Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (28 Votes)

15115 10151988295194065_1993918754_nХристиянското богослужение

Още от самото си основаване на Петдесетница като Христова Църква християнството се проявява не само като учение, но и като богослужение, заемащо централно място в нейния живот. Богослужението се оказва не само начинът, по който Църквата изразява своята най-дълбока идентичност, но и превъзходното средство за формиране на вярата и изобщо на целия й живот. Без да се изчерпва в богослужението, целият живот на Църквата се преобразява в служение на троичния Бог като нейн абсолютен център и глава.

Църковното богослужение може да се разбере само в Христос, в Който Бог бива познат (Иоан 1:18). Вярата в Христос като Бог и Спасител предшества Неговото служение. Христос е Този, който разграничава християнското от всяко друго служение. Христоцентричният характер на църковното богослужение го отличава коренно не само от езическото, но и от юдейското богослужение (Евр. 9 гл.). Всички езически или юдейски богослужебни елементи, усвоени от Църквата, имат второстепенен и страничен характер и не подменят нейното богослужение.

Ключов елемент от християнското богослужение е съкровеността или сърдечното благодарение и славословене на Бога за Неговите дарове. Затова християнското богослужение има за основа извършеното от Бога за човека, а не това, което човек може да извърши, за да удовлетвори Бога и да Го умилостиви. Неговата цел не е религиозният обред, а чрез него Църквата да се явява като „тяло Христово”. Единственият и истински служител на Църквата е Иисус Христос (Евр. 8:2), Който в Свое лице въвежда в историята друг вид свещенство. В Послание до евреите, първия литургически текст на Църквата, термините свещеник, жертва, свещенство са свързани изключително с Христос, единственият истински Архиерей, Който е принесъл и принася съвършената жертва, т. е. Себе си. Неговата Жертва в църковното богослужение е безкръвна и духовна и в крайна сметка Христос е „Който се принася и е принасян и приемащ” жертвата. Свещениците в Църквата не принасят жертви, както в различни религии по света, а „дават назаем” езика и ръцете си на Христос, за да може Той да извърши всичко (св. Йоан Златоуст). Чрез своето Кръщение и Миропомазание всички вярващи участват в Христовото свещенство, като принасят, „телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу” (Рим. 12:1).

Богослужението на Църквата е откровение на тройната тайна на живота: тайната на Бога, тайната на човека и тайната на творението, както и тяхната взаимна връзка. В православното богослужение се преживява новото време, което навлиза в историята чрез Въчовечаването на Бога Слово и ни се предлага възможност да победим греха, тлението и смъртта. Цялото човешко битие се поставя под властта на Христос и прославя троичния Бог, както ангелските сили Го прославят на небето (Ис. 6:1).

В християнското богослужение се извършва двойно движение: на човека към Бога, Който приема нашето благодарение и славословие, и на Бога към човека, който се освещава чрез Божията благодат. Това е диалог между Твореца и творението, среща на човека с „Истиннаго Бога” (1 Иоан. 5:20), това е принасяне на битието на Неговия извор, както се казва в литургичните слова: „Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем”. Той принася на Бога „хляб и вино” и взема Христовите Тяло и Кръв, принася тамян и приема нетварна благодат.  Богослужението на Църквата се принася на Бога, не защото Бог има нужда от него, а заради самия човек, който приема много повече и значими неща от това, което принася.

Богослужението е църковно, когато запазва своя надсветовен и духовен характер и освобождава човека, като води до съвършено знание (познаване) за Бога (Еф. 4:13; Откр. 4:10; 5:6 и др.) Неговата цел обаче не е да свали небето на земята, а да издигне човека и света на небето. То дава възможност на човека и на цялото творение да се кръстят, да умрат и да възкръснат в Божията благодат.

Богослужебната общност

В историята Православната църква се открива като богослужебна общност. Дори инославни като Ерих Зееберг (Erich Seeberg), виден протестантски богослов, я наричат „религия на богослужението на християнска почва”. Чрез богослужението вярващият участва в начина на съществуване на Църквата, която става „празник на първородните”, „дом на празнуващите” и на „вечно ликуващите”, есхатологично предвкусване на бъдещото царство. Църковното богослужение изначално е дело на общността, на местната църква, а не на вярващите като индивиди. В богослужението индивидът става член на общността в Христос, в която влиза чрез своето кръщение, като участва в живота на конкретната поместна общност, а не в някаква икуменична или обща идея за християнството. В богослужението църковното тяло се явява в своята поместна форма. В църковната общност дори домашната молитва се разбира по православен начин, т. е. като продължение на богослужението. Конкретно Евхаристията е Тайнството на Църквата като тяло и цел на литургичната практика.

Богослужението на Църквата свързва вярващия с всички светци във времето, с преди починалите вярващи, и същевременно с живите в Христос негови братя. Така и Църквата в богослужението се разкрива като „едно паство от човеци и ангели и едно царство” (св. Йоан Златоуст). Това единство на Църквата, чието средоточие е Христос като Нейн Глава, се изобразява чрез влагането на честните Дарове след причастяването. Служещият влага (събира) в св. Потир Агнеца-Христос, от който са се причастили клириците и миряните, частицата на св. Богородица, на ангелите и на всички светци, на живите и покойниците, като пръв е епископът на местната църква, който съставя нейния видим център (невидимият е Христос). Така „индивидуалното” Христово тяло се съединява „неслитно и неразделно” с Неговото „общностно” („колективно”) тяло – вярващите. В св. Потир е събрана Христовата общност на вярващите с Христос, както и между самите тях. Така Христос се явява абсолютен център и Глава на Църквата, на Църквата – Христовото тяло, и на живите и починалите членове на това тяло.

Оцърковяване на средствата

В своето богослужение Църквата преобразява величините от настоящия век в реалности от небесното царство, като преосмисля тяхната функция и връзка. Една от тези величини е:

А) Мястото. Църковното богослужение бързо се откъсва от юдейския храм и синагогата. Св. Евхаристия първоначално се извършва в частни домове, а събранието на верните е наречено домашна църква. Като се развива в елинистична среда, Църквата усвоява елинския термин εκκλησία, който и тук означава събранието на δήμου (народа), но с център и Глава Христос. Понятието за храма изначално е подчинено на събитието, което е събранието на верните в Христос (Иоан 4:21). Св. архидякон Стефан възвестява, че „Всевишният не живее в ръкотворни храмове” (Деян. 7:48). След 313 г. (Медиоланския едикт) храмът ще придобие голямо значение и в християнски смисъл.

Като свещено пространство за събранието храмът се свързва с идеята за небето на земята, след като Литургията на Църквата представлява възнасяне на верните на наднебесния жертвеник. Това намира израз в химна: „Стоейки в храма на Твоята слава, струва ни се, че стоим на небето”.

Съществува специален чин за освещаване на храма, който изразява богословието на Църквата по отношение на храма. Светците от всички векове не престават да поддържат съзнанието, което имал архидякон Стефан, както например св. Йоан Златоуст († 407 г.): „Христос дойде и очисти цялата вселена и всяко място стана място за молитва”. С други думи, храмът улеснява събранието, което обаче никога не губи своята небесна перспектива.

В един „византийски” храм, Вседържителят на купола дава на вярващия усещането, че се намира под бащинския взор на Бога. Така могат да се разберат литургическите антитези: долу-горе, земя-небе, светско-свято, смърт-живот, световно-надсветовно и т. н. През очите на светците, на „обòжените”, ние също виждаме нетварната светлина на небесното царство в Литургията на нашата Църква. При освещаването на храма се влагат св. мощи в св. Престол, за да може богослужението на Църквата да бъде непрестанно възношение към нетварната Божия благодат, която обитава в светците. Всички църковни тайнства и свещенодействия намират основа в Божията благодат, без да зависят от нравствената чистота на служещия. Всичко, което има връзка с функционирането на храма, се освещава, осветява – свещената утвар, свещените одежди, литургичните книги, като стават проводници на Божията благодат.

Б) Времето също се преосмисля в богослужението на Църквата. Новото възприятие на Църквата за времето се движи в границите на християнската сотириология. Времето се оцърковява чрез преодоляването на неговия цикличен (в елинизма) и праволинеен (в юдаизма) смисъл. В християнски смисъл спасението не е бягството от времето и света, а победа над демоничността и злото на света, над живеещия в него грях (Иоан 17:15). Историята и времето не се отменят, а се обновяват.

Литургичното време на Църквата не губи своята праволинеен характер, защото има начало и край, съществува пълнота на времето (Гал. 6:4), което осъществява с Въплъщението си Бог Слово. Времето получава своето начало от Бога при Сътворението и има за свой край Христос, Който дава сотириологична перспектива на всеки времеви момент: „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение” (2 Кор. 6:2). Чрез Въчовечаването на Бог Слово историята навлиза в есхатона, защото есхатонът е Христос, след Чието Въплъщение не се очаква нищо ново в историята, освен завършекът на есхатона при Неговото Второ Пришествие. В богослужението Христос е „Идващият отново” и „Емануил”, „С нас е Бог” (Мат. 1:23).

Литургичното време има и вертикално измерение, след като Христос и Неговото нетварно царство идват свише, като с това ни показват нашето вечно предназначение („Да издигнем сърцата си нагоре”). Литургичното време на Църквата се преживява като трайно настояще на спасението. В богослужението на Църквата времевите измерения (минало, настояще и бъдеще) се съединяват в едно трайно настояще на божественото Присъствие. Затова в нашия литургичен език толкова често има изрази в сегашно време: „Днес Христос се ражда”, „днес Христос се ражда в Йордан”, „днес виси на дървото”. Това не е проста историческа памет. Възпоминание в литургичен смисъл не означава интелектуално припомняне или историческо повторение, защото събитията, свързани с нашето спасение, са станали веднъж завинаги и важат в сотириологически аспект без край. Нашето богослужение цели не да предизвика някаква платоническа носталгия, а да породи съзнание за продължението в бъдещето на Царството Божие.

По такъв начин богослужещата Църква съчетава измеренията на времето, като ги включва във вечното сега на Божественото присъствие. Паметта за миналото става памет в Христос, а надеждата за бъдещето – надежда в Христос. Бъдещето придобива ипостас, както и „животът на бъдещия век” (Евр. 11:1), когато вярващият стигне до святост, до единение с нетварната Божия благодат. В литургичен аспект говорим за възпоминание на бъдещето, след като всичко се движи към него. Всеки времеви момент се променя във време (възможност) за спасение. Това време е преди всичко празник, литургическо възпоминание на Божиите дарове и на Божието човеколюбие. Празникът е израз на носталгията на човека към вечното, което въплъщават почитаните светци и сотириологичните събития. Църковните празници са свързани не с някакъв мит, както в езическите мистерии, а с исторически лица и събития. Още в 4 в. е установено празнуването на неделята като първи ден от възсъздаването на цялото творение, денят на Възкресението. Св. Евхаристия е връх на празненството на Църквата и всеки ден е църковен празник, след като през него може да се извърши св. Евхаристия.

От друга страна, църковното богослужение служи на тайната на Словото във всички негови аспекти. Църковното и литургично слово се проявява като благословение-молитва, четене на Св. Писание, песнопения, проповед, св. Евхаристия (Деян. 2:42: „преломяването на хляба”). Говорим за различни аспекти на една и съща тайна. Във всички тези литургични изрази Божието Слово се предлага всеки път по специален начин. Божието Слово събира тялото Си, за да обитава в Него. Без божественото слово тайната се разбира като магическо средство, а без тайната Словото се изменя в бъзплътен догматизъм или религиозна идеология.

Библейските четива, на първо място Псалтирът, описват светодуховния опит на пророците и апостолите, който предполага Откровението на Бога (на Божието Слово) в сърцата на Неговите светци. Старият и Новият Завет се четат в църковното събрание въз основа на определен от Отците ред. Цялото църковно тяло участва в литургичното четене на Св. Писание: апостолското четиво се чете от мирянин, евангелското четиво от дякона, а проповед прави епископът или презвитерът. Писанието се чете по църковен, а не по обикновения прозаичен или изкуствен театрален начин, чете се напевно (λογαοιδικά – λόγος и ώδή). С това се свидетелства, че Св. Писание не е някаква човешка книга, а вечното Божие послание чрез Неговите светци в събранието на Неговите верни. В Църквата Евангелието е нещо свещено и е на особена почит, бидейки положено върху св. Престол, ние му се покланяме, свещеникът го прекадява с тамян и с него благославя народа. Входът с Евангелието изразява пришествието на възкръсналия Христос сред нас.

Като тълкувание и утвърждаване на библейското слово проповедта актуализира посланието на Св. Писание в литургичното събрание. Литургичната проповед набляга не върху това „как са се извършили евангелските събития”, а върху това накъде водят. Светото Писание се тълкува от Църквата в Църквата, в пряка връзка с Христос и светците, защото неговото разбиране и тълкуване е възможно само чрез просветлението на Светия Дух.

Литургичното слово обаче се артикулира и като отговор на събранието към Бога под формата на молитва и песнопение. евхографията и химнографията формират сърцевината на църковното богослужение, както и най-значимото литературно творчество във Византия. Поетичното слово на химните дава значителни възможности, за да се превърне в най-плодоносното средство за тайноводството на църковното тяло, което преживява и изповядва вярата си „плетейки със словото мелодия от слова”. Химнографията на Църквата става нейна немлъкващата уста, която изповядва нейната вяра в непрестанен и благословен химн на православието.

В) В църковното богослужение също се оцърковява изкуството във всички негови форми. Единствено скулптурата не е приета в православието заради прекалено земния й характер. В богослужението изкуството става богословски език, който служи на евхаристийния опит на богочовешката общност. Литургичното изкуство има красота, ред, ритъм, мелодия. Тези елементи обаче получават литургично-диаконичен характер, като служат за съзиждането на тялото. Естетиката на литургичното изкуство е духовна и няма за цел да впечатли, защото не е насочена към сетивата, след като открива „божествената и нетварна красота на Христовите добродетели”. Затова творбите (произведенията) на църковното изкуство вършат чудеса, като например иконите, защото участват в нетварната божествена слава (благодат), като с това откриват своята причастност към Нетварния. Изкуството на църковното богослужение е толкова красиво, че постига своята духовна цел – служението на вярата. Затова в православието литургичното изкуство неизменно трябва да пази своето единосъщие с догмата – с вярата, на която служи, за да бъде възможно непрекъснатото осъществяване на неговата духовна мисия.

Съществува разлика между църковно-литургичното и религиозното изкуство. Първото изразява събитието на спасението по начина, по който е станало в историята, както и негово колективно приемане от църковното тяло. Напротив, религиозното изкуство изразява индивидуалните емоции на художника (майстора) и представлява индивидуален подход към тайнството. Затова то не може да има литургичен характер. Тук има някакво съответствие с разликата между народната и интелектуалната поезия. Както в цялото богослужение, така и в творбите на църковното изкуство е силен печатът на монашеския свят, на по-традиционната част от църковната общност.

Литургичното богословие

Като църковно съзнание и вярност към Спасителя Христос, но и като учение, вярата е основна и нерушима предпоставка на църковното богослужение. Тя е движещата сила на богослужещия и вярващ човек, която се изразява чрез външни действия и постъпки, които конституират нейния свещенодействен характер. Богослужението материализира вярата и я прави общностно събитие, а в същото време я поддържа и развива, като спомага за нейното задълбочаване.

По тематика и структура православното богослужение е троичноцентрично. Неговата сила и надежда извира от троичния Бог. В литургичен аспект Църквата отдава слава на Отца, и Сина и Светия Дух.

Евхаристийното възношение е насочено към Бог Отец. Синът също приема принасяната жертва, бидейки единосъщен и съпрестолен на Отца и централна ос на жертвата. Синът се принася и е принасян, и раздаван в св. Евхаристия. Църковното богослужение е продължение на спасителното дело на Христос и въплъщава Тайната на божествената икономия. Христос е Еклисиастът, Който ни събира в тялото Си, а вярващите са въцърковяващите се, които участват в служението на Бога и приемат Неговата слава. Тези, които се причастяват „достойно” (1 Кор. 3:16), стават храм на Христос и в техните сърца се извършва тайната на вярата.

Църковното богослужение обаче е и духо-центрично, защото Светият Дух присъства в богослужението, както светлият облак на Преображение (Мат. 17:5), който осенил учениците и цялата планина. Истинското богослужение на православието е молитвеното действие на Светия Дух в сърцето на вярващия, както става при светците – истинските служители на Бога, защото те участват в небесното служение. Цялото богослужение е дело на Светия Дух, който конституира Църквата. Молитвата „Царю Небесний, Утешителю, Душе на истината” е въведение към всяко последование.

Общението в Светия Дух се осъществява в богослужението. Освещаващата сила на Утешителя направлява всички неща. Във върховния момент на Тайнството молим Светия Дух да слезе над нас (служещите) и над св. Дарове (хляба и виното), но и над целия народ и да извърши духовната жертва, като претвори принасяните Дарове в Тяло и Кръв Христови и съедини всички причастяващите се в едно тяло.

Църковното богослужение се отличава със своя традиционен характер. То е най-динамичният носител на Църковното предание. В Църквата Преданието е продължение на християнския начин на съществуване, на живота в Светия Дух, което (Който) може да доведе до целта на Църквата – обòжението на човека и освещението на творението. Истинският вярващ набляга върху онези елементи, които конституират истинската църковност. Това преди всичко е вярата: когато вярващият остава верен и неподвижен в Божията воля и преданието на светците. Традиционният характер на църковното богослужение е критерий за неговата автентичност. Той допринася и за поддържането на единството на поместните православни църкви във времето и в съвремието. Литургичните текстове предлагат литургично богословие, което e категоричен израз на църковния догмат. Затова богослужението става училище на благочестието, което преподава вярата, подпомагано от средствата на изкуството и най-вече от иконографията, говорещата Библия на Църквата, по думите на св. Йоан Дамаскин. През всички векове православното богослужение формира духа на верните, както се вижда в лицeто на тези, които обичат богослужението, каквито са И. Макриянис или Ал. Пападиамантис. Връзката на вярващия с богослужението е знак за неговата църковност.

Следователно, разбираемо е да се говори за православно и неправославно богослужение. Защото това, което конституира православния характер на богослужението, не са безличните структури, а вярата, която те въплъщават. От древност изповеданието на вярата пряко се свързва с богослужението. Богослужението пребъдва във вековете като проповед на истината, която се проявява в лицата на светците, както и чрез възпоменанието на спасителните събития от Стария и Новия Завет. Църковното богослужение допринася както за проповедта на вярата, така и за нейната защита чрез отблъскването на еретическата заблуда. При това е известно, че църковното богословие се формулира обикновено като отговор на еретическите предизвикателства. За това говорят, например, посветените на Отците или на Вселенските събори празници и техните служби. Вечернята и Утренята предлагат богословието на всеки празник като духовно и богословско оръжие за вярващите. Вярващият, който обича богослужението, става на дело богослов на Църквата.

Литургията

Св. Литургия е център на цялото църковно богослужение и достига своя връх в св. Евхаристия – средоточието на живота, на опита и на съзнанието на православните. Според о. Александър Шмеман, голям литургист от нашето време, „св. Литургия може да се разглежда като пътуване или преход, което в крайна сметка ни води до нашето предназначение, в чийто преход е важен всеки стадий”. Този преход започва от момента, в който от дома вярващите се отправят към литургичното събрание.

Събранието на тялото е първото и основно действие, което въвежда вярващия в новия свят, който Бог е установил в историята – Църквата. Вярващите пристъпват в храма, за да участват в св. Литургия и да служат заедно с всички светци и техни братя в Христос – живи и покойници. Това движение достига връх в Малкия вход, при който цялото събрание-църква заедно с епископа шества към небесния жертвеник.

Християнинът не може да бъде разбран извън литургичното събрание. По време на преследванията християните излагали живота си на опасност, за да вземат участие в събранието на местната общност. „Принадлежа към Църквата” означава: вземам участие в нейното литургично събрание. Защото чрез нея тук и сега се явява църковното тяло. Църквата е събранието на Божия народ, в което до определен момент участват и оглашените, и каещите се, а не някакъв „елит” от избраници. Вярващите постоянно принасят своя грях на Божията любов, за да може той да се преобрази в светост чрез покаянието. Затова Отците увещават към често участие в литургичното събрание, защото „рухват силите на Сатаната... в съгласието на вярата” (Св. Игнатий Богоносец, † 107 г.). В първата част на св. Литургия до края на библейските четива, са вземали участие и оглашените и затова тази част е била наречена Литургия на оглашените. Останалата част се нарича Литургия на верните и обхваща тайнството св. Евхаристия, чиято основна черта е жертвата. Евхаристията е богоявление и тя претворява цялото творение в богоявление. Чрез св. Евхаристия Църквата принася своята безкръвна жертва. Верните принасят Божиите дарове („Твоите дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”), изповядвайки своето недостойнство и духовна нищета. Единственият възможен отговор на Божиите дарования е доброволното себепредаване на Божията любов.

Св. Евхаристия не е молитва или свещенодействие, както другите последования. Тя е Тайнството на реалното присъствие на Христос заедно с Неговата молеща се Църква. На първо място св. Евхаристия е Евхаристия на Христос, а след това става и наша собствена Евхаристия. Защото Христос, без да престава да бъде седящ във висините заедно с Отца, в същото време е тук и с нас невидимо пребивава. Според св. Йоан Златоуст, „колкото пъти вярващият се причастява с чиста съвест, извършва Пасха. Нищо повече няма Тайнството на Пасхата от сега извършваното. Като се причастява с човешкостта (човешката природа) на Христос, която е съединена с Неговата божествена природа неслитно и неразделно, той приема в себе си целия Христос, бидейки съединен с Него.

В св. Евхаристия църковното тяло преживява продължаваща Петдесетница. В живота на Църквата Петдесетница-Евхаристия-Събор се свързват с реалното присъствие на Христос в Светия Дух. Това намира израз и в нашия литургичен език. Говорим за духовни тайни, духовна жертва, духовна богослужение, духовна трапеза, духовно тяло, духовно ядене и пиене и т. н. В св. Евхаристия всичко става по духовен начин, но не в смисъл на някаква идеализация или де-материализация, а чрез присъствието на Светия Дух в нея.

Преди всичко св. Евхаристия става Тайнство на единството на Църквата. Участващите в него стават едно в Христос (Гал. 3:28) чрез единството на своите сърца („с едни уста и с едно сърце”). За това учи св. ап. Павел в Първо послание до коринтяни (10:15-17), където едното църковно тяло се отъждествява с евхаристийния хляб: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото” (1 Кор. 10:17). Затова се получава парадокс, когато всички слушат евхаристийните молитви, подготвящи за св. Причастие, но не всички вярващи се причастяват. Причастяването предава живота на Христос на всеки член, за да може той да живее в Христос, заедно с всички други членове. Св. Симеон Нови Богослов разглежда единението с Христос като отхвърляне на самотата на човека: „Причастникът на божествените и обòжващи благодати никога не е сам, но с Теб, Христе мой, светлина на троичното слънце, осветяващо света”. Чрез св. Причастие индивидите стават членове на Господнето Тяло, а индивидуалното оцеляване се преобразява в общение на живота. Наличието на Литургията на Преждеосвещените дарове още през първите векове потвърждава именно потребността от участие в св. Евхаристия. Разбира се, всички това не става автоматично, а когато причастяващите се живеят живота на църковното тяло. Затова „защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (1 Кор. 11:29).

В св. Литургия Църквата буквално се възнася на небесата, участвайки в Христовата смърт, Възкресение и Възнесение и живеейки собственото си възнесение в Небесното царство. „И не Си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и дари Твоето бъдещо царство”, изповядваме на Литургията. Литургията става пасхалното събрание на всички, които срещат Господа и влизат в Неговото царство. Ние не се движим в платонически схеми и търсим съвършеното не в „началото”, а в есхатона, в завършването на онова, което се развива във времето, до окончателния завършек на битието на вярващия човек в Христос. По този начин църковното богослужение се направлява от историческото минало на божествената икономия към утвърденото в Христос бъдеще. По време на св. Литургия дори Второто пришествие се преживява като събитие! „И тъй, като възпоменаваме... всичко, извършено заради нас: Кръста, Гроба, тридневното Възкресение, Възнесението на небето, сядането отдясно и славното Второ Пришествие” – изповядваме преди освещаването на честните Дарове.

Подценяването на литургичното събрание представлява помрачаване на неговия есхатологичен характер. От друга страна, вследствие от умножаването на евхаристийните събрания в многото енории, параклиси, манастири и т. н., както и вследствие на отсъствието на епископа, на главата на събранието на местната Църква, терминът събрание е загубил истинския си смисъл. Есхатологичната атмосфера на Литургията е засвидетелствана от нейния радостен характер до такава степен, че се смята за несъвместима с поста. През Великия пост, време на строг пост, се извършва Литургия на Преждеосвещените дарове, а не обичайната св. Литургия. Св. Литургия не е едно от многото освещаващи средства за „укрепване” на човека. Тя е Тайнството на Църквата, което пренася вярващите в Бъдещия век. Църквата и св. Евхаристия се проникват взаимно.

Богослужение и духовен живот

Пътят към обòжението се постига чрез включването на цялото битие на човека в тялото на Христос, с начин на живот, който позволява непрекъснатата синергия с Божията благодат. Основен съставен елемент на този живот е аскезата като постоянна борба на човека. Това означават думите на Христос, че „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). Аскезата е непрестанно пътуване в покаянието, за да остане вярващият възприемчив за Божията благодат, без която неговото битие умира. Напротив, чрез аскезата се умъртвява нашата въстанала природа, за да преоткрие своята богоцентричност.

Аскетическото усилие на вярващия обаче няма морален характер. С други думи, то има за цел не да усъвършенства неговия характер и поведение, а да му даде възможност да участва в празника и радостта на църковното тяло. Затова то създава във вярващия чувство за неизказана радост, като отхвърля всяко изкуствено (фарисейско) чумерене и престорена унилост, което не е нищо друго, освен умишлено преструване, че човек е благочестив. Християнската аскеза е доброволно участие в послушанието на Христос и на светците, за да бъде умъртвена индивидуалната воля и да се отъждестви окончателно с волята на Христос (Фил. 2:5).

Благочестието на православието обаче има литургичен характер. Така се разбира взаимното допълване между аскезата и литургичния живот. Църковното богослужение е празнично по своя етос. Аскезата е предвкусване на радостта от участието в празника на Църквата, но и подготовка на верните за тяхното влизане в това духовно празненство. Тя е обратният път към естественото състояние, към автентичността на човешкото битие, за да стане възможен преходът към свърхестественото състояние, до което възвисява богослужението.

От друга страна, според св. Йоан Златоуст търсеното в богослужението е „трезва душа, ясен разсъдък, съкрушено сърце, мисъл към Бога устремена, очистена съвест”. Духовното напредване, което вярващият постига чрез своята аскеза, се оцърковява в богослужението, включва се в Тялото Христово и от „индивидуално” събитие става църковно, т. е. общностно събитие. Ако индивидуалността не се оцъркови, тя не може да се спаси. Извън Тялото Христово не само няма спасение, но и най-съвършената добродетел остава зацапана дреха. Всички „ние станахме като нечист човек, и всяка наша правда – като зацапана дреха; и всички посърнахме като лист, и беззаконията ни като вятър ни отнасят – коя от всички тези думи?” (Ис. 64:6), т. е. сподавена нечистота. Богослужението охристовява живота на вярващия. Аскезата дава тази възможност, след като завладяният от страстите си човек не може да прослави истински Бога. „Чистото” сърце е цел в християнската аскеза (Пс. 50:12). Защото само с чисто сърце е възможно човек да види Бога (Мат. 5:8), постигайки целта на своето съществуване. Това изразява и възкресният химн на св. Йоан Дамаскин: "Очистим чувствия и узрим неприступним светом воскресения Христа блистающася" (втори тропар от І песен на катавасиите на Пасха, бел. пр.). Чрез св. Евхаристия богослужението води до обòжение, когато обаче е налице чистота на сърцето и преобразяване на телесните в духовни сетива. Следователно, ако богослужението е вход в Небесното царство, аскезата е пътят към Царството. Богослужението определя и открива целта на нашето съществуване, а аскезата съдейства за постигането на тази цел.

Литургия след Литургията

Църковното богослужение е пространството-време, в което се формира християнският етос. В богослужението вярващият преоткрива правилния смисъл на нравствения живот, който се формира не въз основа на някаква юридическа връзка с Бога, а чрез преобразяването и обновяването на творението и човека в Христос. Християнският етос е литургичен етос и извира от личната връзка със Самопринасящия се в храна на целия свят Господ на Църквата. Тази връзка с трояко съотношение (човек-Бог-свят), се осъществява в богослужението по думите на св. ап. Павел: „И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа... умъртвете земните си членове... след като съблякохте ветхия човек... и се облякохте в новия” (Кол. 3:1). То е непрестанно кръщение на вярващия в новия живот на тайната на вярата.

В църковното богослужение целият живот на човека се преосмисля в христоцентричен аспект. „Сега всичко се изпълва със светлина”. Вярващите, обливани в тази светлина, са призвани да станат духовна река, която извира от св. Престол, за да напои света по спасителен начин. Така църковното богослужение показва в какво се състои приносът на Църквата в историята. Тя предлага не някакъв кодекс за нравствено поведение или система с нравствени правила, а живот и осветена общност, която може да функционира като квас и със своето освещаващо присъствие да закваси света, като започне от малката общност. Автентичното участие в богослужението е участие в смъртта на користолюбивите и индивидуалистични претенции и възкресение в реалността в Христос, което е целта на Църквата. Вдъхновеното от православното богослужение есхатологично съзнание насочва към есхатологични отношения, преодолявайки риска от секуларизация и всякакви компромиси и отстъпки.

Следователно е очевидно, че отчуждаването от литургичния опит, освен всички други неща, променя църковното мислене и разлага целия живот, като трансформира църковното съществуване в различни антихристиянски сурогати (морализъм, пиетизъм, ритуализъм и т. н.). От друга страна, не забравяйте, че общностният етос на православието и съзнанието за свобода в тежките времена на робството се удвоявали по време на богослужението – единственото събрание на народа, което никога не повяхва. Действително е благословия, че чрез Божията благодат в нашето трудно време народът, и особено младите, преоткриват пътя към Църквата и нейното богослужение.

В края на св. Литургия (това е бил нейният древен завършек) служещият казва на народа: „С мир да излезем!”. Това не е формално известие за края на някакво „религиозно задължение”, а насърчаване за пренасянето на огъня на божествения мир в мрака на нашия свят. Църквата и нейното богослужение съществуват за света, за неговото спасение. Литургията на Църквата подготвя изхода на вярващите в света като свидетелство за Божието величие, но и като мисионерски призив към спасението в Христос. Жертвата на Христос и Неговото Възкресение – Тайни, които постоянно стават настояще и се преживяват в богослужението, напояват света непрестанно и спасително. Проводници на тази благодат към жадната земя на нашите общества стават вярващите, чрез които Христовата светлина може да освети всичко!

Όψεις της Ορθόδοξης Ταυτότητος (със съкращения)

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9wdrq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.