Човекът и евхаристията

Това Божие човеколюбие, чрез което човекът става творец на човека, в действителност отново прави падналия човек възлюбен от всички твари, бидейки над всички твари. Явяването на Бога в плът е сърцевината на сотириологичната тайна, Божие дело за оцърковяването на света, за охристовлението на човека и за нашето спасение.

Светоотеческата мъдрост ни учи:

“Защото с тази цел се извърши Въплъщението на Бог Слово, за да може нашата греховна, паднала и тленна природа да победи измамния тиранин и така да се освободи от тлението”[1].

Съществува реална сотириологична връзка между повторното сътворяване, възсъздаването, възраждането, обновяването и Въплъщението на Бог Слово – чудо, което се свещенодейства в човешката природа заради цялата сътворена природа.

“Защото Христос е извършил обновяването на нашата природа в Своята ипостас”[2], а чрез Него и обновяването на природата на всички твари – дело, което възстановява всичко в предгреховната му красота. Въплъщението е новото и съвършено сътворение, с което и в което първото и старо творение – чрез обновения човек – ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божи. (срв. Рим. 8:21).

С една дума, “целта на Въплъщението на Господа е нашето спасение”[3], всеобхватният дар за усъвършенстване на предназначението на всички, което е обòжението, т. е. единението с Бога. Именно човекът, логосът на Логоса, е пророкът на Спасението – онзи, който притежава знанието, че “чрез Въплъщението ни се открива творението, след като всичко е било сътворено в Логоса, чрез Логоса заради Логоса, “и че според св. апостол Павел” Църквата не е нищо друго, освен това творение, което отново се обединява и охристовява”[4].

Въплътилият се Христос е не само явяване на Бога, но и на човека. Богочовекът е Този, който е показал истинския и съвършен Бог и истинския и съвършен човек, Бога в човека и човека в Бога. Бог е слава на човека и човекът е слава на Бога, така че това, което наричаме богочовечност, обхваща истината и целта на всички сътворени неща и преди всичко на човека:

“Един на друг, казва, са примери Бог и човек. И както Бог се въчовечи заради Своето човеколюбие към човека, така човек би могъл да се обòжи чрез любовта си към Бога. И колкото Бог издига по разум човека към познатото, толкова човекът е открил невидимия по природа Бог чрез добродетелта... Прославя в себе си Бога не само този, който почита Бога с думи, но и онзи, който заради Бога понася страданията на трудовете заради добродетелта и в ответ се прославя от Бога със славата в Бога, получавайки заради участието си благодатта на безстрастието, като награда на добродетелта” (св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т. 2, с. 181).

Богословието и антропологията на Християнската църква не са теоретични или ограничени научни системи. Всяко слово на истината или на вярата за Бога е съответно слово и за човека, и всяко слово за спасението или за любовта за човека е откровено слово за Бога. Теократичната идея - непозната в Църквата, но силна в религията – обикновено унищожава и унижава човека пред Бога, отрича и изтласква присъствието на човека в присъствието на Бога, така че човек бива осъден на унизително подчинение и презрително оцеляване, бидейки напълно изоставен и незащитен. Следователно само богочовечността, неслитното единство на Бога и човека и пълната взаимност на любовта е това, което “сваля” Бога в пределите на човешкото съществуване и издига човека до престола на Бога, от роб го прави син с повелята да стане бог в Бога. Обикновено схоластическото и религизираното богословие принизява антропологичната страна на вярата, смята за съблазън човечността на Бога, която се отразява в богообразността на човека по причастие.

Всяко едно пиетистко разделение на богословието и антропологията се насочва не само срещу истинския и човеколюбив Бог, но и срещу истинския и боголюбив човек. Многообразни антропологични въпроси в пространството на Църквата водят своето начало от някои идеи и възгледи за трансцендентния и напълно недостъпен Бог, Който остава неумолим и суров в отношението Си към човека, сякаш икономията на Сина и икономията на Духа не са се случили. Бог на Христос и на Духа пръв търси и намира човека, за да може човек да познае пътя, по който да търси и да намира Бога. Да говорим за Църквата означава да говорим за общението и съжителството на Бога и човека, за приемането и сродяването с човешките страдания от страна на Бога, за участието и приемането на живота на Бога от страна на човека.

“Онзи, който е загубил подобието си на Бога, е загубил сродството с живота, тъй като сроден по природа на човеците е животът, който се уподобява на божествената природа”[5].

* * *

Отговорът на винаги най-големия проблем - проблема за човека - всъщност не е антропологичен. Няма отговори на въпросите на човека в човека. Има непрекъсната нужда човек безкрайно да преодолява човека, така че неговият живот да бъде в действителност свят и най-висш дар, който го призовава да стане участник в божественото естество, като отбегне световното разтление от похоти (срв. 1 Петр. 3:4).

Това преодоляване е есхатологичен риск. Ние сме призвани да осъществим богословския – а това означава истински човечния – човек, който в своето най-висше проявление е евхаристийният човек. От огромно значение е богословското преоткриване на човека с цялата му харизматична пълнота в центъра на целия сътворен свят в упражняването не на някаква – дори и духовна – власт, а на кръстното служение.

* * *

По-конкретно, първото и най-важно нещо е християнското възпълване на човека в църковното тяло на Христос, където средоточие на всеобхватния живот е божествената Евхаристия, в живото му общение с нея. Става въпрос за самия човек, който – движен от непоносима жажда за тайнствената красота на Христос, на Бога и Господа, на своя Творец и Спасител – напуска своята светска и обществена пустиня и търси живото и пълно преоткриване на своето “аз” в новия рай и в новото творение, т. е. в Църквата – именно там, където се осъществява Евхаристията (благодарението) на Бога. Църквата е Христово тяло – в Евхаристията и с Евхаристията, където се съхраняват всички отговори на Бога като дар на живот за човека, който не е спрял да пита за своето спасение. Решителният, макар и продължаващ, момент в живота на всеки човек, момент на неговото участие в даровете на възраждането в Христос, е участието му в богослужението, за което ще говорим и по-нататък – т. е. преоткриването на неговото аз в Църквата, където съществуват не той и Църквата, а той като църква, като камък от зданието на Църквата.

Никой не е християнин, ако не е в Църквата и не е член на нейното тяло, и никой не е в Църквата, ако не е християнин, приятел на Христос. Това означава той да вярва в Христос и Христос да бъде неговата вяра и живот не като някакво външно задължение, а като съкровена реалност: Христос в него и той в Христос. В Църквата, чието средоточие е Евхаристията, се възвестява и прославя ипостазираната вяра, великата Божия милост за спасението и перспективата за спасението на човека. Тук ние сме, живеем и действаме в Христос и с Христос; тук това, което е “по образ” на Образа на Отца, бива възкресено и просветлено в Христос и чрез Христос като онтологичен дар и духовна основа на нашето човешко съществуване; тук това, което е “по подобие” Божие, се открива и получава нова ориентация като уникален и аскетичен път на човешкото предназначение, което се съхранява и познава в тайната на Христос – “на Този, Който дойде да разреши проблема за предназначението на човека”[6].

Напомняме казаното, че без съмнение продължаваме да пренебрегваме основите на вярата на Църквата, на нейното предание за Божествената Евхаристия, която е извор на всеобхватния живот на християнина. Наистина е трагично да не забелязваме, че “бъдещето на християнството не е морално или социологично, а литургично, евхаристийно и доксологично”[7].

Също така, Богословието и Свещенството, а най-вече вярата, която напоява всичко, се подхранват от това бъдеще и го възвестяват. Вярата не е въпрос на изследване или интелектуално любопитство, а дело на подвиг в смирение и любов, участие и общение с Въплътилия се Христос в Светия Дух. Тази вяра – Самият Христос - е “новият рай”[8] - Църквата в нейния най-дълбинен и съвършен богочовешки живот. В своята есхатологична пълнота този живот е светотайнствен, както и евхаристиен в историческото си откриване. Вярващият преди всичко познава Църквата на Евхаристията или Евхаристията на Църквата като училище и възпитание на неговата православна вяра.

Преданието преплита вярата с Евхаристията. Изповядването на вярата е божествената основа на Евхаристията, тъй като правилото на богослужението изначално е и правило на вярата. Първото проявление на вярата – мълчаливо, но реално – е литургично и извор за формирането на Църковното предание[9]. Св. Максим отбелязва, че “преди кръщението (добродетел) постави чашата (истина), защото добродетелта съществува заради истината, а не истината (да съществува) заради добродетелта. Така че онзи, който заради истината върши добродетелта, не се уязвява от стрелите на тщеславието; а който се занимава с истината заради добродетелта, той има за съсед чувството за тщеславие” (Questiones ad Thalassium, PG 90, 369A).

Векове по-рано, като защитава органичната връзка на истината на вярата с евхаристийната практика, св. Ириней отбелязва: “Как... някои казват, че плътта е предназначена за тление и не участва в живота, когато тя се храни от тялото на Господа и от самата Му кръв? Или да си променят мнението, или да се откажат да принасят споменатите (дарове). А нашето учение е съгласно с евхаристията и евхаристията... потвърждава учението ни... Защото Му принасяме от Неговите дарове (срв. израза от св. Евхаристия “Твоя от Твоих Тебе приносяще...” - бел. ред.), възвестявайки по подходящ начин общение и единение и изповядваме възкресение на плътта и духа...” (Изобличение на лъжеименитото знание, кн. ІV, 18, 5).

Не е преувеличено да кажем, че само в Божествената Евхаристия и с Божествената Евхаристия човекът, всеки човек, целият човек и естествено мирянинът, обикновено подценяваният или пренебрегван в църковните и духовни неща, престава да бъде някакъв незначителен и вторичен, маргинализиран и безполезен, неизвестен и анонимен “елемент” или “обект” на Църквата. Евхаристията е тази, която го възпълва и прави Христов апостол, така че той да не бъде осъден да остане просто зрител на извършваните църковни свещенодействия – някога кръстен “член” на Църквата, който обикновено обслужва нейните настоящи потребности, но който не се грижи за своята най-висша мисия. От друга страна, евхаристийният човек, който носи печата на литургичния характер на християнския живот, е църковният човек, какъвто трябва да бъде всеки Божий човек – тайнствен квас и скрит светец – този, когото светът на насилието и на властта пренебрегва, но и този, който, като носител на даровете и харизмите на Духа, ще запази жива истината и надеждата на идващото Царство, на окончателното преобразяване на света.

Няма вярващ или християнин, който в евхаристийното преживяване и общение на вярата да не е жив и настоящ, значим и творчески член на тялото на Църквата в нейната връзка с живота и света. Следователно онова, което все още не е открито и се поставя като въпрос за богословско изследване и има много важни последици, е антропологичният аспект на Божествената Евхаристия, антропологичните и съответно историческите и космологическите последици на евхаристийното Тайнство в неразделна връзка с нейната еклисиологична цел. Действително, пряката цел на най-висшето и завършително Тайнство Евхаристия е свързана и се осъществява главно във формирането и откриването на църковния човек, който се отличава по своя евхаристиен етос и поема своята харизматична мисия.

Това, което трябва да подчертаем за християнина, който се охристовява в тайната на Църквата и вече принадлежи към друг, нов и свят род, е, че вече избавен от религиозната идеология с всичките й ереси (суеверие, формализъм, лицемерие, морализъм, самооправдание, враждебност и т. н.), действително става син и дъщеря на свободата, чедо на майката на свободата, която е Църквата като свободно и любящо общение на личности в благодатта. В епохата на Новия Завет вече съществуват не религиозни хора, а църковният човек. Не пренебрегваме факта, че религиозният човек лесно може да съществува навсякъде, след като всички имат религия, но те не притежават вяра и Църква. Също така не пренебрегваме факта, че религиозният човек продължава да бъде непознат и несъвършен човек в многото си егоцентрични търсения, трансцендентни вярвания, метафизични екзалтации, които често стигат до омраза и безумие. Обикновено става въпрос за самооправдаващия се индивидуален човек, самонасилстващ се в демонстрирането на законнически и мъртви дела, който има вкаменено и лишено от любов сърце спрямо всеки друг човек, считайки го за недостоен да бъде по-добър от него.

* * *

Заради църковния човек си заслужава да се опитаме – с максимална богословска взискателност и посредством определени ясни заключения – да изтъкнем изобилието на даровете на Божествената Евхаристия за всички християни и най-вече онези дарове, които дават по-завършена представа за евхаристийния човек. Евхаристийната Литургия е естествената среда за живота на християнина, след като Православната църква е преди всичко литургична Църква и богослужебна общност. Надяваме се, че това усилие, което несъмнено предполага преживяването на евхаристийното Тайнство, ще допринесе макар и малко за това, щото всеки християнин да възлюби и отново да преживее Тайнството – светата Трапеза на живота, в което се възпълват и чрез което се разглеждат всички човешки неща. Целият християнски живот на кръстения, но и постоянно падащ и покайващ се човек се поддържа и усъвършенства в общението с това Тайнство. То е свидетелство за приятелството му с Христос и за участието му в Неговия безсмъртен живот, тъй като без Христовата победа над смъртта, която се празнува на всяка Литургия, никой не става безсмъртен. В това събитие се крие отговорът на горещия въпрос за смисъла на живота и по-скоро за вечното спасение. За всеки вярващ Евхаристията – тази страшна тайна на Бога – е “истинският брак с вечния живот именно защото смъртта на Христос е била Победа и Възкресение”[10].

Следователно, какво е основното значение на Божествената Евхаристия за християнина, когато дори за нашето Църковно предание това Тайнство е основен критерий за етоса или безнравствеността на всеки човек? Векове наред простотата и невинността на пряката връзка на християнина с литургично-евхаристийния живот на Църквата са задавали основния тон и мярка за всекидневния му живот. Именно този факт е различавал хората на литургийстващи, т. е. благоразумни и праведни, и на нелитургийстващи, т. е. безразсъдни и такива в опасност. Само това е достатъчно, за да може Евхаристията отново да стане средоточие и критерий за истинска антропология: извор на Божията премъдрост, където християнинът се възпитава и образова; струя на всяка благодат, с която християнският живот се изпълва и активира. Може да изглежда дръзко признанието, че Бог е поставил Своя евхаристиен жертвеник на всяко място на Неговото владичество, Своята художествена работилница, където с двете Си ръце – Христос и Духа – извайва красивия образ на християнина. Следователно, кои са антропологичните плодове, антропологичните последици, истинските дарове и откровения, новозаветните чудеса, които продължават с Божествената Евхаристия и в Божествената Евхаристия заради християнина?

* * *

Смятаме това за особено важен въпрос, затова, макар че говорихме вече за него, е необходимо да му обърнем повече внимание. Това е въпрос, който продължава да засяга и формира мисълта и живота на християнина. Само Евхаристията може да премахне нашето объркване по този въпрос – безсилието ни да направим разлика между Църква и религия. Това е важният въпрос, който очаква ясен отговор за духовното съзиждане на вярващите. Защото е безсмислено да скрием истината, че всъщност Църквата (или вярата на Църквата) стои толкова далеч от религията, колкото небето от земята. Църквата идва от бездната на Божията любов, тя е Божията отвеки скрита тайна, явена със страшното въплъщение на Божието Слово. Докато религията произлиза от метафизичното търсене на човека и представлява емоционална потребност и културна ценност.

Религията, която Христос осъди – религията като представител на свещена власт, бидейки винаги съюзник на почти всяка светска власт - и сега се оказва най-голямата пречка за влизането на човека в Християнството, за насаждането му в Църквата. Така наречените религиозни схващания се оказват основните противници, par excellence враговете на християнския живот. Пастирският ни опит ни учи, че в усилието ни да убедим тези, които се наричат религиозни, винаги зилоти и неразкаяни, установяваме, че невярващият е по-открит за вярата от религиозния човек; че всъщност, ако от неверието до вярата е необходим само един скок, то религиозността и вярата ги дели огромна бездна. Религиозните заповеди се приемат за по-свещени от евангелските увещания, а страхът от свещеното за по-голям от копнежа за Светия.

И тъй, повтаряме, че Христос е краят на религията и въплъщение на Църквата, за което Евхаристията свидетелства, като отговор на глада на човека за истински живот. Напълно е погрешно да разглеждаме Литургията като някакъв религиозен обред, с всички негови емоционални и психологически вълнения и изисквания, а не като живото и реално явяване на Христос, Който чрез Своята жертвена любов общува с всички онези, които чувстват своя грях и страдат за своето покаяние. В Литургията не властват човешките или емоционалните вълнения, които обикновено с лекота наричаме религиозни преживявания. В нея не витаят метафизични идеологеми или измислици – всички те, бидейки неспособни да отговорят на непрестанното безпокойство на човека за неговия покой в Бога. Тук се осъществяват и властват вярата, която променя нашето смъртно битие в нетление; чувство на сърцето, което се изпълва и обгръща от любовта на смирения и прославил се Бог; непорочната радост от откриването и общението с Божия Син и със Самия Бог – като всичко това са единствено Негови дарове.

Чрез Евхаристията вече не служим на религията, на привидно вкорененото в човека трайно странстване на неговата душа, а осъществяваме Църквата като богочовешка общност, движена от любовта, която Бог е насадил в сърцевината на битието. От този момент животът ни не е религиозен, а църковен; излизаме от индивидуалността и влизаме в кинонийността, така че човек да не бъде вече религиозен, а църковен. От момента на Въплъщението най-голямата ерес е връщането и пребиваването на човека в религията и заблудата за неговото самооправдание. Въплъщението разделя света на човечество преди и след Христос и прави Христос средоточие на историята, която е призвана към вътрешно интегриране. Спасението се променя в история на спасението и в свидетелство на Църквата, тъй като спасението на света е преплетено с реалността и особено с постоянното осъществяване на Църквата. Христос е основал Църквата във “вакуума”, което за човека е означавало именно религията, където всяка малка или голяма религиозна група от хора е била секта - затворено пара-единство на човеци, поробени от религиозни принципи и убеждения, която всъщност представлява парацърковна и антицърковна автономна група с повече или по-малко религиозен характер.

* * *

Църквата е нещо напълно друго, тя е новото Христово тяло, където животът на падналия човек преоткрива своята есхатологична душа. С една дума, тя е чудото, което открива предвечния план и вечната любов на Бога към Неговия народ. Тайнството, което я осъществява и съзижда в свето Тяло, е Евхаристията. Следователно основното, което християнинът трябва да знае, е че не отива в храма по време на извършване на светата Литургия, за да изпълни религиозния си дълг, да удовлетвори религиозните си чувства, да удовлетвори потребността от молитва, както учим децата и учениците, заради по-безопасната религиозна среда от тази вкъщи. Пренебрегваме най-съкровената връзка между молитвата в скришната стаичка и молитвата в храма. Макар че изглеждат две различни действия, всъщност те представляват аспекти на общо неразривно действие. Първото е предпоставка за второто, а второто – завършек на първото. Общата литургичната молитва и богослужение “е преди всичко вярно свидетелство за силата на Божиите дела, а не някакъв израз или показ на благочестиви чувства; тя е човекът пред Бога и Неговите дела за него”[11].

Участието в светата Литургия е централно богословско понятие за разбирането на уникалното събитие. За съжаление и понятието, и събитието са били обезсилени или изопачавани. Ходя на църква означава, че отговарям на призив с решаващо значение, което е в противовес на нашия произволен избор като индивиди или група, които влизат в Църквата – естествено, за да си останат индивиди или група (например, организиране на специални Литургии). Ходенето на църква означава именно участието в светата Литургия и това е делото, което всички от малки сме призвани да извършваме, една много конкретна мисия – откриването на църковното тяло и непрекъснатото му съзиждане. Ходя на църква, означава освещавам се в общението си с Освещаващия всички и всичко Христос, със светото Му Тяло и Кръв, така че Църквата да не бъде пред мен, т. е. насреща или далеч, а да бъдем или да ставаме Църквата, която винаги очаква хората.

“Църквата не е просто общност на тези, които вярват в Христос и вървят по стъпките Му или спазват заповедите Му. Тя е общност на тези, които пребъдват в Него, живеят в Него и в която Той Самият пребъдва и живее чрез Духа”.[12]

Следователно, ходя на църква, означава съставям или съ-съставям Църквата – там, където мнозина стават един и всички стават едно в тялото на Христос; също така означава, че ние – някога разделените и разпръснатите – осъществяваме единственото и уникално единство, което е Църквата в Евхаристията. Църквата като Евхаристия и Евхаристията като Църква е абсолютното единство на единствената вяра и на единствената любов и това е самото спасение, което Христос е извършил, тъй като единството е както предпоставка, така и плод на това спасение. Спасяваме се в нашето евхаристийно събрание и единство, в запазването на великата тайна на благочестието на Църквата чрез Евхаристията тогава, когато спасението на всеки вярващ предварително повелява спасението на другите и винаги се постига чрез другите. Ние можем да приемаме и да вкусваме даровете на новия живот и на спасението в Христос чрез Духа само там, където “с една уста и с едно сърце” прославяме Божието име и се покланяме на действителното Божие присъствие. Никой не е християнин, т. е. цялостен-спасен, дори да прилага всички Божии заповеди и добродетели, ако не участва в Църквата чрез божественото Причастие, тъй като за формирането и функционирането на църковното тяло се изисква активното присъствие на всеки отделен член и най-вече на всички членове заедно...

Откъс от книгата “Опит за евхаристийна антропология”, която предстои да бъде издадена на български език от издателство “Синтагма”. Превод от гръцки: Константин Константинов
Превод на старогръцките текстове: Проф. Иван Димитров, Никола Антонов

Вижте също: Отец Михаил Кардамакис – един съвременник, свидетелстващ за красотата