Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (23 Votes)

metalinos.jpgСлавата на светците е в тяхното обожение. Неразбиране на смисъла му

Често слушаме, особено когато сме събрани да почетем светците на деня, думите „славният мъченик”, „славният Божи угодник”... Този възглас „славен” не носи политически или военен смисъл. Славен е този, който се намира в благодатта на Бога, „славата” е благодатта на Бога, светлината на Троицата. И тази Светлина на Светата Троица се нарича Нетварна светлина, Слава, Благодат, Царство, Сила. „Силата на Светата Троица”, за която говорим, е Славата, Нетварната светлина, която Божието действие ни явява и която ни разкрива божествеността. Същността на Бога не я виждаме, нито ще я видим някога. Но знаем, когато стигнем до просветление в обожението като светците, че там те виждат славата на Бога.

Ще ви разкажа нещо, не за да се смеете, а за да разберете колко далеч сме от правилното. Преди време дойде един човек, няма значение мъж ли беше или жена, и ми казва: „Дойдох, защото мисля, че сте постигнали обожението, затова дойдох”. Аз отговорих: „Ако бях достигнал до обожение, щях да съм като св. Герасим и като св. Спиридон. За никой не е изключено, но аз не съм го постигнал!”. И ми отговаря човекът: „Ама аз затова дойдох!”, т. е. съвсем се обърка, горкият, като видя, че не съм постигнал обожение. А той беше дошъл да види св. Спиридон. Не обвинявам, но вижте как мнозина не знаят какво е обожението.

Светецът започва с мига на покаянието, когато влиза в духовния живот. Той следва движението на слънцето. И има възможността да стигне до обожението, което е върхът на духовния живот. Един друг човек пък ми казваше: „Мисля, че съм достигнал обожение”.

Прав беше отчасти отец Автустин Кантиотис, да е жив и здрав, вече сто години живее, като казваше: „Вие, богословите, какво приказвате за обожение и подобни, когато хората държат още филията с хляба и сиренето...”. И апостол Павел прави разлика между съвършените, които са напреднали в духовния живот, които говорят за обожение и за просветлението на Светия Дух – защото живеят всичко това – и тези, които са още в началото на азбуката, в забавачницата на вярата. Малките ядат мляко и подобни храни, когато пораснат ядат месо и твърди храни. Ние обаче имаме задължението да говорим за тези неща, най-малкото за да разберем колко далеч се намираме от истинската идентичност на православния християнин.

Християнството не е идеология – някой може да убие хора заради християнството, така както хулигани биха убивали заради своя отбор, т. е. за една идеология. Като вършат престъпления, някои мислят, че принасят служба Богу (както често чуваме: „Да живее православието!” и др. под.). Това ми напомня за случая с двама капитани от Керкира, които случайно се озовали във Венеция по време на някакъв римокатолически празник, когато на площада „Св. Марко” се извършвало литийно шествие. Знаете, в Италия и до днес, когато минава шествието със статуите на светците, всички викат: „Viva San Panteleimon!”, „Viva Santa Barbara!” и ръкопляскат. Това е папизмът – „външността”, количеството, шумът, показността. И ние такива станахме – паписти! Та казва единият капитан на другия: „Абе, Спиро, какво викат тези толкова време?”. „Викат да живеят светците им”. „За нашите казаха ли нещо?”. „Не”, отговаря другият. Тогава капитанът се качил на една маса и започнал с все сила да вика: „Да живее св. Спиридон!”.

Разбирате ли в какво се превръща християнството? Тази братска душа, за която ви разказах в началото, беше дошла да види дали съм постигнал обожение.. И след това се разочарова! Разбира се, не е нужно да се разочарова от моето обожение, което го няма, има десетки начини да се разочарова от мен, като ме чуе какво говоря. Всеки човек или се харесва на другия, или го разочарова. Това не е чудно, ни най-малко. Проблемът е, че повечето се разочароват, защото очакват нещо различно.

Това ми напомня за св. Йоан Предтеча. „Какво сте дошли да видите”, казвал той на хората. „Тръстика ли люлеена от вятъра” (Мат. 11:7). Те чували за Предтечата и мислели, че отива при тях, за да ги излекува, да им даде здраве и сили. Докато той просто разчиствал пътя, както и всички светци. И какво казва за себе си той? „Сламка в пустинята съм, която вятърът носи насам-натам и може да счупи”. Кой го казва това? Най-големият роден от жена, най-великият човек роден на земята след Пресветата – Йоан Предтеча!

Победата над трудностите разкрива верния път към обожението

Един друг човек, с когото се запознах, ми каза: „Често те гледам по телевизията и ми харесваш. Затова дойдох да си поговорим”. Станахме приятели. Беше възпитан, образован човек, с високо положение. И веднъж ми казва: „Знаеш ли, от много време страдам от една болест. Толкова време идвам, за да се излекувам и не се излекувах. Знаеш ли някой друг, който може да ме излекува?”. Казах му: „Виж сега, автоматични работи не стават. Аз знам обаче какво ни разказваше отец Акакий в Катунакия на Света Гора за своя старец, който все още живее с някаква тежка форма на рак. Дошъл един посетител и му пожелал: „Да оздравееш, отче!”. „Защо ме проклинаш, Божи човече?”, попитал старецът. „Моли Бога да ми даде и други неща, за да разбера, че съм човек и имам нужда от Бога. Защото, когато сме добре, кой мисли за Бога?”. Трябва да остареем, да изпитаме болка и душевна мъка, да загубим близки и тогава да паднем пред Бога. Бог дава сили да преодоляваме проблемите си, а не да се излекуваме! Ще възразите: защо тогава Христос е лекувал? Защото е трябвало да докаже Кой е. Но всички онези, които не са излекувани – какво става с тях?

Бог ни дава сили въпреки всички болести, душевни проблеми, болки и житейски страдания да стъпваме върху огъня, без да се изгаряме! Това е Божията благодат! И си казваш: „Как успях?”. Ап. Павел казва: „Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци” (1 Кор. 4:9). Господ ни показа, че сме готови да умрем, там, на римския стадион. Така се чувствали тогава апостолите – готови всеки момент да умрат за Христос. И казва апостолът, когато всички си помислиха, че това е нашият край, а ние още бяхме живи, тогава Господ ни даде живот. Следователно, чудото не е от човека, а от Бога! И казват апостолите: „Кой очакваше, че ще живеем и ще се борим за вярата в Христа, който е нашето спасение, когато бяхме унижени от всички? И другите така ни виждаха, и ние себе си така виждахме. Чудото е, че оживяхме, когато трябваше да сме умрели”. Разбирате ли? Чудото е, че живеем.

И сега, когато знаем, че сме пътници, да се върнем към началото, което даде повод за тези мисли: славен е този, който живее в Славата, в Благодатта на Бога. Затова казваме: „Светият славен апостол Андрей” или „Светият славен мъченик Антипа”. Не означава, че имат слава като на воини, удържали светска победа. Победата е духовна.

Очаквания по пътя към обожението

Второто важно нещо е, какво очаква някой там, където отива. Докато разговарях по телефона с един човек, внезапно разбрах, че той очакваше от мен да натисна някакво „магично копче”, което автоматично да разреши проблемите му. Казах му: „Ще се научиш да живееш с тях”. Отговаря ми: „Но Христос прави чудеса!”. „Ако стигнеш до някакво състояние, когато имаш нужда от чудо, сам Христос ще ти извърши чудото”. Спомнете си в Евангелието за вдовицата, която загубила единствения си син (Лука 7:12). Всичко заедно се струпало върху тази жена. Минавал Христос с учениците Си и попаднал на нея. И й казва: „Не плачи”. Самият Христос се намесва там, където силите ни свършват. Спомнете си в какво състояние се е намирала тази жена. Загубила е всичко. И така, Бог знае състоянието, в което се намираме и затова действа и се намесва – ако имаме вяра, разбира се, т. е. вътрешна връзка с Бога – още преди да сме Го помолили. Знае от какво се нуждаем и не ни дава други неща, защото те могат да си ни от вреда.

Ще ви кажа за един човек, знаете го, да не споменавам името му, който почина на сто и няколко години. Винаги се грижеше за тялото си, живя много години. Но последните три беше безсъзнателен, нито се движеше, като растение живееше. Казах си: „Господи, ако дойде момент в живота ми да стана и аз така, вземи ме веднага, не го допускай!”. Да си тръгнеш оттук прав, със здрав ум, за да можеш да мислиш, да се молиш... Иначе за какво ти е дълголетието? Казваме: „Живя деветдесет и толкова години...”. Въпросът е: „В какво състояние беше, като напусна този свят?”. Когато ми разказват за старци и старици, починали в преклонна възраст, но в пълно съзнание, си казвам: „Това е благословение. Слава на Бога!”. Как ще кажеш „Господи, прости ми!”, ако не работи умът ти? Ако не можеш да се изкажеш, ако не можеш да се причастиш? За какво ти е да си на сто години и да не можеш да се изповядаш?

Християнството се крие у простите и незабележимите

Казваме: „Къде е християнството?”. Намира се там, където не го търсим. При някой старец или старица, при обикновените християни. Ходим при епископи, патриарси, преподаватели и декани, какъвто съм и аз в момента, да търсим християнството. Може и ние да го постигнем някой ден, не казвам, че не може! Но ти иди при простия, при неизвестния, при скрития, а уверявам ви, такива не са малко. Остарях вече и опитът ми ме убеди, че тези хора са толкова много, че не можем да го проумеем. Повечето пъти са редом до нас. Макроянис е правил по 1700 поклона дневно, а в неделя ги е удвоявал. Ще кажете, че е бил пенсионер тогава и е имал повече свободно време, шегувам се, разбира се. Ако искаш, намираш време. Бдения, пости и молитви... И когато е вършел всичко това, кой от атиняните около него е знаел какво върши у дома си?

Затова и Христос казва: „Искаш да си християнин? Тогава не излизай на светло да те видят фарисеите”. По онова време те мажели с олио косите си, за да прилепват, посипвали лицето си с пепел и кал и излизали навън. А всички викали: „Ах, светци!”. Докато те били демони, блудници, измамници и крадци. А ги правели светци. И като ги гледал Христос, това е мразил. Морализмът и фарисейщината това са – никого не обвинявам. Морализмът се ражда през 16 в. на Запад, а днес идва от Америка и от прогресивна Европа. Морализмът е фарисейщина, лицемерие. И Христос ги разобличил. Затова Го мразели. Фарисейщината е тази показност, външната.

Христос казва в Своята Проповед на планината: Когато искаш да се помолиш, не излизай навън като фарисеите да те видят, но се скрий в скришната стая на дома си и там върши молитвите си, поклоните си, сълзите си на покаяние. Ако има сълзи на покаяние, то делото, което се върши, е истинско. Разбира се, не става дума да плачем от емоции. Сантименталните сълзи не са сълзите на покаянието. Сълзите на покаянието идват сами, без да ги очакваш. Те се раждат в молитвата, а не защото си искал да отидеш на почивка в Акапулко и не си успял. Тогава там вътре, твоят Отец ще те види и ще ти въздаде наяве, ще ти даде Своята Благодат, която ще бъде видима.

* Откъс от беседа на автора, произнесена през октомври 2005 г. в деня на мъчениците Назарий, Гервасий, Протасий и Келсий (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6wp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.