Притчата за десетте девици

Числото десет очевидно не е избрано произволно, тъй като в една реч, изключително художетвена и заимствана от живота, не би могло да има нищо произволно или случайно. Но е доста трудно да се обясни защо е избрано точно числото десет. 

Отговорът на въпроса защо в притчата се говори за девойки е, че цялата притча е пълна с най-прекрасни, изключително привлекателни, поетични и художествени образи и споменаването на девойките би могло най-добре да съответства на мисълта, която притчата иска да изрази. 

Кръстителят е бил приятел на младоженеца и се е радвал да чуе гласа Му, а самият Христос нарича Себе Си младоженец (Мат. 9:15; Марк 2:19-20; Лука 5:34-35). Тъй като сега Той започва да говори за Своето второ пришествие, не би могъл да избере по-добър и по-красив образ от този на сватбеното тържество, чиято радост и веселие зависят от присъствието на младоженеца. Псалм 44 и "Песен на песните" могат да послужат за илюстрация на притчата; вж. 1 Мак. 9:37.

Мат. 25:3.  Неразумните, като взеха светилниците си, не взеха със себе си масло;

Този стих съдържа доказателството (γάρ) защо петте девици са наречени неразумни в предишния стих: защото не са взели със себе си масло за светилниците си.

Мат. 25:4.  а мъдрите, заедно със светилниците си, взеха и масло в съдовете си;

Под масло тук се разбират най-общо всички добродетели, които правят човека достоен да участва в пиршеството на Небесното Царство, най-вече тези, които са противоположни на глупостта, безгрижието, лекомислието и безразсъдството на неразумните девици.

Мат. 25:5.  и понеже младоженецът се бавеше, всички задрямаха и заспаха.

Думата "бавеше" е неточна; в оригинала: χρονίζοντος (сегашно време) δὲ τοῦ νυμφίου - когато младоженецът се бавеше, когато дълго време не идваше. Трябва да се отбележи, че всички девици - и неразумните, и мъдрите - заспали. Нито едните, нито другите били порицани, нито упрекнати за това. Следователно тук не се говори за престъпността и греховността на духовната дрямка и сън. Изтъква се единствено необходимостта от бодърстване. В противен случай, когато младоженецът дойде, той няма да получи никакво посрещане. Девиците са съвсем различни от лукавия слуга (Мат. 24:48), който казва: "господарят ми няма да дойде скоро" - за разлика от него те очакват скорошното му пристигане. Неразумните като че казват: "вероятно скоро ще дойде и затова няма нужда да се трупа много масло". "Това - казва Алфорд - показва колко различни са основите на двете притчи".

Мат. 25:6.  А посред нощ се чу вик: ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете.

Трябва да се отбележи, че от този стих нататък на помощ на изследователите на евангелския текст идва така нареченият Александрийски кодекс, който се отнася към V век. Той се съхранява в Британския музей. До този стих в този кодекс всички предишни глави от Евангелието на Матей са изгубени.

“Посред нощ” т.е. във време, когато сънят е особено дълбок. Чий е бил този вик? Това не е известно. Случаят изглежда толкова често срещан и естествен, че не е имало нужда да се уточнява. Може би, докато девойките са спели, е имало любители на всякакви процесии и церемонии, които отдалеч са започнали да викат при появата на младоженеца. Някои смятат, че викът е бил от самите девойки, които се събудили по-рано от другите и започнали да будят приятелките си.

Думата γέγονεν (в превод от руски език: "се раздаде", на бълг. език "се чу") е много картинна. Тя означава: викът се чу (започна, появи се) и не престана (минало свършено време), сякаш увиснал във въздуха. Именно това се случва по време на всевъзможните народни веселия. Може да се преведе и в сегашно време: "в полунощ се чува вик".

Тренч и Морисън цитират английския писател Уорд, който описва сватбената церемония, на която е станал свидетел в Индия: "След два-три часа чакане, около полунощ най-накрая беше обявено: "Идва младоженецът, излезте да го посрещнете". Всички участници в процесията запалили лампите си и забързано заели местата си в процесията, като някои от тях загубили лампите си и били неподготвени. Но вече било късно да ги възстановят и кавалкадата продължила напред". Това, което се случва днес в Индия, със сигурност е било и в Палестина по времето на Христос. 

Св. Йоан Златоуст използва думите "посред нощ", за да посочи, че по това време ще бъде и Възкресението. "Той (Спасителят) казва това или съобразявайки се с притчата, или за да покаже, че Възкресението ще стане през нощта". Блажени Йероним отива още по-далеч и посочва "юдейското предание", според което "Христос ще дойде в полунощ, както беше в Египет, когато се извършваше Пасхата и дойде ангелът-губител, и Господ премина над скиниите, и с кръвта на агнето се осветиха праговете на вратите на домовете ни (Изх. 12). Оттук, струва ми се, е останало апостолското предание, че на бдението в деня на Пасха не е позволено да се разпуска преди полунощ народът, очакващ идването на Христос". 

Това мнение е подложено на критика, като се казва, че е по-вероятно Христос да дойде за съд сутрин, защото Той е pater lucis - Отец на светлините. Изглежда, че нито едно от тези мнения няма ясни основания. Полунощ просто показва време на покой и дълбок сън, за да се открои по-ясно внезапността на пристигането на младоженеца (срв. Мат. 24:37). По кое време ще се случи идването на Христос не се споменава и не се обяснява. Всичко тук има символично значение и служи единствено за пояснението, че идването на Христос ще бъде неочаквано.

Мат. 25:7.  Тогава всички тия девици станаха и приготвиха светилниците си;

Мат. 25:8.  а неразумните рекоха на мъдрите: дайте ни от вашето масло, защото светилниците ни гаснат.

Стих 8 и следващите стихове са "диалогът" на притчата. При обяснението на този стих Ориген казва: " Макар че девиците били глупави, те разбрали, че трябва да излязат със светлина да посрещнат младоженеца, като запалят всички светилници на чувствата си." Йероним: "Ако някой има девствена душа и обича срамежливостта, той не трябва да се задоволява със средата, която бързо изсъхва и след като започне да гори, угасва; тук се говори за съвършените добродетели, които излъчват вечна светлина."

Мат. 25:9.  Мъдрите пък отговориха и казаха: да не би някак да не стигне и нам, и вам, по-добре идете у продавачите и си купете.

Отговорът на мъдрите девици понякога се смята за безсърдечен и дори за "неблагороден". Йероним отбелязва: "Така (девиците) отговарят не поради алчност, а от страх. И както по време на вавилонския плен Йеремия не е могъл да помогне на грешниците и му е било казано: "Недей да просиш за този народ" (Йер. 7:16), така ужасен ще бъде денят, когато всеки ще трябва да мисли само за себе си". Някои предполагат, че отговорът на мъдрите девици съдържа обикновена ирония или насмешка над глупавите. Съвременните критици и екзегети категорично отхвърлят това тълкуване. Изглежда, че то е възникнало най-вече поради това, че ако отговорът не е бил подигравка, а е бил сериозен, е трудно да се обясни откъде и как неразумните девици са могли да се сдобият с масло през нощта, "когато всички дюкяни са били затворени". 

Но въпросът се обяснява по-просто. Ако мъдрите девици са посъветвали неразумните да отидат и да си купят масло, то следва, че съветът е бил приложим на практика. От следващия 10-ти стих можем да заключим, че неразумните наистина са се сдобили с масло, но е било твърде късно; може би изобщо не са имали нужда от него. По всяка вероятност продавачите са живеели някъде наблизо. Известно е, че в горещите страни, както в Палестина, поради дневната жега през нощта се извършва оживена търговия. 

Под " продавачите" Йоан Златоуст разбира бедните. "Виждате ли каква полза ни носят бедните? Ако ги премахнеш, ще загубиш всякаква надежда за спасение. Ето защо е необходимо да събираме елей тук, за да го използваме там, когато времето го изисква: сегашното време, а не бъдещото, е времето за набавяне". 

Същата мисъл повтаря и Теофилакт: "Неразумните отиват при тези, които продават, т.е. при бедните. Това означава: те са се разкаяли за това, че не са вършили милостиня. Едва сега те осъзнават, че трябва да получаваме елей от бедните. Следователно думите, че са отишли при продавачите да купят елей, означават, че са отишли при бедните в мислите си и са започнали да размишляват за това колко хубаво нещо е милостинята". 

В притчата обаче не се казва, че продавачите са били бедните хора.

Мат. 25:10.  А когато те отиваха да купят, пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха.

Мат. 25:11.  После дохождат и другите девици и викат: господине, господине, отвори ни!

Мат. 25:12.  А той им отговори и рече: истина ви казвам, не ви познавам.

Срв. Лука 13:25 – 27 - там се срещат подобни изрази, но в друга връзка и по друг въпрос.

Мат. 25:13.  И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.

В края Христос говори вече не като Жених, а като Съдия. Последните думи: "когато ще дойде Човешкият Син", не се съдържат в някои кодекси и е възможно да са били добавени към оригиналния текст. (Sinaiticus, BL 33 C, Коптско-саидски, Сиро-синайски кодекси и текстът на Йероним завършват стиха с думата "часа"). Но въпреки че тази добавка не е автентична, тя може да послужи за тълкуване на думите "ни деня, ни часа".

Стих 13 обяснява цялата същност на притчата за десетте девици. В нея не се говори за това, че хората трябва да притежават различни добродетели, като милостиня, благотворителност и т.н.

Притчата дава повод за известния спор между протестанти и католици за това дали маслото в лампите трябва да се разбира като вяра или добри дела. Протестантите, разбира се, разбирали само вярата, докато католиците - добрите дела. Но, строго погледнато, тук не се казва нито едното, нито другото.Д ори се е смятало, че се говори за Светия Дух. Но всички подобни тълкувания не касаят същността на притчата. Изглежда, че тази притча представлява само "илюстрация на последната част от Христовата реч" (Мат. 24:44 – 51). 

Притчата за десетте девици може да се обобщи по следния начин: бъдете лично готови, бъдете готови по всяко време, бъдете готови да отидете направо при Христос. Към това нека добавим, че както притчата за десетте девици, така и следващата я притча в исторически план са оказали огромно влияние върху християнския живот. В никоя друга религия не откриваме нещо подобно. Във всички останали религии, ако мога така да се изразя, постоянно се забелязва липсата на подбудители или подбуждащи средства към активност, напредък и усъвършенстване. От това следва, че във всички други религии, с изключение на християнската, се наблюдава постоянен застой, ленност и вялост. В противовес на тези недостатъци на народния живот Христос подтиква християните към постоянно бодърстване, а то е един от най-силните двигатели на всякакъв напредък и усъвършенстване. 

В масата на човечеството е хвърлен квас. Тук се събужда неудържимо и постоянно движение напред, което не спира и не се задържа в никоя мъртва точка. Поканата за постоянна будност се противопоставя на всеки застой и реакция. Но може да се запитаме: откъде идва такава сила? Какъв е нейният източник? Отговорът на Самия Христос на тези въпроси може да изглежда малко странен. Бъдете будни, не спете, бъдете дейни и разумни, не изпадайте в леност..... защото не знаете нито деня, нито часа..... Така мотивът за бодърстване е постоянното очакване на идването на Човешкия Син, въпреки че никой не знае точното време на това идване. Какъв удивителен мотив! Кой би могъл да го изтъкне, ако не истинският Месия, Който каза: "Бдете, чакайте Ме непрестанно, защото не знаете" кога ще дойда. Само големият авторитет и достойнство на явилия се на земята Месия можеха да дадат сила на тези думи. Други биха могли само да кажат: "Бъдете будни, докато дойда, и аз ще дойда в този и този час. Не заспивайте, докато дойда, и тогава можете да си отдъхнете спокойно. Това казват господарите на своите слуги. Но Месията говори различно.

Мат. 25:14.  Защото Той ще постъпи като човек, който, тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си:

На руски език "Той ще постъпи" е подчертано. Тези думи не се съдържат в оригинала. Буквално на гръцки език стои: "защото, както човек, който си отива от народа си, повика своите роби и им предаде имуществото си". Оттук виждаме, че тук има едно подчинено изречение, което започва с "както" (ὥσπερ), и няма главно изречение. В нашия славянски език тази гръцка форма е предадена съвсем точно (без главното изречение): "както един човек, тръгвайки си, повика слугите си и им даде имота си" и т.н. В много стари и нови преводи също няма главно изречение. Така във Вулгата: sicut enim homo peregre proficiens vocavit servos suoset tradidit illis bona sua. В английския превод (Authentic version) е направена такава добавка: For the kingdom of heavens as a man travelling into a far country who called his own servants, etc. (Защото небесното царство е като човек, който пътува в далечна страна и извика своите слуги и т.н.). (Защото небесното царство прилича на човек, пътуващ в далечна страна, който повика собствените си слуги и т.н.). В този превод има главно изречение и приложно изречение, но главното изречение не е същото като в руския превод. 

От казаното дотук можем да видим колко трудно е да се предаде точно стих 14 на руски език. Какъв е този словоред? Нарича се с една находчива дума - "анантаподотон", която не се среща в речниците и която не е описана във всички граматики, и означава: "непроизнасяне; липса на съответствие с предишната реч". Такива изрази се срещат и на други места в Новия Завет (Марк.13:34); те се наричат още елипсис (съкращение) или апосиопезис ("премълчаване") и се използват за краткост на изказа. Същите изрази са били в употреба в еврейския Мидраш (Мерка).

Частицата γάρ ("за") свързва речта от 14-и стих с предходната, но нейното значение тук не е лесно обяснимо. По всяка вероятност връзката е следната: вие не знаете нито деня, нито часа и приличате не само на девиците, за които се говори в предходната притча, но и на робите, на които един човек е разделил имуществото си. Защото (γάρ), когато отиваше в далечна страна, той повика и т.н. Разликата между притчата за талантите и притчата за десетте девици е в това, че втората изобразява "личното състояние" на членовете на Христовото Царство, докато първата посочва тяхната лична дейност. Св. Йоан Златоуст сравнява притчите за девиците и за талантите с притчата за верния и лошия слуга (Мат. 24:40-51). "Тези притчи са подобни на предишната притча за неверния слуга, който пропилял имуществото на господаря си". Под думите "имота си" тук не се разбира недвижимо имущество, а само пари. От факта, че господарят по-нататък казва: "Ще те поставя над много неща" (стихове 21 и 23), можем да заключим, че той не е бил беден и, отивайки в далечна страна, е поверил на слугите си само част от имуществото си.

В Лука (Лука 19:12 – 27) подобна притча е разказана по-рано във времето и в друга връзка - притчата за десетте мини. Въпросът дали притчата за мините е идентична с притчата за талантите е труден. Някои ги смятат за две различни притчи поради някои различия. На първо място посочват преди всичко разликата във времето и мястото. Притчата на Лука е изречена преди Господ да влезе в Йерусалим и е адресирана до народа и учениците. Предполага се, че нейната историческа основа са добре известните обстоятелства при възкачването на Архелай на престола, когато той е трябвало да отиде в Рим и да моли там за наследяването на престола (Schürer, Geschichte, I, S. 442). Притчата в Матей е част от последната есхатологична реч на Христос; в тази притча няма алюзия за "човек от благороден род", когото "гражданите ненавиждали". Тя е била изречена в тесния кръг на учениците.

Но, от друга страна, много близкото сходство на изразите на двете притчи (макар и не буквално), особено в сравнение с Мат. 25:20 – 29; Лука 19:16 – 26, не ни позволява да отхвърлим идеята, че двете притчи са само варианти на една и съща притча. Идентичността на двете притчи се признава от много сериозни учени. В същото време редакцията на Матей, като "по-еднородна и компактна", се признава за оригинална, докато за Лука се казва, че съчетава с притчата за талантите друга притча - тази за възмутените граждани. Сега, разбира се, е много трудно да се реши как е било в действителност. С оглед на преобладаващо различните изрази е по-вероятно двете отделни притчи да са били изречени по различни поводи, при различни обстоятелства и по различно време. Трябва да спрем дотук, тъй като нямаме достатъчно материал за по-нататъшна преценка. При Марк (Марк 13:34-35) откриваме само лек намек за обстоятелствата, изложени в притчите на Матей и Лука.

Мат. 25:15.  и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува.

(Срв. Лука 19:13.)

Следователно цялото имущество на човека, който отишъл в чужда страна, се състояло от осем таланта. Тези таланти, както е видно от стихове 18 и 27, са били сребърни (τὸ ἀργύριον, τὰ ἀργύρια). Голцман определя стойността на цялата парична сума, дадена на робите, на 35 000 германски марки, т.е. приблизително 17-18 хиляди рубли в наши пари [1]. Други, превеждайки стойността на един сребърен талант в английски лири стерлинги, смятат, че един талант е равен на 234 лири стерлинги (една лира стерлинги е около 10 рубли в наши пари), два таланта - на 468 лири стерлинги, пет - на 1170, и следователно цялата сума е била равна на 1872 лири стерлинги, в наши пари приблизително 18 000 рубли [2]. 

В духовен смисъл под талант се разбирали различни способности, дадени от Бога на човека, които той трябвало да използва в служба на Бога и за да процъфтява Небесното Царство. Заимстваните от тази притча изрази - талант, талантлив, не погребвай таланта си и т.н. - са станали стереотипни, общоприети и са се превърнали в поговорка. Под талант, който се дава на хората, различните екзегети разбират всеки дар, който човек получава от Бога. Но в частните определения на това общо понятие има известна разлика. "Под таланти - казва св. Йоан Златоуст - тук се разбира онова, което е във властта на всеки (ἡ ἑκάστου δύναμις - властта на всеки): или покровителство, или имущество, или ученост, или нещо подобно". Други пък разбират онези дарби, за които говори апостол Павел в 12-та глава на Първото послание до коринтяните. 

Под "сила" (δύναμις) може да се разбира по-скоро готовността на всеки човек, неговата склонност, доброволна или недоброволна, да служи на делото на Христовото Царство, отколкото някаква положителна дарба или талант. Всички дарби или таланти обаче са дадени на човека от Бога.

Мат. 25:16.  Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;

Мат. 25:17.  също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два;

Мат. 25:18.  а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си.

Това се отнася до разпространения сред древните начин за спестяване на пари (използван дори доскоро в нашите села), когато парите са били заравяни на тайни места, известни само на този, който ги е заровил, или на няколко доверени лица (съкровища).

Мат. 25:19.  След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка.

(Срв. Лука 19:15 - изразите са съвсем различни.)

Ориген казва: "Забележете тук, че не робите отиват при господаря да отсъди и да получат това, което е достойно за делата им, а господарят идва при тях". Господарят на робите е отишъл в чужда страна, без да даде на робите каквито и да било нареждания относно техните парични суми. 

Това те трябвало да отгатнат сами, както е видно от притчата. Двама от тях разбрали, че ще им бъде поискан отчет, и постъпили благоразумно. Третият разсъждавал по различен начин. Изразът "дълго време" се разбира свързано с изразите, които казани преди това за внезапността и бързината на второто пришествие на Господ, и се казва, че това последното не трябва да се разбира в абсолютен смисъл. Non est absoluta celeritas adventus Domini (Bengel). 

Някои смятат, че, строго погледнато, тук не се говори за всеобщия Страшен Съд, а за частния, когато Бог ще поиска сметка от всеки човек преди или по време на смъртта му. Разбира се, възможно е думите на Христос да се разбират и в този втори смисъл. Συναίρει λόγον - confert, vel componit rem seu causam. Руското предаване на този израз е точно, макар и не буквално.

Мат. 25:20.  И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет.

Срв. Лука 19:16. В древни времена парите са били скъпи и сто процента на сто не е било нещо необикновено.

Мат. 25:21.  Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.

Срв. Лука 19:17. Под "много" може да се разбира цялото имущество, цялата къща (срв. Евр. 3:6). Изразите "добър" и "верен" се различават; първият показва абсолютната доброта, добротата сама по себе си, вътрешните добродетели на роба, независимо от възложената му поръчка; вторият - отношението му към господаря и към собствеността му. Двата израза се различават като род (ἀγαθός) и вид (πιστός), родов и видов. 

Под "радост" не трябва да се разбират каквито и да било празненства или пиршества, давани от господаря по повод на завръщането, а просто радостта от самото завръщане или от факта, че при срещата с първия и втория роб всъщност всичко се оказало благополучно и че загубата, причинена от мързеливия роб, била в изобилие покрита от печалбата, получена от другите роби. Срв. Бит. 1:31, 2:2; Ис. 53:11; Евр. 4:3-11, 12:2; Откр. 3:21.

Мат. 25:22.  Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два.

Мат. 25:23.  Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.

Мат. 25:24.  Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал;

Мат. 25:25.  и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.

(Срв. Лука 19:20-21).

За да се спаси един талант без печалба, той трябвало да се зарови в земята; в Лука малката сума, само една мина, е завита в кърпичка. При цялата прилика в смисъла Матей и Лука се различават силно в изразяването. Речта на слугата се характеризира с деловитост - поне така му се струва. Вместо да разсъждава, той изтъква факти, добре известни на него и на господаря му. Погрешно е да се мисли, че talis non erat hic dominus (господарят не е бил истински господар), както го представя робът. Ако притчата изобразява действителни лица, ако тя е изображение на съвременната действителност по онова време, тогава трябва да приемем, че господарят е бил точно такъв. Подобно допускане не само не вреди на духовния смисъл на притчата, а напротив - засилва го. Няма нужда от сантименталности и украшения, които се допускат от различни екзегети, ако само признаем, че Христос е представил хората такива, каквито са били, а не ги е идеализирал. Думите на роба са били справедливи, както отчасти потвърждава и самият господар. Добротата на последния към първите двама роби не може да се нарече безупречна от гледна точка на абсолютната нравственост. Той не се интересува по какъв начин робите му са спечелили пари и са удвоили капитала му, стига да са спечелили. Той обича да жъне там, където не е сял, т.е. може би заедно със съседите си, на ниви, съседни на неговите, и да събира зърно в чужди житници. Той е жесток (σκληρός), слугата изразява страх пред него (φοβηθείς - стих 25; ἐφοβούμην - Лука 19:21) и не само го "знае" такъв, но и го "познавал" (ἔγνων - аорист) преди това, за неопределено време. Не е необходимо да се предполага, че слугата тук служи за олицетворение на юдейския народ, който е in lege persistens, totus carnalis et stupidus; тук лошият роб означава всеки отделен човек, всяка отделна личност, която Бог призовава да даде отчет за действията си.

Мат. 25:26.  А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал;

(Срв. Лука 19:22.)

За предишната радост от срещата с първите двама роби вече не може да става и дума. Предишната ласкава и спокойна реч сега се превръща в заплашителното дихание на бурята. Отново е неправилно мнението, че господарят тук опровергава клеветата на роба (servus autem malus appellatur: quia calumniam domino facit, - Йероним) или говори тук само хипотетично, предполагаемо (ὑποθετικῶς τὸν λόγον προήγαγγεν, Евтимий Зигабен). Тук няма опровержение на клеветата, няма хипотетичност. Думите на роба се признават за справедливи, но господарят е толкова властен и силен, че сякаш обикновеният морал няма никакво значение за него. Силата - ето кое е неговото право! 

Затова алчността, хищничеството, любовта към печалбата, липсата на обикновена логика са добродетели при него. Ако жъне на чужда нива, това е правилно! Ако събира зърно в чуждата нива, това е законно! Рабът е бил наясно с това и то е било нещо, което е трябвало да вземе под внимание. Тъй като робът не е направил това, което е искал господарят му, той е предаден на съд, при това въз основа на принципи, които отново не са одобрителни от гледна точка на обикновената нравственост. Господарят повтаря почти изцяло думите на роба, които току-що е произнесъл, и му ги вменява като вина.

Мат. 25:27.  затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва;

(срв. Лука 19:23.).

Смисълът на речта не е: "Трябваше да дадеш среброто ми на търговците, ако поради небрежност, неумение или по някаква причина беше пропилял дадения ти талант, нямаше да има от какво да се страхуваш, нямаше да те накажа за това". Напротив, би трябвало да мислим, че ако робът беше пропилял повереното му имущество и не беше върнал нищо на господаря си или беше върнал само част от него, щеше да бъде подложен на още по-голямо осъждане и наказание. Само че това не се казва. Характерът на описания човек е отлично развит в притчата от началото до края. Той е жесток, своенравен и алчен човек, който не мисли за нищо друго освен за печалба. Той не изисква от "лошия" и "мързелив" роб непременно да му носи печалба, както правят другите, сто на сто. Но поне някаква печалба трябва да има! Ако тя е твърде малка, господарят не би поканил роба да влезе в радостта му; но и не би го подложил на сурово наказание.

Небезупречността на цялото това дело и изисквания, които обаче така лесно, бързо и естествено, сякаш неусетно преминават в най-възвишена християнска нравственост, се вижда от факта, че евреите са имали закони, които са позволявали да се дават пари назаем на евреи, но строго са забранявали да им се дават пари за печалба, с лихва (Лев.25:35-37; Втор.15:1-10, 23:19-20). Сред хората, които могат да останат в Господното жилище и да живеят в светата Господня планина, псалмопевецът включва онзи, "който не дава назаем среброто си" (Пс. 14:5). Но ако лихварството е било забранено сред евреите, то е било напълно разрешено по отношение на езичниците: "на чужденец да даваш в прираст, а на брата си да не даваш в прираст" (Втор. 23:20); "от чужденец да изискваш, а каквото е твое от брата ти, да прощаваш" (Втор. 15:3). В Талмуда (Рош Ашана I, 8; Талмуд, пер. Переферкович. Т. 2, с. 427; Sanhedrin, III, 3; ibid. vol. 4, с. 258) има постановления от общ характер, че тези, които дават пари с лихва, не могат да бъдат свидетели и съдии. "Онзи, който дава пари в прираст, не може да се покае, докато не скъса притежаваните от него заемни писма и не се покае напълно." (Бавли добавя, че дори на езичниците няма да дава пари в прираст; Талмуд, пер. Переферкович. Т. 4, с. 259; вж. също Bava Metzia, гл. IV-IV; ibid. 4, с. 103-127, където има объркани разсъждения за купуването, продаването, измамите, растежа и т.н.).

В Бава-Меция, V, 6 (ibid., т. 4, с. 119) се казва: "Те не приемат "железен добитък" ("tson barzel") от евреин, защото това е печалба, но приемат "железен добитък" от езичници, както и заемат от тях и дават с лихва; същото се отнася и за прозелит, който е заселен. Евреинът може да дава назаем (с облагане на лихва) пари, принадлежащи на езичник, със знанието на езичника, но не и със знанието на евреина." Независимо от всички тези разпоредби обаче по това време "лихварството процъфтява неограничено" и "не може да се съмняваме, че еврейските лихвари в Палестина и навсякъде другаде също са се занимавали с такива начинания". Именно това посочва господарят на своя слуга, като използва точния гръцки израз, означаващ раждане, растеж (σὺν τόκῳ, в руския превод "с печалба").

Мат. 25:28.  вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта;

(Срв. Лука 19:24).

Ориген казва: "Не е лесно да се обясни как става така, че онова, което преди е било дадено на някого, му се отнема и се дава на някой друг, който е активен, за да може да има повече от онова, което вече е придобил". По-нататък у Ориген следва едно алегорично и неясно обяснение. В духовен смисъл, разбира се, обяснението е доста трудно, но ако се придържаме към историческата или битовата основа на притчата, обяснението не изглежда особено трудно. На роба, който не е платил дадената му сума, като бездействащ и мързелив, тя му е отнета. Това служи като първо наказание за него. Талантът, който не е нараствал, се дава на първия роб, а не на втория, въпреки че и той е бил добър и верен. Той е по-надежден. Всичко това е толкова естествено и житейски превдоподобно! Няма значение, че първият има много таланти, както е сега. Силите му са големи и той може да действа отново и да придобие още. Господарят е навсякъде и винаги пресметлив и отлично знае как да пази своите интереси.

Мат. 25:29.  защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;

(Срв. Лука 19:25-26)

Посочена е една особена, но съвсем житейски правдоподобна и разбираема причина, поради която се отнема последният талант. Не става дума за това, че злият и мързелив роб няма талант, а за това, че той няма растеж, няма печалба. Заради тази липса на печалба самият талант му е отнет. Τοῦ δὲ μὴ ἔχοντος, т.нар. genitivus privativus (срв. Матей 13:12 и коментарите към този стих).

Мат. 25:30.  а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби. Като рече това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!

В Лука 19:27 става дума за нещо съвсем различно.

Последните думи "като рече това .... нека слуша!", намиращи се в руските и славянските текстове, не се срещат в нито един древен кодекс или превод и трябва да се смятат за неавтентични.

Правилно се посочва разликата между речта към добрите и верни слуги и към нечестивите и мързеливите. Там самият господар кани верните си слуги да влязат в радостта му; тук, както и в Мат. 22:13, той заповядва на слугите си да изхвърлят негодния слуга. За външната тъмнина и т.н. вж. коментарите към Мат. 8:12.

Разглежданата притча, дори повече от притчата за десетте девици, е имала, има и ще има голямо практическо и жизнено значение. Тя служи като мощен стимул за християнска дейност. Влиянието ѝ винаги е било голямо. Практическото ѝ значение е следното: не се спирай пред нищо, а използвай таланта, който Бог ти е дал, и го използвай в служба на Неговото Царство. Тя служи като противоотрова на всякакъв застой, вялост, леност, безделие, бездействие, ретроградност и самодоволство. Постоянен напредък към самоусъвършенстване, непрекъсната дейност и развитие - в това се състои основният принцип на притчата. 

Изложеният мотив за всичко това е дори по-изненадващ, отколкото в притчата за десетте девици. Ако някой обикновен човек, да речем дори баща на семейство, би призовал хората към непрекъсната, неуморна дейност, той вероятно би изтъкнал нейната практическа полезност, печалба, щастие, необходимостта от движение и вредата от бездействието и бездействието. Спасителят посочва съвсем различен и особен мотив. Когато дойде отново и се върне при Своите, Той строго и без снизхождение ще изиска от всеки човек правилното използване на дадения му талант и ако няма полза, ще го накаже сурово. Такъв мотив наистина се е превърнал в движеща сила сред християнските народи и хората, както сред вярващите, така и невярващите, които съзнателно и несъзнателно се ръководят от него в своята дейност. Никой, дори и най-възвишеният религиозен учител, не би могъл да предложи такъв мотив, освен единствено истинският Месия.

Мат. 25:31.  А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си,

"Свети" - Тази дума я няма в някои кодекси и е вмъкната тук, може би от Захария 14:5.

Речта от стих 31 до края на главата не се смята от мнозина за притча, а за пророчество, в което е внесен само обилен образен и символичен елемент. Христовата реч става все по-величествена. Тя разкрива нови аспекти на Неговото есхатологично учение. Първоначално става дума за младоженеца, който идва внезапно и взема със себе си онези, които са готови за сватбеното пиршество. След това е господарят, който възнаграждава слугите си за това, че се справят добре, и ги наказва сурово за бездействието им. И накрая, царят (стих 34), който идва в света, за да съди. Във всички тези случаи очевидно е представена една и съща Личност на Самия Син Човешки, която действа по различен начин при различни обстоятелства. Това е дълбоката вътрешна връзка на трите притчи, които са в тясна връзка с цялата есхатологична реч от 24 глава. Тази връзка може да се изрази с няколко думи: един и същият Господ.

Новото явяване на Христос ще бъде напълно противоположно на предишното. Ако първото Му идване е било във вид на Раб, изпълнен със смирение и унижение, второто Му идване ще бъде като Цар, придружен от Ангели и седнал на трон. Трудно е да се каже дали тези образни изрази трябва да се разбират буквално, или само в духовен смисъл. Обикновено се говори за личното явяване на Човешкия Син, седящ на величествен и възвишен престол, и така е изписано на картини и икони. Но е възможно това да се разбира и в духовен смисъл. За да изясним последното и да го направим разбираемо, нека кажем, че след изминалите векове и сега Синът Човешки седи, макар и невидимо, на трон (също невидим), а хората постоянно се приближават към Него и се стремят към Него като към свой Цар. Нещо подобно, може би, ще се случи и на последния и окончателен Съд.

Към казаното дотук нека добавим, че образите, използвани в пророчеството, се характеризират с изключителна простота. Речта не е усложнена с нови и нови разсъждения, а почти цялата се състои от повторение на едно и също, направено с изключително умение, и това я прави лесно достъпна и усвоима дори от малки деца. Имало е екзегети, които не са се осмелявали да тълкуват тази реч на Спасителя.

Мат. 25:32.  и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози;

Имало е множество дискусии относно израза "всички народи". Какви народи? Само християни ли са те, или и езичници, и юдеи? Ориген добавя към това и други различия: "Не е достатъчно ясно дали думата "всички" означава - от всички поколения (ab omnibus generationibus), или само тези, които ще останат до деня на Страшния Съд, или само тези, които са повярвали в Бога чрез Христос, и дали те са всички, или само някои. На някои обаче им се струва, че това е казано за отделянето на онези, които са повярвали". Тези думи наистина не са достатъчно ясни. Евтимий Зигабен е поддържал тезата, че тук се говори само за християни (περὶ τῶν χριστιανῶν δὲ μόνον ὁ λόγος ἐνταῦθα).

Но ако става дума само за християни, както би могло да се заключи от последвалия разговор на Царя с подсъдимите, показващ, че всички те познават Христос, възниква въпросът: ще бъдат ли съдени други народи освен християнските, или не? Ако няма да бъдат, от това следва, че последният съд няма да бъде всеобщ. С оглед на това някои правят отстъпка и казват, че съдът ще бъде всеобщ, всички хора без изключение ще бъдат призовани на него, християните ще бъдат съдени въз основа на принципите на "милосърдие и човечност", посочени в самата реч, а всички останали - или въз основа на естественото право, или на кодексите на нравствения закон, които са съществували сред тях. 

В полза на това мнение е изразът πάντα τὰ ἔθνη - всички народи, и това мнение, с една или друга промяна, е общоприето от най-новите екзегети. Срещу него обаче може да се възрази, че Христос е казал на учениците Си, че те няма да бъдат съдени, а ще съдят заедно с Него дванадесетте израилеви племена (Мат. 19:28). От друга страна, няма никакво съмнение в автентичността на следните думи, изречени от Самия Спасител: "Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има вечен живот; и на съд не идва, но е преминал от смърт в живот" (Йоан 5:24). Тези думи са много ясни, съдът няма да бъде всеобщ, някои хора ще бъдат избавени от него. 

Така че това първо и важно ограничение ще трябва да съществува при Страшния съд. За да изясним всичко това, което привидно си противоречи, не трябва да си представяме Страшния съд като обикновен съд, в който делото се разследва и разглежда от невежи съдии, които от съдебното следствие заимстват материали за своето решение. Небесният Съдия не е като земните съдии, Той е всезнаещ и предварително знае тайните на човешкото сърце и няма нужда да разпитва и да задава въпроси, както правят обикновените съдии. Това тълкуване опростява въпроса. Трябва да се откъснем от всякаква представа за нашите човешки съдилища и тогава ще осъзнаем, че цялото пророчество се състои от образи и символи, насочени към основната практическа цел - да подтикнат хората към дела на милосърдие и любов. 

Така притчата за девиците насърчава бдителността, притчата за талантите - активността, а пророчеството за Страшния съд - делата на милосърдие и любов. От гореизложеното може да се направи само един извод: всички хора ще бъдат съдени, но моментите на съда ще бъдат продължителни; някои ще преминат във вечния живот преди последния съд. Всички изрази в пророчеството са образни.

Голяма трудност за тълкуването се явява обстоятелството, че πάντα τὰ ἔθνη (всички народи) е от среден род, а по-нататъшното "тях" (в руския превод "едни от други" - αὐτοὺς ἀπ´ ἀλλήλων) е местоимение от мъжки род. Това невъзможно и необичайно за гръцкия език съчетание на местоимение от мъжки род със съществително от среден род е накарало някои екзегети дори да предположат, че тук две напълно различни речи са заимствани от два различни източника и механично (дори без съгласуване) са обединени в една реч. "Затова въведението е неподходящо за по-нататъшна реч, между συνναχθήσονται πάντα τὰ ἔθνη и καὶ αφοριεῖ αὐτούς не е възможно никакво обединение и затова тук се открива сближаване на първоначално несвързани части, което не може да се обясни със категоричност." 

Проблемът тук е донякъде преувеличен. Подобни конструкции ad sensum, както показва Блас, се срещат и на други места в Новия Завет (Blass, Gram., S. 162 ff.). Например, в Деян. 8:5: Φίλιππος δὲ κατελθὼν εἰς [τὴν] πόλιν τῆς Σαμαρείας ἐκήρυσσεν αὐτοὲς τόν Χριστόν; Гал. 4:19: τεκνία μου, οὕς; Йоан 6:9: παιδάριον, ὅ; Фл. 2:15: γενεᾶς σκολιᾶς, ἐν οἷς и др. Отделянето се сравнява с действието на пастира, който отделя овцете от козите (ἐρίφων е от мъжки род). Защо овцете, които представляват праведните, ще бъдат поставени от дясната страна, не се нуждае от обяснение, защото образът на овцете е толкова често срещан в Новия Завет, че отговорът не представлява трудност. 

Но защо за обозночаване на стоящите от ляво са избрани даже не козите, а именно козлите, не е лесно да се обясни. Йероним казва: "Той не говори за козите, които могат да имат потомство", а "за козлите, животно похотливо и бодливо" et fervens semper ad coitum. Други твърдят, че козлите са били "малко ценени" (срв. Лука 15:29) и затова в стих 33 е използвано дори презрителното умалително τὰ ἐρίφια. Всички тези обяснения ни се струват малко вероятни. 

По-добре е примерът да бъде обяснен с помощта на естествени образи. Всички народи, които се явяват на съда, са стадо, което не е хомогенно, а е съставено от различни елементи. Ако Христос беше казал, че пастирът ще отдели вълците от овцете, подобно изразяване щеше да е неестествено. Но козлите и овцете постоянно пасат заедно в източните стада. Един пътешественик разказва, че когато пътувал между Йопия и Йерусалим, видял на едно място голямо смесено стадо от овце и кози. Козите били съвършено черни, а овцете се отличавали с красивата си белота и по този начин, дори на значително разстояние, разликата между двата класа животни била добре видима.

Разделянето на овцете от козите е обичайно във всички страни, където тези животни пасат на многобройни пасища. Козлите, разбира се, не служат в тази притчова реч за характеристика на хората от лявата страна; тези животни са използвани от Христос, за да покаже различието на хората, на черни и бели, т.е. на зли и добри. 

Някои намират връзка на този стих с Йезекиил 34:17, но Цан я смята за "много съмнителна".

Мат. 25:33.  и ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата.

Преводът на руски език е точен, но не изразява изцяло мисълта на оригинала. На гръцки: "от (ἐξ) дясната страна" и "от лявата страна". Лицето на Съдията ще бъде обърнато към народите, а дясната страна не означава дясната страна към Него (както е при нас в храмовете), а от Него. Вместо ἔριφος от стих 32, сега ἐρίφιον е козле, умалително. Доста е трудно да се обясни това различие. Вероятно τὰ ἐρίφια тук е поставено в по-тясно съответствие с предходното τὰ πρόβατα и означава не толкова "козли", колкото "козе стадо", за което не се говори в стих 32, защото козлите са били смесени с овцете и заедно с тях са образували едно стадо. В стих 32 не може да се каже, че пастирът отделя "козето стадо" от "овчето стадо", защото това не би било точно и не би съответствало на това, което се случва в действителност. Сега, след като козлите (и козите) са отделени, съвкупността от тях, цялото стадо, се нарича τὰ ἐρίφια.

Мат. 25:34.  Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;

Козлите и овцете в този и следващия стих напълно изчезват. Те са служили само за обозначение на различните групи хора, за които говори Царят. Вместо "овце" се използва изразът "които са от дясната страна", а вместо "козли" - "които са от лявата страна" (ст. 41). Царят нарича онези, които са от дясната страна, благословени от Неговия Отец, и ги кани да наследят "Царството, приготвено от създанието на света". "Той не казва: "приемете", а "наследете", като свое, като бащино, като ваше, като принадлежащо ви от вечността" (св. Йоан Златоуст).

Изразът "от създанието на света" (ἀπὸ καταβολῆς κόσμου) е трудно да се преведе точно от гръцки език. Καταβολή по употреба от класиците понякога се поставя редом до θεμέλιον, основа; означава понякога оплождане, осеменяване (Евр. 11:11). В новозаветните Писания изразът показва историческо начало с отношение към бъдещето, цел и завършек, защото в καταβολή винаги има отношение към онова, което трябва да бъде възстановено (Кремер). В Новия Завет се прави разлика между времето πρὸ καταβοβολῆς κόσμου, преди създаването на света, и от създаването на света. В настоящия случай не трябва да се разбира предвечно приготовление или подготовка преди създаването на света (срв. Еф. 1:4), но Спасителят използва просто общ израз, за да обозначи едно отдавнашно време, "без да се връща далеч назад". Изразът може да означава просто "от много отдавна".

Тук Теофилакт обръща внимание, че преди съда е произнесена реч. "Господ възнаграждава и наказва не преди да разсъждава, защото е човеколюбив, а чрез това ни учи и на това, че не бива да наказваме, преди да сме изследвали делото". Когато, отбелязва Бенгел, доброто и злото се сравняват помежду си, на доброто винаги се приписва вечно съществуване, така да се каже, предвечно, а за злото се казва, че е отначало (ab exitu). Така е и в настоящия стих (срв. стих 41; 1 Кор. 2:6-7).

Мат. 25:35.  защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;

Мат. 25:36.  гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.

Картината внезапно се променя, без да става по-малко величествена. Царят си спомня миналото. Той не се срамува от предишната Си бедност и окаяност. Тези думи били ясни за всички.

Мат. 25:37.  Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?

Мат. 25:38.  Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?

Мат. 25:39.  Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?

Мат. 25:40.  А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

Мат. 25:41.  Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели;

В стих 41 думата κατηραμένοι, "прокълнати", привлича специално внимание. Тя идва от ἀρά или ἀρή - молитва, молба; в гръцкия епос и при поетите се използва в смисъл на "нещастие", "беда", "наказание", "наказание от боговете". Гърците дори са имали богиня на проклятието и смъртта, която е била наричана така. В Новия Завет думата κατάρα и καταρᾶσθαι се използва няколко пъти и винаги очевидно като противоположност на εύλογία - благословение (Мат. 5:44; Марк 11:21; Лука 6:28; Яков 3:9-10; 2 Пет. 2:14; Рим. 12:14; Гал. 3:10, 13; Евр. 6:8), както и на настоящото място (за подробности вж. Кремер под ἀρά и κατάρα). Така с думата "проклети" тук се означават такива хора, на които е било казано слово, което им е донесло бедствие, гибел, смърт и "вечен огън". Тук проклятието трябва да се разбира в смисъл на осъждане. Но се обръща внимание на факта, че формално проклятието тук не се приписва на Бог Отец, а "е изречено сякаш в безлична форма". Под израза "вечен огън, приготвен за дявола и неговите ангели", както и на други места в Новия Завет, може да не се разбира веществен огън, а просто мъчение, което ще бъде вечно (вж. Иуда 1:7).

Мат. 25:42. защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;

Мат. 25:43.  странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.

Мат. 25:44.  Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?

В стих 44 се повтаря казаното от стихове 37-39, но с големи съкращения. И праведните, и грешниците се оказват в неведение за това, което Царят казва. Ако грешниците някога Го бяха видели такъв, какъвто Той се представя, т.е. гладен, жаден и т.н., тогава - о, разбира се! - щяха да Му послужат. Но ако грешката или, по-добре казано, наивното и смирено невежество на праведните се тълкува в тяхна полза, то при грешниците е обратно.

Мат. 25:45.  Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.

Мат. 25:46.  И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците - в живот вечен.

Бележки:

[1] Съдържанието на злато в тогавашната рубла е било 0,86 г, т.е. цялата сума приблизително е отговаряла на стойността на 15 кг злато. 

[2] Това е приблизително 15 кг 480 г злато.