Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

Земенски манастирДуховникът – въпреки че е поставен да „пасе овците“ на Христос (Иоан 21:16) – не е „началник“ и „властник“, а носител на литургичния дар. Като имаме предвид, че „овците“ са словесни, т. е. те са личности, притежават разум, но са овци не на духовника, а на Христос, както е и самият духовник, тогава разбираме колко далече стои неговото служение от светското разбиране за властта.

1. Църквата и енорията

1.1. В нашата църковна действителност енорията е най-малката клетка и сърце на Църквата. Всяка енория се явява евхаристийно събрание на верните във връзка с епископията, към която органично принадлежи като „съборна“ Църква в конкретното място и време. Вярващият преживява тайната на Църквата в живота и делата на своята енория, в която извършва своя подвиг и се освещава, става едно с Христос и с братята си в Христос, като непрестанно актуализира своето съществуване в Христос и своята църковност. Следователно, когато говорим за енорията и нейния живот, всъщност говорим за самата Църква и нейното присъствие в света.

Църквата е „тяло Христово“ (виж 1 Кор. 12 гл.), единство и единение на верните в Светия Дух в обòжената човешка природа на Христос. Христос и Църквата съществуват в неразривно и неслитно единство. Според св. Йоан Златоуст тя е „един род, на Бога и човеците“. На Петдесетница прославената (неразделно и неслитно съединената с божествената същност) човешка природа на Христос се връща отново в света след нейното възнасяне в „небесата“ на трислънчевото Божество, за да продължи Христовото явяване сред верните (виж Мат. 28:20) по един различен начин – в Светия Дух. Христос се завръща в Светия Дух, за да стане място за срещата и единението на спасяваните чрез Него и в Него. Трябва да обърнем малко повече внимание на тази основна за нашия църковен (енорийски) живот истина.

Христос е дал на учениците Си на пръв поглед любопитни обещания: „И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз“; и след това: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Иоан 14:3, 18). В онзи ден учениците ще познаят, че Христос е „едно с Отца“, учениците са в Христос и Христос е „в тях“. С други думи казано, те ще придобият опит от присъствието на Христос в тях. Те ще виждат Христос и след Неговото Възнесение, защото Христос живее и те ще живеят заедно с Него (14:23). Всичко това ще стане в Светия Дух. Светият Дух, Утешителят, ще научи учениците на „всичко“ и ще им припомни всичко, което Христос им е казал (14:26). Но и в първосвещеническата молитва Господ освен всичко друго се моли на Отца: „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде“ (Иоан 17:24). Това място, което се отнася към обòжението, много често се използва в междухристиянските икуменически прояви в чисто социологически и политически смисъл, като напълно се пренебрегва неговото истинско, богословско-духовно съдържание.

Тези Христови слова са се изпълнили на Петдесетница. Тогава Христос се е завърнал в Духа, заедно с Духа и Отца, за да се вселят във верните, за да могат те да съзерцават нетварната слава и царство (нетварната светлина) на Светата Троица. Прославената (= обòжена) човешка природа на Христос става място за среща и обòжение на всички, които обичат Бога Отца.

Църквата не е била основана на Петдесетница, тъй като вече е съществувала със сътворението на ангелите „на небесата“, като тяхно общение с Бога, а само е била „конституирана“ в Светия Дух и открита като „тяло Христово“, защото човешката природа на Христос е станала факт и Христос е съединен с всеки член на Своето тяло, „разделяйки се неразделно в отделните“. Оттогава целият Христос живее неразделно и неслитно във всеки член, когато естествено съществуват необходимите предпоставки. Така ще бъде до свършека на века.

Това означава, че нашият „Еклисиаст“ е Богочовекът, защото Той ни събира във всесветото Си тяло, както и Църквата, защото тя става място за нашето събрание (авторът изхожда от етимологията на думата „еклисиаст“, произлизаща от гръцкото съществително ἐκκλησία = „събрание“ – бел. ред.). Ето защо Църквата никога не може да съществува без (истинския) Христос, нито пък може да има за основа някаква (еретическа) идеология, макар и да се нарича „християнска“. Църквата неразривно се преплита с личността на Бога Слово, на въплътилото се Божие Слово, на Спасителя Христос. Църквата е Самият Христос, целият Христос (Глава и тяло), тя не е „тяло, сбор на християните“, а „тяло Христово“. Всички верни, които участват в Христовото тяло – духовенство и миряни, са в „тялото“ и никога над тялото. Затова всяка идея за „върховен епископ“ (папа) или „деспотизъм“ не може да бъде част от живота на Църквата.

Едно литургично действие, което се извършва в края на св. Литургия, изобразява и изразява, но и непрестанно актуализира тази христоцентрична реалност на църковното общение. Това е влагането на честнѝте Дарове в св. Чаша след причастяването (на свещениците). Служителят „влага“ в св. Чаша съдържанието на св. Дискос без Агнеца, т. е. частиците за св. Богородица, ангелските чинове, светците, поменатите живи и починали членове на Христовото тяло, които са „съ-извършители“, заедно с извършителя на св. Литургия, начело с епископа, който, въпреки че не присъства, е мисленият видим център на св. Евхаристия (невидимият е Самият Христос, „Който съприсъства с нас“) и поддържа единството на местната църква. В св. Чаша „индивидуалното тяло“ на Христос става едно с Неговото „общностно“ тяло. Така в нея е събрана цялата общност на верните в Христос. Става въпрос не само за вертикалното общение на всеки вярващ с Бога в Христос, но и за хоризонтално взаимно единение на всички членове в Христос. Църквата – Христос, Глава и тяло, е видима реалност. В този смисъл се разбира определението на св. Максим Изповедник за Църквата: „Св. Църква... е образ... на Бога, защото осъществява същото единство на вярващите с Бога“.

1.2. Църквата се явява в историята като конкретна реалност на едно място, като общност във времето и пространството, видима и описуема по своята човешка страна. Когато и където се извършва св. Евхаристия, Църквата видимо се проявява като общност. При това св. Евхаристия е епицентър на нейния живот, защото обхваща в себе си целия църковен живот, който се разпростира и след св. Евхаристия като „литургия след Литургията“, т. е. като непрестанна Литургия в живота на верните.

Още в Новия Завет св. ап. Павел говори за „църквата“ в даден град, например в Коринт, както и за „църквите“ в някоя по-голяма област – например, в Ахайя. Той различава поместното църковно-евхаристийно събрание от другите поместни църкви-събрания. В православното светоотеческо предание множественото число на думата „църкви“ има логическия смисъл на цялото, представено от частите. Тъй като всяка поместна църква въплъщава съборната истина, Православието, тя е самата Църква въпреки географското разделение, както Христос е един, предлаган на всяка св. Трапеза като храна „за целия свят“. Според св. Игнатий Богоносец там, където е Христос, в пълнотата на Своята истина, там е и съборната (една и единствена) Църква (PG 5, 713). С други думи, поместната църква е откриване в дадено място на едната и единствена съборна Църква, т. е. поместните църкви приличат на наземни извори, които извират от една и съща неизменна подземна река.

Св. Евхаристия гарантира единството на църковното тяло. Това е основната идея на онова място в Първото послание до коринтяни (10:15-17), в което едното тяло се отъждествява с единия евхаристиен хляб. „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Кор. 10:17). Приблизително половин век по-късно същият образ откриваме и в Учение на дванадесетте апостоли (гл. 9-10). Мнозината стават не „в“ локален смисъл, а „в“ единия Господ в смисъл на посока (Гал. 3:28; нека си припомним влагането на честнѝте Дарове в св. Чаша). Това христоцентрично единство поддържа поместната църковна общност на първо място в епископоцентричната Евхаристия. През първите векове събранието на верните наедно, наричано църква (домашна църква), се отъждествява с енорията. Същото единство се гарантира с появата на енорията в края на 2 в., която е била презвитеро-центрична, но е функционирала в неразривна връзка с епископа без да губи своята епископоцентричност, а оттук и своята христоцентричност.

Енорията не замества древната епископоцентрична църква, която в по-късната епоха продължава в епископията. Епископията (епископът) винаги остава средоточие на църковния живот. Енорията не е някаква нова (друга) църква, така че да има много (отделни) църкви във всяка църква-епископия. „Енориите, които са се появили по практически причини, не са били разглеждани като независимо евхаристийно единство в рамките на епископията, а са зависели от епископоцентричната Евхаристия като нейни органични клонове“. Личното присъствие на епископа в евхаристийното събрание на енориите винаги ще бъде необходимо. Затова на всяка наша Евхаристия (Литургия) епископът се споменава веднага след освещаването на честнѝте Дарове, сякаш телесно присъства в литургичното събрание.

Следователно със зараждането на (днешната) енория от 2 в. епископоцентричната Евхаристия не се разпада, а се извършва, по думите на Пергамския митр. акад. Йоан (Зизиулас) „разпределяне на съпрестола на свещенството“ за посрещане на практическите нужди на числено увеличилото се църковно тяло. Енорията е „разпростиране“ на Евхаристията, начело с епископа, в географските граници на епископията, без с това да се създават нови центрове на евхаристийното единство.

1.3. Общението в Христос необратимо и оконачателно се отличава от всяко друго светско общество. Всички човешки общества са основани върху определени идеологически и други предпоставки, въз основа на които те се формират, особено в нашата епоха. Общността на Христовото тяло влиза в света като „нова твар“ (Гал. 6:15). Църквата е тайна, „скривана от векове в Бога“ (Еф. 3:9) и „създадена по-рано, след това се ражда от Бога“ (св. Атанасий Велики – PG 36, 1004). Тя влиза в Христос и чрез Христос в света като напълно нова величина в човешката история. Христовата личност, изключителното и единствено „ново“, което светът някога е познал, отличава по радикален начин Своята общност от всяка човешка група, която претендира да се нарича „общност“. Христос е основател на единството на Своята общност.

Следователно, докато светът се бори да устрои своите общества, ние, християните, се подвизаваме, както всички светци, да влезем в „царството, приготвено вам от създание мира“ (Мат. 25:34), в благодатта и общението на Христовото тяло. Цялата ни борба се фокусира в това: в нашето истинско и пълно („напълно“ – Сол. 5:23) влизане в Христовата общност.

Влизането в Христовата общност и оттук в енорийско-църковния живот предполага един и единствен начин. Животът на Христос, влезлият в света с Неговото въплъщение „Христов живот“ като нов начин на същестуваване, трябва да стане и наш живот. Това се постига, когато преобразим себе си и стигнем до състояние, при което не ние живеем, а „Христос живее в нас“ (Гал. 2:20), да „се изобрази в нас Христос“ (Гал. 4:19). Целият този процес в богословския език, в езика на Църквата се нарича път към обòжение, т. е. път към спасението. Човек влиза в живота на Църквата, за да се спаси, с други думи да се обòжи. В древната Църква енорията е била и винаги трябва да бъде мястото за това. Ако тази цел бъде пренебрегната, тогава енорийският живот се подменя и в този случай остава само на име енория, като изпада  в  ерес която не спасява, а води до вечна гибел. Разбира се, за да „успокоим духовете“, бързаме да уточним, че в Православието тази пълна подмяна на енорията не е възможна. Дори и да има духовници, които гледат по светски на енорийския живот и „учат хората на подобни неща“, ние имаме нашите отци и учители в Христос, св. отци, които чрез богослужебните книги, песнопенията и молитвите са ни предали начина, по който можем да се спасим. Когато обаче пророческото, апостолско и светоотеческо слово замлъкне, тогава безвъзвратно губим правилната насока и цел на църковния живот.

1.4. Формирането на енорийския църковен живот още през апостолската епоха е получило напълно теократично-христократичен характер. Разбира се, трябва да уточним, че теократичният характер на църковния живот няма нищо общо с папизма или с мюсюлманската „теокрация“. Затова никога не може да се говори за клерикализъм и тиранично човековластие, а за христокрация. Два литургични възгласа по неповторим начин изразяват същността на православно-византийската теокрация: а) „един свят, един Господ, Иисус Христос“, и, б) „сами себе и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Ако свържем първото изречение с мястото на неговата поява – Римската държава, тогава ще осъзнаем неговия най-дълбок смисъл. Господ на Църквата не е някакъв светски владетел, а верните – негови роби, а вечният Владика Христос, Господ и Освободител на целия ни живот. Църквата никога не бива оставяна от Христос в ръцете и разположението на някакъв светски владетел или папа.

Следователно теокрацията на Църквата е трайното съзнание за живото присъствие на Христос, нашия Господ, в живота на Неговото тяло, съзнание за непрестанното пастирстване и управление на тялото на Църквата лично от Него в Светия Дух. По този начин ясно може да се разбере мястото на духовниците в църковното тяло. Въпреки фундаменталното и неизменно място на епископа в евхаристийното събрание и живота на (поместната) църква, той изобщо не е „заместник“ и „представител“ на Христос, сякаш заема мястото на отсъстващия Христос (което е папизъм), а в неговото лице се явява винаги „невидимо съприсъстващият с нас“ Христос.

Достатъчно е да си припомним няколко характерни светоотечески свидетелства по този въпрос. Според великия еклисиолог св. Йоан Златоуст в св. Евхаристия „принасящ“ е не само служителят, а, заедно с него, и цялата общност. Освещението пък „не е постижение на човешката природа, ... а благодатта на Духа, присъстваща и обитаваща над всички, извършва онази тайнствена жертва“ (PG 62, 204). На друго място, като говори за „човешкото разделение“ на членовете на Църквата на „овци и пастири“, той отбелязва: „... овци и пастири са според човешкото разделение, а според Христос всички са овци; защото и пастирите и пасомите се пасат от единия, Горния пастир“ (PG 62, 204). Единството на тялото не допуска светското разграничение на властници и подчинени. „Тук (в Църквата) ги няма нито суетността на властниците, нито раболепието на подчинените, а има духовно началство, което при това има предимството, че търси повече трудове, а не изобилие на почести“ (PG 61, 427-428). Значи, св. Йоан Златоуст вижда разликата между духовниците и миряните в големия труд и усилия, а не във високото положение.

Теоцентричната организация на църковния живот ни позволява да разберем защо в Църквата не може да има длъжности и власти в светския смисъл на думата, а само служения и дяконѝя. Всяко служение извира от Христос и е служение на Неговото тяло. Христос е един, но в тялото Му има много служения. Устройството на църковния живот не е измислица, идеологическо построение, последица от изискванията на някакъв рационално изработен устав. Те се раждат в живота в Христос и са дарове на Светия Дух, които се преобразяват в служения. Духовните „дарове“ (Иак. 1:17; 1 Кор. 12 и 14 гл.) се активират като служения, за да може тялото да функционира в Христос. Привеждането в действие на всеки дар е жизнен – в Светия Дух – опит, който след това може да се опише и очертае; но той не е човешко творение, а остава завинаги Божи дар.

Служенията в Църквата имат личностен характер. Те не са абстрактни длъжности и звания, каквито за съжаление са станалите различните офикии (протойерей, иконом и т. н.). Лицата, които въплъщават служенията, конституират църковния живот и йерархия. Достатъчно е да си припомним 1 Кор 12:28 – „И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици“ (виж Еф. 4:11). Днес се приема, че тук под „пророци“ се имат предвид лицата, които по-късно са били наречени „епископи“.

До 4 в. епископът е имал само литурични, но не и административни задължения. „Пастирите и учителите“ от Глава четвърта на Посланието до ефесяни са били днешните презвитери, които са били помощници на епископа в делата на управлението и са служели на църковното изпълнение като учители и катихизатори. Превъзходните учители на древната Църква са били презвитери (например, Климент Александрийски, Ориген и др.). През 3 в. е имало редовни събрания в сряда и петък за молитва и поучение „без извършването на Тайните“ под ръководството на презвитерите за катихизацията на вярващите.

В ересите, които секуларизират и отчуждават по този начин църковния живот, законите и длъжностите имат първостепенно значение, докато в Църквата най-голяма тежест има носителят на Божия дар – човешката личност. Не може да има църковни служения, дяконии, без носителите на духовните дарове. Достатъчен е примерът с основополагащата църковна институция на съборите, които нерядко ние, православните, разбираме в светски и юридически смисъл. Не може да има нито един събор – и естествено нито вселенски събор – без богоносните отци, просветени от Светия Дух. Живото присъствие на Христос на събора е възможно само когато Той „в Светия Дух“ присъства в сърцата на участниците в събора. По това се различават истинските от псевдо-съборите – само когато Христос е „в нас“, действа „сред нас“ и „чрез нас“. Възможно е да има събрание от хора, които се занимават с Писанието и го изучават (например, различните еретици), но без Христос да присъства, защото Той не е в техните сърца, а само в техните уста (срв. Мат. 15:8).

1.5. Въз основа на всичко това става ясно, че духовникът – въпреки че е поставен да „пасе овците“ на Христос (Иоан 21:16) – не е „началник“ и „властник“, а носител на литургичния дар, който той е призван да активира в духовно служение за израстването на неговото паство в Христос. Като имаме предвид, че „овците“ са словесни, т. е. те са личности, притежават разум, но са овци не на духовника, а на Христос, както е и самият духовник тогава разбираме колко далече стои неговото служение от светското разбиране за властта. Отново като имаме предвид, че миряните от църковното тяло получават дарове, които се привеждат в служения в тялото на Църквата, тогава става ясно, че развиването на даровете на миряните от страна на свещеника в енорията не само не означава благонамерен компромис, а най-просто казано е утвърждаване на автентичното функциониране на църковното тяло с участието на всички негови членове.

Освен това е налице една паратрадиция (и всъщност антитрадиция), която, подобно на паразит, е проникнала в нашия живот и впоследствие се е наложило погрешното впечатление, че в Църквата има прослойки на управници (князе) и на управлявани. Излишно е да споменаваме, че подобни разбирания, които имат феодален характер, са последица от дългогодишни влияния, които сме приели от времето на латинското и османското робство и от които още страдаме. В нашата литургична практика можем да видим практическата последица от това разбиране. Става въпрос за явното или скрито убеждение на мнозина, че в богослужението хората се делят на служещи (извършители) и зрители (миряни). Така се формира съзнанието, че сякаш отиваме на театър, като езиковите формулировки („за ония, които проследяват тази свещена служба...“) допълнително спомагат да се затвърдят тези разбирания. Въпросът е: как отново да придобием автентично църковно мислене, което ще ни върне съзнанието за тялото и неговото единство, въз основа на което не може да има „извършители“ и „проследяващи (зрители)“, а само съ-извършители, съ-молители, съ-принасящи духовници и миряни.

Действително в светоотеческото предание – представено по изключителен начин от приснопаметния проф. Йоанис Кармирис в негово изследване – няма никакво „чиново“ разделение между клир и миряни след като всички членове изпълняват своята роля и служение в тялото. При това и понятието „мирянин“ (от гр. λαϊκός), което идва от „народ“ (λαός), означава преди всичко човека, който принадлежи на „Божия народ“, на църковното тяло, което включва всички членове, духовници и миряни заедно, без никакво „чиново“ разделение. Единственото допустимо различие между тях се отнася до служението, а не до някакво „чиново“ разделение. Това хармонично функциониране на цялото тяло крепи църковния организъм, за което намираме свидетелство в Първото послание на св. Климент Римски († 95 г.): „Защото на архиерея са дадени неговите функции и на свещениците е отредено тяхното място, и на левитите се падат техни служения; мирският човек е свързан с мирските повели“ (40:5).

В тялото има дарове, служения, дяконии, но те са за всички. Като говори за Църквата от апостолската епоха, св. Никодим Светогорец отбелязва: „Онези християни, които са се доверили на принципа на проповедта и са се кръщавали, са получавали Светия Дух. Тъй като Светият Дух по Своята природа е невидим, тези, които са Го приемали, са получавали видим и осезаем знак за Неговото действие. И оттук кръстените са говорели на различни езици, пророчествували са или са вършели чудеса“. Това са били дарове, изразяващи присъствието на Светия Дух във вярващите, които по този начин са ставали „храм“ – жилище на Светия Дух. Отслабването на християнския живот в следващите векове е ограничило даровете само до светците, които продължават да бъдат истински вярващи, „храм“ на Светия Дух и действителни членове на църковното тяло.

Свещенството е харизматичен дар, който се активира в конкретно служение. Този дар е основополагащ за съществуването на Църквата, но това не изключва наличието на останалите харизматични дарове и техните носители сред миряните. Според Първо послание до коринтяни всички, които са принадлежали към Христовото тяло – Църквата – са притежавали дарове, както по-горе казва св. Никодим. Само „невежите“ и „неверните“ (14:23), т. е. тези, които още не са били членове (оглашените), не са притежавали дарове. Формализирането на християнството през вековете е станало причина за ограничаване на харизматичните дарове до светците, т. е. обòжените хора. Така се е поставяло ударение главно върху свещенството – единствения харизматичен дар-служение, който е останал в сила, въпреки че много от неговите носители не са на необходимата висота и не са нищо повече от „преносители“ на харизматичния дар, който ни е бил даден „чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството“ (1 Тим. 4:14). Затова когато ние, духовниците, осъзнаем, че в църковното тяло изпълняваме нашето служение и дяконѝя като членове на тялото, тогава ще се сложи край и на всяко феодално-деспотично схващане за свещенството, а в наше лице енорията ще преоткрие своя баща и пастир.

Следва: Енория, която няма за цел обòжението на членовете си, не е църковна

Превод: Константин Константинов

Превод на старогръцкия текст: проф. Иван Ж. Димитров

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата