Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)
1_49.jpg(Продължение от 22.8.2010 г. Спори ли вярата с науката?)

Богочовешката диалектика
 
Следователно вярващият преживява богочовешката диалектика в съотношението на двата типа позание-мъдрост. С категориите на  христологичната терминология всяко знание трябва да остане и да се движи в собствените си граници. Така се поставя въпросът за границите на всеки тип познание. Преминаването на тези граници води до смесване на функциите и накрая до конфликт на двата типа познание. Във връзка с това св. отци защитават правилната употреба на науката и образованието. Св. Григорий Богослов казва, че образованието не бива да се презира. Във второто си „богословско слово” той очертава границите на двата типа мъдрост. Според него античният мъдрец – в лицето на Платон в „Тимей” – казал: „трудно е да се познае Бог и е невъзможно Той да бъде изразен”. Същият византийски св. отец осъзнава, че не само е невъзможно Бог да бъде изразен, но е абослютно невъзмжно Той да бъде разбран. Тоест още Платон е изтъкнал границите на човешкия разум и затова не може да се говори за „рационализъм” в античната елинска философия. Също така възроденият в нетварната благодат св. Григорий Богослов изтъква безсилието на човека да преодолее тези граници и да схване Нетварния с помощта на средствата за познаване и изразяване на тварното.

Различаването и същевременно йерархизирането на двата типа познание е изтъкнал и св. Василий Велики, който казва, че вярата трябва да доминира в нашите слова за Бога и в доказателствата на разума, а също така, че тя произлиза от действието и енергията на Светия Дух [...]

В своя „Шестоднев” той дава класически пример за православния подход към научното познание. Той опровергава философските космологически теории за вечността и самосъществуването на света, като синтезира билейските и научните факти, чрез което превъзмогва науката. Като отгхвърля материалистическите теории и еретическите учения, той преминава към богословското, но не метафизично тълкувание на сътворения свят. Основното послание на неговото съчинение е , че не е възможно логическото обосноваване на догмата, който принадлежи към друга сфера, бидейки свръхразумен. Догматът е „научен”, но в границите на друго познание. Употребата на догмата в светското познание води до трансформирането на науката в метафизика, а употребата на разума в пространството на вярата е показател за нейната немощ и относителност. Следователно в православната гносеология не може да се каже „вярвай без да изследваш”, а науката и богопознанието се изследват с техните собствени критерии и предпоставки.

Най-трагичният израз на отчужденото християнство е църковният подход на Запад към Галилей. Това би могло да се определи като случай, в който са нарушени позволените граници, ако не и нещо по-сериозно – смесване на границите на двата типа познание и сблъсък между тях. Факт е, че на Запад загубата на мъдростта „свише” и начинът за нейното придобиване е станало причина разумът да се превърне в инструмент не само за човешката, но и за божествената мъдрост. Неговата употреба в областта на науката неизбежно води до отхвърлянето на свръхестественото като непонятно, а употребата му в пространството на вярата може да доведе до отричането на науката, когато се смята, че тя противоречи на вярата. Отхвърлянето на Коперниковата система на Изток (1794-1821) говори за същия начин на мислене и загуба на правилните критерии. Науката ще вземе реванш за осъждането на Галилей от Римокатолическата църква в лицето на Дарвин с неговата еволюционна теория.

„Присаждането” на западната проблематика в Православния Изток

Основите на „неизменното” в метафизичната онтология, били разтърсени с появата на Просвещението на Запад, тъй като науката потвърдила, че то не съществува[i]. С падението на метафизиката настъпило и падението на етиката, тъй като нейните привидни метафизични основи се разпаднали. Освен това не може да има доказателства или знаци за съществуването на неизменни критерии на закона и на етиката. Затова Православието говори не за „етика”, тоест за спазването на юридическо-нравствени правила, а за „етос” като плод от присъствието на Светия Дух в човека. (Гал. 5:22) Европейското Просвещение е израз на битката между емпиризма и аристотелиевата метафизика. Просветителите са както философи, така и рационалисти.
 
Гръцките просветители, начело с Адамантис Корай, били метафизици в своето богословие и пренесли сблъсъка между емпириците и метафизиците в Гърция. Но православните исихасти на Света Гора – Коливадите, останали емпирици в своя богословски метод. Въвеждането на метафизиката в академичното и популярното богословие и се дължи най-вече на Корай. Затова той станал авторитет както за академичните богослови, така и за моралистичните течения, популярни сред народа. Това означава, че трезвението, тоест очистването на сърцето престанало да се приема като предпоставка за богословието, а неговото място било заето от схоластическото образование[ii]. Светите отци били смятани за философи (най-вече неоплатоници, както Августин), които развивали социална дейност. Това се превърнало в модел за пиетистите в Гърция. Исихазмът бил отхвърлен като мракобесие! Привидната прогресивност на Кораи се състои в това, че той бил поддържник не не папската, а на калвинистичната употреба на метафазиката. Неговият присъщ калвинистки пиеитзъм и морализъм е силно подчертан в богословските му съчинения.
 
За разлика от това, светоотеческото Православие е антиметафизично, защото постоянно търси „опитното” потвърждение чрез употребата на исихасткия метод. Затова исихазмът на Коливадите е опитно-научен. За св. Никодим Светогорец правилното разсъждаване е опитното разсъждаване. Следователно, не трябва да ни заблуждава техния апологетичен метод, който е повлиян от духа на тяхната епоха и изтъква недостатъците на метафизичния фундаментализъм. Съчинението на на св. Никодми Светогорец „Наръчник с духовни съвети”, както и омилитичните съчинения на Атанасий Париос с връх Добротолюбието (за издаването на което са се потрудили основните представители на Коливадите: св. Макарай Нотарас, св. Никодим Светогорец и св. Атанасий Парос), откриват тяхното исихастко филокалично съзнание и аскетически живот.
 
Това се виждат в начина, по който коливадите-исихасти от 18 век приемат научния прогрес на Запад. Евгений Вулгарис е критичен, но в общи линии е отворен и положително настроен към науката в духа на светите отци. Коливадите приемат научните тези[iii]. Свети Атансий Парос се бори не срещу самата наука, а срещу начина, по който тя се използва от озападнените просветители на гръцкия народ. Те разглеждат науката като Божие дело и дар към човека за улесняване на живота, но нейното използване в метафизичната полемика срещу вярата, както това е станало на Запад и било пренесено на Изток, с право срещнало съпротивата на богословите-традиционалисти през 18-19 век. Проблемът е в гръцките просветители, които без да имат връзка със светоотеческия възглед за познанието - въпреки че повечето били клирици или монаси – пренесли на гръцка земя европейския конфликт между метафизиците и емпириците, като стиганали дотам да говорят за „иррационална” религия. Православието на светите отци прави разлика между двата типа познание и заедно с това различава разумното от свръхразумното.
 
Конфликтът между вярата и науката довел както до смесването на двата типа познание, така и до тяхната идеологизация. По този начин в Християнството се стигнало до една нездрава апологетика (преди години гръцки професор по апологетика предложил „математическо доказателство за съществуването на Бога!”). Понякога се забравя аксиомата, че науката е затворена в границите на тлението и не може да надскочи логиката на тлението. Самонадеяността на учените (К. Зурариас правилно твърди, че „науката е детинщината на възрастните”) води до „позитивизма” и „икономиката” като абсолютизирани величини. Но в Православието този дуализъм не е самопонятен. Нищо не изключва съществуването на вярата и науката, когато вярата не е въображаема метафизика, а науката не изопачава положителния си характер чрез употребата на метафизиката.
 
Съвременният  научен език допринася за разбирателството между науката и вярата. По своята природа езикът на богословието е иконологичен, защото не е възможно отъждествяването на сигнификата и денотата. От друга страна, науката функционира апофатически: пример за това е принципът на индетерминизма. Завръщането към светите отци помага за преодоляването на сблъсъка[iv].
 
Признаването на границите на двата типа познание (на тварното и Нетварното) и употребата на правилното средство за познание е съставна част от светоотеческото Православието, което поставя божественото, „свише” познание над земната или външна мъдрост. Обратно на това, тяхното смесване увековечава погрешното им тълкуване и подхранва техния сблъсък. „Църквата”, която настоява върху метафизичното богословие, ще бъде принудена постоянно да реабилитира някой Галилей, но и „науката”, която не осъзнава своите граници, ще се изроди в метафизика и ще се занимава със съществуването на Бога (което не е нейна работа) или напълно ще Го отхвърли (напр. Марксизма).
 
Превод: Константин Константинов


[i] Виж: Παν. Κονδύλη. Η κριτική της μεταφυσικής στη νεότερη σκέψη. Από τον όψιμο Μεσαίωνα ως το τέλος του Διαφωτισμού. Αθήνα, 1983.
[ii] Същият проблем се появил и в Русия по време на Петър Велики (17-18 век).
[iii] Например св. Никодим Светогорец в своя „Наръчник с духовни съвети” приема най-новите за неговата епоха теории за функционирането на сърцето.
[iv] Виж: Χρ. Γιανναρά. Περιεχόμενο και έργο της Απολογητικής σήμερα. Αθήνα 1975.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpxc 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.