи – ромии). Следвайки западноевропейския пример обаче не наричат империята Романия, а Византия или Византийска.

2.5. Елини

След 4 век наименованието елини започва да се налага за всички гръкоговорящи племена в широката им диаспора и става народностно наименование на всички гръцки племена.[37] Това е тяхното единствено, незаменимо народностно име, показващо техния произход. В империята на Романия елините (по произход) били сърцето и душата ѝ. Тяхната култура е била общо наследство на различните народности на Изтока, както и на Запад първоначално, така че всички са можели да се нарекат в културен и духовен смисъл елини, в най-широкото разбиране на понятието. Елините са продължители на традицията на Александър Велики и не си поставят за цел подчиняването на другите народности на империята, както по-късно ще направят франките в своята империя. С разпространението на християнската вяра елините успяват да постигнат единението и побратимяването на всички в голямото семейство на империята.[38]

От времето на Макавеите (3-2 в. пр. Хр.) наименованието „Ἔλλην” придобива и чисто религиозно значение. Освен своето народностно и културно съдържание, то се отъждествява с идолопоклонство и безчестие. За тази антигръцка позиция на юдеите допринася много Антиох IV, който не уважава обичаите на евреите, а въвежда практиките на идолопоклонството. Така елинизмът, който до момента се разбира в културен, а не в религиозен смисъл и е приеман от евреите, става омразен, най-вече за консервативното фарисейско крило, което води до яростни националистични изблици – с ясно изразен антигръцки характер.

През първите столетия на империята елините интелектуалци, които не са били християни, дават повод на християнските писатели да настояват за религиозното съдържание на името „елин”, така че да се наложи отъждествяването на това название с езичеството, без обаче да се загуби и неговото етническо съдържание. Това става ясно от факта, че опитни християнски писатели като Климент Александрийски, Златоуст, Теодорит Кирски и др. използват за заглавие на трудовете си израза „Πρὸς Ἕλληνας” (Към елините), а не „Κατὰ Ἑλλήνων” (Срещу елините), тъй като самите те по произход са елини. Опитът на имп. Юлиан (361-363) за връщане на старата религия допринася много за утвърждаването на негативното съдържание на наименованието. До края на империята „елин” ще означава езичник. Първи патр. Генадий Схоларий след падането на Града през 1453 г. ще изповяда: „Не бих казал, че съм елин (езичник), макар да съм сам елин по произход и отличен познавач на Аристотел по образование”. Това е характерен пример, и то от 15 в., защото, от една страна, той не отхвърля елинизма по произход и култура, но отграничава вярата си от езичеството (на Плитон и Гемист).

Наименованието „елин” се появява отново, но вече в етнически смисъл, когато езичеството залязва и употребата му престава да се използва като опозиция на християнството. П. Христу пише по този повод:

Възвръщането на наименованието с неговото етническо съдържание е било подпомогнато и от развитието на политическите събития и идеи. След като арабите откъсват източните и южните епархии, германците (франките) си поделят Запада, а славяните образуват различни държавни образувания на Север. Останалите жители на империята са били преимущественно гърци, макар че и много гърци останали в земите, вече завладени от чужденците[39].

Завладяването на Константинопол от франките от Четвъртия кръстоносен поход (1204 г.) и основаването на франкските държавни образувания също допринася за засилването на чувството за елинския характер на гръцките държави (Никейската империя, Епирското деспотство, Мистра, Трапезундската империя), но най-вече на Никейската империя (1204-1261). Последният „византийски” император, Константин Палеолог, ще нарече Константинопол надежда и радост „на всички елини”.[40]

Трябва да уточним, че в съвременния език термините: Ἐλλάς, ἔλλην, ελληνικός (Гърция, грък, гръцки) се свързват изключително с гръцката държава. Когато обаче говорим за империята (Романия, Византия), за означаване на административната тема Елада използваме термина „еладски” (Ἐλλαδικόν), защото като епитетът „ἐλληνικός” (приложен към културата, езика, образованието) се отнася към цялата империя, към Романия. Затова и св. Козма Етолийски († 1779 г.), най-новият пророк и апостол на ромейството, често е говорел за „ромейското”, т. е. за империята („… това ще стане ромейско”, сиреч, ще се освободи с възстановяването на империята, загубена през 1453 г.). Тук той съвпада с Ригас – и двамата се движат в духа на икуменичната (имперска) идея.[41] Така трябва да се разбира и често повтаряната идея от днешните гърци, че е нужно да се запази елинизмът на Йерусалимската патриаршия. Ако думата елинизъм се използва в съвременното ѝ значение, тогава съвсем основателно е това да предизвиква реакции, защото означава, че Патриаршията трябва да принадлежи на днешната елинска (гръцка) държава. Правилното е, че Патриаршията е ромейска, а следователно и елинска (в културен смисъл) и това личи от нейното наименование: Rum – ромейска Патриаршия, защото нейните вярващи са ромеи, независимо дали част от тях са гърци по произход. Това показва колко внимателно трябва да ползват понятията отговорните лица днес, – църковни и политически – имайки предвид негативното им съдържание след промяната им под франкско влияние.

2.6. Мелкити: Ромеите (православните) на Близкия изток

Исторически перипетии и обстоятелства в Близкия Изток допринасят за появата на едно наименование, което ще стане отличително за православното му население, за разлика от многобройния монофизитски елемент там – наименованието „мелкити”. То произлиза от сирийската дума melek, означаваща цар. Така наричат монофизитите от тези области верните на православието и императора на Новия Рим, принадлежащи към Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршии. Така, имената рум и мелкити за православните в Близкия Изток напомнят за старата им връзка със столицата на империята, Новия Рим, и с нейния самодържец. Името мелкити често се ползва в Близкия Изток за всички, използващи „византийския (ромейски) литургичен обряд”, т. е. не само за православните (ромеи), но и за униатите (обединени с папизма). Това обаче не е правилно и води до объркване. Мелкити не е име, което се свързва с обряда, а с вярата. Само православните от Римските патриаршии на Близкия Изток имат историческото право да се наричат мелкити, т. е. ромеи и императорски (царски). Униатите, чрез приемането на папизма, се отказват от ромейската си идентичност, от православието, и така губят връзка с империята и с нейния василевс.

3. Римската традиция и нейното съхранение

Единството и продължението на православните народи на империята на Новия Рим се гарантира от тяхната обща вяра – православието – както им е предадена от апостолите и нашите светци, от общия духовен живот и общия каноничен ред. Това са границите на единството на православието в неговото икуменично измерение. Където тези духовни условия се съхраняват, там продължава да живее империята на Новия Рим – по друг начин, вече не като държава, но като духовно обединение и общност в Христос. Общото съзнание, че исторически и духовно всички православни образуваме едното в света православие, е основата на нашето единство, което надхвърля и лекува националните и други разделения. Освен това, православието притежава светодуховен ръст, който се измерва с вечността, докато народи и държави залязват в преходността на този свят. Така, без да се отменят националните и държавните ни идентичности, православните живеем в Христос и в своята над-националност, която се гарантира от „единството на вярата и общението със Светия Дух”. Това, което сме били в империята на православна Романия, продължава и днес, по духовен начин, и ние го живеем с благодатта на Светия Дух, стига нашата национална и държавна идентичност да не претендират за първенство и за лидерска роля (както е при националистите), нито пък православието да се използва за постигането на временни и светски цели и планове.

Свръхразвитието на национализма имаше трагични последици за ромейското единство. Неговите последици за Балканите бяха по-големи, макар че не оставиха незасегнати и ромеите от Близкия Изток. Образуването на франкските държави там след 1204 г., както и арабското влияние, благоприятстваха развитието на разделящи-националистични тенденции, които постоянно отслабваха общото ромейско съзнание и единство. И тук бихме искали да отбележим, че т. нар. франкокрация не започва с появата на франките на Изток, но със завоюването от тях на западните провинции на Романия.[42] Разрастването на национализма бе подкрепяно от великите сили в Западна Европа – англичани, французи и т. н. за постигането на техните собствени политически интереси, както и от Папската държава, която не е преставала да се стреми към разрушаване единството на православните на Изток с цел по-лесното им поглъщане – било то като последователи на папизма или като униати. В Османската империя са действали две конфронтиращи се състояния: от една страна общият живот на ромеите-православни в „рум-милет” благоприятства тяхното единство, от друга ислямизациите поощряват разделението помежду им, както и пълната или частична загуба на римско-православното им съзнание.

След преврата на гръцката автокефалия от 1833 г. и Българската екзархия (1870-1872), Вселенската патриаршия, като носител на ромейското начало, възприе проблема с „национализма” като религиозно-духовен, а не етнически, какъвто действително бе, за да избегне крайностите и напреженията. Така (общоправославният) събор през 1872 г. в Константинопол осъди етнофилетизма като ерес,[43] която противоречи на учението на Евангелието и на духа на православието.

От 4 в. – времето на имп. Константин – Патриаршията на Йерусалим е ромейска, сиреч елиноправославна, т. е. не принадлежи на нито един от етносите в Романия. Затова гърците и арабскоговорящите православни на Близкия Изток наричат себе си с гордост „рум”, „ромеи”, като православни граждани на империята на Новия Рим, и с право се засягат, когато ние, днешните гърци, отъждествяваме името ромеи само с етническите гърци. Днешните рум-ромеи се смятат за братя на гърците – техни (днес духовни) съграждани в империята на Новия Рим, в едното, единно ромейство. Общият ромейски език не означава по никакъв начин колонизацията на останалите ромеи от елините или гърците (пак ще дадем примера със САЩ, където много от гражданите, разпръснати из различни щати, имат общ английски език и са съграждани в една обща американска над-държава.) Отец Йоан Романидис отбелязва обаче нещо много тъжно, за нас, гърците по произход: „Псевдоучени не се срамуват да пропагандират, че Елас и елините са били поробени от „византийците” и че началото на освобождаването на елините е било „падането на Константинопол под властта на турците”.[44] Излиза, че ромеите са били роби на самите себе си!

Истинските и автентични ромеи, които искат православието да бъде основа на единството им и подчиняват своята народност на вярата, знаят, че наднационалността на Романия може да бъде живяна и днес. Тя винаги е била страна, държава, царство на „ромеите”, на православните граждани на Новия Рим, независимо от границите, които е имала през вековете. Ромейство е било народът и културата на ромеите, независимо дали са се намирали във или извън нейните държавни граници. Императорът е водач на всички ромеи – във и извън Романия. Единството на Романия и продължението на икуменичната римска идея се гарантира във всеки исторически момент, в рамките на църковната юрисдикция, която не е последвала развитието на държавната такава. Църковното пространство, когато и където то се определя от светоотеческия дух, остава вярно на икуменичния характер на империята. Това означава, че където православното съзнание е живо, там живее ромейската икуменичност и всебратство. И обратно – там, където властва светският дух, там всичко се заразява от един болестен национализъм. Освобождаването от болестния расизъм на национализма и преоткриването на ромейския вселенски характер изисква общите усилия на всички ромеи. В противен случай единството е невъзможно и взаимните разделения и борби ще продължат.

Това лесно може да се забележи в Светите Земи. Там местата за поклонение са ромейски, т. е. не принадлежат само на един ромейски етнос,[45] но на ромейската патриаршия на Йерусалим. Елинският елемент трябва, както е правил през вековете, не само да ги защитава от неправославни фактори, но и от онези „православни”, които работят срещу единството на ромейството и в полза на своите или чужди интереси. И от една страна са разбираеми желанията на не-гърците ромеи в Близкия Изток да имат еднакви права, решението на проблема обаче не може да се търси без придобиването на чист светоотечески дух и мисъл и преодоляване духа на национализма-филетизъм, според решенията на Всеправославния събор от 1872 г.

Романия продължава да живее и днес в своите завладени земи, чрез Вселенската патриаршия на Константинопол – Новия Рим, на Александрия, на Антиохоия, на Йерусалим и на църквата в Кипър. Териториално-юрисдикционно юрисдикцията на тези центрове съхранява старите географски граници на Романия. Към Патриаршията на Новия Рим принадлежат църковно заради тамошните митрополии старите епархии на Велика Романия (в западна Европа, скандинавските страни, американския континент), но и Нова Зеландия, Австралия, Япония и останалите части на Азия. Ромейската патриаршия на Александрия има юрисдикция в цяла Африка. Ромейската патриаршия на Антиохия покрива най-вече Сирия и Ливан, а ромейската в Йерусалим – Палестина, Израел и Йордания, където са най-важните поклоннически центрове на ромейството.[46] Това означава, че Романия живее не само църковно и духовно, но още и действително. Нейното продължение обаче и нейното единство днес зависят от православието на православните ѝ граждани и от тяхната духовна свобода от смъртоносните връзки, които създава „светът”, който „лежи в зло”. (1 Иоан. 5:19).

Превод: Златина Иванова



 

Μεταλληνός, Γ. Δ. „Η Αυτοκρατορία της Νέας Ρώμης και οι πολίτες της” – εν: Νέα Σιόν, Έκδοσις Ιερού κοινού του Παναγίου Τάφου, на Интернет-адрес: http://www.impantokratoros.gr/42AA8A66.el.aspx (бел. прев.).

[1] Από την αυτοκρατορική ιδέα στην εθνική ιδέα, στο: π. Γ. Δ. Μεταλληνού, Ελληνισμός Μετέωρος, Αθήνα 1992, σ. 7-29.
[2] PG 56, 33.
[3] Παν. Ι. Μπρατσιώτου „Απ. Παύλος και Μ. Αλέξανδρος” – εν: Εκκλησία, 1, 7, 1950, αρ. 15, σ. 218-220.
[4] Αναστ. Φιλιππίδη, Ρωμηοσύνη ή βαρβαρότητα, Αθήνα 1994, σ. 88 ε. ε.
[5] Βλασίου Ι. Φειδά, Βυζάντιο…, Αθήνα 41997, σ. 8., 143.
[6] Αναστ. Φιλιππίδη, οπ. π., σ. 89.
[7] Βλασιου Ι. Φειδά, ο. π., σ. 15-16.
[8] Ιω. Σ. Ρωμανίδη, Ρωμηοσύνη…, σ. 85.
[9] Ενθ. ανωτ., σ. 23 ε. ε.
[10] Ευσταθίου Κ. Λιβιεράτου, Ιστορία της Νήσου Κεφαλληνίας, Πειραιεύς 1988, σ. 77. Свидетелството е на Исиот, Θεογονία στ. 1014.
[11] Dimitri Obolensky, Η Βυζαντινή Κοινοπολιτεία, (The Byz. Commonwealth), (μετάφρ. Γιάννης Τσεβρέμος), τόμοι Α' - Β', Θεσσαλονίκη 1991.
[12] „Τοσούτον απολέλοιπεν η πόλις ημών περί το φρονείν και λέγειν τους άλλους ανθρώπους, ώστε και το των Ελλήνων όνομα πεποίηκε μηκέτι του γένους, αλλά της διάνοιας δοκείν είναι και το μάλλον Έλληνας καλείσθαι τους της παιδεύσεως της ημετέρας ή τους της κοινής φύσεως μετέχοντας” (Πανηγυρικός, 50). „Нашият полис така превъзхожда другите хора в знанието и словото, че името на елините вече престана да се смята за характеристика на народ, а на разсъдъчност, и елини се наричат повече участващите в нашата култура, отколкото в общата природа”.
[13] Στ. Ράνσιμαν, Βυζαντινός πολιτισμός (μετάφρ. Δ. Δετζώρτζη), Αθήνα 1969, σ. 2001.
[14] Ευαγγέλου Δ. Θεοδώρου, Μαθήματα Λειτουργικής, τεύχ. Α', Αθήναι 1993, σ. 345.
[15] Ι. Καραγιαννοπούλου, Ιστορία του Βυζαντινού Κράτους, τ. Α' Θεσσαλονίκη 1995, σ. 19.
[16] За името „Романия” виж: Ι. Σ. Ρωμανίδη, οπ.π., с богата библиография. Zeiller, J. “L’aparition du mot Romania chez les ecvirains Latins” – In: Revue des Etudes Latines, t. VII, Paris 1929; Κ. Αμαντου, „Ρωμανία” – Ελληνικά, τ. VI, Αθήναι 1933; Wolf, R. L. “Romania: Τhe Latin Empire of Constantinopoles” – In: Speculum, 23, 1, 1948; Du Cange, C. Glossarium ad scriptores Mediae et Infimae Graecitatis, Lugduni: “Apud Amissonios” 1688.
[17] PG 25, 733C: „Ουδέ Λιβερίου του επισκόπου Ρώμης κατά την αρχήν εφείσαντο, αλλά και μέχρι των εκεί την μανίαν εξέτεινε και ουχ ότι αποστολικός εστί θρόνος ηδέσθησαν, ουδ ότι μητρόπολις η Ρώμη της Ρωμανίας εστίν ηυλαβήθησαν”.
[18] Ν. Πολίτου, Εκλογαί από τα τραγούδια του ελληνικού λαού, τ. Α, σ. 265. Анонимният автор на Хрониката на Морея пише (σ. 69): „Никога не вярвай на ромей, каквото и да ти обещава…” (14в.).
[19] Арабите и турците са говорили винаги с уважение за гражданите на Романия, т. е. за ромеите. Затова и патриарсите на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим и до днес се наричат на турски и арабски език Rum Patrik, т. е. патриарси на ромеите.
[20] Ρούμελη и до днес се нарича континентална Гърция, защото в 1830 г. така е наречена освободената част от Румелия над Коринтския провлак в Пелопонес.
[21] До падането на империята императорите са се подписвали като „император на ромеите”, например: „Йоан, в Христа Бога верен василевс и самодържец на ромеите, Палеолог”. Виж: Καραγιαννόπουλος, Ι. Βυζαντινή Διπλωματία. Αυτοκρατορικά έγγραφα, Θεσσαλονίκη 1971, σ. 287.
[22] Терминът е сравнително нов. Първите му употреби са засвидетелствани в 18 в. Виж: Γ. Δ. Μεταλληνού, „Το όνομα Ρωμηός και η ιστορική του σημασία – Αναχρονολόγηση του όρου Ρωμηοσύνη” – Παρεμβάσεις Ιστορικές και Θεολογικές, Αθήνα 1998, σ. 27-37.
[23] Ali Nur, Το Κοράνιον και το Βυζάντιον, Εν Αθήναις 1970, σ. 30.
[24] Ενθ. ανωτ., σ. 32.
[25] За името „елини”, Ἔλληνες, виж по-подробно: Παν. Κ. Χρήστου, Οι περιπέτειες των εθνικών ονομάτων των Ελλήνων, Θεσσαλονίκη 31991, σ. 37, както и Αναστ. Φιλιππίδη, Ρωμηοσύνη…, σ. 43.
[26] Ι. Σ. Ρωμανίδου, Ρωμηοσύνη…, σ. 165 ε. ε., 251.
[27] Това е заключението в: Π. Καρολίδης, Ιστορία του ΙΘ' αιώνος, τ. Β', Αθήνησιν 1892, σ. 107-108; срв. моята статия: „Το Ελλαδικόν Αυτοκέφαλο και η Ρωμηοσύνη” – Ελληνισμός Μαχόμενος, Αθήνα 1995, σ. 97.
[28] Виж Хартата и революционните му текстове и особено „Πολίτευμα” или „Νέα Πολιτική Διοίκησις των κατοικιών της Ρούμελης, της Μ. Ασίας, των Μεσογείων Νήσων και της Βλαχομπογδανίας”, където Ρούμελη е равно на Ρωμανία.
[29] В „Θούριο” той пише: „Българите и арванитите, арменците и ромеите, черните и белите, в един общ порив…”.
[30] Ενθ. ανωτ., σ. 70.
[31] Ενθ. ανωτ.
[32] Παν. Κ. Χρήστου. Οι περιπέτειες…, σ. 119.
[33] Ενθ. ανωτ., σ. 98.
[34] Спорадично името се използва от някои интелектуалци, почитатели на античността.
[35] Ενθ. ανωτ, σ. 70.
[36] Γ. Δ. Μεταλληνού, Από την Αυτοκρατορική Ιδέα…, σ. 22; „Το ανολοκλήρωτο ΄21” – εν: Παράδοση και Αλλοτρίωση, Αθήνα 52001, σ. 191.
[37] Παν. Κ. Χρήστου, Ενθ. ανωτ., σ. 37.
[38] Това се забелязва още през елинистичната епоха. След Александър Велики елинистичната култура се разпространява в цялата икумена дотам, че са започнали да казват: „целят свят е Гърция” („Ελλάς ο πας κόσμος”).
[39] Ενθ. ανωτ., σ. 101.
[40] Γεωργίου Φράντζη, Ιστορία 3, 6, Εκδ. Βόννης, σ. 276.
[41] Γ. Δ. Μεταλληνού, Από την αυτοκρατορική Ιδέα…, σ. 20.
[42] Ιω. Σ. Ρωμανίδου, Ρωμηοσύνη…, σ. 66.
[43] Γ. Δ. Μεταλληνού, „Έθνος – Εθνικισμός και ορθόδοξο φρόνημα” – εν: Παρεμβάσεις Ιστορικές και Θεολογικές, Αθήνα 1998, σ. 13-26.
[44] Тази идея звучи често на гръцки конференции, изказвана от учени, подкрепящи франските възгледи.
[45] Γ. Τσετσης, „Το πατριαρχείο Ιεροσολύμων δεν είναι μόνο η αγιοταφιτική αδελφότητα”, Εφημ. Ελευθεροτυπία, Σάββατο 16 Απριλίου 2005, σ. 10.
[46] Ι. Σ. Ρωμανίδου, Ρωμηοσύνη…, σ. 318 ε. ε.
 



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9y6fa 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме